Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден седми
ПРЕЗ НОЩТА

Когато избухва пожар и поради прекомерната добродетелност силите адови надделяват

 

Старецът млъкна. Бе положил длани върху книгата, сякаш галеше страниците, сякаш искаше да ги изгълта, за да му е по-удобно за четене, или пък държеше да ги предпази от нечия граблива ръка.

— И всичко това се оказа безполезно — рече му Уилям. — Сега всичко свърши, открих те, открих и книгата; ония хора загинаха напразно.

— Не са загинали напразно — отвърна Хорхе. — Може би загинаха прекалено много хора. Но ако си се нуждаел от доказателство, че тази книга е прокълната, ти го получи. Но те не загинаха напразно. А още една смърт няма да е излишна — тя ще осмисли тяхната гибел.

Рече така и със сухите си, почти прозрачни ръце започна да къса на парчета и ивици омекналите листове на ръкописа, почна да ги пъха в уста и да ги дъвче бавно, сякаш вземаше причастие и искаше да го превърне в плът от своята плът.

Уилям го гледаше като замаян, сякаш не си даваше сметка какво става. По едно време скочи, наведе се към него и викна:

— Какво правиш?

Хорхе се усмихна и оголи обезкръвените си венци, а от бледите му устни заизлиза жълтеникава пяна, която започна да се стича по рядката му бяла брада.

— Ти очакваше да затръби седмата тръба, нали? Чуй сега какво казва нейният глас: сложи печат на това, дето казаха седемте гръмотевици, и не го записвай, вземи го и го изяж, то ще загорчи в стомаха ти, но за устата ти ще бъде сладко като мед. Виждаш ли? Сега се превръщам в гроб и слагам печат на това, дето не трябваше да бъде казано.

И се изсмя; и то точно той, Хорхе. За пръв път го чувах да се смее… Изсмя се с гърлен звук, без да разтегне устни в усмивка, сякаш плачеше.

— Уилям, ти не очакваше такъв край, нали? По волята Божия този старец пак победи, нали?

И тъй като Уилям се опита да измъкне книгата, Хорхе, който предугади това движение по полъха на раздвижения въздух, се отдръпна, като с лявата ръка притискаше ръкописа до гърдите си, а с дясната продължаваше да къса листовете и да ги пъха в уста.

Той седеше от другата страна на масата; тъй като не можеше да го стигне, Уилям понечи да заобиколи масата. Но бутна стола, на който седеше, расото му се замота в него, така че Хорхе можа да долови шума. Старецът пак се изсмя, този път по-силно, протегна изненадващо бързо десница към светилника, като се водеше по топлината, излъчвана от пламъка, захлупи пламъка с длан, без да обръща внимание на болката, и светилникът изгасна. Стаята потъна в мрак, а ние за последен път чухме смеха на Хорхе, който викна:

— Я да ви видя как ще ме хванете, сега аз виждам по-добре от вас!

Млъкна, не добави нищо и тръгна с безшумните си стъпки, благодарение на които винаги се появяваше най-неочаквано; от време на време от различни места в стаята до нас достигаше шумът от разкъсваната хартия.

— Адсон! — викна Уилям. — Застани на вратата, не му позволявай да излезе!

Но Уилям закъсня с това свое нареждане, защото аз и преди това едва се сдържах да не се нахвърля върху стареца, а щом стаята потъна в мрак, се завтекох и се опитах да заобиколя масата от другата страна, докато моят учител се бе втурнал към противоположната. Много късно разбрах, че така дадох възможност на Хорхе да стигне вратата, защото старецът се движеше в мрака с изключителна увереност. И наистина отново, но вече зад гърба ни, чухме шум от разкъсвана хартия, но доста приглушен, защото идеше откъм съседната стая. И в същото време чухме и друг шум, някакво пресекливо нарастващо скърцане, като стържене на панти.

— Огледалото! — викна Уилям. — Той иска да ни затвори!

Насочвайки се по шума, и двамата се втурнахме към входа; аз се спънах в някакво столче и си нараних крака, но не обърнах внимание, защото ми стана ясно, че ако Хорхе ни затвореше, никога нямаше да се измъкнем оттук; в тъмното нямаше да успеем да отворим вратата, тъй като не знаехме какво и как трябваше да натиснем иди бутнем от тази страна.

Мисля, че и Уилям бе подтикван от същата отчаяна мисъл, защото го усетих край себе си, когато и двамата, след като стигнахме до прага, започнахме да подпираме задната страна на огледалото, което се затваряше към нас. Бяхме пристигнали навреме, защото вратата престана да се движи, а след малко се поддаде и се отвори. Явно Хорхе бе разбрал, че борбата е неравна, и бе успял да се отдалечи. Излязохме от прокълнатата стая, но не знаехме накъде е тръгнал старецът, пък и цареше пълен мрак. По едно време се досетих:

— Учителю, огнивото е у мен!

— Тогава какво чакаш — викна Уилям, — потърси светилника и го запали! — Хукнах обратно в мрака към „finis Africae“ и започнах да търся опипом светилника. Намерих го веднага — по Божията воля, бръкнах в скапулария, напипах огнивото, ръцете ми трепереха, та трябваше да направя два-три несполучливи опита, преди да успея да запаля светилника, докато Уилям викаше задъхано откъм вратата: — Побързай, побързай! — Най-сетне успях. — Бързо — подкани ме Уилям, — иначе оня ще изяде целия Аристотел!

— И ще умре! — викнах тревожно аз, като в това време го настигнах; тръгнахме да го търсим.

— Не ме интересува дали тоя проклетник ще умре! — викна Уилям, като се оглеждаше и крачеше ту в една, ту в друга посока. — След това, което изяде, не го чака друго! Аз искам книгата!

После спря и добави, вече по-спокойно:

— Спри. Така няма да успеем да го открием. Да спрем и да помълчим. — Така и сторихме. В настаналата тишина немного надалеч чухме шум от тяло, което се блъсна в някакъв шкаф, на пода изтрополиха книги. — Там е! — викнахме и двамата.

Хукнахме към шума, но веднага разбрахме, че трябва да се движим по-бавно. Защото тази вечер навън духаше силен вятър и като излязохме от „finis Africae“, се натъкнахме на въздушни повеи, които съскаха и стенеха из цялата библиотека. Устремът им умножаваше тяхната сила и нашият светилник, който си бяхме възвърнали толкова трудно, можеше всеки миг да изгасне. И тъй като не биваше да бързаме, налагаше се да забавим Хорхе. Но Уилям реши да направи точно обратното и викна:

— Хванахме те, старче, сега имаме светлина!

Правилно решение, защото тези думи вероятно разтревожиха Хорхе, той забърза и така наруши равновесието на вълшебната си чувствителност на зрящ в мрака. И наистина, след малко отново чухме шум и когато, насочвайки се по него, стигнахме в залата „y“ на YSPANIA, видяхме, че е паднал на пода, с книгата в ръце: опитваше се да се надигне, заобиколен от книгите, паднали от масата, която бе блъснал и прекатурил. Опитваше се да се надигне, но продължаваше да къса страниците, сякаш искаше да изръфа колкото се може по-бързо своята плячка.

Настигнахме го тъкмо като се изправи, а той, усетил близостта ни, започна да се отдръпва заднишком. Лицето му, осветено от червеникавите отблясъци на светилника, изглеждаше ужасно — бе цялото разкривено, по челото и бузите се стичаше охтичава пот, белезникавите му застинали очи сега бяха кръвясали, от устата му се подаваха късчета пергамент, сякаш беше някакъв кръвожаден звяр, натъпкал се така, че повече не може да преглъща храната. Обезобразен от тревога, от действието на отровата, която вече бе плъзнала по кръвта му, от отчаяната си и безумна решителност, този доскоро уважаван старец сега изглеждаше отвратително и смешно: при други обстоятелства можеше да предизвика смях, но и ние бяхме заприличали на звероподобни, на кучета, хукнали да гонят дивеч.

Можехме да го хванем спокойно, а вместо това връхлетяхме върху него, той успя да се измъкне, притисна ръце до гърди да пази ръкописа; бях го хванал с лявата си ръка, а с дясната гледах да държа светилника високо, но пламъкът облиза лицето му, той усети топлината, издаде приглушен стон, почти изръмжа, от устата му паднаха парчета хартия, вдигна десницата си от книгата, протегна я към светилника, измъкна го от ръката ми и го хвърли…

Светилникът тупна точно насред купчината книги, паднали от масата; бяха се разтворили, бяха се скупчили една връз друга. Зехтинът се разля, пламъкът лизна някакъв стар пергамент, който тозчас пламна буйно, като сноп сухи съчки. Всичко стана за миг, от книгите изригна пламък, сякаш тия хилядолетни страници от векове чакаха да пламнат и сега ликуваха, че изведнъж могат да утоляват стародавната си жажда за огън. Като видя какво става, Уилям пусна стареца — а той, като усети, че е свободен, се отдръпна няколко крачки — и се поколеба, но прекалено дълго — дали да хване отново Хорхе, или да се втурне да гаси малката клада. Някаква книга, явно по-стара от другите, изгоря почти наведнъж, изригвайки висок пламък.

Повеите на вятъра, които можеха да загасят малкото пламъче, разпалваха по-силния и по-буен пламък; нещо повече — те разнасяха блуждаещи искри.

— Бързо! Гаси огъня! — викна Уилям. — Всичко ще изгори!

Втурнах се към кладата, но се спрях, защото не знаех какво да сторя. Уилям се спусна към мен, за да ми помогне. Протегнахме ръце към огъня, потърсихме с очи нещо, за да го загасим, осени ме една мисъл — смъкнах расото си и се опитвах да го хвърля върху огъня. Но пламъците вече бяха твърде високи, те облизаха расото ми и то пламна. Изгорих си ръцете и ги отдръпнах, извърнах глава към Уилям и зърнах зад него Хорхе, който се приближаваше. Горещината бе толкова силна, че той я усещаше много добре, вече знаеше съвсем сигурно къде гори огън, и хвърли Аристотел в пламъците.

Уилям се разгневи и бутна яростно стареца, той се блъсна в един шкаф, главата му се удари в ръба и той падна на земята… Но Уилям — мисля, че го чух да изрича някаква невероятна псувня — не му обърна никакво внимание. Спусна се към книгите. Но късно. Аристотел, или по-точно това, което бе останало от него, след като старецът бе погълнал неговите страници, вече гореше.

Междувременно към стените се бяха понесли искри и томовете от един друг шкаф вече се гърчеха в яростни пламъци. Сега в стаята имаше не едно, а две огнища на пожар.

Уилям разбра, че с ръце не ще успеем да ги загасим, и реши да спасява книгите с други книги. Грабна някакъв том, който му изглеждаше по-добре подвързан и по-плътен от другите, и се опита да го използва за гасене. Но като удряше с обкованата подвързия по купчината горящи книги, не можа да постигне друго, освен да пръска нови искри. Опита се да ги разпръсне с крака, но постигна обратното — полетяха късчета от почти изтлял пергамент, започнаха да се реят като прилепи, докато въздушното течение, съюзник на въздушния си събрат, просто ги приканваше да подпалят земната материя на други книги.

Зла орис бе пожелала всичко това да се случи в една от залите от лабиринта, където цареше най-голяма бъркотия. От рафтовете на шкафовете стърчаха навити ръкописи; от други, вече раздърпани томове, като от блеещи уста се провесваха езици от съсухрени от времето пергаменти, а на масата сигурно бяха струпани голям брой ръкописи, които Малахий (останал сам от няколко дни) не се бе погрижил да сложи по местата им. Така че помещението, след причинената от Хорхе бъркотия, бе отрупано с пергаменти, които сякаш само това чакаха — да се превърнат в друг елемент.

За кратко време помещението се превърна в клада, в пламнал трънак. В това жертвоприношение участваха и шкафовете — и те започнаха да пращят. Рекох си, че целият лабиринт не е нищо друго освен огромна клада за жертвоприношение, приготвена отдавна, очакваща първата искрица.

— Вода трябва, вода! — викна Уилям и добави: — Но къде ти вода в този пъкъл?

— В кухнята, долу, в кухнята! — викнах аз. Уилям ме погледна замислено, по лицето му играеха червени огнени отблясъци:

— Да, но докато слезем и се качим отново… По дяволите! — викна той. — Така или иначе, с тази стая е свършено, а може би и със съседната. Да слизаме, аз ще търся вода, а ти бий тревога, нужни са много хора!

Насочихме се към стълбата, защото пожарът хвърляше светлина и в другите стаи, ако и тя да отслабваше все повече, та се наложи да прекосим последните две стаи почти пипнешком.

Долу, в скриптория, нощта хвърляше бледи отблясъци; оттам се спуснахме в трапезарията. Уилям изтича в кухнята, аз пък хукнах към вратата на трапезарията и се опитах да я отворя отвътре; това не се оказа толкова лесно, защото вълнението ме сковаваше. Излязох навън, затичах се към спалните помещения, сетих се, че не ще смогна да събудя монасите един по един, хрумна ми друго, върнах се в църквата и потърсих стълбата, която водеше към камбанарията. Щом стигнах там, сграбчих всички въжета и ги задърпах. Дърпах с всички сили, а въжето на голямата камбана току ме издърпваше нагоре. Горната част на ръцете ми бе обгоряла в библиотеката, но дланите ми бяха останали незасегнати; разраних ги от плъзгането на въжетата, докато най-сетне те започнаха да кървят и бях принуден да се откажа.

Но бях успял да вдигна достатъчно шум; излязох навън тъкмо навреме, за да видя първите монаси, които излизаха от спалните помещения, а отдалеч долитаха гласовете на ратаите, които бяха наизлезли пред своите жилища. Не можах да обясня нищо както трябваше, просто не смогвах да изрека и две думи като хората, пък и първите, които изрекох, бяха на майчиния ми език. С кървящата си ръка сочех през прозорците по южното крило на Зданието, където през алабастровите плочи прозираха необичайни отблясъци. От тяхната яркост разбрах, че докато съм слизал и биел камбаните, огънят се бе разпространил и из други стаи. Сега през всички прозорци на Africa и през прозорците на цялата фасада между Africa и източната кула се виждаха неравномерно припламващи отблясъци.

— Вода, носете вода! — виках аз.

Отначало никой не разбра какво става. Монасите бяха до такава степен свикнали да гледат на библиотеката като на свято и недостъпно място, че просто не можеха да допуснат, че тя подобно на някаква селска колиба може да бъде застрашена от обикновена опасност. Първите, които вдигнаха очи към прозорците, се прекръстиха, мълвейки слова, издаващи уплаха, а аз се досетих, че мислеха за нови видения. Задърпах ги за расата, умолявах ги да разберат какво става, докато най-сетне някой съумя да изрази пресекливите ми хълцания с човешки слова.

Този човек беше Никола от Моримондо; той каза:

— Библиотеката гори!

— Точно така — промълвих аз и се строполих от изтощение на земята.

Никола прояви голяма енергия, развика се, започна да дава нареждания на ратаите, да съветва заобиколилите го монаси, прати някой да отвори другите врати на Зданието, други прати да търсят кофи и всякакви съдове, насочи всички към чешмите и цистерните за вода в манастира. Нареди на ратаите да натоварят мулетата и магаретата с делви с вода… Ако човекът, който даваше тези разпореждания, имаше някаква власт, щяха веднага да му се подчинят. Но ратаите бяха свикнали да получават нареждания от Ремиджо, писарите — от Малахий, а всички — от абата. Уви, тук нямаше нито един от тях. Монасите търсеха абата с очи, за да получат от него напътствия и утеха, него го нямаше и единствен аз знаех, че той е умрял или че умираше, зазидан в една задушна дупка, която сега се превръщаше в пещ, в бика на Фаларис[1].

Никола току побутваше ратаите на една страна, но други монаси, подтиквани от най-добри намерения, им даваха противоположни нареждания. Някои събратя явно бяха загубили и ума, и дума, други пък още бяха като замаяни от съня. Аз се опитвах да им обясня, защото си бях възвърнал дар-слово, но трябва да напомня, че бях почти гол — нали бях хвърлил расото си върху огъня, а гледката, която представлявах — едно непристойно разголено момче, окървавено, с почерняло от сажди лице, цялото вдървено от студ — сигурно не вдъхваше кой знае какво доверие.

Най-подир Никола успя да повлече някои събратя и ратаи към кухнята, която най-сетне някой бе успял да отвори. Други се бяха досетили да донесат факли. В кухнята цареше голямо безредие; досетих се, че Уилям бе преобърнал всичко с главата надолу, за да търси вода и съдове, с които да я пренася.

В същия миг зърнах Уилям; появи се от вратата откъм трапезарията, лицето му беше обгорено, расото му димеше, държеше в ръка голяма тенджера и аз изпитах жалост към него — жалка алегория на безсилието. Разбрах, че и да беше успял да изнесе до втория етаж тенджера с вода, без да я излее, и да беше успял да стори това не веднъж, а повече пъти, не бе постигнал нищо. Сетих се за онази случка със свети Августин, когато видял някакво дете да се опитва да изгребе водата от морето с лъжица; детето било ангел, който правел това, за да се подиграе на светеца, който пък се стремял да проникне в тайните на божествената природа. Уилям се опря изтощен на рамката на вратата и ми заговори също като ангела:

— Невъзможно е, няма да се справим, ако ще всички монаси да помагат. Свършено е с библиотеката. — За разлика от ангела Уилям плачеше.

Притиснах се до него, а той грабна от една маса някаква покривка и се опита да ме загърне. Стояхме така и наблюдавахме, вече безпомощни, какво става около нас.

Цареше голям безпорядък, насам-нататък сновяха разни хора; едни се качваха с празни ръце и се сблъскваха по виещата се стълба с други, които, подтиквани от глупаво любопитство, вече се бяха качили, а сега слизаха да търсят съдове. Други, по-съобразителни, се втурнаха веднага да търсят тенджери и легени, за да установят, че в кухнята няма достатъчно вода. Изведнъж в кухнята влязоха няколко мулета, натоварени с делви; ратаите, които ги караха, свалиха делвите и понечиха да ги качат горе. Но те не знаеха как се стига до скриптория, та се наложи някои от писарите да им обяснят; това отне доста време, а когато започнаха да се качват, се сблъскаха с други, които слизаха, обзети от ужас. Някои делви се счупиха и водата се изля на пода, други делви бяха подадени от ръка на ръка от усърдни помагачи, наредили се по виещата се стълба. Тръгнах след групата и се озовах в скриптория; откъм библиотеката се носеше гъст дим, а последните монаси, които се бяха осмелили да навлязат в източната кула, се връщаха, кашляйки, със зачервени очи, и викаха, че не е възможно човек да проникне в тоя пъкъл.

В този мит зърнах Бенций. Идеше от долния етаж, носеше голям съд, лицето му бе цялото разкривено. Чу думите на тези, дето се бяха върнали, и им рече:

— Страхливци, всички ще отидете в пъкъла! — Обърна се, като търсеше помощ, и ме видя: — Адсон! — викна ми той. — Библиотеката… библиотеката…

Не дочака да му отвърна. Изтича към стълбата и изчезна смело в дима. Видях го за последен път.

Над главата ми нещо изпращя. От тавана на скриптория започнаха да падат късчета камъни и вар. От един свод се откачи розетка с формата на цвете, за малко да ми падне на главата. Подът на лабиринта започваше да поддава Спуснах се тичешком на долния етаж и излязох навън. Някои усърдни ратаи бяха донесли стълби, с които се опитваха да стигнат прозорците на горните етажи, за да изливат водата през тях. Но и най-дългите стълби стигаха едва до прозорците на скриптория, а тези, които бяха успели да се изкачат, не можеха да ги отворят. Наредиха някой да ги отвори отвътре, но вече никой не се осмеляваше да се качи.

В това време наблюдавах прозорците на третия етаж. Цялата библиотека трябва да се беше превърнала в огромна клада, огънят препускаше от стая в стая, поглъщайки хилядите изсъхнали листове. Всички прозорци бяха ярко осветени, от покрива излизаше гъст черен дим; огънят бе обхванал и гредите. Зданието, което изглеждаше толкова яко и непоклатимо, в този миг разкриваше цялата си слабост, своите пукнатини, разядените отвътре стени, ронещите се камъни, които позволяваха на пламъците да стигнат дървените греди и подпори, където и да се намираха те.

Изведнъж някои прозорци се пръснаха, сякаш някаква сила ги блъсна извътре, и искрите се разроиха навън, като осеяха нощния мрак с безброй блуждаещи светлини. Силният вятър бе постихнал, но това бе истинско нещастие, защото сега лекият ветрец разнасяше искрите и ги разпалваше и заедно с тях разнасяше и късчета нагорещен пергамент. В този миг проехтя трясък; подът на лабиринта на места бе поддал и пламтящите греди се сгромолясаха на долния етаж; видях как лумнаха пламъци и от скриптория, и той осеян с книги и шкафове, с разгънати листове, пръснати по масите, готови да поемат огън от искрите. Група преписвачи си заскубаха косите, почнаха да се вайкат и понечиха да се качат смело горе, за да спасят скъпите им пергаменти. Но не би — защото и кухнята, и трапезарията се бяха превърнали в кръстовище на блуждаещи души, които сновяха насам-нататък и всеки пречеше на другия. Хората се блъскаха, падаха; който носеше някакъв съд, изливаше спасителната течност; мулетата, дето бяха влезли в кухнята, усетиха близостта на огъня и като хвърляха къчове, се втурнаха към вратите, блъскайки и хората, и своите водачи. Така или иначе, личеше си, че тая тълпа от селяци и от предани и мъдри, но неловки, неръководени от никого люде, щеше да попречи и на ония, дето биха могли да дойдат да помагат.

По цялото плато цареше пълна бъркотия. Но това все още бе само началото на трагедията. Защото, изригвайки от прозорците и покрива, огромното валмо от искри, раздухвано от вятъра, падаше навсякъде и засегна и покрива на църквата. Няма човек, който да не знае колко прекрасни катедрали са ставали лесна плячка на огъня; защото Божият дом изглежда прекрасен и добре защитен също като небесния Ерусалим поради камъка, от който е изграден, но и стените и сводовете се крепят на крехък, макар и изкусно направен дървен скелет; затова, ако каменната църква напомня най-достойните за почит гори със своите колони, яки като разклоняващи се в сводовете дъбове, то често нейното тяло е от дъбово дърво — така, както е изработена от дърво и цялата й украса: олтарите, хоровете, изписаните икони, пейките, престолите, свещниците. Така стана и с манастирската църква с прекрасния портал, който ме бе омагьосал толкова силно през първия ден. Тя пламна много бързо. Едва сега монасите и всички обитатели на платото разбраха, че вече става дума за спасяване на целия манастир, и всички хукнаха още по-смело и в още по-голямо безредие, за да се борят с опасността.

Разбира се, манастирската църква бе по-достъпна и следователно по-защитима от библиотеката. Библиотеката бе обречена от самата си непристъпност, от тайната, която я закриляше, от ограничения достъп към нея. Църквата, отворена като майка за всички в часа за молитва, бе достъпна за всички и сега, когато бе настанало време да бъде спасена. Но нямаше повече вода или по-точно твърде недостатъчна бе водата в цистерните и съдовете; водата струеше от чешмите пестеливо и бавно, а това не отговаряше на належащите нужди. Всички желаеха да изгасят пожара в църквата, но вече никой не знаеше как. Пък и огънят се бе разпространил отгоре, където бе трудно за човека да се качи да блъска по пламъците или да се опита да ги задуши с пръст или дрипи. А когато пламъците се спуснаха надолу, вече нямаше никакъв смисъл да хвърлят върху тях пръст или пясък, тъй като покривът започна да пада върху втурналите се да гасят, като премаза мнозина.

Така към вайканията и тюхканията заради големия брой изпепелени ценности се прибавиха викове от болка за обгорелите лица, за строшените крайници, за телата, изчезнали под внезапно срутилите се сводове.

Вятърът отново задуха бавно и подхранваше още по-яростно огъня. Подир църквата веднага пламнаха свинарниците и оборите. Обезумелите животни скъсаха поводите, разбиха вратите и се втурнаха из платото, като цвилеха, мучаха, блееха и грухтяха от ужас. Искри попаднаха по гривите на много коне, та видяхме как из двора запрепускаха адски изчадия, пламтящи коне, които помитаха всичко по пътя си — път, дето нито ги водеше някъде, нито им даваше покой. Видях как старият Алинардо, който се въртеше насам-нататък като замаян, без да си дава сметка за случилото се, бе пометен от прекрасния, увенчан с огнен венец Брунело и се изтърколи в прахоляка, където и си остана — една жалка безформена купчина. Но нямах нито време, нито как да му помогна, нито да го оплаквам, защото подобни неща вече ставаха навсякъде.

Пламналите коне бяха пренесли огъня там, където вятърът все още не бе успял да стори това; сега горяха и работилниците, и домът на послушниците. Хора тичаха на групи от единия до другия край на платото без никаква цел или пък с неосъществими намерения. Видях Никола — беше ранен в главата, с раздрано расо; явно съкрушен, той бе коленичил на главната алея и проклинаше проклятието Божие. Видях Пачифико от Тиволи; той се бе отказал от всякакви помисли за помощ и се опитваше да хване някое от побеснелите мулета; след като успя, ми викна и аз да сторя същото и да побягна, за да се спася от това зловещо видеше на Армагедона.

Рекох си къде ли ще да е Уилям и се побоях да не би да е загинал от някакво срутване. Търсих го дълго и го открих близо до вътрешния двор. Държеше в ръка пътната си торба; когато пламъците започнали да обгръщат дома на поклонниците, той успял да влезе в килията, за да спаси поне своите ценни вещи. Беше взел и моята торба, от която извадих дрехи да се преоблека. Стояхме задъхани и гледахме какво става около нас.

Манастирът бе безвъзвратно обречен. Огънят бе стигнал до почти всички постройки — едни пламваха, други горяха. А тия, дето бяха оцелели, и те след малко щяха да се изпепелят; нали всичко — и природата, и безразборните действия на хората, които се опитваха да сторят нещо — помагаше за разпространяването на пожара. Не бяха засегнати само незастроените площи — зеленчуковата градина, градината пред вътрешния двор… Вече нищо не можеше да бъде сторено, за да се спасят постройките, достатъчно бе човек да се откаже да ги спасява и да застане на някое открито място, за да наблюдава без никаква опасност.

Погледнахме църквата, която сега гореше бавно, защото обикновено дървенията на тези големи постройки лумва веднага, а те продължават да агонизират с часове, понякога и с дни. Но от Зданието продължаваха да излизат пламъци. Тук имаше много повече неща за горене; огънят, който се бе разпрострял из скриптория, сега бе слязъл и в кухните. А колкото до третия етаж — там, където доскоро и в продължение на столетия бе стоял лабиринтът, — той бе изцяло разрушен.

— Това беше най-голямата библиотека в християнския свят — рече Уилям. — Сега — добави той — пришествието на Антихриста наистина не ще да е далеч, защото няма да има знание, което да му се противопостави. Пък и ние го видяхме тази нощ.

— Кого? — запитах слисан.

— Имам предвид Хорхе. В това лице, обезобразено от омраза към философията, за пръв път видях как изглежда Антихристът, който не идва нито от племето на Юда, както твърдят неговите глашатаи, нито от някаква далечна страна. Антихристът може да бъде рожба на състраданието, на прекомерната обич към Бога или към истината, така както светецът може да стана еретик, а гадателят — обзет от бесове човек. Пази се, Адсон, от пророците и от тия, дето са готови да умрат за истината, защото обикновено те повличат към смърт със себе си мнозина, често ги тласкат към смърт, преди самите те да умрат, а понякога — и да мрат вместо тях. Хорхе извърши злокобно деяние, защото обичаше толкова болезнено своята истина, че бе готов на всичко, за да помете лъжата. Хорхе се боеше от втората книга на Аристотел, защото може би тя наистина е учела как да изопачаваме всяка истина, за да не станем роби на собствените си призраци. Може би задача на този, който обича хората, е да ги кара да се надсмиват над истината, да стори така, че истината да се смее, защото единствената истина е в това да се научим да се отърсваме от нездравата страст към истината.

— Но, учителю — възразих с болка, — говорите така, защото сте дълбоко засегнат. Но има една истина — истината, която разкрихте нощес, истината, до която стигнахте, тълкувайки следите, които разчетохте през последните дни. Хорхе спечели, но вие надвихте Хорхе, защото разкрихте неговите кроежи…

— Нямаше никакви кроежи — отвърна Уилям — и аз ги разкрих погрешка.

Това твърдение съдържаше собственото си противоречие и аз не разбрах дали Уилям нарочно искаше да е така.

— Но нали беше истина, нали следите по снега сочеха, че става дума за Брунело — възразих аз, — нали излезе истина, че Аделмо се е самоубил; истина бе, че Венанций не се е удавил в делвата, истина бе, че лабиринтът се оказа замислен точно така, както си представяхте, истина бе, че можеше да се влезе във „finis Africae“, натискайки думата „quator“, истина бе, че тайнствената книга е от Аристотел… Бих могъл да продължа, да изброя всички отговарящи на истината неща, които вие разкрихте благодарение на вашите знания…

— Адсон, никога не съм се съмнявал в истината, съдържаща се в знаците; те са единственото средство, с което човек разполага, за да се ориентира в този свят. Но аз не можах да проумея едно — връзката между знаците. Стигнах до Хорхе, следвайки една апокалиптична схема; като че ли тя направляваше всички престъпления, а се оказа напълно случайна. Стигнах до Хорхе, търсейки един виновник за всички престъпления, а се оказа, че всяко престъпление е било извършено от различен човек или пък чисто и просто от никого. Стигнах до Хорхе, следвайки плана, съставен от един ненормален и все пак разсъждаващ човек, а се оказа, че няма никакъв план или поточно, че самият Хорхе е станал жертва на първоначалния си план, след което е започнала поредица от причини, от странични причини и от причини, противоречащи си една на друга, които са се развивали самостоятелно, създавайки връзки, неподчиняващи се на никакъв план. Къде е моята мъдрост? Действах като твърдоглав човек, следвайки някаква привидност на ред, а трябваше да имам предвид, че във Вселената не съществува никакъв ред.

— Но като си представяхте погрешни взаимни връзки, вие все пак открихте нещо…

— Благодаря ти, Адсон, ти каза нещо много хубаво. Редът, който си представя нашият ум, е като мрежа или стълба, която градим, за да стигнем до нещо. Но след това се налага да хвърлим стълбата, защото откриваме, че ако и да ни е послужила, тя е била напълно безсмислена. „Er muoz geiichesame die Leiter abewerfen, so Er an ir ufgestigen ist…“[2] Така се казва, нали?

— Така е на моя език. Кой е казал това?

— Един мистик от твоя край. Писал го е някъде, къде — не помня. И не е нужно един ден някой да намери този ръкопис. Единствените истини, които служат за нещо, са сечива, които трябва да бъдат захвърлени.

— Вие не бива да се обвинявате в нищо, вие направихте каквото можахте.

— Каквото могат хората, а те могат малко. Трудно е да приемем мисълта, че във Вселената не може да има някакъв ред, защото това ще обиди свободната воля на Бога и неговото всемогьщество. Така свободата на Бога е наше проклятие или поне проклятие за нашата надменност.

За пръв и последен път в живота си се осмелих да изрека богословско заключение:

— Но как е възможно да съществува едно необходимо битие, изцяло изтъкано от вероятността? В такъв случай каква е разликата между Бога и първоначалния хаос? Та нали твърдението, че Бог е всемогъщ и че в същото време е напълно зависим от собствените си начинания, е равнозначно на доказателство, че Бог не съществува?

Уилям ме изгледа с непроницаемо лице и рече:

— Как един учен би могъл да продължи да предава своите знания, ако отговори положително на твоя въпрос?

Не разбрах какво искаше да ми каже и го запитах:

— Нима искате да кажете, че без критерий за истината не може да става и дума за знания, които да се предават на другите, или пък намеквате, че не бихте могли да съобщавате на другите това, което знаете, тъй като те няма да ви позволят да го сторите?

В този миг част от покрива на спалното помещение рухна с огромен трясък и към небето изригна валмо от искри. Част от овцете и козите, дето бродеха из двора, минаха край нас, блеейки от ужас. Група ратаи се спуснаха да бягат с викове — за малко да ни стъпчат.

— Тук цари голяма бъркотия — рече Уилям. — Non in commotione, non in commotione, Dominus[3].

Бележки

[1] Фаларис (VII в. пр.н.е.) — тиранин на Агригент, град на остров Сицилия; славел се с неимоверната си жестокост. За него разказвали, че в нагорещен меден бик изпичал противниците си.

[2] „След като се е изкачил по стълбата, той трябва веднага да я бутне“.

[3] „Не в смута, не в смута е Господ“ (по Трета книга на царете, 19, II).