Умберто Еко
Името на розата (44)

Ден шести
ТРЕТИ ЧАС

Когато на Адсон, докато слуша „Dies irae“, му се присънва сън, ши ако щете — му се привижда видение

Уилям се сбогува с Никола и се качи в скриптория. Аз пък се бях наситил на съкровищата, затова реших да отида в църквата и да се помоля за душата на Малахий. Никога не бях изпитвал добри чувства към този човек, от когато се боях; пък и няма да крия, дълго време го смятах за виновник за всички престъпления. А сега разбрах, че може да е бил просто несретник, потискан от незадоволени страсти, глинено гърне сред железни съдове, навъсен, защото е бил объркан, мълчалив и уклончив, защото е съзнавал, че няма какво да каже. Изпитвах по отношение на него известно угризение и си рекох, че бих могъл да притъпя чувството си за виновност, ако се помоля за сполетяната му от жестоката орис душа.

Църквата бе осветена от мъждукащи синкави отблясъци, сред които се очертаваше трупът на клетника, и бе сякаш населена от равномерния шепот на монасите, които опяваха мъртвеца.

В Мелкската обител неведнъж съм бил свидетел на смъртта на някой събрат. Събитие, което не бих могъл да нарека радостно, но което въпреки всичко ми изглеждаше ведро, подвластно на спокойствието и на някакво безметежно чувство за справедливост. Всички се редуваха в килията на умиращия, утешаваха го с добри слова и всеки дълбоко в сърцето си мислеше колко блажен е смъртният, защото му предстои да увенчае добродетелния си живот и след малко ще се присъедини към хора на херувимите в безкрайното им ликуване. Част от тази ведрост, полъхът на тази света завист се предаваше и на умиращия, който издъхваше спокоен. А колко различни бяха смъртните случаи, станали през последните дни! Най-сетне можах да видя отблизо как умира жертва на сатанинските скорпиони от „finis Africae“; сигурно така бяха умрели и Венанций, и Беренгарий, търсейки утеха във водата, с лице, сгърчено като това на Малахий.

Седнах в дъното на църквата и се сгуших, за да се боря със студа. Усетих, че ме полазва топлинка, и размърдах устни, за да се присъединя към хора на молещите се събратя. Следвах ги почти без да съзнавам какво изговарят моите устни, главата ми клюмаше, очите ми се затваряха, Мина доста време, мисля, че заспивах и се събуждах поне три-четири пъти. После хорът запя „Dies irae…“^[1], пеенето ми подейства като наркотик. Заспах дълбоко. А може би не заспах, а по-скоро изпаднах в някакъв тревожен унес, както се бях свил също като рожба, намираща се все още в утробата на майката. Над душата ми легна мъгла, имах чувството, че се намирам в място не от този свят, и ми се яви видение или сън — как да го нарека, не знам^[2].

Слизах по тясна стълба в някакво ниско подземие, сякаш влизах в криптата със съкровищата, но ето че, продължавайки да слизам, се оказах в една по-просторна крипта, която пък се оказа кухнята на Зданието. Да, това бяха наистина кухните, но тук имаше не само пещи и тенджери, но и духала и чукове, сякаш си бяха дали среща и ковачите на Никола. От печките и котлите излизаха червени отблясъци, от врящите тенджери се вдигаше пара, а по повърхността на съдържащите се в тях течности излизаха големи бълбукащи мехури, шито се пръскаха с глух, непрестанен пукот. Готвачите размахваха шишове, докато послушниците, събрали се до един, подскачаха, за да докопат пилетата и другия крилат дивеч, набучен на нажежените прътове. Край тях ковачите удряха с чуковете си така, че тътенът оглушаваше всички, а от наковалните се надигаха облаци от искри, сливайки се с искрите, бълвани от двете пещи.

Не можех да разбера дали съм попаднал в ада, или в рая, така както би могъл да си го представи Салваторе, плувнал в какви ли не сосове, изпълнен с тръпнещи наденици. Но не ми остана време да се запитам къде съм попаднал, защото влезе цял рояк джуджета с големи, тенджерообразни глави, те ме повлякоха със себе си и ме избутаха до прага на трапезарията, като ме принудиха да вляза.

Помещението бе празнично украсено, По стените висяха големи гоблени и знамена, но изписаните по тях образи не бяха от тия, дето обикновено будят състрадание у вярващите или пък прославят подвизите на кралете. Приличаха по-скоро на маргиналните на Аделмо — възпроизвеждаха тия изписани от него образи, които всяваха най-малко ужас и изглеждаха най-смешни; зайци, танцуващи край дървото на лакомствата, реки, пъкащи от риби, които скачаха доброволно в тигана, държан от маймуни, готвачи, облечени като епископи, чудовища с дебели кореми, танцуващи около димящи гърнета.

Насред масата седеше абатът в празнични одежди, с бродирано пурпурно расо, сграбчил вилицата си като да беше скиптър. До него Хорхе пиеше вино от голям бокал, а ключарят, облечен като Бернар Ги, четеше благоговейно от някаква скорпионообразна книга житията на светците и откъси от евангелията, но това бяха разкази за Иисус, който се шегуваше с апостола, припомняйки му, че е камък и че той щял да основе своята църква върху този посрамен камък, дето се търкаляше из равнината, или на свети Йероним, който тълкуваше Библията и твърдеше, че Бог искал да разголи задника на Ерусалим. А след всяко изречение на ключаря Хорхе се засмиваше, удряше с юмрук по масата и викаше: „Ти ще бъдеш следващият абат, кълна се в корема Божи!“ Точно така викаше. Прости ме, Господи.

По едно време абатът махна весело с ръка и се зададоха девите. Една блестяща редица от разкошно облечени жени, сред които отначало ми се стори, че виждам майка си, но после си дадох сметка, че съм се заблудил, защото — да — това беше девойката, страшна като стегната за бой войска. С тази разлика, че на главата си носеше корона с два реда бели бисери, а от двете страни на лицето й се спускаха още два наниза бисери, които се сливаха с други два наниза бисери, които пък висяха на гърдите й, а на всеки бисер бе окачен диамант, голям колкото слива. От ушите й се спускаше по наниз небесносини мъниста, които се увиваха като гердан около шията й — бяла и права като ливанска кула. Мантията й беше виолетова, а в ръката си държеше златна чаша, осеяна с диаманти, в която разбрах — не ми стана ясно откъде, — че се намира смъртоносното мазило, откраднато някога от Северин. След тази прекрасна като зората жена вървяха други жени; първата носеше бяла бродирана мантия върху тъмната си рокля, украсена с двойна златна шевица, извезана с полски цветя; втората бе с мантия от жълта дамаска, носеше бледорозова рокля, осеяна със зелени листа, с две големи карета, извезани като тъмнокафяв лабиринт; третата носеше червена мантия и изумрудена рокля с втъкани малки червени животни, а в ръцете си държеше бял бродиран епитрахил; не видях как бяха облечени останалите, защото се вглеждах да разбера кои са тия, дето придружаваха девойката, която сега ми заприлича на Дева Мария; стори ми се, че всяка една от тях или държеше в ръка, или пък от устата й излизаше някакъв надпис, та узнах, че ставаше дума за Рут, Сара, Сузана и други жени от Светото писание.

В този момент абатът викна „Носете, копелета!“ и в трапезарията влезе друга стройна редица от свети люде, които разпознах много добре; пристъпваха тържествено, разкошно облечени, в средата на редицата вървеше един, възкачил се на престола — беше Господ бог наш и в същото време и Адам, наметнат с пурпурна мантия, прикрепена на раменете му с голяма червено-бяла диадема от рубини и перли, на главата си носеше корона като тази на девойката, а в ръката си държеше по-голяма чаша, пълна с кръв от свинете. Ограждаха го други пресвети люде, за които ще спомена по-долу, познати ми до един, и цял отряд стрелци на френския крал, облечени кой в зелено, кой в червено, с изумрудени щитове, върху които се открояваше монограмът на Иисус. Водачът на групата отиде да поднесе почитанията си на абата, като му подаде чашата и изрече: „Знам, че тези земи в границите, в които са очертани, в продължение на трийсет години са били притежание на свети Бенедикт.“ А абатът отвърна: „Натисни първия и седмия от четирите.“ И всички запяха „In finibus Africae, амин“. После всички седнаха.

И така, след като двете групи се разпръснаха, по знак на абата Соломон започна да подрежда масите, Яков и Андрей донесоха бала сено, Адам се разположи в средата, Ева се излегна на едно листо, Каин влезе, влачейки рало, Авел дойде с ведро да издои Брунело, Ной влезе тържествено, гребейки, с ковчега, Авраам приседна под едно дърво, Исаак легна на златния олтар на църквата, Мойсей се сви на един камък, Даниил се появи на една катафалка, хванат под ръка от Малахий, Товия се излегна на един одър, Йосиф се просна върху един модий, Вениамин се изтегна върху един чувал, а Давид — но тук видението започна да става твърде неясно — седна на една могилка, Йоан — на земята, Фараон — на пясъка (разбира се, рекох си аз, но защо?), Лазар — на една маса, Иисус — на ръба на кладенеца, Закхей — на клоните на едно дърво, Матей — на едно столче, Раав — върху кълчищата, Рут — на сламата, Текла — на перваза на прозореца (а откъм външната страна се появи бледото лице на Аделмо, който я предупреждаваше, че можеше и да падне долу, в пропастта), Сузана — в градината, Юда — сред гробовете, Петър — на катедрата, Яков — на една мрежа, Илия — на едно седло, Рахил — на някакъв вързоп. А апостол Павел остави меча си и слушаше мърморещия Исав, докато Йов мучеше над торището, а на помощ му се притичваха Ревека, носеща дреха, Юдит със завивка, Агар с погребално покривало, а няколко послушници довлякоха голяма димяща делва, от която изскочи Венанций от Салвемек — беше целият червен и започна да раздава свински кървавици.

В трапезарията ставаше все по-многолюдно и всички ядяха лакомо. Йона слагаше на масата тикви, Исайя — варива, Йезекиил — къпини, Закхей — цветове от смоква, Адам — лимони, Даниил — лупина, Фараон — чушки, Каин — магарешки бодли, Ева — смокини, Рахил — ябълки, Анания — сливи, големи колкото диаманти, Лия — глави лук, Аарон — маслини, Йосиф — едно яйце, Ной — грозде, Симеон — костилки от праскови, докато Иисус пееше „Dies irae“ и смеейки се, ръсеше всички ястия с оцет, като го изстискваше от малка гъба, която бе измъкнал от копието на един от стрелците на френския крал.

„Чада мои, паство мое — обади се в този миг абатът, който бе вече доста пийнал, — не можете да вечеряте така, облечени като дрипльовци, елате, елате.“ И натискаше първия и седмия от четирите, които излизаха, уродливи като призраци, от гледалото, огледалото се разчупи и от него във всички стаи на лабиринта по пода започнаха да се търкалят разноцветни, инкрустирани с камъни дрехи, до една мръсни и дрипави. Закхей грабна някаква бяла дреха, Авраам — една сивкава, Лот — една с цвят на сяра, Йона — небесносиня, Текла — червеникава, Даниил — жълтеникава, Йоан — една, приличаща на кристал, Адам — една като торба, Юда — една от сребърници, Раав — една яркочервена, Ева — дреха с цвета на дървото на доброто и злото; един вземаше някоя оцветена, друг — с цвят на магарешки трън, трети — морскосиня, други — кой тъмнозелена, кой тъмна или ръждивочервена, черна, огненочервена или с цвят на сяра, а Иисус се перчеше с някаква гълъбова дреха, смееше се и обвиняваше Юда, че никога не бил умеел да се отпусне и да се шегува от сърце.

Но ето, че Хорхе си свали очилата и запали някакъв пламтящ трънак, където дървата бяха донесени от Сара, а те бяха събрани от Йефтай, разтоварени от Исаак, нарязани от Йосиф, и докато Яков копаеше кладенеца, а Даниил седна край езерото, слугите донесоха вода, Ной — вино, Агар — мех, Авраам докара теле, което Раав привърза за един кол, Иисус подаде въже и Илия му върза краката; после Авесалом го окачи за косата, Петър подаде меча, Каин го уби, Ирод изля кръвта му, Сим хвърли вътрешностите му и изпражненията, Яков наля зехтин, Молесадон го поръси със сол, Антиох го сложи на огъня, Ревека го сготви, Ева го опита първа и си изпати, но Адам викаше да не се тревожат и току потупваше по рамото Северин, който ги съветваше да добавят разни ухаещи треви. След това Иисус разчупи хляба, разпредели рибите, Яков се развика, загдето Исав му бил изял лещата, Исаак ядеше лакомо цяло козле, печено на фурна, Йона — един варен кит, а Иисус остана да пости в продължение на четирийсет дни и нощи.

Всички влизаха и излизаха, носейки какъв ли не вкусен дивеч, от който Вениамин си запазваше най-много, а Мария — най-вкусните късчета, докато Марта се оплакваше, че все на нея се падало да мие всички съдове. После разделиха телето, което в това време бе станало огромно, и на Йоан се падна главата, на Авесалом — мозъкът, на Аарон — езикът, на Самсон — челюстта, на Петър — ухото, на Олоферн — главата, на Лия — задникът, на Саул — вратът, на Йона — стомахът, на Товия — жлъчката, на Ева — реброто, на Мария — гърдите, на Елисавета — вулвата, на Мойсей — опашката, на Лот — краката, а на Йезекиил — костите. В това време Иисус изяде едно магаре, свети Франциск — цял вълк, Авел — една овца, Ева — цяла мурена, Кръстителя — един скакалец, Фараон — цял полип (разбира се, рекох си аз, но защо ли?), Давид ядеше кантарида и се нахвърли върху черната, но прекрасна девойка, докато Самсон захапа един лъв за задника, а Текла бягаше, крещейки, преследвана от някакъв черен космат паяк.

Явно всички си бяха пийнали порядъчно, едни се хлъзгаха по виното, друга падаха в казаните и краката им оставаха да стърчат кръстосани като колове, всички пръсти на Иисус бяха черни и той подаваше страници от книги и казваше: вземете и яжте, това са енигмите на Симфозий, между които е и гатанката за рибата, която е чадо Божие и ваш спасител. И всички пиеха, Иисус пиеше вино от сушено грозде, Йона — марсико, Фараон — соренто (но защо?), Мойсей — галитанско, Исаак — критско, Аарон — адрианско, Закхей — арбустинско, Текла — арсинско, Йоан — от Албанските хълмове, Авел — вино от Кампания, Мария — сигнинско, Рахил — флорентинско.

Адам гъргореше, легнал на земята, и виното му излизаше от реброто, Ной проклинаше в съня си Хам, Олоферн хъркаше, без да подозира нищо, Йона спеше дълбоко, Петър щеше да бди, докато пропеят първи петли, а Иисус изведнъж се събуди, като чу Бернар Ги и Бертрандо от Поджето, които кроеха планове да изгорят девойката, и им викна — отче, ако може, нека аз изпия тази чаша! Едни си наливаха несръчно, други пиеха здравата, едни умираха с усмивка на уста, други се смееха, умирайки, едни носеха шишета, други пиеха от чуждите чаши. Сузана викаше, че никога нямало да продаде прекрасното си бяло тяло на ключаря и на Салваторе за някакво си говеждо сърце, Пилат обикаляше трапезарията с многострадален вид и искаше да му дадат вода да си измие ръцете, брат Долчино с шапка с перо му даде вода, после се захили и разтвори дрехата си, като му показа почервенелия си от кръв член, а в това време Каин го вземаше на подбив, като прегърна красавицата Маргерита от Тренто; Долчино се разплака и склони глава върху рамото на Бернар Ги, като го наричаше папа, наместник Божи, Убертино започна да го утешава с дървото на живота, Микеле от Чезена — с кесия злато, а Мариите започнаха да го мажат с разни благоухания, докато Адам го убеждаваше да си хапне от една току-що откъсната ябълка.

Тогава сводовете на Зданието се разтвориха и от небето се спусна Роджър Бейкън с една летяща машина, unico homine regente^[3], После Давид засвири на цитра, Иродиада затанцува със седемте си воала и при падането на всеки воал затръбяваше с една от седемте тръби и показваше по един от седемте печата, докато остана облечена само в слънце. Всички твърдяха, че никога не са виждали по-весел манастир, а Беренгарий повдигаше дрехите на всички мъже и жени и ги целуваше по задника. Започна някакъв танц, Иисус беше облечен като учител, Йоан — като пазач, Петър като рециарий, Нимрот — като ловец, Юда — като доносник, Адам — като градинар, Ева — като тъкачка, Каин — като крадец, Авел — като овчар, Яков — като вестител, Захария — като свещеник, Антиох — като готвач, Ревека — като водар, Молесадон — като глупак, Марта — като слугиня, Ирод — като луд, Товия — като лекар, Йосиф — като дърводелец, Ной — като пияница, Исаак — като селянин, Йов — като тъжен човек, Даниил — като съдия, Тамара — като проститутка, Мария — като господарка; тя нареди на слугите да донесат още вино, защото оня глупак, синът й, не искал да превърне водата във вино.

Но ето, че в този момент абатът се разбесня, защото — викаше той — бил организирал това прекрасно пиршество, а на него никой не му подарявал нищо; тогава всички се втурнаха в надпревара да му поднасят дарове и скъпоценности: бик, овца, лъв, камила, елен, теле, кобила, слънчева колесница, брадичката на свети Еобан, опашката на света Моримонда, матката на света Арундалина, тилната част от черепа на света Бургозина, когато е била на дванайсет години, изваяна като чаша, и едно копие от „Pentagonum Solomonis“, Но абатът се развика, че така те се опитвали да отклонят вниманието му, а всъщност искали да плячкосат съкровищата в криптата, където сега се намирахме всички, че била изчезнала някаква много ценна книга, в която ставало дума за скорпионите и за седемте тръби, и повика стрелците на френския крал да претърсят всички подозрителни лица. За срам и позор на всички у Агар намериха някакъв разноцветен плат, у Рахил — сребърен печат, в пазвата на Текла — сребърно огледало, под мишницата на Вениамин — сифон за пиене, под дрехите на Юдит — копринена завивка, в ръката на Лонгин — копие, а една чужда съпруга — в обятията на Авимелех. Но най-лошото се случи, когато намериха черен петел в девойката — черна и прекрасна като котка със същия цвят, и я нарекоха вещица и лъжеапостол, и всички се нахвърлиха върху нея, за да я накажат. Кръстителя й отряза главата, Авел я закла, Адам я прогони, Навуходоносор написа с огнена ръка разни зодиакални знаци по гърдите й, Илия я отвлече с огнена колесница, Ной я потопи във водата, Лот я превърна в статуя от сол, Сузана я обвини в сладострастие, Йосиф й измени с друга, Анания я натика в една пещ, Самсон я окова във вериги, Павел я наби с бич, Петър я разпъна на кръст с главата надолу, Стефан я би с камъни, Лаврентий я изгори на скара, Вартоломей я одра, Юда я предаде, ключарят я изгори, а Петър отричаше всичко. После всички се нахвърлиха върху трупа, като го омърсяваха с изпражнения, пърдяха по лицето, пикаеха на главата, повръщаха на гърдите й, заскубаха косите й и я биеха по задника с горящи факли. Тялото на девойката, толкова прекрасно и нежно доскоро, сега се обезплътяваше и се разчупваше на късчета, които се пръскаха из стъклените и златни мощехранителници в криптата. Или по-точно не трупът на девойката постепенно изпълваше криптата, а отделни късчета от криптата едно подир друго се събираха и оформяха тялото на девойката — то бе вече като от минерални вещества — и после отново се разчупваха и пръскаха, светещ прашец от късчета, обединени от лудешко безумие. Сякаш някакво огромно тяло в течение на хилядолетия се беше разпадало на съставните си части и тези късчета се канеха да изпълнят цялата крипта, излъчваща по-силно сияние, но не по-различна от костницата на починалите монаси, и сякаш веществената форма на самото човешко тяло, шедьовър на сътворението, се беше разпаднала на случайни, безброй отделни форми, превръщайки се в образ на собствената си противоположност, не вече идеална, а земна форма, от прах и вонящи късчета, годни да обозначават единствено смърт и разруха…

Престанах да виждам участниците в пиршеството и даровете, които бяха донесли, сякаш всички поканени на тази среща сега се бяха озовали в криптата, сякаш всеки се беше мумифицирал като свой собствен отпадък, всеки се беше превърнал в своя собствена синекдоха, Рахил — в кост, Даниил — в зъб, Самсон — в челюст, Иисус — в къс от пурпурна дреха. Сякаш в края на пиршеството, след като празненството завърши с клането на девойката, това клане се бе превърнало във всемирно клане, а аз виждах крайния му резултат, телата (какво приказвам? — цялото земно и прилунно тяло на тия гладни и жадни сътрапезници), превърнали се в едно-единствено тяло — мъртво, разкъсано и изтезавано като тялото на Долчино след мъченията, превърнало се в нечестиво и бляскаво съкровище, опънало се надлъж и нашир като кожата на одрано и окачено да виси животно, но което все още е запазило заедно с кожата — но вкаменени — вътрешностите си и всички органи, и очертанията на своята физиономия. Кожата с всяка своя гънка, със своите бръчки и следи от зараснали рани, с меките си гладки повърхности, с настръхналите гъсти косми по гърдите и около срамните части, превърнали се в пищна дамаска, и гърдите, ноктите, роговите образувания по петите, очертанията на веждите, воднистото вещество на очите, бърните, тънкият гръбначен стълб, костите на скелета — всичко това, превърнато в песъчливо брашно, без нито едно от тях да е изгубило своите очертания и местоположението си в общата подредба; краката, кухи и омекнали като чорап, а месата им, излезли встрани като късо свещеническо наметало с яркочервените плетеници на вените, с валмото вътрешности, изглеждащо като гравирано, големият слизест рубин на сърцето, равните бисерни редици от зъби, нанизани като огърлица, с език, приличащ на розовосинкав пендар, с пръстите, подредени като вощеници, а пъпът като печат, притегнал нишките на просналия се като килим корем… И това макротяло, пръснато по мощехранителниците и кутиите и въпреки това свързано в огромната си, противна на всякакъв здрав разум цялост, сега ми се хилеше отвсякъде, от всички кътчета на криптата, шепнеше ми и ме призоваваше към смърт; беше същото тяло, което по време на вечерята ядеше и се гърчеше, и подскачаше безсрамно, а тук се явяваше пред мен като заковано в недосегаемостта на сляпата си и мрачна разруха. Убертино ме сграбчи за ръката така, че усетих ноктите му, и ми зашепна: „Виждаш ли, това е едно и също нещо; онова, което отначало тържествуваше в своето безумие и се наслаждаваше на собствената си игра, сега е тук, наказано и възнаградено, предадено на вечния лед, за да бъде запазено и пречистено от него, избавено от покварата посредством тържеството на самата поквара, защото нищо занапред не ще може да превърне в прах онова, което вече е прах и минерално вещество, mors est quies viatoris, flnis est omnis laboris^[4]…“

Но ето че изведнъж в криптата се втурна Салваторе, лъскав като дявол, и закрещя: „Глупако! Не виждаш ли, че това е големият звяр бехемот от книгата на Йов? От какво се боиш, господарю мой? Ето ти питка от сирене!“ И в криптата заиграха червеникави отблясъци и се оказах отново в кухнята, но не бе кухня, а по-скоро някакъв огромен слизест и хлъзгав корем, а посред него стоеше черен звяр, приличащ на гарван с хиляда ръце, прикован с вериги към една голяма скара, и протягаше крайниците си да сграбчи всички, дето го заобикаляха, и тъй както селянинът, когато е жаден, изстисква грозд, така звярът изстискваше всекиго, когото успяваше да сграбчи, и просто го строшаваше с ръце, на един — краката, на друг — главата, и ги гълташе лакомо, изригвайки огън, по-зловонен от сяра. Но — о, вълшебно тайнство — тази гледка вече не ми вдъхваше страх и се улавях, че гледам благосклонно на тази „хрисима твар“ (така си помислих), защото се оказа, че това бе не друг, а Салваторе, защото сега знаех всичко за тленното човешко тяло, за неговите страдания и неговата поквара и не се боях вече от нищо. И наистина, на светлината на тези огнени отблясъци, които сега ми се сториха ласкави и примамливи, видях отново всички присъстващи на вечерята, вече възвърнали си своя облик; те пееха и твърдяха, че всичко започвало отново, а сред тях, цяла-целеничка и прекрасна — девойката, която ме уверяваше: „Няма нищо, няма нищо, ще видиш, че ще стана по-хубава отпреди, почакай само да отида за малко да изгоря на кладата, после пак ще се видим ей тук!“ И ми сочеше, нека ме прости Господ, вулвата си, в която се вмъкнах и се озовах в някаква прекрасна пещера, приличаща на прекрасната долина от златната ера, осеяна с води, плодове и дървета, на които растяха питки от сирене. Всички благодаряха на абата за прекрасното тържество и даваха израз на обичта си и на доброто си настроение, като го блъскаха, ритаха, като му късаха расото, после го бутаха на земята и биеха члена му с пръчки, а той се смееше и ги молеше да престанат да го гьделичкат. Възседнали коне, от чиито ноздри излизаха облаци сяра, влязоха просещите монаси, на поясите им бяха окачени кесии, пълни със злато, с които те превръщаха вълците в агнета и агнетата във вълци и ги коронясваха за императори с одобрението на събранието на народа, който възхваляваше безкрайното Божие всемогъщество. „Ut cachinnis dissolvatur, torqueatur rictibus!“^[5] — викаше Иисус, като размахваше трънения си венец. Влезе папа Йоан; негодуваше от цялата тази бъркотия и викна: „Ако продължаваме така, не знам докъде ще стигнем!“ Но всички го вземаха на подбив и начело с абата излязоха със свинете в гората да търсят трюфели. Не щеш ли, тъкмо се канех да ги последвам, зърнах в един ъгъл Уилям, излизащ от лабиринта и държащ в ръката си магнит, който го влачеше бързо на север. „Не ме оставяйте, учителю! — викнах му аз. — И аз искам да разбера какво има във «finis Africae»!“

„Вече видя!“ — отвърна ми отдалечаващият се Уилям. Събудих се, когато в църквата звучаха последните слова от погребалната песен:

Lacrimosa dies illa

qua resurget ех favilla

iudicandus homo reus:

huic ergo parce deus!

Pie Iesu domine

dona eis requiem^[6].

А това означаваше, че моето видение — мълниеносно като всички видения, — ако и да не бе траяло само миг, бе продължило малко по-малко от химна „Dies ixae“.