Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Летище

 

Людмила Колечкова, превод и предговор, 1980

Жеко Алексиев, Богдан Мавродинов, художник оформители, 1980

Текла Алексиева, илюстрация на корицата, 1980

 

Рецензенти Димитър Пеев, Петко Георгиев

Редактор Пенко Анчев

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Пламен Антонов

Коректор Паунка Камбурова

 

Американска, I издание

Дадена за набор на 26. II. 1980. Подписана за печат на 16. IV. 1980. Излязла от печат на 30. IV. 1980

Формат: 32/70×100. Изд. № 1349

Усл. изд. коли: 25,65. Печ. коли: 33. Изд. коли: 21,37

Цена 3,50 лв.

ЕКП 95366-211531-5637-39-80 08

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1980

Държавна печатница „Балкан“, София

История

  1. — Добавяне

5

Когато Мел затвори вратата след репортера, Синди стоеше права и надяваше ръкавиците си. Тя подхвърли кисело:

— Петнайсет неща наведнъж, така май каза. Каквито и да са останалите четиринайсет, сигурна съм, че ще са с предимство пред мен!

— Приказки! — запротестира Мел. — Ти отлично го знаеш. Вече ти се извиних. Не съм очаквал, че така ще се случи — или поне не всичко наведнъж.

— Но това ти доставя удоволствие, нали? Всичко това. Много повече държиш на тези неща, отколкото на мен, на дома, на децата, на благовъзпитаното общество.

— Ах! — възкликна Мел. — Чудех се кога ще опреш до това! По дяволите! Защо отново започваме борба! Нали разрешихме въпроса, така ли е? Не бива отново да влизаме в престрелка!

— Не — каза Синди. Изведнъж я обхвана униние. — Разбира се, не!

Последва неловка пауза. Мел пръв я наруши:

— Слушай, разводът е доста сложно нещо и за двама ни. За Роберта и Либи също. Ако имаш някакви колебания…

— Нали приключихме вече с този въпрос?

— Да, но ако искаш, може да го обсъдим още петдесет пъти.

— Не желая — Синди решително разтърси глава. — Не изпитвам никакви колебания. Нито пък ти, нали?

— Не — отговори Мел. — Боя се, че и аз.

Синди понечи да каже нещо, но се спря. Готвеше се да разкаже на Мел за Лайънъл Ъркът, но реши, че не е нужно. Имаше достатъчно време Мел сам да разкрие този факт. А що се отнася до Дерик Идън, за когото Синди мислеше през цялото време, докато делегацията от Медоууд беше в кабинета, тя нямаше никакво намерение да разкрива неговото съществуване нито на Мел, нито на Лайънъл.

На вратата се чу почукване — леко, но отчетливо.

— О, боже! — промърмори Синди. — Няма ли поне минутка спокойствие?

Мел раздразнено се провикна:

— Кой е?

Вратата се отвори.

— Самата аз — каза Таня Ливингстън. — Мел, имам нужда от твоя съвет… — Щом видя Синди, тя се закова. — Извинявайте. Мислех, че си сам.

— Ще бъде сам — отвърна Синди, — само след няколко секунди.

— Прощавайте много! — Таня пламна. — Ще дойда по-късно, мистър Бейкърсфелд. Не искам да ви безпокоя.

Синди изгледа от горе до долу Таня, все още в униформата на „Транс Америка“.

— Време беше някой да ни обезпокои — каза Синди. — Едва минаха три минути, откакто излязоха последните хора оттук, а повече от три минути ние никога не сме бивали заедно. — Тя се обърна към Мел. — Така ли е?

Той поклати глава, без да отговори.

— А между другото — Синди отново се обърна към Таня, — любопитно ми е да узная откъде сте толкова сигурна коя съм аз?

За миг Таня бе изгубила обичайното си самообладание. Дошла вече на себе си, тя леко се усмихна:

— Струва ми се, че отгатнах. Синди вдигна вежди.

— Значи ли, че и аз трябва да направя същото? — тя погледна към Мел.

— Не! — каза той и ги представи една на друга.

Мел чувствуваше, че Синди мислено оценява Таня. Той ни най-малко не се съмняваше, че жена му си е съставила определено заключение за отношенията му с Таня. Отдавна се беше убедил, че интуитивните оценки на Синди за връзките между мъже и жени са изумително точни. Освен това сигурен беше, че начинът, по който представи Таня, го е издал. Съпрузите обикновено твърде добре познават всички нюанси в речта на партньора си и трудно можеха да прикрият каквото и да било. Дори нямаше да се изненада, ако Синди отгатне за срещата му с Таня по-късно през нощта, макар че, мислеше си той, това бе все още в сферата на въображението.

Всъщност, каквото и да разбере или отгатне Синди, нямаше Значение. В края на краищата тя бе тази, която поиска развод, тогава защо ще възразява срещу някоя друга жена в живота на Мел? А какво означаваше Таня за самия него, той все още не знаеше. Но това са логични разсъждения, помисли си Мел. А жените — включително Синди, може би и Таня — рядко биват логични.

Последната му мисъл се оказа вярна.

— Трябва да си щастлив — заговори Синди с фалшива нежност, — че не те посещават само скучни старчески делегации със своите проблеми. — Тя изгледа Таня. — Вие също ли казахте, че имате проблем?

Таня невъзмутимо издържа на погледа й.

— Казах, че идвам за съвет.

— А, така ли? Какъв съвет? По работа, личен?… Или вече забравихте?

— Синди — остро я сряза Мел, — престани! Нямаш право…

— За какво нямам право? И защо да престана? — гласът й бе подигравателен. Струваше му се, че този разговор й носи някакво перверзно удовлетворение. — Нима не си ми повтарял непрекъснато, че не проявявам интерес към твоите грижи? Сега съм цялата в слух да чуя проблема на твоята приятелка… ако въобще съществува такъв.

Таня стегнато заговори:

— Идвам във връзка с Полет 2 — после добави: — Това е рейсът за Рим на „Транс Америка“, мистър Бейкърсфелд. Излетя преди час.

— Какво има около Полет 2? — запита Мел.

— Да ви кажа истината — подвоуми се Таня, — не съм напълно сигурна.

— Продължавайте — насърчи я Синди, — измислете нещо.

— Млъкни! — скастри я Мел и се обърна към Таня. — Какво има?

Таня хвърли поглед към Синди и после му предаде разговора си с митническия инспектор Стандиш. Описа му човека, който подозрително притискал куфарчето си, и съмненията на Стандиш.

— И се качи на борда на Полет 2?

— Качи се.

— Дори да е контрабандист — каза Мел, — това засяга италианците. Нашите митници не се интересуват. Те са за принципа: всяка страна да се грижи за себе си.

— Знам това. Така мисли и нашият РПП. — Таня предаде разговора си с ръководителя на пътнически превози, завършил с припряните, но твърди думи: „Забрави за случая.“

Мел беше озадачен.

— Добре де, не разбирам тогава защо…

— Казах ви, че не съм сигурна, може би съм постъпила глупаво. Но мисълта за този човек не ме оставя на мира и започнах да проверявам…

— Какво да проверяваш?

И двамата бяха вече забравили присъствието на Синди.

— Инспектор Стандиш ми каза, че съмнителният пътник с дипломатическото куфарче се е качил почти последен на самолета. Сигурно е било така, защото аз бях на изхода и съм пропуснала да забележа една стара жена… — Тя се коригира: — Но това няма значение. Както и да е, преди няколко минути отидох при контрольора на изхода за Полет 2 и заедно прегледахме списъците и билетите. Той не можа да си спомни човека с куфарчето, но се спряхме на пет имена.

— И после?

— Водена просто от някакво предчувствие, позвъних на нашите регистрационни гишета да видя дали там си спомнят нещо за някой от тези петимата. На гишетата на летището никой не им е обърнал внимание. Но в града един от чиновниците си припомни за човека с куфарчето. Не си спомнял името му, но описанието съвпадна напълно.

— Аз все още не виждам какво има толкова необикновено. Той е трябвало някъде да се регистрира и се е регистрирал в града.

— Да, но чиновникът го е запомнил, защото му е направило впечатление, че пътникът не носи никакъв багаж, освен куфарчето си, и бил ужасно нервен.

— Много хора нервничат преди полет… — изведнъж Мел замълча и се намръщи. — Пътува за Рим, без никакъв багаж?!

— Точно така. Освен малкото дипломатическо куфарче, което инспектор Стандиш е забелязал. Чиновникът в града го нарече дори чанта.

— Но кой тръгва на такъв път без багаж? Изглежда ненормално.

— Аз същото си помислих — Таня отново се двоумеше. — Ненормално, освен ако…

— Ако какво?

— Освен ако не знаеш, че самолетът, с който пътуваш, никога няма да достигне до местоназначението си. Само ако предварително си сигурен в това, няма да ти е нужен никакъв багаж.

— Таня — меко заговори Мел, — какво искаш да кажеш?

Тя отвърна с неловкост:

— Не съм убедена, затова и дойдох при вас. Като се замислиш, изглежда глупаво и мелодраматично, но само…

— Продължавай!

— Добре: да предположим, че този човек въобще не пренася контрабанда, както ние допускаме. Да предположим, че причината да пътува без багаж, да нервничи, да притиска тревожно куфарчето си, както забелязал инспектор Стандиш… е, че вътре в това куфарче има не контрабандна стока… а бомба!

Те се гледаха един друг втренчено. Мозъкът на Мел работеше усилено, преценяваше възможностите. Идеята, която Таня току-що подхвърли, му се струваше далечна и нелепа. Но все пак… в миналото понякога ставаха подобни неща. А как да решиш дали и този случай не е такъв? Колкото повече се замисляше, толкова повече му се струваше, че целият епизод на човека с куфарчето е съвършено невинен. Може би наистина е така. Ако вдигне тревога, а тя се окаже напразна, ще излезе глупак в очите на всички. Естествено, на никого не му се иска да го смятат за глупак, но нима това има значение, ако мислим за безопасността на самолета и пътниците? Съвсем не. От друга страна, трябваше да съществува по-убедителна причина, освен предположенията и предчувствията, за да се вдигне тревога! Дали може да се открие, чудеше се Мел, някаква улика, която да потвърди или да разсее съмненията им?

В този момент нищо не му идваше наум.

Но все пак някои догадки можеха да проверят. Подозрението, което го обхвана, можеше да се заличи — или затвърди — само с един телефонен разговор. Вероятно срещата му с Върнън Димирест преди час-два и споменът за конфликта им пред Съвета на пълномощниците го наведе на тази мисъл.

За втори път тази вечер Мел погледна в своя джобен телефонен указател. Избра номера на застрахователната компания, чиито гишета се намираха в централната зала на аерогарата. Чиновничката, която вдигна телефона, бе дългогодишна служителка и Мел добре я познаваше.

— Мардж — каза той, — обажда ти се Бейкърсфелд. Продадохте ли доста застраховки тази вечер за Полет 2 на „Транс Америка“?

— Малко повече от обикновено, мистър Бейкърсфелд. Но за всички полети това е нормално при лошо време. За Полет 2 аз продадох десетина и знам, че Бъни, колежката ми, е продала няколко.

— Бих искал — помоли я Мел — да ми прочетеш всички имена и сумите на застраховките. — Щом като усети, че служителката се колебае, той продължи: — Ако трябва, ще се обадя на началника ви да поискам разрешение. Но ти знаеш, че той няма да откаже, а повярвай ми, въпросът е важен. По този начин ще спестим време.

— Добре, мистър Бейкърсфелд, щом като трябва. Но ще почакате няколко минути да събера всички полици.

— Ще почакам.

Мел чу, че тя остави слушалката и се извини пред някого на гишето за прекъсването. Дочу шумолене на хартии, после гласа на друго момиче, което попита: „Нещо не е в ред ли?“

Като покри слушалката с ръка, Мел запита Таня:

— Как е името на човека, този с куфарчето?

Таня погледна в някакво листче.

— Гереро или Береро. Написано е и по двата начина. — Забеляза как Мел се стресна. — Инициалите са Д.О.

Ръката на Мел все още покриваше телефона. Умът му трескаво работеше. Жената, която бяха довели в кабинета му преди половин час, също се казваше Гереро. Така му бе казал лейтенант Ордуей. Полицаите на летището я бяха открили, че се мотае из аерогарата. Според Нед Ордуей жената била разстроена, плачела и полицаите не могли нищо смислено да изтръгнат от нея. Мел искаше да разговаря с тая женица, но не му остана време. Той я забеляза, че се готви да си тръгва, когато влезе делегацията от Медоууд. Разбира се, между нея и оня пътник може би няма никаква връзка…

В телефонната слушалка ясно звучаха разговорите в застрахователното гише на фона на основния шум в централната зала.

— Таня — тихо каза той, — преди двадесетина минути в приемната отпред чакаше жена на средна възраст, оръфана, развлечена и цялата мокра. Струва ми се, че излезе, когато нахълтаха тук други хора, но може би все още се върти наоколо. Ако е някъде отпред, моля те, доведи я. Откриеш ли я, не й позволявай да се отделя от тебе. — Таня го изгледа учудено. — Името й е мисис Гереро.

Таня излезе от кабинета. Момичето от застрахователното гише се върна на телефона:

— Събрах всички полици, мистър Бейкърсфелд. Готов ли сте да чета имената?

— Давай, Мардж!

Заслуша се внимателно. Към края на списъка тя прочете едно име, което го накара да настръхне. Гласът му стана настоятелен:

— Кажи ми полицата му? Ти ли я изписа?

— Не. Тя е на Бъни. Ще ви я дам да разговаряте с нея.

Мел изслуша обясненията на другото момиче, после й зададе няколко въпроса. Разговорът беше кратък. Той положи слушалката и набираше друг телефон, когато Таня се върна.

Макар очите й да бяха пълни с множество въпроси, които Мел за момента се направи, че не забелязва, Таня незабавно докладва:

— На мецанина няма никой. Долу все още се тълпят милиони хора и е невъзможно да се открие никой. Да повикаме ли по радиоуредбата?

— Ще опитаме, макар да нямам надежда.

Мел се съмняваше, че съпругата Гереро е в течение на случая и едва ли едно обявление по уредбата щеше да им помогне. Освен това тя вероятно бе вече напуснала летището и бе на половината път за града. Укоряваше се, задето не разговаря с нея, както възнамеряваше, но бяха изникнали други неща: делегацията от Медоууд, тревогата по брат му Кийт — Мел си спомни, че бе решил да се върне обратно в кулата… добре, това сега можеше да почака… после и Синди. Виновно се стресна, защото изведнъж забеляза, че Синди си бе отишла.

Протегна се към микрофона от високоговорителната уредба на бюрото си и го подаде на Таня.

В този момент вдигнаха телефона, който беше набрал — полицейската служба на летището. Мел остро запита:

— Търся лейтенант Нед Ордуей! Все още ли е на летището?

— Да, сър. — Дежурният полицейски сержант позна гласа на Мел.

— Намерете го час по-скоро. Ще чакам така. А между другото, как беше малкото име на онази жена, Гереро, която вашите хора бяха открили из аерогарата? Мисля, че го знам, но да съм сигурен.

— Един момент, сър. Ще погледна — и след миг отговори: — Името е Инес, Инес Гереро. Вече повикахме лейтенанта по радиостанцията.

Мел знаеше, че лейтенант Ордуей, както и много други на летището, носеше джобен радиоприемник, който издаваше бибипкащ сигнал, ако го търсеха спешно. Несъмнено в този момент Ордуей бързаше към някой телефон.

Мел даде на Таня някои бързи наставления, после натисна бутона на високоговорителя, който превишаваше по мощност всички останали на летището. През отворените врати на приемната си чу как обявяването за полет на „Американ еърлайнз“ бе прекъснато по средата на изречението. Само два пъти през своята осемгодишна служба като генерален директор беше използувал този микрофон. Първия път — дълбоко врязал се в паметта му — той извести за смъртта на президента Кенеди, а вторият път бе година по-късно, когато едно детенце се бе изгубило и разплакано бе попаднало право в кабинета на Мел. Обикновено се спазваше определен принцип на предаване на изгубени деца, но този път Мел сам използува микрофона, за да открие изпадналите в паника родители.

Той кимна към Таня да започва съобщението си, макар че все още не му бе ясно защо търсят тази Инес Гереро и дали въобще бе станало нещо нередно. Но инстинктът му подсказваше, че има основания за тревога; че нещо сериозно се бе случило или ще се случи. А когато си изправен пред подобна загадка, най-разумното бе неотложно да събереш всички частички от информация с надеждата, че някак си, с помощта на други хора, ще съумееш да ги сглобиш и да се добереш до отговора.

— Моля за внимание! — заговори Таня със своя ясен, спокоен глас, който сега проникваше във всички кътчета на аерогарата. — Умолява се мисис Гереро или Береро да се яви незабавно в кабинета на генералния директор на летището. Помолете кой да е служител на летището да ви упъти. Ще повторя…

Телефонът на Мел избръмча. Беше лейтенант Ордуей.

— Търсим тази жена — съобщи му Мел. — Тази, която беше тук, Гереро. Съобщаваме по…

— Да, чувам съобщението… — отговори Ордуей.

— Спешно ни трябва. Ще ти обясня по-късно. Засега, повярвай ми…

— Да, ясно. Кога я видяхте за последен път?

— Когато беше с тебе в приемната ми.

— Ясно. Още нещо?

— Това нещо може да се окаже сериозно. Предлагам ти да зарежеш всичко и да вдигнеш на крак своите хора. И независимо дали ще я откриеш, намини насам по-скоро.

— Разбрано! — Ордуей затвори телефона.

Таня завърши съобщението си и изключи микрофона. Мел чу, че отвън веднага се разнесе ново съобщение: „Моля, мистър Лестър Мейнуеаринг и съпровождащите го лица незабавно да се явят на главния вход на аерогарата!“

„Лестър Мейнуеаринг“ на кодирания език на летището означаваше „полицай“. Съобщението заставяше най-близкият дежурен полицай да се яви на уреченото място. „Съпровождащите го лица“ означаваше всички полицаи на летището. Повечето летища използуваха подобни кодове, за да вдигнат на крак полицаите си, без да привличат вниманието на пътниците.

Ордуей не губеше нито минутка време. Несъмнено той щеше да инструктира своите хора за Инес Гереро веднага щом се съберат на главния вход.

— Обади се на твоя РПП — обърна се Мел към Таня. — Кажи му да дойде тук възможно най-бързо. Обясни му, че се отнася за нещо важно. — И после повече на себе си добави: — Най-напред ще събера всички тук.

Таня позвъни и докладва:

— На път е. — В гласа й се долавяше нервност.

Мел се приближи към вратата на кабинета си и я затвори.

— Ти още не си ми разказал какво откри? — попита Таня.

Мел започна внимателно да подбира думите си.

— Твоят човек, Гереро, който не носи никакъв багаж освен своето дипломатическо куфарче и когото ти подозираш, че може да носи бомба на борда на самолета, се е застраховал непосредствено преди излитане за триста хиляди долара. Застраховката е в полза на Инес Гереро. Заплатил е полицата с последните си останали дребни пари.

— Господи боже! — Лицето на Таня побледня и тя зашепна: — О, божичко… Не! Не! Не!