Артър Хейли
Летище (13)

2

Капитан Върнън Димирест отвори вратичката на шкафчето, отстъпи назад и учудено свирна.

Все още беше в кухнята на Гуен Мейгън и докато я чакаше да излезе от банята, бе приготвил чая. Търсейки чашки и чинийки, той отвори вратичката на шкафчето.

Пред очите му се откриха четири реда плътно наредени бутилки. Всички бяха маломерни бутилчици, които авиолиниите предлагаха на пътниците си. На етикета си повечето носеха марката на линията и не бяха отворени. Димирест набързо пресметна, че наброяваха повече от триста.

И друг път беше виждал от алкохола на авиокомпаниите в квартирите на стюардесите, но никога в такова количество.

— Имаме още запаси в спалнята — каза Гуен зад гърба му. — Събираме си ги за гости. Вече имаме достатъчно, нали?

Беше се вмъкнала неусетно в кухнята. И винаги, откакто бе започнала връзката им, щом я видеше, тя му действуваше обаятелно и освежително. Нещо невероятно за мъж, който винаги е имал самочувствие сред жените. В такива моменти той в почуда се питаше: нима е възможно тя да му принадлежи? Гуен беше в униформената си пола и блузка, които я правеха още по-млада. Живото й лице с високи скули бе вдигнато нагоре, а буйните й черни коси блестяха на светлината. Дълбоките й черни очи го гледаха усмихнато и с искрена радост.

— Можеш силно да ме целунеш, още не съм си сложила грима.

Той се усмихна: нейният ясен музикален глас с чисто английско произношението очароваше. Както момичетата от изисканите и скъпи английски колежи, тя бе усвоила най-благозвучното от английската интонация. Понякога Върнън нарочно я караше да говори — просто за да се наслаждава на мелодичната й реч.

Но сега безмълвно те се притиснаха плътно и устните й жадно отвърната на целувката му.

След малко Гуен се отдръпна от него.

— Не — упорито настояваше тя. — Недей, Върнън, не сега.

— Защо? Имаме достатъчно време. — В гласа му звучеше суровост, нетърпение.

— Защото нали ти казах. Искам да поговорим, а време за двете нямаме — Гуен си оправи блузката, която се бе извадила от полата.

— По дяволите! — изръмжа той. — Караш ме да кипна, а после… Добре, ще почакаме до Неапол! — Той нежно я целуна. — През целия път до Европа ще знаеш, че седя в пилотската кабина, но лудея…

— Отново ще те накарам да кипнеш. Обещавам ти — тя се засмя и прокара своите дълги изящни пръсти през косата и лицето му.

— Ох, господи, отново ме караш да… — изпъшка той.

— Добре, стига толкова — Гуен свали ръцете му, които бяха обгърнали кръста й, и го бутна решително встрани. После се обърна и се приближи към шкафчето, което стоеше отворено.

— Почакай малко. Какво значи всичко това? — Димирест посочи към миниатюрните бутилчици с етикети на авиокомпанията.

— Това ли? — Гуен повдигна вежди и разгледа четирите реда с бутилки, а после лицето й доби невинно и добродетелно изражение. — Просто някои останки, от които пътниците са се отказали. Предполагам, капитане, че нямате намерение да съобщите, че притежавам инвентар на авиокомпанията.

— Останки в такова количество? — скептично попита той.

— Разбира се! — Гуен извади една бутилчица от джин „Бийфитър“, после повдигна бутилка с уиски „Канейдиън клъб“. — Хубавото на авиокомпаниите е това, че винаги купуват най-изисканите марки. Искаш ли глътка?

Той поклати глава.

— Би могла да ми предложиш нещо по-добро.

— Да, разбира се. Но не разбирам защо трябва да гледаш толкова неодобрително.

— Просто не искам да те хванат.

— Всички си свиват, а досега никого не са хванали. На всеки пътник в първа класа се полагат по две бутилчици. Обикновено пътниците изпиват една, а има и такива, които въобще се отказват.

— В правилника е казано, че неупотребеното трябва да се върне.

— О, за бога! Разбира се, че връщаме: две-три бутилчици, а останалото момичетата си поделят помежду си. Същото правим и с виното. — Гуен се изкикоти. — Страшно обичаме пътниците, които пожелават повече вино в края на полета. По този начин на законно основание отваряме нова бутилка и му наливаме една чаша, а останалото…

— Ясно. Останалото си го носите в къщи, така ли?

— Искаш ли да видиш? — Гуен отвори друго шкафче. Вътре имаше около десетина винени бутилки.

— По дяволите! — изсмя се Димирест.

— Не всичкото е мое. Съквартирантката ми и едно момиче от съседния апартамент ми дават своето за съхранение. Нали се готвим за „купон“? Ти ще дойдеш, нали?

— Може би, ако ме поканите.

Гуен затвори вратичката на шкафчето.

— Естествено, ще бъдеш поканен.

Седнаха в кухнята и тя наля чая. Върнън я наблюдаваше с възхищение. Умееше и най-простото нещо да го прави красиво и величествено. Забеляза, че в съседното шкафче имаше цял куп чаени чашки с емблемата на „Транс Америка“. Тези чашки се използуваха в самолетите. Реши, че няма смисъл да се ядосва за бутилките; тези „аванти“ не бяха нещо ново за стюардесите. Но единственото, което го изуми, бе огромното количество.

Той много добре знаеше, че стюардесите от всички аеролинии отрано се ориентират, че икономиите от храната и алкохола на пътниците могат съществено да облекчат личния им бюджет. Те обикновено носеха на борда големи чанти, почти празни, които натъпкваха с останалата храна — винаги от най-добро качество. Един празен термос винаги бе полезен, за да се напълни с шампанско или сметана. Димирест бе убеден, че ако една стюардеса е достатъчно предприемчива, тя би съкратила седмичните си разходи за храна наполовина. Само при задграничните полети, където по закон всичката храна, консумирана или не, се унищожаваше непосредствено след кацането, момичетата бяха по-внимателни.

Това бе строго забранено от правилниците на всички авиокомпании, но все пак се вършеше.

Стюардесите добре знаеха още нещо; че никакви проверки на инвентара не се правят в края на полета. От една страна, компаниите просто нямаха време, а от друга — беше им по-евтино да преглътнат някои загуби, отколкото да вдигат шум около тях. Благодарение на това много стюардеси бяха успели да се сдобият с одеяла, възглавници, хавлии, салфетки, чаши, сребърни прибори, и то в удивителни количества. Върнън Димирест, който бе посещавал не малко „гнезденца“ на стюардеси, знаеше, че всички предмети за всекидневна употреба идеха от авиокомпаниите.

Гуен го изтръгна от мислите му.

— Това, което искам да ти кажа, Върнън, е, че съм бременна.

Тя го каза толкова небрежно, че в началото той просто не й обърна внимание. После тъпо реагира:

— Какво си?

— Бременна — бременна!

— Не ми го натъртван! — сряза я той. Умът му все още не го проумяваше. — Сигурна ли си?

Гуен се разсмя — из стаята се разнесе нейният звучен, сребърен смях — и отпи глътка чай. Върнън усети, че тя се подиграва на реакцията му. Но също усети, че тя никога не е била толкова хубава и желана, както в този момент.

— Слушай, скъпи! Твоят въпрос е банален. Едно старо клише. Във всяка книга, която съм чела, при подобна сцена мъжът пита: „Сигурна ли си?“

— По дяволите, Гуен! — той нервно повиши глас. — Все пак сигурна ли си, или не?

— Разбира се, че съм сигурна. Иначе не бих ти казала. — Тя посочи към чашата чай пред него. — Искаш ли още чай?

— Не.

— Всичко е много просто — спокойно поде Гуен. — При онова „преспиване“ в Сан Франциско… Спомняш ли си? Нощувахме в луксозния хотел на Ноб Хил. Онзи, с красивия изглед, как се казваше?

— „Флеърмонт“. Добре де, спомням си? По-нататък…

— Ами май че проявих небрежност. Престанах да гълтам хапчета, защото напълнявам от тях. Мислех, че нямам нужда от други предпазни мерки и мога да съм спокойна този ден, но явно, сбъркала съм. И точно защото съм проявила нехайство, сега в мене има едно мъничко Димирестче, което ще расте и големее.

Настъпи мълчание. След малко той неловко запита:

— Може би не е редно да ти задавам такъв въпрос…

— Напротив — прекъсна го тя, — имаш право всичко да питаш. — Нейните тъмни дълбоки очи го гледаха спокойно и открито. — Това, което искаш да знаеш, дали не съм имала междувременно някой друг и дали ти си бащата?

— Виж, Гуен…

Тя протегна ръка и се докосна до него.

— Не бива да се срамуваш да питаш. На твое място бих задала същия въпрос.

Той махна съкрушено с ръка.

— Извинявай, забрави го.

— Но аз съм готова да ти отговоря. — Тя заговори забързано и не толкова уверено. — Няма никой друг, знаеш, и не може и да има. Аз просто те обичам.

За първи път сведе очи и после продължи:

— Мисля, че те обичам. Знам, че те обичах преди това, в Сан Франциско. Мисля си и дори се радвам, защото сигурно и ти обичаш жената, която ще ти роди бебенце, нали?

— Слушай, Гуен! — той взе ръцете й в своите. Ръцете на Димирест бяха силни и чувствителни, привикнали да управляват и да подчиняват, но и способни на нежност и ласка. Сега те бяха нежни. Към жените, които е харесвал, той винаги е бил мил и ласкав, докато с мъжете се държеше неизменно грубо. — Трябва сериозно да обмислим нещата. — След като се съвзе от изненадата, опита се да приведе в ред мислите си. Беше му съвършено ясно каква ще бъде следващата му стъпка.

— Не трябва да предприемаш нищо! — Гуен вдигна глава, гласът й беше овладян. — И не се безпокой, не мисли дали ще имам трудности, не мисли, че ще усложня твоя живот. Аз много добре знаех в какво се увличам и какви ще бъдат последствията. Това стана случайно. Не съм го очаквала. Реших да ти кажа тази вечер, защото бебето е твое. То е част от тебе. Ти знаеш това. Сега, когато знаеш, повтарям ти: Не се вълнувай, аз сама ще се справя с всичко!

— Не ставай смешна. Разбира се, аз ще ти помогна. Да не би да си мислиш, че ще те зарежа, сякаш това не ме засяга? — Най-главното нещо е бързината, съзнаваше той. Колкото по-бързо се избавеше от нежелания плод, толкова по-добре. Замисли се дали Гуен няма някакви религиозни предразсъдъци относно абортите. Никога не бе споменавала пред него да е религиозна, но откъде да знае, понякога най-неподозираните хора се оказват верующи. — Ти католичка ли си? — попита той.

— Не.

Още по-добре, мислеше си той. В такъв случай най-разумното е бързо да се замине за Швеция. Трябваше само няколко дни да остане там. „Транс Америка“, естествено, ще й съдействува — авиокомпаниите винаги помагаха в такива случаи, при условия официално да не ги забъркват: думата „аборт“ трябваше само да се намекне, но не и да се произнася. Тогава Гуен можеше да отлети с „Транс Америка“ до Париж, а оттам с „Ер Франс“ до Стокхолм със служебен билет на разменни начала. Разбира се, дори пътуването да е безплатно, таксата за операцията щеше да бъде дяволски висока. Хората от авиацията дори се шегуваха, че в Швеция ти изтръгват не само вътрешностите, но и джобовете. В Япония, естествено, едно такова нещо струваше по-евтино. Много от стюардесите предпочитаха да отидат до Токио, където правеха аборти за 50 долара. Абортите трябваше да са терапевтични, но Димирест не им се доверяваше. Все пак Швеция или Швейцария са за предпочитане. Веднаж той беше заявил: ако някоя стюардеса забременее от него, той ще й уреди да се избави от детето само при първокласно медицинско обслужване.

Лично за него бе страшно досадно, че Гуен се нареди точно сега, когато той правеше пристройка на къщата си и разходите по строежа бяха надхвърлили предварителните сметки. Е, няма какво да се прави, ще трябва да продаде някои акции, например от „Дженеръл Дайнемикс“. Капиталът му там бе добър, и време беше да вземе печалба. Ще позвъни на своя борсов посредник веднага след като се върне от Рим и Неапол.

— Но все пак ще дойдеш ли с мен в Неапол?

— Разбира се, мечтая за този момент. Освен това имам нова нощница. Ще я видиш утре вечер.

Той стана от масата и се засмя:

— Ти си една малка безсрамница.

— Една малка бременна безсрамница, която най-безсрамно те обича. А ти обичаш ли ме? — приближи се до него и той започна да я целува по устните, по ухото, по лицето. Усети, че нейните ръце нежно го обгръщат и той промълви:

— Да, обичам те! — В този момент той говореше истината.

— Скъпи, Върнън!

— Кажи.

Лицето й бе нежно притиснато в неговото, гласът й прозвуча глухо:

— Аз наистина ти казвам — не искам да ми помагаш! Но ако ти пожелаеш, това е вече друга работа.

— Искам, разбира се — той реши внимателно да подразбере какво мисли тя за един аборт, но не сега, а по пътя за летището.

Гуен се изтръгна от обятията му и погледна часовника си: беше осем и двадесет.

— Време е, капитане, да вървим!

 

 

— Предполагам, че разбираш — наистина не трябва да се тревожиш — говореше Върнън Димирест, докато шофираше, — авиокомпаниите са свикнали неомъжените им стюардеси да забременяват. Това се случва непрекъснато. В последния доклад, който четох, десет процента от стюардесите годишно се оказват бременни.

Разговорът беше започнал да става делови, с удоволствие забеляза Димирест. Чудесно! Беше важно да отклони Гуен от глупави сантименталности за това дете. Започне ли да става сантиментална, не можеше да се разчита на здравия й разум и можеха да се случат всякакви нелепости.

Той управляваше мерцедеса си внимателно, изящно, но твърдо държеше кормилото, както винаги, когато управляваше някаква машина — било самолет или автомобил. Малките улички, които бяха току-що почистени, когато идваше към апартамента й, сега бяха покрити с дебела снежна покривка. Продължаваше непрестанно да вали и далеч от сградите по откритите за вятъра места се издигаха високи преспи. Капитан Димирест ловко ги заобикаляше. Нямаше намерение да заседне или да излиза от колата, докато не се добере до гаража на „Транс Америка“. Сгушена на кожената седалка до него, Гуен недоверчиво попита:

— Наистина ли всяка година десет на сто от стюардесите забременяват?

— С малки изменения всяка година, но това е средният процент. Е, таблетките несъмнено измениха малко нещата. Но не чак толкова, както ми е известно. Като един от ръководителите на нашата асоциация аз имам достъп до този вид информация. — Той изчака реакцията на Гуен. Тя остана безмълвна и тогава той продължи:

— Трябва да знаеш, че повечето стюардеси са млади момичета, дошли от провинцията и от скромни градски семейства, със скромно възпитание, водили непретенциозен живот, и изведнъж им се открива блестяща работа, блестящ живот: те пътуват, срещат се с интересни хора, отсядат в луксозни хотели, това е първото им докосване до „la dolce vita“. — Той се изхили. — Понякога тази първа глътка остава неприятна утайка в чашата.

— Но това е гадно! — за първи път, откакто се познаваха, Гуен избухна и процеди с възмущение: — Държиш се високомерно, също като мъж. Ако аз имам някаква утайка в моята чаша или в мен самата, позволи ми да ти напомня, че тази утайка е твоя и ако не спрем разговора дотук, бих измислила и по-сполучливо определение. И още нещо, не желая да ме смесваш с всички онези момичета от провинцията или скромните градски семейства, за които говориш.

Бузите на Гуен бяха пламнали и от очите й излизаха гневни искри.

— Ха! — възкликна Върнън. — Гневът ти ми харесва.

— Продължавай с тия приказки и ще видиш какво ще се получи!

— Нима бях толкова лош?

— Безобразен!

— Извинявай, не се сърди — Димирест намали скоростта и спря на един светофар, който блестеше с хиляди червени отражения в падащия сняг. Стояха мълчаливи, докато светофарът светна в зелено, наситено зелено, като в коледна картичка. Щом потеглиха, той внимателно подхвана отново:

— Не съм искал с никого да те смесвам, защото ти си по изключение. Ти си едно изящно създание, по невнимание изпаднало в беда. Ти сама го каза. Но аз мисля, че невнимателни сме били и двамата.

— Да, така е — гневът на Гуен започна да се изпарява. — Но не ме бъркай с другите. Аз съм си аз и никой друг.

Пътуваха известно време мълчаливо, после Гуен замислено продължи:

— Мисля, че бихме могли да го наречем така.

— Кое да наречем?

— Спомних си за думите си преди малко, за малкия Димирест вътре в мен. Ако е момче, бихме могли да го наречем Върнън Димирест-младши, както американците кръщават децата си.

Все му беше едно за името. Той започна боязливо: — Не бих искал моят син… — и спря. Тази тема беше опасна. — Исках да кажа, Гуен, че авиокомпаниите са свикнали с тези неща, чувала ли си за съществуването на триточковата програма за бременността?

— Да — кратко отвърна тя.

Естествено, Гуен знаеше. Повечето стюардеси знаеха какво биха направили за тях авиокомпаниите в случай че забременеят и в случай че стюардесите приемат определени условия. В „Транс Америка“ тази система фамилиарно я наричаха „трите точки“. Другите авиокомпании използуваха различни наименования и процедурите бяха по-различни, но принципът — същият.

— Познавам момичета, които са използували „трите точки“, но никога не съм мислила, че и на мен ще ми дотрябват.

— Сигурно и другите момичета не са мислили, но не бива да се безпокоиш. Авиокомпаниите няма да го разтръбят. Всичко става скрито-покрито. Как сме с времето?

Гуен погледна часовника си на светлината на таблото.

— Имаме време.

Той сви мерцедеса внимателно по централната алея и пресмятайки хлъзгането по мокрия сняг, задмина един тежък камион. Няколко мъже, вероятно от аварийните служби, висяха отстрани, уморени, мокри, жалки. Как ли биха реагирали, помисли си Димирест, ако знаеха, че само след няколко часа те с Гуен ще бъдат под топлото неаполитанско небе?

— Не знам — каза Гуен. — Мисля, че не бих могла да го направя.

И двамата знаеха причините, които караха ръководството на авиокомпаниите да използуват триточковата програма. Никоя аеролиния не би искала да загуби стюардесите си. Обучението им беше скъпо и една квалифицирана стюардеса представляваше истински капитал. И още нещо: подходящи момичета с приятна външност, изискани маниери и личен чар трудно се намираха.

Програмата действуваше просто и ефикасно. Забременееше ли стюардеса, без изгледи да се омъжи, след края на бременността можеше да се върне на своята работа и компанията с удоволствие я приемаше. Съгласно програмата тя получаваше служебна отпуска и мястото й се пазеше. За личното й състояние се грижеше специална служба към кадровия отдел, която уреждаше медицинските грижи в дома на момичето или в болнично заведение, както предпочиташе то. Компанията предлагаше психологическа помощ: момичето знаеше, че някой се грижи за нея, че пази интересите й, понякога се отпускаха и парични помощи. Ако след раждането на стюардесата й беше неудобно да се върне на предишното си място, прехвърляха я в друга авиокомпания по неин избор.

В замяна авиокомпаниите изискваха от стюардесите да спазят три условия — и оттук наричаха програмата триточкова.

Първо, стюардесата беше длъжна да уведомява кадровата служба за местонахождението си по време на цялата бременност.

Второ, непосредствено след раждането тя трябваше да се откаже от бебето си и да го предаде за осиновяване. Не биваше да се интересува и да знае родителите, които ще го осиновят. Така детето щеше да изчезне напълно от живота й. Авиокомпанията обаче гарантираше бебето да попадне в добро семейство и се грижеше за процедурните въпроси при осиновяването.

Трето, за да се ползува от услугите на триточковата програма, стюардесата се задължаваше да съобщи на авиокомпанията името на бащата на детето. Тогава представител на кадровата служба, човек опитен в тези проблеми, незабавно изнамираше бащата и изискваше от него нужната парична помощ за момичето. Представителите на кадровия отдел искаха от бащата писмено съгласие да заплати медицинските разходи по раждането и кърменето на бебето и ако успееха, караха го да възмезди, макар и частично, финансовите загуби на момичето, докато е в отпуск по бременност. Авиокомпаниите държаха тези съглашения да се пазят в тайна и да са по взаимно съгласие. Разбира се, ако се наложеше, те прибягваха и до натиск над неподатливия баща, използувайки значителното си обществено влияние.

До крути мерки почти не се стигаше, ако бащата на бебето бе някой от членовете на екипажа — командир, първи или втори пилот. В такива случаи компанията лесно го увещаваше, а и бащата бе готов на всичко, за да се запази инцидентът в тайна. Разбира се, компанията бе абсолютно дискретна. Уговаряха се за разумна издръжка и по желание компанията правеше месечни удръжки от заплатата на своя служител. И за да се избягнат всякакви неудобни и неприятни въпроси в къщи, удръжките се правеха официално по графа „Личен фонд“.

Всички пари, получени по този начин, се изплащаха на бременната стюардеса. Компанията не взимаше никакво комисионно за себе си.

— Хубавото в тази програма е — каза Димирест, — че няма да се чувствуваш сама, хората се грижат за тебе.

До този момент той внимателно избягваше едно нещо — да спомене думата „аборт“. Това бе отделен въпрос, тъй като никоя авиокомпания не желаеше пряко да се свързва с изкуствено прекъсване на бременност. Обикновено момичетата получаваха неофициални съвети от своите старши стюардеси, които знаеха от опита на другите как се уреждат тези въпроси. Ако стюардесата се реши на аборт, задачата им бе да осигурят добри клинични условия и в никакъв случай момичето да не попадне в ръцете на опасни и недостойни шарлатани, към чиито услуги често се обръщаха доведени до отчаяние жени.

Гуен наблюдаваше спътника си с любопитство.

— Кажи ми, моля те, откъде си толкова осведомен по тези въпроси?

— Казах ти, аз съм един от ръководителите на Асоциацията на пилотите…

— Да, но тази Асоциация е за пилотите. Доколкото знам, тя няма нищо общо със стюардесите.

— Е, пряко не, но все пак…

— Върнън, такова нещо ти се е случвало и преди, нали?… Искам да кажа… и друг път стюардеса е забременявала от тебе?

— Да — неохотно потвърди той.

— Разбира се, за теб не представлява никаква трудност да свалиш някоя стюардеса, някое от ония неопитни доверчиви момичета от провинцията, за които говореше. Или може би момиче „от скромно градско семейство“? — В гласа й се чувствуваше горчивина. — Колко подобни случая имаш? Десет, двайсет? Кажи ми поне приблизителна цифра.

— Един-единствен случай — въздъхна той.

Той просто беше щастливец: вървеше му. Можеше да бъдат много повече. Сега каза истината… или почти истината. Имаше и един случай с аборт, но той не влиза в сметката.

Навън движението ставаше все по-напрегнато. До летището оставаше четвърт миля. Ярките светлини на просторната аерогара осветяваха небето дори през гъстия снеговалеж.

— Другото момиче, което е забременяло… не искам да знам името му… — започна Гуен.

— Няма и да ти го кажа.

— Тя възползува ли се от триточковата програма?

— Да.

— А ти помогна ли й?

— Боже мой, за какъв човек ме смяташ? — нетърпеливо се сопна той. — Разбира се, че съм й помогнал. Компанията ми правеше удръжки от заплатата и затова знам как стават тези работи.

— Удържаха ти „Личен фонд“, така ли? — усмихна се Гуен.

— Точно така.

— А жена ти разбра ли нещо?

Димирест се поколеба, преди да отговори.

— Не.

— А какво стана с бебето?

— Осиновиха го.

— Какво беше?

— Как какво? Бебе.

— Много добре разбираш какво те питам. Момче или момиче?

— А… момиче май.

— Май!

— Е, добре, хайде — момиче беше.

Въпросите й го караха да се чувствува неловко, да си спомня неща, които би искал завинаги да забрави.

 

 

Двамата мълчаха. Мерцедесът навлезе в широкия и внушителен вход пред летището. Високо над входа, облени в светлината на прожектори, се издигаха футуристични аркади — творение на всепризнат победител в международен конкурс за скулптори, — които символизираха благородните стремежи на авиацията. След аркадите се разгръщаше сложен комплекс от серпантини, подлези, надлези, тунели, „детелини“, така оформен, че интензивният поток от превозни средства към летището да не убива скоростта си, макар че тази вечер след тридневния снеговалеж колите се движеха по-бавно от всякога. Огромни могили от сняг се издигаха на участъци от пътя. Снегорини и товарни камиони, мъчейки се да поддържат в добра проходимост поне част от пътя, още повече затрудняваха движението.

Принуден на няколко пъти да спира, Димирест на края свърна по служебния път към хангарите на „Транс Америка“, където щеше да остави мерцедеса и да вземе служебния автобус до аерогарата.

— Върнън! — Гуен го стресна изведнъж.

— Да?

— Благодаря ти, че беше откровен с мен. — Тя се протегна и докосна ръката му върху волана. — Аз ще се оправя. Просто много ми се струпа отведнъж. Но както и преди, мечтая да бъдем заедно в Неапол.

Той се усмихна, кимна, после свали ръка от кормилото и стисна ръката на Гуен.

— Ще прекараме великолепно. Обещавам ти, това пътуване ще бъде незабравимо и за двама ни.

Той вътрешно си даде дума, че ще направи всичко по силите си, за да изпълни обещанието си. За него нямаше да бъде трудно. Гуен го привличаше повече от всички жени, с които е бил… още нещо, тя му бе по-скъпа и по-близка. Ако не беше женен… Не за първи път се замисляше да се раздели със Сара и да се ожени за Гуен. После веднага прогони тази мисъл. Познаваше много свои колеги, преживели подобни дълбоки сътресения — пилоти, които след дългогодишен семеен живот изоставяха съпругите си и се оженваха за по-млади жени. Но в повечето случаи ги очакваха разбити надежди и тежки алименти на плещите им.

Все пак по време на пътуването, може би в Рим или в Неапол, трябваше да проведе още един сериозен разговор с Гуен. Досегашният разговор не взе желаната от него насока, въпросът за аборта въобще не бе споменат.

Мисълта за Рим му напомни, че в момента му предстои важна непосредствена задача: командуването на Полет 2 на „Транс Америка“.