Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il nome della rosa, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Никола Иванов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Историческо криминале
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Философски роман
- Характеристика
-
- Екранизирано
- Католицизъм
- Линеен сюжет с отклонения
- Мистификация
- Постмодернизъм
- Религиозна тематика
- Средновековие
- Тайни и загадки
- Теория на игрите
- Християнство
- Оценка
- 5,3 (× 151 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване
- sir_Ivanhoe (2008)
- Корекция
- NomaD (2008)
- Сканиране
- ?
Издание:
Автор: Умберто Еко
Заглавие: Името на розата
Преводач: Никола Иванов
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
Излязла от печат: октомври 1985 г.
Редактор: Бояна Петрова
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Рецензент: Никола Иванов
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Ана Тодорова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Името на розата | |
| Il nome della rosa | |
 Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано | |
| Автор | Умберто Еко |
|---|---|
| Създаден | Италия |
| Първо издание | 1980 г. Италия |
| Издателство | Бомпиани |
| Оригинален език | италиански |
| Жанр | исторически роман, криминален роман |
| Страници | 534 |
| Начало | ON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842). |
| Името на розата в Общомедия | |
„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.
Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.
Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.
Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
I ден
Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.
В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.
Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.
II ден
По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.
Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.
Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.
Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.
III ден
_20140903_1.jpg)
В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.
Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.
На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.
IV ден
Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.
Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.
В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.
Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.
Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.
V ден
Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.
В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.
Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.
VI ден
По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.
Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.
VII ден
В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.
Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.
Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.
Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...
Издания на български
- Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
- Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
- Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
- Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.
Българска рецепция
- Още преди българския превод критичен текст за романа като представител на постмодерната литература пише Никола Георгиев („Окървавени раса и...“ – сп. Пламък, 1983, 2).
- Знеполски И., У. Еко и Уханието на розата, София: Наука и изкуство, 1987 (с подзаглавие: „семиотичен поглед към романизиране на семиотиката“)
- В началото на 90-те години на ХХ век в Софийския университет се провежда семинар, посветен на прочит на романа в контекста на средновековната философия. Ръководител на семинара е проф. Цочо Бояджиев.
Вижте също
Външни препратки
- „Името на розата“ на сайта
„Моята библиотека“
|
Ден първи
ПОВЕЧЕРИЕ
Когато Ушям и Адсон се радват на сърдечното гостоприемство на абата и разговарят с мрачния Хорхе
Големи факли осветяваха трапезарията. Монасите бяха насядали на дълга редица от маси, а перпендикулярно на тях, на голяма платформа, беше поставена масата на абата. На отсрещната страна имаше амвон, където бе заел място монахът, който трябваше да чете по време на вечерята. Абатът ни чакаше край едно шадраванче и държеше бяла кърпа, за да избършем ръцете си, след като ги измием, съгласно прастарите съвети на свети Пахомий[1]. Абатът покани Уилям на своята маса, а на мен каза, че макар и да съм бенедиктински послушник, тъй като бях още нов гост, тази вечер ще се радвам на същата привилегия. През следващите дни, рече ми той бащински, съм можел да седна на някоя от масите на монасите; ако моят учител ми възложел някаква работа, бих могъл да се отбивам преди или след храна в кухнята, където готвачите щели да се погрижат за мен.
Сега монасите се бяха изправили край масите, стояха неподвижни, със спуснати над лицата качулки, с ръце, пъхнати под скапулария. Абатът се доближи до своята маса и изрече „Benedicite!“[2] Певецът от амвона запя „Edent pauperes…“[3]. Абатът благослови трапезата и всички седнаха.
Правилата на основателя на нашия орден постановяват храната да бъде твърде скромна, но дават свобода на абата да решава колко да бъде храната, нужна за монасите. Пък и в нашите манастири вече се гледа по-благосклонно на гастрономическите удоволствия. Нямам предвид манастирите, превърнали се за съжаление в свърталища на лакомници; ала и в тези, където господстват принципите на покаянието и добродетелността, монасите — почти винаги заети с тежък умствен труд — получават здрава и питателна, макар и не изтънчена храна. От друга страна, масата на абата винаги се ползва с особени привилегии, тъй като там често сядат й гости, заслужаващи особена почит, а манастирите се гордеят с това, което се отглежда в техните земи и обори, както и с умението на своите готвачи.
Както е прието, монасите се хранеха мълчаливо, като общуваха помежду си с общоприетата азбука на пръстите. Най-напред поднесоха храна на послушниците и на по-младите монаси веднага след като предназначените за всички ястия биваха поднесени първом на масата на абата.
На масата на абата редом с нас седнаха Малахий, ключарят и двамината най-възрастни монаси — Хорхе от Бургос, слепият старец, с когото се запознах в скриптория, и престарелият Алинардо от Гротаферата; той беше почти столетник, накуцваше, изглеждаше нездрав и както ми се стори, съвсем отпаднал. За него абатът ни каза, че бил постъпил в манастира още като послушник, бил прекарал тук целия си живот и си спомнял за разни случки, станали в продължение на повече от осемдесет години. Абатът ни разказа всичко шепнешком още в самото начало, защото по-нататък ние спазвахме мълчанието, прието в нашия орден, и мълчейки, слушахме четеца. Но както вече споменах, на масата на абата си позволяваха по-голяма свобода; така можахме да похвалим някои от поднесените ни ястия, докато абатът подчертаваше достойнствата на своя зехтин и на виното. Дори по едно време, като ни наливаше чашите, ни припомни ония откъси от правилата на ордена, с които светецът основател отбелязва, че не прилича на монасите да пият вино, но тъй като в наши дни те не могат да бъдат убедени да не пият, нека поне не пият до насита, защото, както отбелязва Еклисиастът[4], виното подбужда дори мъдреците към вероотстъпничество. Бенедикт, казвайки „в наши дни“, е имал предвид неговото вече далеч отминало време; а можем да си представим какво беше по времето, когато вечеряхме в манастира, след като нравите се бяха разпуснали толкова много (имам предвид моето време, сега, когато пиша, само че тук, в Мелк, ние предпочитаме бирата!); с една дума, пихме, без да прекаляваме, но пък с удоволствие.
Ядохме изпечено на шиш месо от току-що закланите свине; забелязах, че при приготовлението на други ястия не използваха животинска мас или слънчогледово олио, а много хубав зехтин от маслиновите насаждения на манастира, разположени в полите на планината откъм морето. Абатът ни покани да хапнем от пилето, което видях да готвят в кухнята и което беше предназначено за неговата маса. Забелязах и нещо, което се срещаше твърде рядко — абатът ползваше и метална вилица, чиито очертания ми напомняха рамките на очилата на моя учител; тъй като беше от благородно коляно, нашият домакин не искаше да си цапа ръцете с яденето; той дори ни предложи своята вилица, за да си вземем месо от големия поднос и да го сложим в нашите паници. Аз отклоних поканата, но Уилям се съгласи с най-голямо удоволствие и си послужи много ловко с този уред, ползван от благородниците; може би постъпи така, за да не си помисли абатът, че францисканците са люде невъзпитани и от долен произход.
Тъй като бях изпаднал във възторг от тия чудесни ястия (нали по време на нашето пътешествие се бяхме хранили както дойде), аз бях престанал да следя четенето, което продължаваше. Затова ми напомни Хорхе, който по едно време изръмжа одобрително, та се сепнах и разбрах, че четецът бе стигнал до мястото, където се четеше една глава от правилата. След като бях чул думите на Хорхе в следобедните часове, разбрах защо той изрази сега своето задоволство. Четецът говореше: „Нека следваме примера на пророка, който казва: реших да бдя над пътя си, за да не греша с моя език, сложих си превръзка на устата, онемях, унижавайки се, въздържах се да говоря и за почтени неща. И ако в този откъс пророкът ни учи, че понякога от любов към мълчанието трябва да се въздържаме дори от позволени приказки, колко повече трябва да се въздържаме от непозволените приказки, за да избегнем мъката на подобен грях!“ И продължи: „Но ние осъждаме на вечен затвор грубиянските и непристойни дела и приказки, както и шутовщината, където и да се проявяват те, и не позволяваме ученикът да си отваря устата за подобни приказки.“
— И нека това важи и за маргиналните, за които стана дума днес — прошепна Хорхе, като не можа да се въздържи. — Йоан Златоуст[5] е казал, че Христос никога не се е смял.
— Но нищо от човешката му същност не му е забранявала да го прави — забеляза Уилям, — защото смехът, както ни учат теолозите, е присъщ на човека.
— Forte potuit sed non legitur eo usus fuisse[6] — изрече строго Хорхе, цитирайки Пиер Певеца[7].
— Manduca, jam coctum est[8] — прошепна Уилям.
— Какво? — запита Хорхе; той мислеше, че Уилям има предвид някакво ястие, което му поднасят.
— Това са словата, които според Амвросий[9] били изречени от свети Лаврентий на скарата, когато приканил палачите да го обърнат на другата страна, както напомня и Пруденций в „Перистефанон“[10] — изрече Уилям с вид на светец. — Следователно свети Лаврентий е можел и да се смее, и да говори смешни неща, макар и за да унизи своите врагове.
— Което доказва, че смехът е нещо съвсем близко до смъртта и покварата на плътта — изръмжа Хорхе; трябва да се съглася, че той се прояви като добър логик.
Абатът добродушно ни прикани да мълчим. Пък и вечерята привършваше. Абатът стана и представи Уилям на монасите. Похвали неговата мъдрост, изтъкна името, с което се ползваше, и предупреди, че го е помолил да разследва обстоятелствата около смъртта на Аделмо, като прикани монасите да отговарят на неговите въпроси и да предупредят подчинените си в целия манастир да сторят същото. И да улесняват воденото от него разследване, стига — добави той — въпросите му да не влизат в противоречие с правилата на манастира. Ако се случи подобно нещо, ще трябва да искат разрешение от него.
След вечерята монасите се наканиха да се отправят към хора за повечерие. Те отново забулиха лицата с качулките си и се наредиха край вратата. После дългата редица се отправи през гробището към хора, където влезе през северната врата. Ние тръгнахме заедно с абата.
— Сега ли се затварят вратите на Зданието? — попита Уилям.
— Щом слугите почистят трапезарията и кухнята, библиотекарят лично трябва да затвори вратите, като ги залости отвътре.
— Отвътре ли? А той откъде ще излезе?
Абатът се втренчи за миг в Уилям и отвърна рязко:
— Няма да спи в кухнята. — И забърза.
— Много добре — прошепна Уилям, — значи има още един вход, но ние не бива да знаем къде е. — Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.
Влязохме в хора. На бронзов триножник, висок колкото двама души, гореше един-единствен светилник. Монасите насядаха мълчаливо по своите тронове, докато четецът зачете откъс от проповед на свети Григорий.
После абатът даде знак и четецът запя „Tu autem Domine miserere nobis“[11]. Абатът отвърна „Djutorium nostrum in nomine Domini“ и всички подеха в хор „qui fecit coelum et terram“[12]. След това започнаха да пеят псалмите: „Когато призовавам, отговори ми, Господи, за моята праведност“; „Господи, ще ти благодаря с пялото си сърце“; „Слуги господни, благословете Господа“. Ние не седнахме на троновете, а се оттеглихме в главния кораб. Именно оттам зърнахме Малахий, който изникна от мрака откъм един страничен параклис.
— Наблюдавай това място — рече Уилям. — Може би оттам има проход до Зданието.
— Под гробището ли?
— Защо не? Дори мисля, че някъде трябва да има и костница; не е възможно умрелите монаси в продължение на векове да се заравят в това късче земя.
— Наистина ли искате да проникнете в библиотеката през нощта?
— запитах го ужасен.
— Там, където са мъртвите монаси, змиите и тайнствените светлини ли? Не, драги ми Адсон. Мислех за това днес, и то не от любопитство, а защото се питах как ли е загинал Аделмо. Сега, както ти казах, съм склонен да приема едно по-логично обяснение и затова предпочитам да спазвам правилата, приети тук.
— Но защо искате да знаете?
— Защото науката не се изразява единствено в това да знаем какво трябва или можем да правим, но и да знаем онова, което би могло да бъде направено и което може би не бива да бъде правено. Именно поради това днес казах на стъкларя, че ученият трябва по някакъв начин да мълчи за тайните, които открива, та други да не ги използват за лоши цели; но те трябва да бъдат разкрити, а тази библиотека ми се струва място, където тайните биват прикривани.
След тия думи той тръгна към изхода, защото службата бе завършила. И двамата бяхме много уморени и се прибрахме в килията. Свих се в нишата, която Уилям нарече на шега моята „килийка“, и заспах веднага.