Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

11

Адвокатът Фриймантъл стоеше в недоумение на аерогарата на международното летище „Линкълн“.

Наистина чудно как до този момент никой от администрацията не се бе възпротивил срещу растящата и шумна демонстрация на хората от Медоууд, окупирали голяма част от централната зала.

Когато тази вечер Елиът Фриймантъл поиска от чернокожия лейтенант от полицията разрешение за протестен митинг, той получи категоричен отказ. А сега, макар и заобиколени от тълпа любопитни зяпачи, никакъв полицай не дойде да им попречи!

Фриймантъл реши, че демонстрацията става безпредметна. А иначе събитията се развиха невероятно просто.

След разговора с генералния директор на летището Мел Бейкърсфелд делегацията, водена от Фриймантъл, се завърна в централната зала на аерогарата. Телевизионните екипи бяха разположили своите камери.

Останалите жители на Медоууд, които вече наброяваха петстотин, се трупаха около камерите. Един от операторите му каза:

— Ние сме готови. Ако кажете, мистър Фриймантъл, да започваме.

Имаше представители на две телевизионни компании; и двете възнамеряваха да излъчат специални репортажи в утрешните си емисии. Винаги предвидлив, Фриймантъл навреме се осведоми в какви рубрики ще се покажат репортажите, за да знае как точно да се държи. Оказа се, че първото интервю ще се излъчи в централно време в рамките на популярно предаване, което избираше спорни и щекотливи теми и търсеше динамични и дори шокиращи решения…Фриймантъл бе готов да задоволи тези изисквания.

Интервюиращият, приятен млад мъж, подстриган като Роналд Ригън, запита:

— Мистър Фриймантъл, защо сте тук тази вечер?

— Защото летището е свърталище на крадци.

— Бихте ли обяснили какво означава това?

— Разбира се. Жителите на селището Медоууд са жертва на непрестанен грабеж. Ограбват тяхното право на спокойствие, тяхната законна почивка, техния сън. Ограбват правото им да се радват, ограбват тяхното духовно и физическо здраве, здравето на техните деца, благоденствието им. И от всички тези законни права, осигурени от нашата конституция, те са лишени най-безсрамно — без обезщетение, без възмездие — от страна на ръководителите на това летище.

Интервюиращият се усмихна, разкри своите безупречни бели зъби и подхвърли:

— Това са доста борчески думи!

— Така е. Защото моите довереници и самият аз сме настроени за борба.

— Каква е причината за вашата непримиримост? Нима сте недоволни от срещите и разговорите тази вечер на летището?

— Разбира се! Сблъскахме се с коравото бездушие на ръководителите на летището към проблемите на моите довереници.

— Какви са вашите по-нататъшни намерения?

— Нашият път води към съдебните зали. Ако е необходимо, до най-висши инстанции ще стигнем, но ще се борим за пълното закриване на определени писти и на цялото летище в нощните часове. Така е в по-цивилизованите европейски страни. Парижкото летище например имат часови ограничения. Ако не успеем да постигнем това, ще се борим за достойно обезщетение за безправните, ограбени жители.

— Предполагам, че вие ще поискате подкрепата на широката общественост?

— Да, разбира се.

— А вярвате ли, че нашата общественост ще застане зад вас?

— Ако някой прояви съмнение, бих го поканил да прекара двайсет и четири часа в Медоууд. Да видим дали тъпанчетата и нервите му ще издържат.

— Да, сър, но летищата спазват специални указания за намаляване на шума.

— Лицемерие! Лъжа! Измама на обществеността! Генералният директор на това летище току-що призна пред нас, че дори тези нищожни шумозаглушителни мерки рядко се спазват.

И така нататък…

После Елиът Фриймантъл се питаше дали все пак не трябваше да уточни, както Бейкърсфелд бе изтъкнал, че мерките за намаляване на шума не се спазваха при изключително тежки атмосферни условия като тазвечершната буря. Независимо че бе скрил истината, думите му прозвучаха силно и едва ли някой щеше да ги оспорва. И в следващото интервю той беше блестящ. Във филмовите репортажи камерите многократно се спираха на напрегнатите измъчени лица на жителите от Медоууд. Елиът Фриймантъл вярваше, че когато утре се видят на телевизионните екрани, те ще си спомнят кой е организирал тази кампания, привличайки общественото внимание към техния проблем.

Броят на хората от Медоууд, които го последваха на летището, наистина го удиви. В неделното училище присъствуваха около шестстотин души. Като имаше пред вид бурята и късния час, той смяташе, че ако и половината от тях го последват, ще бъде добре. А дойдоха всички и заедно с тях пристигнаха нови хора. Вероятно бяха повикали приятели и съседи. Поискаха му още договорни формуляри, признавайки го техен законен съветник. Той се отзова с най-голяма радост. Една бърза аритметика му подсказа, че първоначалните му сметки за общо 25 хиляди долара от Медоууд ще надхвърлят и най-смелите му надежди.

След телевизионните интервюта журналистът от „Трибюн“ Томилсън, който си взимаше бележки през цялото време, се обърна към Фриймантъл:

— Какво мислите да предприемете по-нататък, мистър Фриймантъл? Ще проведете ли тук нещо като демонстрация?

Фриймантъл поклати отрицателно глава.

— За съжаление ръководителите на това летище не зачитат свободното слово. Отхвърлиха ни елементарната молба да проведем тук малък митинг. Но въпреки това — той кимна с глава към тълпите медоуудци — ще кажа няколко думи пред тези дами и господа.

— Но нима това не е митинг?

— Не, не е.

И това няма да е зле, успокои се Елиът Фриймантъл, твърдо решен да устрои публична демонстрация. Целта му беше да се нахвърли с яростни нападки срещу ръководството на летището и да принуди местната полиция да се намеси. Фриймантъл не възнамеряваше да окаже съпротива и би позволил да го задържат. Ако наистина полицията прекъснеше потока на неговото красноречие, в очите на медоуудските жители той щеше да израсне като мъченик, като борец за граждански права, а на журналистите щеше да предостави сензационен материал за утрешните вестници. (Сутрешните издания — представяше си той — вече бяха готови с информациите от събраните в Медоууд, а в следобедните щеше да се появи любопитното развитие на събитията.)

По-важното беше у медоуудските жители да се затвърди убеждението, че са си избрали непримирим и смел водач и защитник, който заслужава да му се доверят напълно. Фриймантъл се надяваше, че чековете с първата вноска ще започнат да валят още утре.

— Ние сме готови, да вървим — оповести Флойд Занета, председателствуващият събранието в Медоууд.

Докато Фриймантъл разговаряше с Томилсън, няколко души инсталираха портативната радиоуредба, взета от неделното училище, и един от тях поднесе пред Фриймантъл микрофона.

— Приятели мои — обърна се към тях адвокатът, — ние пристигнахме тук с разумни мисли и конструктивни предложения, които искахме да внушим на администрацията на летището, защото всички ние знаем колко важни и неотложни са нашите проблеми и колко загриженост и внимание заслужават те. Опитах се от ваше име да изясня тези проблеми с разумен, но твърд тон. Надявах се, че ще мога да ви зарадвам с някакво обещание за облекчение, надявах се да срещнем поне съчувствие или разбиране. За ваше най-голямо разочарование, не получихме нищо такова. Напротив, посрещнаха ни с враждебност, с унижения и с нехайното и цинично уверение, че за в бъдеще самолетният грохот над вашите домове ще става още по-непоносим.

Гръмна вълна от недоволство. Фриймантъл вдигна ръка за тишина:

— Попитайте съгражданите си, които бяха с мен. Те ще потвърдят — и той се обърна към тях: — Нима генералният директор на това летище не ни предупреди, че отсега нататък ще става още по-страшно? — Отначало с неохота, но после по-решително, участниците в делегацията кимнаха потвърдително. След като успя ловко да изопачи откровеността и прямотата, които Мел Бейкърсфелд прояви към делегацията, Елиът Фриймантъл продължи: — Освен жителите на Медоууд, освен моите приятели и довереници тук забелязваме и други хора, които с любопитство се мъчат да разберат защо сме се събрали. Благодарим за техния интерес. Позволете ми да уведомя тези хора, че… — и той продължи в обичайния си заядлив и нападателен стил.

Тълпата, и без това голяма, продължаваше да расте. Пътниците с усилия си пробиваха път. Съобщенията за полетите се заглушаваха от демонстрантите. Тук-таме се издигаха набързо надраскани лозунги: ХОРАТА ИЛИ ЛЕТИЩАТА!… СПРЕТЕ РЕАКТИВНИТЕ САМОЛЕТИ НАД МЕДОУУД!… КРАЙ НА УБИЙСТВЕНИЯ ШУМ!… СПАСЕНИЕ ЗА МЕДОУУД — НАКАЗАНИЕ ЗА „ЛИНКЪЛН“!…

При всяка пауза на Фриймантъл виковете и общото негодувание нарастваха. Един възрастен човек с побелели коси и винтяга изкрещя:

— Нека и в летището да разберат какво значи шум! — думите му бяха посрещнати с възторжен рев. Несъмнено „обръщението“ на Фриймантъл към неговите довереници се превърна в мащабна демонстрация. Във всеки момент той очакваше полицията да се намеси.

Адвокатът Фриймантъл не знаеше обаче, че докато траеха телевизионните интервюта и демонстрацията, ръководството на летището трескаво се занимаваше с безпокойния проблем около Полет 2 на „Транс Америка“. Скоро всички полицаи на аерогарата щяха да се заемат с издирването на Инес Гереро, затова на митинга никой не ще обърне внимание.

Дори след като откриха Инес, полицейският лейтенант Ордуей бе ангажиран със спешното заседание в кабинета на Мел Бейкърсфелд.

Изминаха още петнадесет минути и Елиът Фриймантъл започна да се тревожи. Въпреки че демонстрацията бе наистина внушителна, ако властите не я разгонеха, тя се обезсмисляше. Къде за бога, мислеше си той, се дянаха тия полицаи, защо не си гледат работата?

Точно в този момент лейтенант Ордуей и Мел Бейкърсфелд тръгнаха надолу. Заседанието в кабинета на Мел бе привършило преди няколко минути. След разпита на Инес Гереро и втората предупредителна радиограма до борда на Полет 2 нямаше повече смисъл да стоят всички на едно място. Обхванати от тревога, Таня Ливингстън, ръководителят на пътническите превози на „Транс Америка“ и главният пилот се върнаха в канторите на компанията, да чакат информация от борда на самолета. Останалите — с изключение на Инес Гереро, която бе задържана за разпит от агентите на градската полиция — се върнаха по работните си места. Таня обеща да държи връзка с митническия инспектор Стандиш, който се безпокоеше за племенницата си на борда на „Златната флотилия“, и да го уведомяват за всяко ново сведение.

Мел, който все още не бе решил на кой фронт ще бъде най-полезен, излезе от кабинета заедно с Нед Ордуей.

Ордуей пръв забеляза демонстрацията и сред тях Елиът Фриймантъл.

— Ето го пак проклетият адвокат. И му казах да не прави никакви демонстрации. — Той се забърза напред: — Сега ще ги разгоня.

Мел се забърза след него и внимателно го предупреди:

— Недей, може би той разчита точно на това, за да излезе герой.

Ордуей, пробивайки си път напред, чу думите на Фриймантъл:

— Независимо от уверенията на генералния директор тази вечер реактивните самолети един след друг с оглушителен трясък продължават да излитат над Медоууд и в този късен час. Дори в момента…

— Престанете! — грубо го прекъсна Нед Ордуей. — Вече ви казах, че не желая демонстрации на аерогарата!

— Извинете, лейтенанте, но това съвсем не е демонстрация — Фриймантъл продължаваше да говори в микрофона и думите му кънтяха във всяко кътче на аерогарата. — Но след срещата с ръководството на летището, среща, която, да си призная, с нищо не ни удовлетвори, аз дадох интервю за телевизията и сега съм длъжен да уведомя тези хора за разговорите ми с…

— Това можете да свършите и на друго място — Ордуей се извърна от него и се обърна към най-близкостоящите. — Хайде, моля ви, разотивайте се!

Тълпата го посрещна с гневен ропот и враждебни погледи. Когато полицаят отново се извърна към Фриймантъл, светкавиците на фотографите блеснаха, прожекторите на телевизията светнаха и камерите се насочиха към двамата. Най на края, помисли си Елиът Фриймантъл, нещата тръгнаха, както трябва.

Встрани от тълпата Мел Бейкърсфелд разговаряше с един от телевизионните редактори и с Томилсън от „Трибюн“. Томилсън погледна бележките си и зачете на глас. Лицето на Мел Бейкърсфелд почервеня от гняв.

— Лейтенанте! — говореше Фриймантъл към Ордуей. — Аз изпитвам най-дълбоко уважение към вас и вашата униформа. Длъжен съм да ви уведомя, че наистина проведохме митинг на друго място, в Медоууд, но поради заглушителния грохот на самолетите не можахме да си чуем думите.

— Не желая да споря с вас, мистър Фриймантъл — сряза го Ордуей. — Но ако не се подчините, ще се наложи да ви арестувам. Нареждам ви да изведете тези хора от аерогарата.

— Ами ако не се махнем? — изкрещя някой.

— Тук ще стоим. Не могат всички ни да арестуват — подкрепи го друг.

— Не! — уверен в своята правота, Елиът Фриймантъл вдигна ръка. — Моля ви, послушайте ме! Не бива да правим безредици, не бива да вървим срещу закона. Приятели мои и мои довереници! Полицейският лейтенант ни нареди да се разпръснем. И ние ще изпълним заповедта, но ще приемем това като груба забрана на правото за свобода на словото… — Разнесоха се одобрителни възгласи и викове. — … Но нека не позволяваме да ни обвинят в неподчинение на закона — и отчетливо добави: — Изявления за пресата ще дам навън.

— Един момент — гласът на Мел Бейкърсфедд гръмко се разнесе над тълпата. Той си проби път напред. — Фриймантъл, любопитен съм да знам какви ще бъдат изявленията ви за печата? Отново ли ще изопачите думите ми? Отново ли ще предложите изкривени факти, за да заблудите хората, които не знаят истината. Вашите вечни измислици и инсинуации, в които сте толкова обигран?

Мел говореше високо. Думите му отекваха ясно. Посрещнаха го с интерес. Хората, които бяха тръгнали да излизат, се спряха. Елиът Фриймантъл автоматично реагира:

— Това са злобни клеветнически приказки — и миг след това, усещайки надигащата се опасност, добави с безразличие: — Но нямам нищо против. Кажете каквото искате.

— Така ли? Ако наистина думите ми са клевета, вие ще можете да ги опровергаете! — Мел изгледа вторачено адвоката. — Или се боите, че думите ми са самата истина?

— От нищо не се боя, мистър Бейкърсфедд. Факт е, че този полицай ни разпръсва. Сега ако ми позволите…

— Казах ви да престанете — намеси се Нед Ордуей. — Но мистър Бейкърсфедд е в правото си да говори! — Ордуей бе застанал зад Мел и двамата блокираха пътя на адвоката.

— Ако сте полицай на място — възпротиви се Фриймантъл, — ще третирате двама ни по един и същи начин.

— Мисля, че той има право — неочаквано подхвърли Мел. — Ордуей го изгледа озадачен. — Вие трябва да ни третирате по един и същи начин. И вместо да разгонвате митинга, мисля, че ще ми позволите правото да разговарям с тези хора, както мистър Фриймантъл разговаряше с тях допреди малко, Ако искате да бъдете полицай на място…

— Разбира се, че искам — високият чернокож лейтенант, който стърчеше с цяла глава над двамата, се усмихна. — Започвам да гледам на въпроса от вашата гледна точка и от тази на мистър Фриймантъл.

Мел иронично изгледа Елиът Фриймантъл:

— Ето на, успяхме да го придумаме. Добре е, че сме всички заедно и ще можем да си изясним някои неща — той протегна ръка. — Подайте ми, моля, микрофона!

Мел с нищо не издаваше гнева си. Когато Томилсън от „Трибюн“ му прочете речта на адвоката в резюме и изявленията му пред телевизията, Мел побесня. И Томилсън, и редакторът от телевизията замолиха Мел да коментира думите на Фриймантъл. Той им обеща.

— Няма нужда! — Фриймантъл решително тръсна глава. Опасността, която бе доловил преди малко, изведнъж се превърна в близка реалност. Веднаж тази вечер той недооцени Бейкърсфелд. Сега не искаше да повтаря грешката си. До този момент митингът на жителите от Медоууд бе в негова власт и той не желаеше да губи позициите си. Искаше му се миг по-скоро хората да се разпръснат. И той високомерно заяви. — Достатъчно неща се казаха. — Без да обръща внимание на Мел, той подаде микрофона на един от гражданите и посочи към радиоуредбата. — Демонтирайте я и да си вървим!

— Дайте ми го! — Нед Ордуей се пресегна и хвана микрофона. — И оставете всичко на място! — Той даде знак на неколцината полицаи да се приближат. Фриймантъл гледаше безпомощно, а Мел пое микрофона.

— Благодаря! — Мел огледа митинга на медоуудци, срещна недружелюбните им погледи. Вдигна очи и към ония, които, разотивайки се, бяха спрели да го изслушат. Макар че часът показваше двадесет минути след полунощ и вече бе събота, пътниците на аерогарата не намаляваха. Поради закъснението на полетите напрежението щеше да продължи през цялата нощ; освен това към него се прибавяше обичайното оживление на съботния дек, така че докато не се нормализира редовният график на полетите, задръстването от пътници нямаше да намалее. Медоуудци бяха постигнали целта си: да утежнят и без това нетърпимото положение на летището. Техните редици, наброявайки няколкостотин души, задръстваха аерогарата и пристигащите и заминаващи пътници трябваше с пот на челото да си пробиват път, като удавници, търсейки спасителна плитчинка. Разбира се, Мел не биваше да позволи това положение да продължи повече от няколко минути.

— Ще бъда съвсем кратък — заяви той в микрофона и се представи на аудиторията. — Тази вечер аз се срещнах с делегация от ваши представители. Разясних им някои от проблемите на летището, признах им, че ние ви разбираме и съчувствуваме. Вярвах, че думите ми ще бъдат предадени, ако не дословно, то поне в общи линии. А сега узнавам, че думите ми са били изопачени и че всъщност вие сте били измамени.

Елиът Фриймантъл гневно изрева:

— Лъжа! — Лицето му гореше от възбуда. От безупречната му прическа не бе останало нищо: косата му стърчеше в безпорядък.

Лейтенант Ордуей го сграбчи за лакътя.

— Сега мълчете! Нямате думата!

Звукорежисьорът постави пред Мел статива на телевизионните микрофони. Прожекторите светнаха. Той продължи:

— Мистър Фриймантъл ме обвинява в лъжа. Тази вечер той е силен в приказките си — Мел хвърли поглед към листчето в ръката си. — Узнавам, че е говорил за грабителство, бездушие, че съм посрещнал делегацията с враждебност, с унижения, че мерките за намаляването на шума са лицемерие, лъжлива измама на обществеността. Добре, ще видим кой лъже и изопачава фактите и кой не!

Мел осъзна, че бе сгрешил, като се срещна с малката делегация, а не говори пред стотиците жители на Медоууд. Но той се надяваше, че ще постигнат разбирателство и не искаше да утежнява положението в чакалните на аерогарата. Но и двете му намерения се провалиха. Сега поне вярваше да получи разбиране.

— Нека ви изложа политиката на летището за намаляване на шума. — За втори път тази вечер той описа какви мерки вземат пилотите от всички авиокомпании. — При нормални атмосферни условия спазването на тези мерки е абсолютно задължително. Но при трудни условия, както ураганът тази вечер, пилотите преди всичко се грижат за безопасността на самолета. А що се отнася до пистите, ние обикновено отбягваме изпитания над Медоууд по писта две-пет. — И той обясни, че понякога се налага използуването на тази писта, когато писта три-нула е вън от строя, както днес например. Ние правим всичко, което е по силите ни — настойчиво подчерта Мел, — и съвсем не сме бездушни към вас, както неправилно сте били информирани. Но ние като летище не можем да пренебрегнем основните си задължения, нито грижите си за безопасността на авиацията.

Недружелюбното отношение на тълпата сякаш започна постепенно да се топи. Думите на Мел се посрещаха с интерес.

Бесен, Елиът Фриймантъл слушаше Мел и веднага усети нарастващия интерес към думите му.

— Сега разбрах — продължи Бейкърсфелд, — че мистър Фриймантъл е сметнал за нужно да не ви съобщава разясненията, които направих пред него и вашите представители по въпроса за шума. Аз разговарях с тях — той отново погледна листчето в ръката си — не „нехайно и цинично“, както ви е било предадено, а открито и честно. Сега и с вас искам да си поговорим честно.

Мел призна, че няма какво повече да се направи за намаляването на шума. Когато сподели, че ревът на новите модели реактивни самолети ще бъде още по-непоносимо страшен, лицата на медоуудци тъжно посърнаха. Но Мел почувствува, че те оценяват неговата обективност и откровеност. Тук-таме се подхвърляше по някоя реплика, ни никой не го прекъсна и’ думите му се извисяваха над общия шум на аерогарата.

— Съществуват още две обстоятелства, които не споменах пред вашите представители, но сега ще ги изтъкна пред вас — гласът на Мел зазвуча по-твърдо. — Боя се, че няма да ви се понравят. Преди дванадесет години вашето селище не съществуваше — беше гола, пустееща земя, земя, която нищо не струваше. Но когато летището започна да се строи и разраства, цената на тази земя изведнъж скокна. Така че Медоууд по нищо не се отличава от хилядите подобни селища по цял свят, изникнали като гъби около големите летища.

— Когато се заселихме тук, не знаехме, че самолетите ще вдигат такъв адски шум! — извика една жена от тълпата.

— Но ние знаехме! — обърна се Мел към нея. — Ръководството на летището знаеше, че настъпва ерата на реактивните самолети, знаеше какъв непоносим шум създават и ние предупредихме хората, предупредихме зоналните комисии, увещавахме ги да не застрояват тук жилищни сгради. По това време не съм работел на това летище, но в архивите ни се пази пълна документация, снимки, протоколи. Там, където сега се намира Медоууд, летището бе поставило табели с надписи: „НАД ТОЗИ РАЙОН ЩЕ ИЗЛИТАТ И КАЦАТ САМОЛЕТИ“. Същото правеха и други летища. Но предприемачите и поземлените търговци унищожаваха тези табели, където и да ги видеха, продаваха земи и къщи на хора като вас, без дума да продумват за шума от самолетите, за бъдещото разрастване на летището, макар че бяха много добре запознати с тези факти. И, разбира се, в крайна сметка търговците на недвижими имоти надхитриха всички ни.

Не последваха никакви възгласи, никакви възражения. Мел видя пред себе си море от загрижени лица. Разбра, че думите му дълбоко са ги разстроили. Душата му се изпълни със съжаление към тия хорица. Те не му бяха врагове, които се мъчи да надвие. Това бяха добри и скромни хора, със сериозна и тежка грижа. Те му бяха съседи и той би искал някак си да им помогне.

Мел забеляза подигравателното изражение на Елиът Фриймантъл.

— Бейкърсфелд, сигурно си мислите, че сте казали много умни неща? — Той се извърна с гръб към него и закрещя към тълпата вече без микрофон. — Не вярвайте на тия приказки! Мъчат се да разсеят вниманието ви! Дръжте се с мене, ще им покажем на тия от летището какво представляват и какво заслужават!

— Ако някой от вас не е чул — заговори Мел в микрофона, — ще повторя: мистър Фриймантъл ви съветва да се държите за него. Искам и аз да кажа нещо по този повод. — И той заговори на внимателно заслушаните жители на Медоууд. — На много хора, хора като вас, са били продавани парцели или къщи в райони, които не би’ трябвало да се застрояват с жилищни сгради, а само с индустриални предприятия, за които шумът е без значение. Разбира се, вие не сте изцяло в загуба, защото си имате и земя, и къщи, но за съжаление цената и на двете значително спада.

— Точно така е, дявол да го вземе! — мрачно процеди един човек.

— А напоследък някои хора разработват нови предприемчиви проекти, за да ви оберат паричките. Из цяла Америка адвокатите са плъзнали към селищата в съседство с големите летища, защото знаят, че от „самолетния шум може да закапе злато“!

Адвокатът Фриймантъл, почервенял, с изкривено от злоба лице, дрезгаво изграчи:

— Ако кажете още една подобна дума, ще ви дам под съд!

— Защо? — зачудено отвърна Мел. — Нима предугаждате какво се готвя да кажа? — Разбира се, Фриймантъл можеше да го съди за клевета, но едва ли ще посмее, мислеше си Мел. Той усещаше как в него се събужда някогашната му дързост, желанието му да говори открито и направо, каквито и да са последствията. За жалост през последните една-две години това чувство рядко го спохождаше. — Те успяват някак си да убедят жителите на такива селища — продължи Мел, — че летищата могат да се съдят, и то с успешни резултати. Карат измъчените хорица да повярват, че в края на всяка писта има зарито гърне с долари. Естествено, не искам да кажа, че летищата не бива да се дават под съд или пък че няма честни и свестни адвокати, които да водят основателни дела срещу летища. Аз само ви предупреждавам, че юристите от другия сорт съвсем не са малко.

Жената, която и преди бе задала въпрос, сега пак се обади, но с по-мек тон:

— А по какво можем да различим свестните от другите?

— Трудно е наистина, ако не познавате съдебните процеси, свързани с летищата. Не ги ли познавате, лесно ще ви баламосват с разни едностранчиво разтълкувани съдебни прецеденти. — За миг Мел се подвоуми, после продължи: — Чух тази вечер да се цитират някои специфични съдебни решения. Ако желаете, ще ви покажа и обратната им страна.

— Добре, нека чуем и вашата версия — обади се един мъж от предните редици.

Някои хора с нескривано любопитство следяха реакциите на Елиът Фриймантъл. Мел се поколеба, тази сцена му отне повече време, отколкото трябва. Но още няколко минути бяха без значение. В края на огромната тълпа той зърна Таня Ливингстън.

— Съдебните процеси, които с лекота се изтъкваха и пред вас, и пред мен, са познато нещо за ръководителите на летища. Първият случай, струва ми се, беше „САЩ срещу Козби“.

Този случай — най-солидният стълб, на който Фриймантъл се позоваваше в аргументите си пред жителите на Медоууд, — обясни Мел, се е решавал преди повече от двадесет години.

— Той се отнася за един птицевъд и военни самолети, които непрестанно летели над птицефермата на два метра височина, а на такава височина никога никой самолет не е прелитал над градчето ви. Пиленцата се плашели и някои от тях измирали. И нито птицевъдът получил гърне долари, нито вие ще получите във вашия случай.

Мел забеляза, че лицето на Елиът Фриймантъл ставаше ту кървавочервено, до мъртвешки бледо. Нед Ордуей отново го бе хванал за лакътя.

— Съществува един друг процес — продължи Мел, — който мистър Фриймантъл е сметнал за нужно да не споменава пред вас. А това е важен и известен процес, също решен от Върховния съд. За съжаление, той не само че не подкрепя аргументите на мистър Фриймантъл, но и ги оборва напълно.

В този процес „Батън срещу Батън“ от 1963 година Върховният съд се бе произнесъл, че само действително „физическо вмешателство“ се овъзмездява. Шумът само не е достатъчно основание. Мел посочи и друг процес от 1964 година, разглеждан от Калифорнийския върховен съд. Съдът е формулирал решението си въз основа на това, че собствениците на недвижими имущества нямат право да ограничават полетите на самолети над сгради в близост до летищата. Обществените интереси в авиацията, посочва съдът, са от първостепенна важност и следва да бъдат третирани с предимство…

Мел разказваше за тези съдебни случаи, без да се консултира с някакви бележки. Публиката наистина беше завладяна от думите му. Той се усмихна:

— Съдебните прецеденти са като статистика. Ако умееш да си служиш с тях, можеш всичко да докажеш — и после добави: — Не бива сляпо да ми вярвате на всичко, което казах. По-добре го проверете сами. Всичко е документирано.

Една жена, застанала недалеко от Фриймантъл, ядосано избоботи:

— А вие премълчавахте тези случаи… Разказвахте само това, което ви изнася.

Враждебността на хората, първоначално насочена към Мел, постепенно започна да се прехвърля върху адвоката.

Фриймантъл сви рамене. Въпреки това развитие на събитията, мислеше си той, все пак бе събрал сто и шестдесет подписани формуляра, които благоразумно бе заключил в чантата си в багажника на автомобила. Каквото и да се говореше тук, то не можеше да анулира реалната сила на подписаните формуляри.

Но само след минута и тази му надежда увисна под съмнение.

Няколко души запитаха Мел Бейкърсфелд за адвокатските договори, които бяха подписали тази вечер. Гласовете им издаваха съмнение и тревога. Явно думите на Мел и неговото поведение ги бяха поразили. Тълпата се раздели на малки групички, които оживено спореха.

— Попитахте ме за някакъв адвокатски договор. Знаете за кой договор става дума. Аз видях формуляр от този договор. — Сред тълпата настана тишина.

Елиът Фриймантъл пристъпи напред.

— Това няма никакво значение. Вие не сте адвокат. Ние сме решили този въпрос преди. Освен това вие нямате понятие от договор — Фриймантъл бе застанал достатъчно близо до микрофона, за да се чуят ясно думите му.

Мел отвърна остро:

— Аз живея с договори. Всички тук на летището — от най-могъщата авиокомпания до аптечния пункт работят по договори, одобрени от мен — и той отново се обърна към тълпата: — Мистър Фриймантъл с право посочва, че аз не съм адвокат. Наистина моят съвет е съветът на бизнесмен. При определени обстоятелства договорите, които сте подписали тази вечер, могат да влязат в сила. Договорът си е договор. Могат да ви съдят като длъжници. Парите трябва да се съберат. Но според мен, ако навреме обърнете внимание на съответните инстанции, нито договорите ще се смятат за валидни, нито вас ще ви дадат под съд. Първо, все още не сте получили никакви услуги, и, второ, всеки от вас трябва да бъде съден поотделно. — Мел се усмихна. — А това само по себе си е твърде трудна работа. И още нещо — той загледа Елиът Фриймантъл право в очите. — Не ми се вярва, че кой да е съд ще погледне одобрително на хонорар от порядъка на петнадесет хиляди долара, получен за доста съмнителни услуги.

— Тогава какво да правим? — разнесе се мъжки глас.

— Ако действително сте променили решението си, предлагам ви днес или утре да напишете писмо. Адресирайте го до мистър Фриймантъл. В това писмо изтъкнете, че не искате повече той да представя вашите интереси и се обосновете защо. Не забравяйте да оставите екземпляр за вас. Според мен повече няма нито да го чуете, нито да го видите.

Мел постъпи по-грубо, отколкото възнамеряваше. Беше крайно невъздържан, може би не биваше да стига толкова далече. Ако пожелае, Елиът Фриймантъл можеше да му създаде доста грижи. Мел се бе намесил в дела, в които летището и лично той имаха интереси, бе застанал между адвокат и довереници, хвърляйки съмнение върху честността на адвоката. Бясната омраза в очите на Фриймантъл нескрито показваше, че той е готов да си отмъсти. Но Мел инстинктивно чувствуваше, че адвокатът едва ли би рискувал да разкрие пред обществото своите трудови навици и начини да си набира клиенти Всеки съдия, който държи на юридическата етика, би го поставил в неудобно положение. Същото можеше да се случи и в адвокатската асоциация, която бдеше за спазването на професионалните норми. Мел се позамисли и реши, че няма основание за тревога. Но не беше убеден, че Елиът Фриймантъл е достигнал до същия извод. В живота си Фриймантъл се водеше от прагматичните принципи. Той знаеше, че на този свят има игри, които печели, и други, които губи. Понякога неуспехът идваше светкавично и необяснимо. Просто един шанс, една дреболия можеха да превърнат почти извоюваната победа в унизително падение. За щастие, при хора като Фриймантъл неуспехът не бе рядко явление.

Генералният директор на летището Бейкърсфелд се оказа именно тази дреболия, която преобърна колата. След първото им стълкновение Фриймантъл трябваше да се държи по-предпазливо, но той продължи да подценява противника си и вместо да се измъкне навреме, остана на летището. Фриймантъл късно осъзна и още едно важно обстоятелство: Бейкърсфелд бе не само ловък и умен, но той умееше да рискува като в хазартна игра. Само един хазартен играч можеше да постигне такъв удар, какъвто постигна Бейкърсфелд преди малко. И само Елиът Фриймантъл можеше моментално да разбере, че Бейкърсфелд е спечелил двубоя.

Фриймантъл чудесно знаеше, че адвокатската асоциация няма да се отнесе благосклонно към тазвечершното му занимание. Още повече веднъж той се бе сблъсквал със следствената комисия и нямаше намерение отново да попада в ръцете й.

Бейкърсфелд е прав, мислеше си Фриймантъл. Той наистина нямаше намерение да изиска дължимата сума по съдебен път въз основа на подписаните адвокатски договори. Рискът бе огромен, шансът — нищожен. Разбира се, той не мислеше да се предава изцяло. Утре той щеше да напише писмо до всички жители на Медоууд, подписали договорите. Щеше да се опита отново да ги убеди да не се отказват от него като юридически съветник за уговорената сума. Но недоверието, което Бейкърсфелд всели сред тях — каква беше тази адска смелост, — трудно можеше да се разсее. Вероятно щеше да получи някои дребни суми от хора, които биха желали да продължат борбата. По-късно трябваше да размисли дали всичко това си струва труда. Но перспективата за голям удар бе напълно разбита.

Нищо, успокояваше се той, може да се появи някой нов случай. Винаги така става.

Нед Ордуей и още няколко полицаи започнаха да разпръскват тълпата. Движението на пътниците в чакалнята се нормализира. Портативната високоговорителна уредба бе демонтирана и отнесена.

Мел Бейкърсфелд забеляза, че Таня си пробиваше път към него.

В този момент една жена от митинга, която Мел на няколко пъти бе забелязъл в тълпата, се изправи до него. Имаше интелигентно лице и кестенявите й коси се спускаха до раменете.

— Мистър Бейкърсфелд — тихо заговори тя, — казаха се много, много неща ни се изясниха. Но отговорете ми, какво да обясня на децата си, когато плачат и питат ще спре ли някога този шум, та да могат да заспят?

Мел поклати виновно глава. С тези няколко думи жената сякаш подчерта безсмислието на всичко казано тази вечер. Мел нямаше какво да й отговори и не вярваше, че въпросът й ще има отговор, докато летища и селища съжителствуват едно до друго.

Все още си мислеше за това, когато Таня му подаде сгънат лист хартия. Мел прочете съобщението, написано набързо и припряно:

експлозия на борда на полет две

повреди в корпуса и ранени

връщат се за аварийно кацане

приблз около 0130 часа

комндр иска писта три нула

кулата съобщи пистата още блокирана.