Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

9

Кийт Бейкърсфелд, братът на Мел, бе вече отработил една трета от осемчасовото си дежурство в радарната зала на РВД.

Бурята бе мъчение за всички в радарната зала, макар да не я усещаха физически. На един страничен наблюдател, мислеше си Кийт, който нищо не разбира от сложния език на множеството екрани пред него, би му се сторило, че виелицата бушува на хиляди мили далечина.

Радарната зала се намираше в кулата — един етаж под остъклената кулокабина, откъдето диспечерите направляваха движението на самолетите на земята и операциите непосредствено след излитане и преди кацане. Властта на радарната секция се простираше отвъд пределите на летището: радарите водеха самолетите във въздуха, поемайки ги от най-близкия регионален РВД център. Регионалните центрове, които се намираха на километри от летището, контролираха главните въздушни пътища и потока самолети, който пристигаше и преминаваше над тях.

За разлика от горната част на кулата, радарната зала нямаше прозорци. Ден и нощ на летище „Линкълн“ десет радарни диспечери и старши диспечери се трудеха в постоянен полумрак при бледата, почти лунна светлина на екраните. Различни съоръжения — радароскопи, контролни прибори, радиокомуникационни уредби — покриваха четирите стени. Обикновено диспечерите тук работеха с навити ръкави, тъй като зиме и лете се поддържаше температура двадесет и осем градуса, за да се съхранява капризното електронно оборудване.

В радарната зала по правило се говореше със спокоен тон. Но под външното спокойствие винаги кипеше нервно напрежение. Днес заради бурята напрежението бе по-силно, а през последните няколко минути бе нараснало още повече. Сякаш изопната струна се опъваше до краен предел.

Напрежението се усили от появилия се на екрана сигнал, който на свой ред задействува алармения зумер в контролната стая и мигащата червена светлина. Зумерът вече престана, но радарният сигнал продължаваше да мига. Този сигнал, наречен „двойно цвете“, разцъфна на полутъмния екран като трептящ зелен карамфил и означаваше самолет в беда. В случая самолетът в опасност бе един KG–135 на Американските военновъздушни сили, високо над летището в бурята, който молеше за аварийно кацане. Кийт Бейкърсфелд работеше на екрана, където изникна аларменият сигнал, и старши диспечерът застана до него. Сега и двамата раздаваха бързи и уместни указания по вътрешната уредба — на диспечерите от съседните позиции и по радиото — на другите самолети.

Ръководителят на полетите на горния етаж бе незабавно информиран за бедствения сигнал. Той от своя страна обяви произшествие трета степен и уведоми за това всички наземни служби на летището.

Екранът, върху който сега бе съсредоточено всичкото внимание, представляваше хоризонтален стъклен кръг с размери на велосипедна гума, хоризонтално монтирана върху конзола. Стъклото беше тъмнозелено и блещукащите по него зелени светлинни точки показваха всички самолети във въздуха с радиус до четиридесет мили. Точките се изместваха съответно с движението на самолета. До всяка точка имаше малки пластмасови маркери, които идентифицираха самолета. Диспечерите го наричаха „рибарски лодки“ и ги преместваха на ръка, щом като самолетът напредваше и променяше позицията си на екрана. Ако се струпаха повече самолети, идентифицираха ги по радиото. В новите радарни системи не използуват „лодчиците“, а идентифициращи кодове от букви и цифри — че дори и височината — се изписват направо на екрана. Но новият метод все още не се прилагаше нашироко и като всички нови системи имаше недостатъци, които трябваше да се отстранят.

Тази вечер невероятен брой самолети блещукаха на екрана и дори някой сполучливо подметна, че зелените точици гъмжат като мравуняк.

Кийт седеше най-близо до екрана, превил дългото си кльощаво тяло на сивия стоманен стол. Беше изопнат като струна. Краката му, обгърнали краката на стола, бяха вцепенени като самия стол. Изразът му съсредоточен, лицето му — напрегнато и изпито. Зелените отражения от екрана зловещо подчертаваха дълбоките и тъмни дупки под очите му. Всеки, който добре познаваше Кийт, но не го бе виждал от година насам, би се изумил от вида му и от промяната в държането му. Някога от него лъхаше жизненост, добродушна и сърдечна непринуденост: сега от тези качества не беше останало нищо. Кийт бе шест години по-малък от брат си, но изглеждаше значително по-стар.

Естествено, промяната в Кийт Бейкърсфелд не остана незабелязана от колегите му, които работеха на другите контролни постове в радарната зала. Те добре знаеха и причината за промяната и искрено му съчувствуваха. Бяха все делови мъже, работата им изискваше точност и затова сега старши диспечерът Уейн Тевис скрито наблюдаваше Кийт и растящото напрежение в него. Тевис, дълъг и слаб тексасец с напевна, протяжна реч, седеше в центъра на радарната зала на високо столче и над плещите на диспечерите наблюдаваше екраните пред тях и следеше цялостната картина във въздуха. Сам той бе монтирал колелца на стола си и препускаше с него като на кон из залата там, където бе нужен.

Вече цял час Уейн Тевис не се отделяше от Кийт. Той бе готов да го замести веднага при нужда, а инстинктът му подсказваше, че такава необходимост може да възникне всеки момент.

Старшият диспечер беше мил човек, макар и леко избухлив. Боеше се от намерението си, знаеше, че то би подействувало ужасно зле на Кийт, но все пак, ако трябва, ще го направи.

Без да откъсва очи от екрана на Кийт, той провлачено заговори:

— Кийт, братче, този „Браниф“ излиза на пътя на „Ийстърн“. Ако отместиш „Браниф“ малко вляво, „Ийстърн“ ще може да следва курса си.

Това бе нещо, което Кийт сам би трябвало да види, но го бе пропуснал.

Целият екип в радарната зала работеше трескаво, за да разчисти пътя на военния KG–135, който вече започваше да се спуска по прибори от височина десет хиляди фута. Трудността идеше оттам, че под огромния военен самолет кръжаха още пет граждански машини, наблъскани на разстояние от около хиляда фута един от друг в ограничено въздушно пространство. Те всички чакаха ред за кацане. На разстояние две-три мили от всяка страна идеха колони от други самолети, плътно нанизани един след друг, а още по-ниско три огромни лайнера се готвеха всеки момент да докоснат пистата. Помежду им въздушните коридори за излитане също бяха заети. И все пак някак си военният самолет трябваше да се промуши между гъмжилото от граждански машини, без аварии и без инциденти. Дори при нормални условия тая задача можеше да скъса нечии слаби нерви. А работата се усложняваше още повече от това, че радиото на борда на KG–135 бе повредено и връзка с пилота не можеше да се установи.

Кийт Бейкърсфелд натисна бутона на микрофона:

— „Браниф“–829, завий незабавно надясно, направление нула-девет-нула.

В такива моменти, когато напрежението се превръщаше в нервна треска, гласът трябваше да остане спокоен. Гласът на Кийт беше изтънял и издаваше вълнението му. Видя, че Уейн Тревис го прониза с поглед. Но зелените мигащи точки на радарния екран, които се бяха катастрофално сближили, взеха да се раздалечават, щом „Браниф“ си изпълни указанието. Имаше моменти — този бе един от тях, — когато радарните диспечери благодаряха на бога, че пилотите бързо и точно изпълняват инструкциите. Пилотите се вбесяваха и задето им налагаха внезапна и остра промяна на курса, което ги принуждаваше на резки завои и пътниците политаха на всички страни. Но ако диспечерът изкомандува „незабавно“, те се подчиняваха, а спорът оставяха за после.

Само след една-две минути курсът на „Браниф“ отново трябваше да се коригира, както и курса на „Ийстърн“, който летеше на същата височина. Но преди това трябваше да се даде нов курс на два самолета на „ТУА“, разположени един над друг, на един „Конвеър“ на „Лейк Сентрал“, един на „Еър Канада“ и един на „Суин ер“, които току-що се появиха на екрана. Докато KG-135 не кацнеше, всички самолети наоколо трябваше да летят зигзаговидно в ограничено въздушно пространство, за да не се отклонят в съседни въздушни зони. Това наподобяваше сложна шахматна игра, с тази разлика, че фигурите се намираха на различна височина и се движеха с няколко стотин мили в час. Освен това тази игра изискваше фигурите да се издигат или снижават, но никога да не се доближават на повече от три мили в хоризонтална посока и хиляда фута във вертикал и никоя пешка да не излиза извън очертанията на дъската. А в хода на тази опасна игра хиляди пътници, жадни час по-скоро да завърши полета им, седяха на местата си и чакаха.

В кратките мигове, когато напрежението отслабваше, Кийт се чудеше как ли се чувствува пилотът на военния самолет, който с трудност се спускаше в снежната буря и в гъмжащия от самолети въздух. Самотен вероятно, както самият Кийт е самотен, както е самотен целият живот, дори с близкото физическо присъствие на други около тебе. И пилотът имаше втори пилот и екипаж, както и Кийт имаше наоколо си колеги. Но не този род близост имаше значение. Особено когато си сам в малката задна стаичка на съзнанието си, където никой друг не може да влезе, където се оттегляш и оставаш сам с паметта, съвестта и страховете си. Сам от момента, в който дойдеш на белия свят, до смъртта. Винаги и во веки сам.

Кийт Бейкърфелд знаеше колко самотен може да бъде човек.

Той последователно наложи нови координати на самолета на „Суис ер“, на единия от „ТУА“, на „Лейк Сентрал“ и „Ийстърн“. Чуваше зад себе си опитите на Уейн Тевис да установи радиовръзка с военния KG–135. Безуспешно, сигналът за бедствие, изпращан от пилота, продължаваше да мига на екрана. Движението на зелената точка на екрана показваше, че пилотът изпълнява съвършено точно указанията, дадени му, преди радиовръзката да се прекъсне. Така той знаеше, че кулата следи и предугажда действията му. Знаеше, че местонахождението му се следи с радар и вярваше, че от земята ще направят възможното да отстранят всички самолети от пътя му.

Кийт знаеше, че военният самолет бе излетял от Хавай и след зареждане във въздуха бе летял без кацане над западното крайбрежие в източна посока с крайна цел военновъздушната база Андрюс, близо до Вашингтон. Но по пътя получил повреда в един от двигателите, после повреда в електроинсталацията. Това принудило командира да поиска непредвидено кацане в Смоуки Хил, Канзас. Пистите на летището в Смоуки Хил не били напълно почистени и военният KG-135 бил насочен към международното летище „Линкълн“. Междинните диспечерски центрове трасирали пътя му през Мисури и Илинойс. На тридесет мили от „Лишали“ радарният диспечер за западното направление в лицето на Кийт Бейкърсфелд пое полета. Скоро след това прекъсна радиовръзката и положението на пилота още повече се утежни.

Обикновено при нормални летателни условия военните самолети отбягваха гражданските летища. Но в буря като днешната естествено бе пилотът да поиска помощ — и я получи без въпроси и без отлагане.

От всички диспечери в мрачната претъпкана радарна зала се лееше пот. Но когато разговаряха с пилотите във въздуха, гласовете им не издаваха ни следа от възбуда или напрежение. Пилотите и без това са достатъчно претрупани. А тази вечер, когато вятърът ги блъскаше и подхвърляше и те летяха без никаква видимост вън от кабината, ориентирайки се само по прибори, от тяхното умение и ловкост зависеше много. Поради сериозните нарушения в трафика голяма част от пилотите летяха свръхопределената норма от часове, а сега се налагаше още да кръжат и да чакат.

От всеки радарен пост по радиото се лееха като непрекъснат спокоен поток указания, за да се отклонят колкото се може повече самолети от опасната зона. Те чакаха ред за кацане, а на всяка една-две минути броят им нарастваше. Един от диспечерите с тих, но напрегнат глас подхвърли през рамо: „Чък, при мене гори! Можеш ли да ми поемеш «Делта седем-три»?“ Това беше техен израз, който означаваше, че положението при него е наистина напечено и не може да се справи със всички полети. Друг глас: „По дяволите!… И аз съм затрупан… Почакай!… Съгласен, взимам го! Нова пауза… «Целта» седем-три, говори «Линкълн». Подход! Направете ляв завой, дръжте курс един-два-нула. Поддържайте същата височина; четири хиляди!“

Диспечерите си помагаха, когато имаха възможност. Може би след десетина минути другият ще има нужда от помощ. „Хей, погледни този «Нортуест», пристига от обратната страна. Господи! Върви като междуградска железница в пиковия час… «Американ» четири-четири, дръжте сегашния курс, на каква височина сте?“… „Излитащата «Луфтханза» се отклонява от курса. Спазвай курса и не се мешай с пристигащите.“ Излитащите самолети ги отправяха далеч от опасната зона, а пристигащите ги задържаха във въздуха; така се губеше ценно време за кацане. А по-късно, когато опасността премине и военният самолет се приземи, диспечерите знаеха, че едва ли час щеше да им стигне, за да оправят страхотното задръстване във въздуха.

Кийт Бейкърсфелд полагаше отчаяни усилия да се съсредоточи, да запечата в съзнанието си картината на своя сектор. Нужно бе мигновено да запамети местоположението на самолетите, отличителните им знаци, типа на машината, скоростта и височината на полета и реда за кацане — с една дума, сложна диаграма, в която се извършваха постоянни промени; една конфигурация, която нито за миг не оставаше в покой. Дори при спокойни моменти умственото напрежение не спадаше: тази вечер бурята изостряше мозъчните усилия до краен предел. Най-големият кошмар за един диспечер бе „да загуби картината“: ситуация, при която пренатовареният мозък се разбунтува и всичко от него се изличава. От време на време това се случваше и с най-добрите.

Един от най-добрите беше Кийт. Допреди година колегите му се обръщаха към него, щом напрежението ги изваждаше от строя: „Кийт, затрупан съм. Ще ми поемеш ли някой друг полет?“ Той винаги се отзоваваше.

Но напоследък ролите се смениха. Сега колегите му помагаха, доколкото успяваха: хем да гледат своята работа, хем да поемат част от неговата.

Указанията по радиото не спираха. Кийт сега бе сам. Уейн се бе плъзнал с високото си столче в другия край на залата да наблюдава друг екран. Мозъкът на Кийт щракаше решение след решение: „«Браниф» наляво, «Еър Канада» — надясно, «Ийстърн» — промени курса на сто и осемдесет градуса.“ Указанията се изпълняваха. На радарния екран зелените точки се престрояваха. „«Лейк Сентрал» се движи с малка скорост, той може и да почака! Но не и реактивният на «Суис Ер», той всеки момент ще се сблъска с «Ийстърн». «Суис Ер» трябва да поеме нов курс незабавно. Но какъв? Мисли бързо! Четиридесет и пет градуса само за минута и после отново направо. Не изпускай от поглед ТУА и «Нортуест». Нов самолет пристига от запад, и то с висока скорост. Разпознай го и му намери място! Съсредоточи се! Съсредоточи се!“

Стиснал зъби, Кийт трескаво мислеше: „Не, само да не изгубя картината тая вечер, само не тая вечер, само не сега!“ За това си имаше тайна причина, която Кийт не бе споделил дори със съпругата си Натали. Само той знаеше, че за последен път стои пред екрана, че за последен път е дежурен. Днес е последният му ден в радарната зала. А краят на дежурството му наближаваше.

Това ще бъде и неговият последен ден в живота.

— Почини си, Кийт — дочу гласа на ръководителя на полетите.

Кийт не бе го забелязал досега. Беше се вмъкнал неусетно и стоеше до Уейн Тевис.

Само преди минута Тевис спокойно бе казал на ръководителя на полетите:

— Струва ми се, че Кийт е напълно добре. Имаше момент, когато ме обезпокои, но сега се стегна.

Тевис се радваше, че не предприе драстичната мярка да смени Кийт, но ръководителят на кулата промърмори:

— Нека го откъснем от радара за малко — и после добави: — Аз ще му кажа.

Кийт погледна към двамата и веднага разбра защо го сменят. Положението все още беше критично и те не му се доверяваха. Откъсването беше само претекст: по устав той нямаше право на почивка още половин час. Да възрази ли? За диспечер от неговата класа това е обидно, още повече всички щяха да забележат. После се размисли: Защо да повдига въпрос? Не си струва. В десетминутната почивка щеше да дойде на себе си. А когато критичният момент във въздуха отмине, той ще се върне пред екрана и ще изкара остатъка от работния си ден.

Уейн Тевис се наведе над него:

— Лий ще поеме екрана, Кийт. — И повика един от колегите му, който току-що се бе върнал от редовната си почивка по график.

Кийт кимна, без да продума, но остана на мястото си и продължи да дава указания по радиото, докато колегата му запомни картината. Предаването на екрана от един диспечер на друг траеше около няколко минути. Новопостъпващият бе длъжен да изучи разположението на точките на екрана и да възприеме цялостната обстановка. И естествено трябваше да се настрои, да се напрегне.

Способността да се напрегнеш — нарочно и съзнателно — бе част от професията им. Диспечерите наричаха това „да се настроиш“. За петнадесет години на този пост Кийт постоянно наблюдаваше как това става с него и с колегите му. Беше задължително да се настроиш, щом сядаш пред екрана. Настройването им беше станало рефлекс. Например, пътувайки за работа със служебния автобус, те идваха от къщи отпуснати, разговорите бяха непринудени. За небрежно подхвърлен въпрос от рода: „Ще играеш ли боулинг в събота?“ непринуденият отговор е: „Естествено“ или „Не, няма да ми се уреди въпросът тая седмица“. Но като приближаваха летището, разговорът им секваше, отговорите ставаха кратки и остри: „да“ или „не“ и нищо повече.

Заедно с острото умствено напрежение и способността да се настройва от диспечера се изискваше сдържаност и желязно спокойствие. Тези изисквания — противоречиви и трудно съвместими в един човек — изтощаваха нервната система и в крайна сметка се отразяваха на здравето. Много от диспечерите получаваха стомашни язви, които криеха от страх да не загубят службата си. Пазейки тайната си, те пръскаха пари по частни лекари, вместо да се възползват от безплатното медицинско обслужване, което им осигуряваха авиокомпаниите. Криеха в шкафчетата си бутилки с „Маалокс“ — препарат за облекчаване на повишена стомашна киселинност — и от време на време крадешком надигаха бялата сладникава течност.

Напрежението избиваше и в други крайности. Някои от диспечерите — Кийт познаваше не малко от тях — ставаха зли и избухливи в къщи и често вдигаха бурни скандали, за да се освободят от натрупаните на работа емоции. Като се прибави към това и изменящата се схема на дежурства и почивка, което особено затрудняваше семейния живот, резултатите лесно можеха да се отгатнат. Броят на разбитите семейства и на разводите сред радарните диспечери беше най-голям.

— О’кей — каза колегата, който поемаше мястото му, — готов съм.

Кийт се измъкна от стола и свали слушалките си. Още преди да бе седнал на мястото му, колегата започна да дава указания на самолетите на „ТУА“.

Ръководителят на полетите се обърна към Кийт:

— Кийт, брат ти каза, че може да намине насам.

Кийт кимна и излезе от радарната зала. Не се сърдеше на ръководителя на полетите, дори се зарадва, задето не протестира срещу смяната и наложената почивка. В тоя момент страшно му се искаше да запали цигара, да сръбне глътка кафе и да остане сам със себе си. Радваше се, че се отърва от опасната ситуация. Беше изживял достатъчно подобни мигове в миналото, за да съжалява, че ще пропусне днес кулминационния момент.

Подобни произшествия ставаха по няколко пъти на ден не само на международното летище „Линкълн“, но и на всички големи летища. Можеха да се случат при всякакво време — и в най-ясния ден, и в най-страшната буря. Обикновено малцина хора узнаваха за тях, тъй като почти всички завършваха благополучно, а на пилотите във въздуха рядко им се обясняваше защо ги задържат да кръжат във въздуха или защо им налагат рязко да сменят курса. От една страна, не беше нужно да им се казва, а от друга — никога не достигаше времето за разговори по въздуха. Наземните аварийни служби–спасителни екипи, „Бърза помощ“ и полиция, — както и висшето ръководство на летището биваха надлежно алармирани и съобразно степента на инцидента те взимаха съответните мерки. Най-сериозна беше първа категория, но рядко се обявяваше; тя означаваше, че самолетът се е разбил и вече не съществува. Втора категория означаваше наличие на опасност за живота или тежка повреда на самолета. Трета категория — като сегашната — беше предупреждение за готовност до съответните служби, макар и да не стане нужда от техните услуги. За въздушните диспечери обаче всеки инцидент, независимо от категорията, носеше допълнително натоварване с всички последици от него.

Кийт влезе в съблекалнята, която бе точно до радарната зала. Сега, когато имаше възможност да размишлява спокойно, от все сърце пожела KG–135 и всички самолети във въздуха да завършат благополучно полетите си тази нощ въпреки бурята.

Съблекалнята представляваше малка квадратна стаичка с един-единствен прозорец, три стени от метални шкафчета и дървена пейка по средата. На едно табло до прозореца в безпорядък бяха закачени официални бюлетини и съобщения от различни обществени организации на летището. Светлината от голата крушка, която висеше от тавана, изглеждаше ослепителна след полумрака във радарната зала. Кийт беше сам и загаси лампата. От прожекторите на кулата проникваше достатъчно светлина, за да може да вижда.

Той запали цигара. После отвори шкафчето си и извади съдинката с храната, която Натали бе грижливо опаковала. Като наливаше кафе от термоса, мислеше си дали Натали не му е сложила някаква бележка в храната или пък някоя любопитна изрезка от вестник или списание. Това често го правеше, може би се надяваше, че по този начин ще го разсее. След като се случи бедата с него, тя упорито опитваше какви ли не средства, за да го развесели. Отначало действуваше открито, но като видя, че няма ефект, премина към по-необичайни способи и макар че Кийт разбираше защо Натали върши всичко това, оставаше безстрастен и незаинтересован. Напоследък бележките и изрезките се появяваха все по-рядко.

Може би Натали също бе изгубила надежда. Вече все по-рядко намираше какво да му каже, а по зачервените й очи той разбираше, че често си поплаква.

В такива моменти на Кийт му се искаше да й помогне. Но как, след като не можеше да помогне сам на себе си?

От вътрешната страна на вратичката на шкафчето му бе залепена снимката на Натали — цветна, Кийт сам я беше правил. Беше я донесъл преди три години. Сега слабата светлина едва осветяваше фотографията, но Кийт я познаваше толкова добре, че можеше да види всичко по нея, дори в сумрака.

На снимката Натали беше по бански костюм. Засмяна, седнала на една скала, изящната й ръка вдигната към очите и, за да скрие блясъка на слънцето. Светлокестенявата й коса се спускаше назад, а малкото й волево личице бе осеяно с лунички, които неизменно се появяваха през лятото. В Натали Бейкърсфелд имаше нещо дръзко и своенравно, нещо силно и волево и камерата успешно го бе уловила. Зад нея се виждаха сините води на едно езеро, високи зелени ели и остри скалисти зъбери. Тогава бяха на почивка в Канада, спираха в къмпингите край Хейлибъртънските езера и за първи път бяха оставили децата си — Брайън и Тео — в Илиноис при Мел и Синди. Това пътуване бе едно от най-щастливите преживявания в живота им.

Заслужава си да си спомня за тези дни, мислеше си Кийт, тъкмо тази вечер.

Зад фотографията беше пъхната сгъната хартийка. Това бе една от бележките на Натали, която Кийт намери в храната си, и го накара да се замисли. Бележката стоеше там вече няколко месеца и незнайно защо той я бе запазил. Макар и да знаеше съдържанието й, Кийт разгъна хартийката и се приближи към прозореца, за да я прочете. Представляваше изрезка от някакво списание с няколко реда, прибавени от жена му на ръка.

Натали имаше най-разнообразни интереси, някои от тях доста странни, но тя винаги се опитваше да приобщи към интересите си Кийт и синовете си. В тази изрезка ставаше дума за новите експерименти на американските учени в областта на генетиката. Обясняваше се, че сега човешката сперма може да се замразява, да се съхранява безконечно при ниска температура, без да губи свойствата си. След разтопяване ще може да се използува за осеменяване на жените по всяко време — независимо дали в наши дни, или след няколко поколения.

Отдолу Натали беше написала:

„Ной би направил ковчега си двойно смален,

ако знаеше нещо за сперматозоида замразен.

Нищо не пречи да расте броя на децата,

ако не забравяш да затвориш на хладилника вратата.

Но аз съм щастлива, че нашите два сина

са рожби на любов и страст непогасима.“

Тогава тя все още правеше опити, отчаяни опити да върне живота — и на двамата… да зърне нещата, както са били… да запази семейството… „с любов и страст непогасима“, както преди.

Мел също се притече на помощ на Натали, мъчеше се да накара брат си да превъзмогне силната вълна на отчаяние и депресия, която изцяло го бе погълнала.

Тогава сякаш все още имаше някаква частичка у Кийт, готова да откликне. Като изтръгна искричка дух и воля от дълбоките дебри на съзнанието си, той се опита да съедини усилията си с тези на ближните си, да отговори на любовта с любов. Но не успя. Пропадна, знаеше си той, защото в душата му не бе останало ни чувство, ни вълнение. В нея не можеше да пламне ни топлинка, ни любов, нито гняв. Всичко бе пустота, угризения и всепоглъщащо отчаяние.

Тогава Натали разбра, че всичко е безсмислено. И затова, подозираше той, тя си плачеше тихомълком далеч от очите му.

А Мел? Може би Мел също се отказа. Макар и ненапълно — Кийт си спомни думите на ръководителя на полетите тази вечер. „Брат ти каза, че може да намине…“

Щеше да бъде по-просто, ако Мел не си правеше труд. Кийт чувствуваше, че няма сили за тази среща, макар че винаги, през целия си живот са били близки като братя. Присъствието на Мел може да усложни замисъла му.

А Кийт беше толкова изтощен, толкова изцеден и безсилен да се пребори с някое усложнение.

Отново си помисли дали Натали не е сложила бележка в храната му. Внимателно отвори съдинката с надежда да открие нещо в нея.

Вътре имаше шунка, сандвичи с кресон, кутийка саламурено сирене, една круша, амбалажна хартия. И нищо друго.

Сега, когато знаеше, че вътре няма бележка, отчаяно му се искаше да бе намерил там някакво послание, па макар и крайно незначително. После осъзна, че вината бе негова. Днес, за да смогне с приготовленията си, излезе от къщи по-рано от обичайното време. Не бе предупредил Натали и тя опакова набързо закуската му. Дори й каза да не му приготвя нищо — може да хапне в един от бюфетите на летището. Но Натали, която знаеше, че бюфетите са претъпкани и шумни, а това е противно на Кийт, не се съгласи и веднага приготви храната му. Не го попита защо тръгва по-рано, макар да я интересуваше. Кийт си отдъхна, слава богу, нищо не го попита. Иначе би трябвало да измисли нещо, а не му се искаше последните думи помежду им да са лъжа.

Времето му стигна за всичко. Пристигна в района на летището и се регистрира в хотелчето „О’Хейгън“, където си бе резервирал стая по телефона още предния ден. Действуваше по план, старателно изработен преди няколко седмици, но не искаше да бърза, нужно му бе спокойно да размисли, преди да пристъпи към действия. После излезе от хотелчето и пристигна на летището навреме за дежурството си.

Това хотелче се намираше на десетина минути с кола от летище „Линкълн“. Само след няколко часа, щом дежурството му свърши, Кийт веднага ще пристигне там. Ключът от стаята лежеше в джоба му. Той го извади, за да се увери, че е на мястото си.