Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден четвърти
ДЕВЕТИ ЧАС

Когато пристигат кардинал Дел Поджето, Бернар Ги и другите представители на Авиньон, а после всеки се занимава с най-различни неща

 

Хора, които се знаеха отдавна, хора, които, без да се познават лично, бяха чували какво единият е говорил за другия, се здрависваха на двора с привидна благост. Съпровождан от абата, кардинал Бертрандо дел Поджето се държеше като човек, свикнал да властва, сякаш беше втори папа, раздаваше на всички — и особено на миноритите — сърдечни усмивки, като предричаше, че утрешната среща ще донесе чудодейни спогодби, и подчертаваше, че носи пожелания за мир и добродетелност (той си служеше преднамерено с този скъп за францисканците израз) от страна на Йоан XXII.

— Чудесно, чудесно — рече ми той, когато Уилям благоволи да ме представи като негов писар и ученик. После ме запита дали познавам Болоня, похвали прелестите на този град, добрите ястия, дето се приготвяли там, както и университета, и ме покани да посетя града, вместо да се върна един ден сред моите немци, които — както се изрази той — причинявали такива страдания на нашия господар папата. После протегна ръка да целуна пръстена му, като в същото време се обръщаше с усмивка към другите.

Аз пък насочих веднага вниманието си към човека, чието име през тези дни се споменаваше най-често — към Бернар Ги, както му викаха французите, или Бернардо Гуидони, или Бернардо Гуидо, както го наричаха другаде.

Беше доминиканец, около седемдесетгодишен, слабичък, но прав като свещ. Останах поразен от сивите му студени очи, способни да гледат втренчено и безизразно, но в които, както можах Да се уверя, често заискряваха двусмислени пламъчета; той умееше както да потулва своите мисли и чувства, така и да ги проявява открито.

По време на всеобщата размяна на приветствия той за разлика от другите не проявяваше радушие или сърдечност, а се държеше с всички със сдържана учтивост. Когато зърна Убертино, когото познаваше, го поздрави твърде почтително, но го изгледа така, че ме полазиха тревожни тръпки. Когато се доближи до Микеле Чезена, по лицето му се изписа трудно разгадаема усмивка и избъбри „Горе ви очакват отдавна“ — фраза, в която не успях да доловя нито нотка на тревога, нито сянка от ирония, нито намек за настойчивост, нито отсянка от пристрастие. Срещна се с Уилям и щом разбра кой е, го изгледа със сдържана неприязън — не че лицето му издаваше чувствата, които той спотайваше — бях сигурен в това (въпреки че не бях уверен дали изобщо можеше да изпитва някакви чувства), а защото явно държеше Уилям да усети неговата неприязън. Уилям му отвърна със същото, като се усмихна прекалено сърдечно и рече:

— Отдавна желаех да се запозная с човек като вас, ползващ се със слава, която ми е била за пример и поука всеки път, когато ми се е налагало да вземам важни решения.

Похвални, почти ласкателни слова, би казал всеки несведущ, но Бернар знаеше много добре, че едно от най-важните решения, взети от Уилям, бе да се откаже от инквизиторската професия. Останах с впечатлението, че както Уилям би се радвал да види Бернар в килията на някой императорски затвор, така и на Бернар би му доставило удоволствие, ако Уилям почине скоропостижно, ей сега; и тъй като Бернар сега разполагаше с въоръжена охрана, аз се побоях за живота на скъпия си учител.

Бернар явно бе осведомен от абата за станалите в манастира престъпления. Защото, като се престори, че не е доловил язвителния намек в думите на Уилям, му отвърна:

— Изглежда, че по време на престоя ми тук, по искане на абата и за да изпълня възложената ми задача съгласно споразумението, което ни е събрало, ще трябва да се занимая и с много неприятни събития, в които долавям злокобната воня на нечестивия. Споменавам ви за това, защото знам, че в миналото, когато щяхте да сте по-близо до мен, до мен и до хората като мен, вие сте се сражавали на това бойно поле, където бойните редици на доброто се изправят срещу пълчищата на злото.

— Така беше — отвърна кротко Уилям, — но после минах на другата страна.

Бернар не трепна и го запита:

— Бихте ли могли да ми кажете нещо полезно за тия престъпни деяния?

— За съжаление, не — отвърна сдържано Уилям. — Нямам вашия опит в престъпните деяния.

От този миг нататък не можах да ги следя. След като поприказва отново с Микеле и Убертино, Уилям се оттегли в скриптория. Поиска разрешение от Малахий да прегледа някакви книги — но кои точно, не успях да чуя, Малахий го изгледа някак си особено, но не можа да му откаже, Чудно, не се наложи да ги търси в библиотеката. Всички те бяха на масата на Венанций. Моят учител се зачете и аз реших да не го безпокоя.

Слязох в кухнята. Там видях Бернар Ги. Може би искаше да проучи как е устроен манастирът, затова обикаляше навсякъде. Чух как разпитваше готвачите и другите ратаи, говореше сносно местния простонароден език (спомних си, че е бил инквизитор в Северна Италия). Като че ли ги питаше за реколтата, за това как е организирана работата в манастира. Но дори когато задаваше най-невинни въпроси, той пронизваше с поглед своя събеседник, после изведнъж му задаваше съвсем друг въпрос, жертвата му пребледняваше и започваше да мънка. Стигнах до извода, че той водеше разследване, но по особен начин, и използваше едно страшно оръжие, което притежава и с което си служи всеки инквизитор, заловил се да изпълнява своите задължения — страха у другия. Защото от страх да не бъде заподозрян, всеки човек, подложен на разпит, обикновено казва на инквизитора неща, които да хвърлят подозрение върху някой друг.

През целия следобед, където и да зървах Бернар, се уверих, че навсякъде — било край мелниците, било във вътрешния двор — той действаше все така. Но почти не разговаряше с монаси, а с ратаи или селяни. Точно обратното на това, което досега бе правил Уилям.