Умберто Еко
Името на розата (29)

Ден четвърти
ШЕСТИ ЧАС

Когато Адсон тръгва да търси трюфели и среща пристигащите минорити; те разговарят надълго и нашироко с Уилям и Убертино и от този разговор научаваме много зловещи неща за Йоан XXII

 

След този разговор моят учител реши да не предприема нищо. Вече споменах, че понякога изпадаше в пълно бездействие, сякаш безспирният ход на небесните светила секваше изведнъж, а с него и с тях спираше и той. Така постъпи онази сутрин. Изтегна се на сламеника, зарея поглед в пространството, скръсти ръце на гърди и току помръдваше устни, сякаш казваше молитва, но някак си на пресекулки, без особена преданост.

Рекох си, че мисли, та реших да уважа неговите размисли. Излязох отново на двора и видях, че слънцето грее по-слабо. Чудесната ведра утрин (сега, когато денят се канеше да прехвърли първата си половина) ставаше влажна и мъглива. От юг прииждаха големи облаци и се плъзгаха по платото, като го забулваха с прозрачни валма. Като да беше мъгла и може би мъгла се надигаше и от земята, но на такава височина човек трудно можеше да различава парите, които се надигаха от земята, от мъглата, която се спускаше отгоре. По-далечните сгради ставаха все по-трудно забележими.

Видях Северин, беше весел, викаше при себе си свинарите, но да вземели и някои от свинете. Каза ми, че щели да се спуснат по склоновете чак долу до равнината да търсят трюфели. Аз все още не познавах този деликатес, който растеше на полуострова, и като че ли беше типичен за земите, притежавани от бенедиктинците — било край Норча (черен) или из този край — по-бял и по-ароматен. Северин ми обясни какво представлява и колко е вкусен, когато бива приготвен по най-различен начин. Каза ми също, че било страшно трудно да се открие, защото растял под земята — бил по-тайнствен и от гъба, и единствени свинете с тяхното обоняние можели да го откриват. Само че, щом го откриели, тозчас искали да го изядат, та се налагало веднага да бъдат отстранени, а трюфелите — бързо изровени. По-късно научих, че мнозина благородници обичали да се занимават с този лов, следвали прасетата, сякаш следвали най-расови хрътки, а след тях вървели слугите с мотиките. Спомням си дори, че много по-късно някакъв благородник от моя край, дето знаеше, че познавам Италия, ме запита как е станало така, че съм видял там благородници да водят свинете на паша, а аз се изсмях, защото разбрах, че са ходили да търсят трюфели. Но тъй като му казах, че тези благородници са ходели да търсят под земята „трюфел“, за да го ядат, той разбра, че са търсели „дер Тойфел“, сиреч дявола, и се прекръсти най-набожно, гледайки ме смаяно. После изяснихме недоразумението и се смяхме много. Нали на човешките езици е присъщо често с еднакви звуци да обозначават различни неща.

Приготовленията на Северин възбудиха моето любопитство и реших да го последвам; пък и разбрах, че искаше да се заеме с това начинание, за да забрави зловещите събития, дето потискаха всички ни; рекох си, че ако му помогна да забрави налегналите го мисли, щях ако не да забравя, то поне да повъзпра моите. И тъй като съм решил да казвам винаги и само истината, не искам да крия, че тайно ме подтикваше и надеждата, като сляза в долината, да видя може би някого, ама кого — няма да кажа. А за да убедя себе си, изрекох, почти на глас, че тъй като този ден очаквахме да пристигнат двете делегации, може би щях да срещна поне една от тях.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-светло ставаше; не че слънцето се появи отново — горе небето беше затлачено от облаци, но всичко се виждаше ясно, защото мъглата остана над нас. Дори като слязохме още по-надолу, аз се обърнах да видя върха, но не видях нищо: от средата на склона нагоре всичко — върхът, платото, Зданието, — всичко бе забулено в облаци.

Сутринта, когато пристигнахме тук и пътувахме вече из планината, от някои склонове все още можехме да виждаме морето на не повече от десет — а може би и по-малко — мили от нас. Пътуването ни предложи много изненади, защото изведнъж се озовахме на планинска тераса, която се издигаше отвесно над прекрасни заливи, малко след това пък се мушвахме в дълбоки ждрела, където между планините се извисяваха други планини и взаимно си препречваха изгледа към далечния бряг, а слънцето едва проникваше в долините. Никъде другаде, както в този край на Италия, не съм виждал такова съчетание на море и планини, на брегове и алпийски пейзажи, а във вятъра, който препускаше из ждрелата, човек можеше да долови борбата на морските балсами с ледените планински повеи.

Тази сутрин всичко изглеждаше сиво, почти млечнобяло, а когато ждрелата се разширяваха към далечния бряг, не се виждаше никакъв хоризонт. Но, мой търпеливи читателю, аз взех да си спомням неща, които нямат нищо общо със събитията, които ни интересуват. Затова няма да разказвам за нашите приключения, докато търсехме „дертойфелите“. Предпочитам да разкажа за делегацията на миноритите; забелязах я пръв и хукнах веднага към манастира, за да предупредя Уилям.

Учителят ми съгласно обичая изчака миноритите да влязат в манастира и да бъдат приветствани от абата. После отиде при групата и те се запрегръщаха, приветствайки се братски.

Времето за обяд бе минало, но за гостите бе приготвена маса, а абатът прояви такт и ги остави да се хранят сами — а с тях и Уилям — и да разговарят, без да трябва да спазват правилата; нали в края на краищата — нека Бог ми прости неприятното сравнение — ставаше дума да се проведе нещо като военен съвет, и то колкото е възможно по-скоро, преди да е пристигнала вражеската войска, тоест авиньонската делегация.

Излишно е да споменавам, че гостите се срещнаха веднага и с Убертино; всички го поздравиха с изненада, радост и почит, дължащи се и на продължителното му отсъствие, и на страховете, свързани с неговото изчезване, и на добродетелите на този смел воин, който от десетилетия водеше същата битка, която и те водеха.

По-късно, когато ще стане дума за съвещанието на следния ден, ще разкажа за монасите, които влизаха в състава на делегацията. Пък и аз разговарях много малко с тях, тъй като вниманието ми бе погълнато от разговорите между Уилям, Убертино и Микеле Чезена, които тозчас образуваха отделна група.

Микеле изглеждаше много особен човек; бе пламенен францисканец (понякога жестовете му, интонацията на гласа му напомняха Убертино, когато изпадаше в мистичен унес), много човечен и жизнерадостен като земен човек, родом от областта Романя, способен да цени вкусната храна и да покаже, че е щастлив, загдето се среща отново с приятели; хитър и уклончив, изведнъж ставаше внимателен и ловък като лисица, потаен като къртица, когато се отвореше дума за отношения между властниците; способен да се смее с пълно гърло, да говори пламенно, да мълчи красноречиво, умеещ ловко да отклони вниманието на своя събеседник, когато зададеният му от него въпрос налагаше отказ от отговор да бъде прикрит с разсеяност.

За него вече споменах и в предишните глави, но писах неща, които бях чувал, и то може би от хора, които го бяха научили от трети лица. А сега разбирах по-добре много от противоречивите му прояви и от внезапните поврати в политическата му линия, с които през последните години смайваше собствените си приятели и последователи. Генерален министър на ордена на монасите минорити, той по принцип бе наследник на свети Франциск, а фактически — наследник на неговите тълкуватели: трябваше да бъде на висотата на такъв свят и мъдър предшественик като Бонавентура от Баньореджо, трябваше да бди за устава и в същото време за богатството на ордена, станал толкова могъщ и голям, трябваше да бъде внимателен с дворовете и градските управи, откъдето, макар и под формата на милостиня, орденът получаваше дарения и наследства, източник на благоденствие и богатство; в същото време трябваше да внимава стремежът към покаяние да не повлече извън ордена най-запалените спиритуали, та това блестящо братство, което той оглавяваше, да не се разпадне на съзвездие от еретически банди. Трябваше да се харесва на папата, на императора, на монасите, привърженици на бедния живот, на свети Франциск, който сигурно го наблюдаваше от небето, на вярващите, които го наблюдаваха от земята. Когато Йоан бе осъдил всички спиритуали като еретици, Микеле не се бе поколебал да му предаде петима от най-твърдоглавите монаси от Прованс и остави папата да ги прати на кладата. Но след като си бе дал сметка (в това сигурно имаше пръст и Убертино), че мнозина от членовете на ордена подкрепиха привържениците на евангелската бедност, той бе направил така, че четири години по-късно капитулът в Перуджа да възприеме становищата на изгорените. Разбира се, постъпвайки така, той се стремеше да ограничи една потребност — която би могла да прерасне в ерес — в рамките и институциите на ордена, като искаше това, което сега искаше орденът, да бъде желано и от папата. Но докато се надяваше да убеди папата, без чието одобрение нямаше да може да действа, той не бе отказал да приеме подкрепата на императора и на императорските теолози. На капитула в Лион, две години преди да го видя, той бе наредил на своите монаси да говорят за папата с уважение и умереност (при това само няколко месеца след като папата, говорейки за миноритите, бе изразил възмущението си от „техните лайове, техните грешки и техните безумства“). А сега седеше на една маса с хора, с които бе най-близък приятел и които говореха за папата без никакво уважение.

Що се отнася да останалото, вече писах. Йоан го викаше в Авиньон, той хем искаше, хем не искаше да отиде, та срещата, дето щеше да стане на следния ден, трябваше да даде отговор за формата и гаранциите на едно посещение, което не биваше да бъде тълкувано нито като акт на подчинение, нито като предизвикателство. Не мисля, че Микеле вече се бе срещал с Йоан, поне откакто той бе станал папа. Така или иначе, не го бе виждал отдавна, затова приятелите му се надпреварваха да представят този занимаващ се със симония човек в най-неблагоприятна светлина.

— Едно трябва да знаеш — казваше му Уилям. — Не вярвай на неговите обещания — спазва ги формално, а по същество ги нарушава.

— Всички знаят — обади се Убертино — какво стана по времето, когато бе избран…

— Не бих казал избран, а наложен — прекъсна го един от сътрапезниците, когото по-късно чух да наричат Хю от Нюкасъл и чието произношение приличаше на това на моя учител. — И без туй не е много ясно от какво умря Климент V. Кралят не можа да му прости, че той му бе обещал да съди посмъртно Бонифаций VIII, а след това направи какво ли не, за да не оклевети своя предшественик. Никой не знае истината за смъртта му в Карпентрас. Знае се само, че когато кардиналите се събират на конклава в Карпентрас, не избират папа… защото (много правилно) започва спор къде да бъде неговото седалище — в Рим или в Авиньон. Не ми е много ясно какво е ставало там, казват, че било истинско клане, племенникът на починалия папа заплашвал кардиналите, слугите им били избити, дворецът бил подпален, кардиналите се обърнали към краля, той им отвърнал, че и през ум не му е минавало да иска папата да напуска Рим, настоявал да имат търпение, да направят сполучлив избор… После и Филип Хубави умрял, един Бог знае как…

— А може би дяволът — рече Убертино и се прекръсти и примерът му бе последван от всички.

— А може би дяволът — съгласи се Хю и се ухили. — С една дума, на трона се възкачва нов крал, управлява само осемнайсет месеца, после умира, след няколко дни умира и новороденият му наследник, а на трона се възкачва брат му, който дотогава бил регент…

— Същият този Филип V още по времето, когато е бил граф Дьо Поатие, събрал кардиналите, които бягали от Карпентрас — рече Микеле.

— Да — продължи Хю, — вкарал ги на конклав в Лион в манастира на доминиканците, обещал им да ги пази, а не да ги държи като затворници. А щом те се съгласили, той не само наредил да ги държат под ключ (както е и редно), ами заповядал всеки ден да им дават все по-малко храна, докато не вземат решение. При това обещал подкрепа на всеки кардинал, който се стремял към папския престол. А когато станал крал, кардиналите, на които дотегнало да живеят затворени цели две години, при това при тая лоша храна, склонили на всичко, лакомниците му недни, и поставили върху престола на Петър това джудже, прехвърлило седемдесетте години…

— Че е джудже, джудже е — изхили се Убертино, — изглежда и хилавичък, ама е много по-здрав и хитър, отколкото би казал човек от пръв поглед.

— Син на обущар — изсумтя някой от пратениците.

— Христос е бил син на дърводелец — сряза го Убертино. — Не е там работата. Той е начетен, учил е право в Монпелие и медицина в Париж, винаги е съумявал да поддържа най-изгодни връзки, за да бъде утвърждаван за епископ, а после и за кардинал, когато това му се е струвало изгодно; по времето, когато е бил съветник на Робер Мъдри в Неапол, смаял мнозина с прозорливостта си. Като епископ на Авиньон е давал най-подходящи съвети (имам предвид най-подходящи за целите на онова зловещо начинание) на Филип Хубави, за да унищожи тамплиерите. А след като бил избран, съумял да се спаси от заговора на група кардинали, които искали да го убият… Но нямах предвид това, а друго — колко ловко и умело изменя на дадената дума, без да може да бъде обвиняван в клетвопрестъпничество. Когато бе избран — и за да бъде избран, — обеща на кардинал Орсини да върне папския престол в Рим и се закле върху осветеното причастие, че ако не удържи на обещанието си, никога няма да възседне кон или муле. А знаете ли какво направи тази лисица? След като уреди така, че да бъде коронясан в Лион (против волята на краля, който пък настояваше церемонията да се състои в Авиньон), той измина пътя от Лион до Авиньон с кораб!

Всички монаси се изсмяха. Вярно, папата беше клетвопрестъпник, но никой не можеше да отрече, че не е чак толкова глупав.

— Нечестен човек е той — рече Уилям. — Нали Хю каза, че дори не се и опитал да прикрие своята злонамереност. Нали и ти, Убертино, ми разказа какво бил казал на Орсини в деня, когато пристигнал в Авиньон?

— Да — продължи Убертино, — каза му, че небето във Франция било толкова красиво, че не виждал защо трябва да отиде в град, пълен с развалини, като Рим. И понеже папата, подобно на Петър, имал власт да обвързва и освобождава от едно задължение, той рече, че сега упражнявал именно тази власт, затова решил да остане там, където се намира в момента и където се чувства толкова добре. А когато Орсини се опита да му припомни, че той е длъжен да живее на ватиканския хълм, папата го смъмри строго, прикани го да се подчини и прекъсна спора. Но да продължа за случката с дадената клетва. Когато слезе от кораба, той по традиция трябваше да възседне бяла кобила, а кардиналите да то следват на черни коне. А вървя пеша чак до епископията. Оттогава не съм чувал да се е качвал на кон. А ти, Микеле, се надяваш такъв човек да зачете гаранциите, които ще ти даде!

Микеле мълча дълго. После рече:

— Мога да разбера желанието на папата да остане в Авиньон и не го оспорвам. Но той не може да оспорва нашето желание да живеем в бедност и нашето тълкуване на примера на Христос.

— Не бъди наивен, Микеле — намеси се Уилям, — на фона на вашето, на нашето желание неговото се откроява със зловеща светлина. Не бива да забравяш, че от векове насам на папския престол не се е възкачвал по-алчен човек. Вавилонските блудници, срещу които се нахвърляше навремето нашият Убертино, покварените папи, срещу които говореха поетите от твоята страна като Алигнири, в сравнение с Йоан приличат на кротки, смирени агънца. Той е крадлива сврака, евреин лихвар, в Авиньон се върти по-голяма търговия, отколкото във Флоренция! Научих за нечестивата му сделка с племенника на Климент, Бертран дьо Гот, оня от клането в Карпентрас (когато между другото обрали всички скъпоценности на кардиналите); този човек заграбил богатствата на своя чичо, които не били малко, а Йоан си отбелязал всичко, каквото оня откраднал (в енцикликата Cum venerabiles изброява точно монетите, златните и сребърните съдове, книгите, килимите, скъпоценните камъни, накитите…). Но Йоан се престорил, че не знае как Бертран по време на обира в Карпентрас заграбил повече от милион и половина златни флорини и споменал пред него за друга сума от трийсет хиляди флорини, които Бертран признал, че бил получил от чичо си за благочестива цел, тоест за един кръстоносен поход. Споразумели се Бертран да задържи половината от тази сума за кръстоносния поход, а другата половина да внесе за папския престол. После Бертран изобщо не предприел кръстоносния поход или поне досега не е сторил това, а папата не е получил пукнат флорин…

— Значи, че не е чак толкова хитър — забеляза Микеле.

— Това е единственият път, когато се е оставил да бъде изигран при парични сделки — рече Убертино. — Трябва да знаеш с какъв търгаш си имаш работа. При всички други случаи стане ли дума за пари, е дяволски ловък. Същински цар Мидас^[1] — пипне ли нещо, превръща го в злато, което се стича в касите в Авиньон. Колкото пъти съм влизал в неговите апартаменти, толкова пъти съм срещал там разни банкери, обменители на монети, виждал съм маси, отрупани със злато, и духовници да броят и редят купища флорини… Ще видиш и какъв палат си е построил, с такъв разкош, какъвто навремето са си позволявали византийският император или великият хан на татарите. Нали разбираш сега защо е издал всички тия були против идеята за бедността. Нима не знаеш, че за да направи напук на нашия орден, накара доминиканците да извайват статуи на Христос с кралска корона, с пурпурна туника, извезана със злато, и с пищни сандали? В Авиньон са изложени разпятия, на които Иисус е прикован само за едната ръка, а с другата докосва кесия, окачена на пояса му, за да станело видно, че той разрешава ползването на парите за вярата…

— Ама че безочие! — възкликна Микеле. — Ама че богохулство!

— И прибавил — допълни Уилям — трета корона към папската тиара, нали, Убертино?

— Така е. В началото на хилядолетието папа Хилдебранд бе поставил една с надпис „Corona regni de manu Dei“; негодникът Бонифаций неотдавна прибави още една с надпис „Diadema imperil de manu Petri“^[2], така че Йоан само допълни символа — три корони: духовната власт, светската власт и властта на духовенството. Това е символ на персийските царе, езически символ…

Имаше още един монах; досега си мълчеше и гълташе с наслада вкусните ястия, които абатът бе наредил да сложат на масата. Слушаше разсеяно говорещите, като от време на време се изсмиваше саркастично по адрес на папата или изръмжаваше одобрително при възмутените възклицания на сътрапезниците си. Но само толкоз — през останалото време гледаше да чисти брадичката си от мазнините и късчетата месо, които изпускаше от беззъбата си, но алчна уста; обърна се няколко пъти към съседа си, но само за да похвали колко е вкусно това или онова лакомство. По-късно разбрах, че това беше месер Джироламо, епископ на Кафа, същият, дето Убертино преди няколко дни мислеше, че е починал. (Налага се да уточня: слухът, че е починал отпреди две години, дълго обикаляше християнския свят и всички уверяваха, че е починал — чух този слух и след тази случка; а всъщност той умря няколко месеца след нашата среща и аз продължавам да мисля, че причина за смъртта му стана гневът, обзел го на съвещанието, което се проведе на другия ден; мислех си, че ще пукне на място — толкова беше слаб телесно и гневлив.)

Но ето, че най-сетне се намеси и заговори с пълна уста:

— Знаете също, че тоя негодник издаде разпоредба за Taxae sacrae poenitentiariae^[3], с която използва прегрешенията на духовните лица, за да измъкне още пари. Ако духовно лице извърши плътско прегрешение с монахиня, роднина или с която и да било жена (защото и това се случва!), грехът му ще бъде опростен само ако плати шейсет и седем златни лири и дванайсет солди. А ако върши още по-големи безобразия, трябва да плати над двеста лири, но ако ги е вършел само с деца или животни, а не с жени, глобата се намалява със сто лири. А когато една монахиня се е отдавала на мнозина, било едновременно, било по различно време, в манастира или извън него, и иска да стане игуменка, ще трябва да плати сто трийсет и една златни лири и петнайсет солди…

— Хайде, месер Джироламо — възрази Убертино, — знаете колко обичам папата, но тук се налага да го защитя! Това е клевета, обикаля цял Авиньон, но аз никога не съм виждал тази разпоредба!

— Има такава — настоя Джироламо. — И аз не съм я виждал, ама съществува.

Убертино поклати глава, другите млъкнаха. Забелязах, че не вярваха кой знае колко на месер Джироламо, за когото предния ден Уилям бе казал, че е глупак. Уилям се опита да продължи разговора.

— Така или иначе, бил той достоверен или не, слухът ни доказва какъв е моралният климат в Авиньон, където всички — и експлоатирани, и експлоататори — знаят, че живеят по-скоро в пазар, отколкото в двора на представител на Христа. Когато Йоан се възкачи на престола, се говореше, че богатството му възлизало на седемдесет хиляди златни флорини, а сега разправят, че бил натрупал над десет милиона.

— Истина е — потвърди Убертино. — Микеле, Микеле, да знаеш какви безобразия съм видял в Авиньон!

— Да бъдем справедливи — рече Микеле. — Знаем, че и нашите хора също са вършели безобразия. До мен стигнаха слухове за францисканци, които нападали с оръжие доминикански манастири и събличали монасите, за да им наложат да живеят в бедност… Именно поради това не се осмелих да се противопоставя на Йоан по време на събитията в Прованс… Искам да се споразумеем с него, няма да унизя гордостта му, ще поискам от него едно-единствено нещо — да не унижава нашата смиреност. Няма да му говоря за пари, ще поискам да се съгласи с правилното тълкуване на Светото писание. Ето какво трябва да направим утре на срещата с неговите пратеници. В края на краищата и те са богослови, не всички са алчни като Йоан. А след като учени люде са взели решение по въпроса за тълкуването на Светото писание, той не ще може…

— Той ли? — прекъсна го Убертино. — Това значи, че ти не знаеш безумията му в богословието. Той иска да наложи своя ред и на небето, и на земята. Какво върши на земята, вече видяхме. А що се отнася до небето… Той още не е изказал — поне публично — своите намерения, но знам със сигурност, че е разговарял по този въпрос с доверените си хора. Нахвърля някакви безумни — какво ти, — извратени положения, които ще променят самата същност на нашето учение и ще обезсилят нашата проповед!

— Какво точно? — обадиха се мнозина.

— Попитайте Беренгарий, той ги знае, той ми спомена за тях. — Убертино се обърна към Беренгарий Талони, един от най-големите врагове на папата в самия му двор. Идваше от Авиньон, преди два дни се бе срещнал с останалите францисканци и бе пристигнал заедно с тях в манастира.

— Това е една мътна, почти невероятна история — рече Беренгарий. — Изглежда, Йоан е намислил да поддържа, че праведните ще могат да съзрат Бога едва след Страшния съд. От дълго време той размишлява върху деветия стих от глава шеста на Апокалипсиса, където става дума за свалянето на петия печат, когато под жертвеника се появяват душите на закланите за словото Божие и за свидетелството и искат справедливост. И всекиму от тях се дават бели дрехи и им се казва да починат още малко време… Според Йоан това означавало, че те ще могат да видят Бога в неговата същина едва след Страшния съд.

— Но с кого е споделял всичко това? — запита изумен Микеле.

— Досега с малцина, и то с най-близките си. Но слухът се носи, разправят, че се канел да говори открито, не веднага, може след някоя и друга година, допитвал се до своите теолози…

— Ха, ха! — изхили се Джироламо, като продължаваше да дъвче.

— И не само това; като че ли иска да отиде още по-далеч и да заяви, че и адът щял да бъде отворен едва тогава… И за демоните!

— Господи Иисусе, помогни ни! — възкликна Джироламо. — Какво ще разправяме на грешниците, след като няма да можем да ги заплашваме, че ще отидат в ада, още щом умрат?

— Попаднали сме под властта на луд човек — рече Убертино. — Но не мога да разбера защо иска да поддържа тия неща…

— Цялото учение за индулгенциите отива по дяволите — завайка се Джироламо, — а и той няма да може да ги продава. Защо свещеник, извършил грях с безобразията си, ще трябва да плати толкова златни лири, за да избегне едно толкова далечно наказание?

— Не е чак толкова далечно — възрази енергично Убертино. — Часът наближава!

— Това го знаеш ти, драги ми брате, но простолюдието не го знае. Това е! — викна Джироламо, който явно бе престанал да се наслаждава на вкусните ястия. — Ама че пагубна помисъл, сигурно са му я внушили ония монаси проповедници… Ех! — И поклати глава!

— Но защо? — настоя Микеле Чезена.

— Не мисля, че има някаква причина — рече Уилям. — По-скоро мисля, че той си позволява това от тщеславие. Иска той да решава и небесните, и земните работи. Тия слухове са ми известни, Уилям Окам ми писа. Ще видим дали в края на краищата ще се наложи папата или пък ще се наложат богословите, цялата църква, дали ще се чуе гласът на християнството, на епископите…

— О, по въпросите на учението той ще съумее да се наложи и на теолозите — рече тъжно Микеле.

— Не се знае — продължи Уилям. — Живеем във време, когато богословите не се боят да заявят, че папата е еретик. А теолозите, макар и по своему, са глашатаи на християнството. Папата вече не е в състояние да върши неща, противни на този глас.

— От трън, та на глог — прошепна със страх Микеле. — От една страна, един безумен папа, а от друга — народът Божи, който, макар и чрез своите богослови, скоро ще поиска да тълкува свободно Светото писание…

— Защо вие в Перуджа не сторихте ли същото? — запита Уилям.

Микеле подскочи като ужилен.

— Именно затова искам да се срещна с папата. Не можем да сторим нищо без неговото съгласие.

— Ще видим, ще видим — заключи загадъчно Уилям.

Моят учител беше наистина много прозорлив. Как бе съумял да предвиди, че Микеле щеше да реши да се опре на имперските теолози и на народа, за да осъди папата? Как бе съумял да предвиди, че когато четири години по-късно Йоан щеше да оповести невероятните си постановки, целият християнски свят щеше да се надигне срещу него? Щом носещото блаженство видение щеше да дойде с такова закъснение, как мъртвите щяха да се застъпват за живите? И какво щеше да стане с култа към светиите? Именно миноритите щяха да поставят началото на протестите, щяха да осъдят папата, а Уилям Окам щеше да застане начело, строг и неумолим със своите доводи. Борбата щеше да продължи цели три години, а Йоан преди смъртта си щеше да се поправи, макар и отчасти. Разказваха ми години по-късно, че когато се явил на консисторията през декември 1334 г., смален, станал още по-дребничък, съсухрен от годините, деветдесетгодишен, пред прага на смъртта, той (тази стара лисица, използваща толкова умело словото не само за да нарушава собствените си обещания, но и да се отрича от собственото си упорство) бил казал: „Ние признаваме и вярваме, че отделените от тялото и изцяло пречистени души са на небето, в рая с ангелите, и с Иисуса Христа и че те виждат Бога в неговата божествена същност съвсем ясно, очи в очи…“, а след кратка пауза — никой така и не разбрал дали това се дължало на затрудненото му дишане, или на коварното намерение да подчертае последната си мисъл като противопоставяща се на предишната — продължил: „… дотолкова, доколкото състоянието и условията на отделената душа позволяват това.“ На следната утрин — било неделя — накарал да го сложат на дълъг стол с наклонено облегало, кардиналите му целунали ръка и той умрял.

Но ето, че отново се отклоних и разказвам неща, различни от това, което би трябвало да разказвам. Пък и останалата част от разговора на масата не ще помогне да бъдат разбрани по-добре събитията, за които разказвам. Миноритите се споразумяха какво да поддържат на следния ден. Обсъдиха един по един своите противници. Коментираха със загриженост вестта, която им съобщи Уилям, че ще пристигне и Бернар Ги. И още повече обстоятелството, че делегацията на Авиньон ще бъде ръководена от кардинал Бертрандо от Поджето. Двама инквизитори — това вече беше прекалено; то означаваше, че имаха намерение да обвинят миноритите в ерес.

— Толкоз по-зле за тях — рече Уилям. — Ние пък ще се държим с тях като с еретици.

— Не, не — възрази Микеле, — трябва да бъдем предпазливи, да не провалим възможността за постигане на споразумение.

— Доколкото мога да разсъждавам — рече Уилям, — въпреки че положих усилия за провеждането на тази среща, Микеле, това ти е добре известно, не мисля, че авиньонците идват тук, за да се стигне до някакво положително решение. Йоан иска ти да отидеш в Авиньон сам, без никакви гаранции. Но срещата поне ще ти помогне да го проумееш. Щеше да бъде още по-лошо, ако ти бе тръгнал направо за там, без да се убедиш в това.

— Значи ти си положил толкова усилия, и то продължителни, за да уредиш нещо, което смяташ за безполезно — рече с горчивина Микеле.

— Това поискахте и ти, и императорът — отвърна Уилям. — В края на краищата никога не е излишно да опознаеш по-добре враговете си.

В този момент ни уведомиха, че в манастира пристигала и другата делегация. Миноритите станаха и отидоха да посрещнат хората на папата.