Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

10

Недалеч от окъпания в светлината на прожектори главен вход на аерогарата замря червената мигаща сигнална лампа на полицейската патрулна кола. Колата, която разчистваше пътя на Джо Патрони от мястото на преобърнатия трактор, забави ход, полицаят на волана спря върху бордюра и даде знак на главния механик на „ТУА“ да продължи. Патрони натисна газта. Когато буикът му профуча край полицейската машина, Патрони размаха пурата си за поздрав и два пъти натисна клаксона.

Въпреки че през последната отсечка от пътя караше бързо, разстоянието от дома му до летището, което при нормални условия взимаше за четиридесет минути, сега премина за повече от три часа. Надяваше се да навакса част от изгубеното време.

Въпреки снега и хлъзгавия път Патрони бързо се промуши сред основния поток от автомобили, насочен към летището, и свърна по един страничен път към хангарите. Пред табелката с надпис „Техническо поддържане на ТУА“ той рязко сви вляво. На около стотина метра по-нататък се издигаше масивният хангар за ремонти на аеролинията. Главният вход беше отворен и Патрони направо подкара вътре.

В хангара чакаше радиофициран пикал, за да откара Патрони на аеродрума на мястото на затъналия Боинг, който все още блокираше писта три-нула. Той излезе от колата, спря колкото да запали отново пурата си, без да обръща внимание на забраната за пушене, метна набитата си фигура в кабината на шофьора с думите:

— Айде, синко, размърдай докрай стрелката на скоростомера!

Камионът излетя стремително напред и веднага Патрони поиска от кулата да му осигури безпрепятствено придвижване. Щом като се отдалечи от осветената ивица на хангарите, шофьорът плътно се залепи за светлините на пътеките за рулиране — единствените ориентири в белия мрак, — откъдето бетонираните пространства започваха и свършваха. По инструкции на кулата те спряха за миг край една писта, докато един ДС-9 на „Делта еърлайнз“ се приземи във вихрушка от сняг и профуча край тях с грохота на реверсираните си двигатели. Диспечерът от кулата им даде право да пресекат пистата и тогава попита:

— Джо Патрони ли е насреща?

— Да.

Последва пауза, в която диспечерът даде указания на други самолети, и после продължи:

— Тук е наземният диспечер. За вас има бележка от ръководството на летището. Чувате ли ме?

— Патрони слуша. Продължавайте.

— Бележката гласи: „Джо, басирам се на кутия пури срещу два билета за танци, че не можеш да измъкнеш тази вечер затъналия самолет от писта три-нула. Бих искал ти да спечелиш. Подпис: Мел Бейкърсфелд.“ Край на текста.

Джо Патрони се изсмя и натисна бутона:

— Кажете му, че приемам облога!

После остави настрани микрофона и подтикна шофьора:

— Карай бързо, синко! Сега имам стимул!

На задръстената пресечка на писта три-нула старшият техник на „Аерео Мексикан“ Инграм се приближи към пикапа. Той все още бе завит в полушубата си и пазеше лицето си от режещия вятър и снега.

Джо Патрони отхапа края на новата пура, без да я запали, и слезе от кабината. На излизане от хангара той бе сменил обувките си с тежки мъхнати ботуши. Макар и високи, те изцяло потънаха в дълбокия сняг.

Патрони се загърна в шубата си и кимна към Инграм. Двамата слабо се познаваха.

— Хайде! — каза Патрони. Трябваше да вика, за да надвиши воя на вятъра. — Разказвай!

Инграм започна да докладва, а крилата и корпусът на затъналия Боинг 707 се извисяваха над тях като огромен призрачен албатрос. Под гигантския корем все още ритмично мигаше червената сигнална лампичка. Сервизните камиони, служебният автобус за екипажа и гърмящият генератор стояха все така скупчени наоколо.

Техникът на „Аерео Мексикан“ обясни какво бяха предприели до този момент: разказа за свалянето на пътниците и първия несполучлив опит да измъкнат самолета, осланяйки се на собствената му тяга. После описа как са свалили колкото се може повече багаж — товари, поща, куфари, голяма част от горивото, — но и вторият опит да изтеглят самолета пак със собствени сили отново се провалил.

Като дъвчеше пурата, без да я запали — това бе един от редките случаи, когато Патрони съблюдаваше противопожарните изисквания, тъй като керосинът има тежка миризма, — той се приближи до самолета. Инграм го последва, а към тях се присъединиха няколко техници от наземните служби, измъкнали се от топлинката на служебния автобус. Патрони огледа обстановката и един от техниците запали преносимите прожектори, наредени в полукръг пред носа на самолета. На светлината се забеляза, че предният колесник е отчасти потънал в черната кал под снега. Самолетът бе затънал в мека почва, обикновено затревена, на няколко метра от бетонната настилка на писта три-нула, близо до пресичащата я пътека за рулиране, която пилотът на „Аерео Мексикан“ не бе успял да улучи в тъмнината и снежните вихри. За нещастия Патрони разбра, почвата в този момент беше толкова прогизнала, че даже след тридневния снеговалеж и силния студ не бе успяла да се затегне. Ето защо двата опита да изтръгнат самолета чрез собствената му тяга само бяха го забили още по-дълбоко в земята. И сега кожусите на четирите реактивни двигатели, разположени под крилата, едва не опираха земята.

Без да обръща внимание на завихрения сняг, Патрони обмисляше възможностите за действие.

Все още, реши Патрони, има шанс да изтегли самолета, използувайки енергията на двигателите му. Това ще бъде най-бързият начин, ако успее. В случай на несполука, ще трябва да прибягнат към мощни въздушни възглавници — изработени от пластмасова материя, общо единадесет, — да ги поставят под крилата и корпуса и да ги надуят с въздух под налягане. След като се инсталират възглавниците, с помощта на мощни крикове трябваше да се повдигнат колесниците и под тях да се подложи твърда настилка. Но този процес беше дълъг, труден и измерителен. Джо Патрони се надяваше, че няма да стигнат до него. Той обяви решението си.

— Ще трябва да разкопаем надълбоко пред самолета. Трябват ми два двуметрови рова пред колесниците. Изкопите да бъдат с наклон от затъналия колесник към повърхността. — И като се обърна към Инграм, додаде: — Трябва доста да се копае.

— Естествено — кимна старши техникът.

— Щом свършим с изкопите, ще запалим двигателите и ще потеглим напред с пълна мощност. — Патрони посочи към неподвижния смълчан самолет. — Така ще го помръднем от мястото му. Щом като се задвижи и запълзи нагоре по изкопа, ще го извием насам. — И той утъпка с тежките си ботуши елипсовидна пътека между подгизналата земя и бетониралата повърхност на пистата. — И още нещо, ще положим големи греди, колкото можем повече, пред колелетата. Ясно ли е? Имате ли дъски?

— Има в един от камионите — отговори Инграм.

— Разтоварете ги и накарайте шофьора да докара още. Колкото се може повече. Поискайте от всички аеролинии.

Единият от техниците, който бе най-близо до Инграм и Патрони, махна на останалите в автобуса. Двама от тях отхвърлиха брезентовия покрив на камиона, в който се намираха инструменти и лопати. Лопатите се запредаваха от ръка на ръка, работниците като призрачни сенки се движеха вън от осветения от прожекторите полукръг. Силният сняг на моменти им пречеше да се виждат. Те зачакаха нареждане да започнат работа.

Пред вратата на пилотската кабина все още стоеше стълбичката. Патрони посочи към нея и попита:

— Горе ли са летците?

Инграм изръмжа:

— В кабината са! И проклетият командир, и първият пилот.

Патрони остро го погледна.

— Защо, неприятности ли ти създаваха?

— Не точно — кисело промърмори Инграм. — Работата е по-друга. Когато пристигнах, накарах ги да дръпнат с пълна тяга, както вие току-що казахте. Ако ме бяха послушали от първия път, вярвам, че щяхме да го изтеглим. Но те нямаха кураж и затова го забиха още по-дълбоко. Капитанът допусна голяма грешка и сега трепери от страх да не изправи машината на носа й.

Джо Патрони се ухили.

— На негово място и аз бих треперил. — Той бе изгризал пурата си на късове. Хвърли я в снега, бръкна в полушубката си и извади нова. — Ще говоря с капитана после. Интеркомът работи ли?

— Да.

— Обади се в кабината тогава. Кажи на екипажа, че започваме работа и скоро ще се кача при тях.

— Слушам.

Патрони тръгна към машината, а Инграм извика към работниците:

— Хайде, момчета, да започваме да копаем!

Джо Патрони грабна сам една лопата и само след няколко минути заизриваха кал, земя и сняг.

След като говори по интеркома с пилотите в кабината, Инграм с помощта на един механик се промъкна през вледенената кал и с вкочанясали ръце започна да подрежда първите греди пред колесниците.

От време на време по аеродрума, където брулеше снегът и видимостта непрестанно се изменяше, се мяркаха светлините на кацащи или излитащи машини, а приличният на хленч високооборотен рев на реактивните двигатели се подемаше и разнасяше от вятъра чак до ушите на работниците. Но край тях писта три-нула продължаваше да бъде все така пуста и глуха.

Джо Патрони прецени, че ще отиде повече от час, преди да завършат изкопите и включат двигателите на боинга, за да се опитат да го измъкнат. А междувременно мъжете, които копаеха рововете, трябваше да се сменят, да се стоплят в служебния автобус.

Беше десет и половина. Ако има късмет, помисли си той, можеше да си бъде в леглото с Мари малко след полунощ.

И за да осъществи по-скоро плановете си и да не замръзва, Патрони започна още по-усърдно да копае.