Артър Хейли
Летище (4)

4

Както съобщиха на Мел, Джо Патрони наистина бе на път от Глин Елис за летището. Самоувереният италиано-американец, главен механик на техническите служби на „ТУА“, бе излязъл от своята вила в покрайнините на града преди около двадесет минути. Напредваше мъчително бавно, както Мел бе предвидил. А после потокът от коли, в който се движеше буикът на Джо Патрони, се задръсти. Пред него и зад него, додето поглед стигаше, чакаха автомобили. Осветяван от задните светлини на колата пред него, той запали нова пура.

За Джо Патрони се носеха легенди: някои от професионален характер, а други — за личния му живот.

Бе започнал работа като автомонтьор в един гараж. Твърде скоро спечелил гаража от работодателя си в игра на зарове, така че в края на играта си разменили ролите. Младият Джо станал наследник на стари дългове, един от които го направил собственик на древен и разнебитен биплан марка „Уейко“. Благодарение на своята изобретателност и монтьорски способности той поправил аероплана и успешно го подкарал — разбира се, без уроци по пилотаж, които не би могъл да си позволи.

Аеропланът и неговите механични функции погълнали Джо Патрони дотолкова, че той примамил бившия си работодател на нова игричка на зарове и го оставил да си спечели обратно гаража. Тогава Джо напуснал гаража и заработил като самолетен механик. Завършил вечерно училище, станал водещ механик, после главен майстор със славата на първокласен авариен монтьор. Неговата бригада можеше да подмени самолетен двигател със скорост, която би поразила дори един производител на самолети, и то с абсолютна изправност и сигурност. Затова винаги, когато се появеше сериозно затруднение на летището или сложен ремонт, казваха: Извикайте Джо Патрони.

Още една причина за успеха му бе това, че никога не губеше време за излишна дипломация. Подхождаше направо към действия: и при хора, и при самолети. Джо проявяваше незачитане към служебния пост и бе еднакво прям с всички, дори с най-висшите ръководители.

Все още се помни и разказва един случай, когато Джо Патрони излязъл от работа и без да каже нито дума или предварително да се консултира с някого, качил се на един самолет за Ню Йорк. Със себе си носел пакет. Когато пристигнал, отишъл с автобус до непристъпната главна дирекция на авиокомпанията в центъра на Манхатън и без предисловия и обяснения се вмъкнал в кабинета на президента на компанията. Отворил пакета и най-безцеремонно поставил един омазнен, разглобен карбуратор върху безукорно чистото бюро на президента.

Президентът, при когото никой не влизал без предварително разрешение и естествено никога не бил чувал за Патрони, едва не получил апоплектичен удар, когато Джо му казал:

— Ако искате да загубите някой от самолетите си по време на полет, изхвърлете ме оттук, ако не — седнете и слушайте!

Президентът седнал, а Джо Патрони запалил пура. Президентът го изслушал, после повикал заместника си по инженерно-техническите въпроси, който след време въвел механични изменения, предотвратяващи обледяването на карбуратора при летене. А за същото нещо Патрони настоявал и се борил в продължение на месеци на по-ниско ниво.

По-късно Патрони получи официална похвала и случаят се прибави към растящия арсенал от истории за него. После Джо бе повишен до началник смяна, а след няколко години получи отговорния пост на главен механик по поддържането на летище „Линкълн“.

Приказките около личния му живот разказваха, че Джо Патрони правел непрекъснато любов с жена си Мари и докато повечето мъже предпочитали чашка алкохол преди вечеря, той предпочитал другото. Това бе вярно. Всъщност и така го свари телефонният звън за затъналия реактивен самолет на „Аерео Мексикан“.

Приказките не спираха дотук: говореха, че Патрони се любел по същия начин, по който вършел всичко останало — с дълга тънка пура, самодоволно стърчаща в единия край на устата му. Но в последно време вече не беше така. Мари, след като бе изгасила няколко подпалени възглавници през ранните години на брака им — прилагайки на практика обучението си като стюардеса, — категорично забрани: повече никакви цигари в леглото. Джо се подчини на декрета, защото обичаше жена си. И имаше основания. Когато се омъжи за нея, тя беше най-красивата и най-известната стюардеса в цялата авиация. Но дори сега, след дванадесет години брак и три деца, Мари не отстъпваше по нищо на своите последователни.

Джо Патрони никога не се паникьосваше при критични ситуации. Бързо преценяваше създаденото положение, решаваше дали аварията е от такова естество, че заслужава незабавно предимство, или може да си довърши започнатата работа, преди да се захване с повредата. В случая със затъналия 707 инстинктът му подсказа, че критичността на ситуацията надминава средното ниво, което значеше, че има време да довърши започнатото или да вечеря, но не и двете. И естествено, той се отказа, от вечерята. След това Мари се втурна по пеньоар в кухнята, приготви му няколко сандвича, за да се храни, докато шофира към летището. Сега Джо дъвчеше сандвич.

Не за първи път го викаха от летището, след като бе изкарал работния си ден, но днес времето бе по-ужасно от всякога. Опустошителната тридневна снежна буря се чувствуваше навсякъде и правеше шофирането изтощително и опасно. Гигантски снежни купища лежаха край улиците, а снегът продължаваше да трупа. И по главните, и по страничните шосета колите пълзяха или въобще не се движеха. Дори със специалните гуми за кал и сняг буикът на Патрони почти не теглеше. Чистачките и размразителят не смогваха да се справят с обилния снеговалеж отвън и със запотяването отвътре, а фаровете с мъка пробиваха едва на метър пред себе си. Заседнали автомобили, някои изоставени от водачите си, спъваха още повече движението. Явно беше, че в такова време без сериозна причина човек не би пътувал.

Патрони погледна часовника си. Неговата кола и тази пред него не помръдваха вече няколко минути. Не помръдваше и цялата колона вдясно от него. Освен това от известно време не се забелязваше и насрещно движение — явно нещо се бе случило и четирите платна бяха блокирани. Ако до пет минути не се помръднат, реши той, ще излезе да види какво става, въпреки че при тая лапавица, в тия преспи по-добре би било да си остане в колата. И без това ще се намръзне тази нощ на летището — поне това няма да му убегне. Усили радиото, което разливаше звуците на рок-енд-рол, и дръпна пурата си.

Изминаха пет минути. Хората започнаха да излизат от колите си и да се разтъпкват напред-назад. Джо реши да направи същото. Загърна се яко в кожената си шуба и наметна качулката. Взе мощния фенер, който винаги носеше със себе си. Щом отвори вратата, вътре нахлуха сняг и вятър. Той се измъкна и бързо затвори.

С мъка тръгна напред, врати се тряскаха, чуваха се гласове: „Какво става?“ „Станала е катастрофа. Адска бъркотия!“ По-нататък забеляза силните светлини на прожектор, сенки се събираха и разделяха, тълпяха се. Долетя друг глас: „Казвам ти, тая скоро няма да я бъде. Ще киснем тука часове.“ Изведнъж се очерта огромна тъмна сянка, слабо осветена от червеникава светлина. Оказа се огромен трактор с ремарке, преобърнал се на една страна. Това тежко чудовище с осемнадесет колела се бе проснало насред пътя, задръствайки цялото движение. Част от товара му — кашони с консерви — се бе разпилял наоколо и неколцина опортюнисти, без да се боят от снега, събираха кашоните и ги мъкнеха към собствените си автомобили.

Две полицейски коли бяха пристигнали на местопроизшествието. Щатските полицаи разпитваха водача, който, изглежда, не беше пострадал.

— Нищо бе, само натиснах спирачките и той се извъртя и се пльосна като курва в калта — протестираше трактористът.

Единият полицай отбеляза нещо в бележника си, а една жена любопитно прошепна на мъжа до нея:

— Мислиш ли, че записа дословно думите му?

Друг остър женски глас пропищя срещу вятъра:

— Айде, стига вече. Тия полицаи защо не го отместят от пътя?

Полицаят се приближи. Целият му шинел бе побелял от сняг.

— Ако ни подадете ръка, мадам, с удоволствие ще го направим.

Някои се разсмяха, жената измърмори:

— Страшно сте хитри бе!

Авариен камион с кехлибареножълта сигнална лампа на покрива бавно се приближаваше. Шофьорът пъплеше по незаетата страна на срещуположното платно. Спря, излезе и отчаяно поклати глава, като видя размерите и положението на претърколения трактор-влекач.

Джо Патрони си проби път напред. Дърпаше ожесточено пурата си, а червеното й огънче се разгаряше от вятъра. Приближи се до полицая и рязко го тупна по рамото.

— Слушай, братче, с един буксирен камион това чудо няма да го помръднеш.

Полицаят се извърна.

— Даже и така да е, господине, наоколо има разлят бензин и по-добре да загасите пурата си.

Патрони пренебрегна бележката му, както пренебрегваше всички правила за пушене. Посочи с пура в ръка към преобърнатия трактор:

— Отгоре на това, братче, ще изгубиш времето на всички и моето, и твоето, ако се опитваш да изправиш сега тоя звяр. По-добре го отмести, за да дадеш път на движението, а за тая работа са ти нужни още два буксирни камиона — единият от тая страна да бута и двата от оная — да теглят. — Той започна да обикаля и да разглежда огромния трактор от всички страни под светлинния сноп на фенера си. И както винаги, когато решаваше някакъв проблем, той бе напълно погълнат от него. Отново размаха пурата си. — Двата камиона заедно ще се прикачат на три места. Първо ще изтеглят кабината, бързо ще стане. Другият камион…

— Чакайте — каза полицаят и се провикна към един от колегите си: — Ханк, Ханк, ела. Тука има едно момче, което май загрява от тия работи.

След десет минути Джо Патрони работеше с полицаите и всъщност командуваше положението. Още два буксирни камиона бяха повикани по радиостанцията. По нареждане на Патрони шофьорът на първия камион взе да прихваща с вериги осите на прекатурнатия трактор. Обстановката стана делова, работата вървеше вещо и сръчно — типични белези за всяко начинание, с което се заемеше енергичният началник по поддържането на „ТУА“.

На няколко пъти Патрони си припомняше причината, която го бе извела тази нощ, и с тревога си мислеше, че закъснява твърде много за летището. Но реши, че помагайки да се разчисти задръстеният път, всъщност прави всичко възможно за най-скоростното си пристигане. Очевидно нито неговият, нито останалите автомобили биха могли да се помръднат, преди обърнатият трактор да се изтегли от средата на пътя. Да се върне обратно и потърси заобиколен път бе немислимо, тъй като колоните от чакащи автомобили — както твърдеше полицията — се простираха на няколко мили назад.

Патрони се върна в колата си да се обади по радиотелефона, монтиран там по настояване на летищните власти, за който всеки месец му удържаха такса. Свърза се с управлението по поддържането и обясни причината за своето закъснение.

Джо Патрони даде някои наставления по телефона, но разбра колко е важно да бъде сам на пистата, и то час по-скоро.

Когато отново излезе от буика си, снегът продължаваше силно да брули. Прескачайки преспите, които се бяха издигнали покрай колоната чакащи автомобили, той се върна към прекатурения трактор и с облекчение забеляза, че първият от помощните буксирни камиони вече бе пристигнал.