Артър Хейли
Летище (12)

1

8,30 — 11,00 ч. вечерта

Централно стандартно време

Джо Патрони се върна отново в топлата си кола и телефонира на летището. Главният механик на „ТУА“ съобщи, че движението все още е спряно от пътно произшествие, но има шансове скоро да се оправи. Попита дали боинга на „Аерео Мексикан“ е все още в калта. Да, беше отговорът, отгоре на това на всеки две минути звънят в „ТУА“ да питат къде е Патрони, колко време ще се забави, защото чакат помощта му с нетърпение.

Без да се сгрее напълно, Патрони изскокна от колата и забърза през снега и лапавицата към мястото на произшествието, което в момента приличаше на снимачна площадка за широкоекранен филм. Гигантският трактор все още лежеше обърнат на една страна, блокирайки четирите платна на шосето. Вече бе почти напълно затрупан от снега, четирите му колела стърчаха във въздуха и наподобяваше на претърколил се мъртъв динозавър. От прожекторите, фенерите и белотата на снега наоколо беше ясно като ден. Прожекторите светеха от трите буксирни камиона, които бяха повикани по съвета на Патрони. Ярките червени светлини на сигналните ракети на полицията блестяха, сякаш, щом някой от полицаите нямаше какво да прави, палеше нова ракета. Илюминациите и фойерверките бяха достойни за Четвърти юли^[1].

Екипът от телевизионни оператори, пристигнали само преди няколко минути, още повече подсили театралния ефект. Самоуверените представители на телевизията пристигнаха с надут клаксон и незаконно инсталирана въртяща се сигнална лампа върху стар микробус, като препускаха с едно колело вън от банкета. Четиримата телевизионни служители се държаха по присъщия им начин, сякаш цялото събитие, цялото произшествие бе устроено заради тях и всички понататъшни действия трябваше да се развиват под тяхно разпореждане. Полицаите, без да обръщат внимание на незаконно инсталираната сигнална лампа, наредиха на буксирните камиони да променят положението си според инструкциите на телевизионния екип.

Още преди да се върне в колата си, за да телефонира, Патрони внимателно бе придумал водачите на камионите да застанат в най-изгодни позиции за по-лесното отместване на трактора. Шофьорите и помагачите започнаха да привързват тежките стоманени вериги. Полицаите бяха доволни от помощта на Патрони, а грубоватият лейтенант, който пое ръководството на операцията, им каза да следват само инструкциите на Патрони. Макар и невероятно, но веригите сега бяха свалени, освен една, която ухилен шофьор държеше, позирайки пред портативната камера.

Зад камерата и прожекторите се бе събрала още по-голяма тълпа от зяпачи, наизлезли от спрелите коли наоколо. Те с интерес наблюдаваха снимките на телевизията, за миг забравили студа, снега и предишното си нетърпение.

Внезапен силен порив на вятъра хвърли боцкащи ледени кристалчета в лицето на Джо Патрони. Късно вдигна яката на шубата си. Снегът се вмъкна във врата му, проникна под ризата му и го измокри. Без да обръща внимание на неприятното мокрещо усещане, той се приближи до полицая и извика:

— Кой, по дяволите, размести камионите? Както сте ги подредили сега и шишарка не може да отместите. Като че ли един друг ще се теглят.

— Знам, но… — високият широкоплещест лейтенант стърчеше с цяла глава над ниската набита фигура на Патрони — но момчетата от телевизията искаха по-интересен кадър. Те са от местното студио и ще пуснат материала в новините довечера, за бурята. Извинявайте.

Един от операторите, сгушил се в топло палто, приканваше с ръка лейтенанта да влезе в кадър. И лейтенантът, вирнал глава, без да усеща падащия сняг, с авторитетна стъпка тръгна към един от камионите, който бе в центъра на телевизионния репортаж. Двама полицаи го последваха. Лейтенантът, като непрекъснато обръщаше лицето си към камерата, започна да дава напътствия, да ръкомаха към шофьорите, напътствията бяха абсолютна глупост, но на екрана щяха да изглеждат внушителни.

Като знаеше колко спешно е нужен на летището, Патрони даде воля на гнева си. Едва се сдържа да не хване камерата и прожекторите и да ги запрати на земята. Щеше да го направи като нищо, мускулите му инстинктивно се стегнаха, дишането му се учести. Овладя се с огромни усилия.

Джо Патрони бе известен със своя буен, избухлив нрав. За щастие умееше да въздържа буйността си, но веднаж избухнеше ли, напускаха го и ум, и разсъдък. Дълги години бе тренирал да се самоконтролира. Не винаги успяваше.

Веднаж напълно изгуби контрол над себе си и последиците оттогава неотклонно го преследваха.

Във военновъздушните сили по време на Втората световна война Джо Патрони се славеше като страшен непрофесионален боксьор. Биеше се в средна категория и в един миг стана център на шампионата на BBC в своята дивизия.

В турнир, организиран в Англия малко преди нападението над Нормандия, Патрони трябваше да се бие срещу един груб и недодялан бостънец на име Тери О’Хейл, известен с подлостта си както на ринга, така и вън от него. Джо Патрони, млад самолетен механик, познаваше О’Хейл и го ненавиждаше. Омразата му нямаше да се развихри, ако О’Хейл като елемент от боксовата си техника не му шептеше непрекъснато: „Ах, мръсно копеле, що не се биеш от страната на противниците, а, продажник такъв, ликуваш сигурно, когато свалят нашите самолети, кучи сине…“ — и подобни пикантерии. Патрони разбра, че противникът му се стреми да го изкара от нерви и не обръщаше внимание на бръщолевенето му, докато онзи не му нанесе серия къси отсечени удари ниско в слабините, които реферът зад гърба му не забеляза.

Обидите, подлите удари и разпъващата болка накараха Патрони да дерайлира от гняв, точно както противникът му целеше. Но той не бе предвидил, че Джо ще му върне със светкавична, дива и безмилостна атака, от която О’Хейл се просна на земята, не се вдигна, след като му броиха, и тогава разбраха, че е мъртъв.

Патрони беше оправдан. Съдията не бе забелязал коварните ниски удари, но другите около ринга ги бяха видели. А Патрони просто се беше боксирал в границите на своите сили и способности. Спомняше си, разбира се, че за няколко секунди бе обезумял. По-късно си даде сметка, че дори и да знаеше, че О’Хейл умира, пак не би могъл да се спре.

След този случай той не постъпи шаблонно, както в романите, да се откаже от бокса, да „захвърли завинаги ръкавиците“. Продължи да се бие, да разгръща физическите си възможности на ринга, без да се въздържа, но проверяваше способността си за самоконтрол, за да не излезе от границите на разума и да не изпадне в дива ярост. В тези самопроверки успяваше да наложи разума си над животинското в него. Чак след като се убеди, че може да се контролира и владее, Джо Патрони се отказа от бокса завинаги.

Това не означаваше обаче, че може напълно да възпира гнева си. Когато полицейският лейтенант се върна от снимките, Джо го подхвана разгорещено:

— Удължихте разчистването на движението с цели двадесет минути. За десет минути подредихме камионите, както трябва, сега ще изгубим още десет да ги върнем на местата им.

В този момент грохотът на реактивен самолетен двигател над главите им още веднаж напомни на Джо, че трябва да бърза.

— Слушайте, сър! — лицето на лейтенанта и без това зачервено от вятъра и студа, стана тъмновинено. — Проумейте най-после, че аз ръководя разчистването. Нямаме нищо против чужда помощ, включително и вашата. Но аз съм този, който ще решава какво да се прави.

— Тогава решете нещо, за бога!

— Ще правя това, което аз…

— Чакайте. Чуйте ме! — Джо Патрони го гледаше втренчено, без да се смущава от стърчащото цяла глава над него туловище на полицая. Неговият сдържан гняв, неговата авторитетност накараха лейтенанта да се поколебае.

— На летището има произшествие. Вече ви обясних защо час по-скоро трябва да пристигна там. — Патрони посочи с пламтящата си пура, за да подчертае думите си. — Сигурно другите хора не бързат и могат да си висят тука, но аз повече не издържам. В колата си имам телефон. Ще се обадя на началника си, той ще позвъни на твоя началник и преди да се усетиш, ще ти звъннат по радиостанцията да ми обясниш за работа ли си изпратен тука, или за да си пулиш муцуната пред телевизионните камери. Така че вземи решение. Да звъня по телефона, или ще задвижиш разчистването?

Лейтенантът го изгледа с омраза и яд. Беше готов да излее своя гняв, но се спря. Обърна се към телевизията:

— Хайде, момчета, отместете се оттука! Нямате повече работа!

Един от екипа се примоли:

— Още няколко минути, шефе!

С две крачки полицаят се намери пред него.

— Вие чухте ли какво казах! Веднага!

Наклони се към него, лицето му все още червено от разговора с Патрони, и операторът отскокна настрана. Махна към колегите си и прожекторите на портативните камери угаснаха.

— Хайде, сега тия двата камиона да застанат на предишните си места. — Лейтенантът започна да изстрелва заповеди към своите помощници, които се втурнаха да ги изпълняват. После се върна към Патрони и посочи към преобърнатия трактор: явно бе разбрал, че е по-добре Патрони да му е съюзник, отколкото противник. — Все още ли мислите, че трябва да го теглим? Сигурен ли сте, че не можем да го изправим?

— Ами ако искате да блокирате пътя до зори. Първо трябва да го разтоварите и ако…

— Знам, знам! Първо трябва да го избутаме, а после ще му мислим за щетите. — Той посочи към колоната от чакащи автомобили. — Ако искате пръв да тръгнете, докарайте си колата дотук. Искате ли ескорт до летището?

— Да, благодаря — Патрони кимна в съгласие.

След десет минути и последната кука на влекачите бе поставена на място. Тежки вериги бяха прикачени към осите на обърнатия трактор. Як кабел свързваше веригата с лебедката на единия камион. Вторият буксирен камион бе свързан с ремаркето, а третият се намираше зад него, готов да бута.

Шофьорът на трактора, който, макар и преобърнат, беше само частично смачкан, пуфтеше наоколо, като наблюдаваше операцията:

— Ох, какво правите! Това е съвсем нова машина, вие ще я изпотрошите.

— Ще довършим тогава това, което ти си започнал — каза един от полицаите.

— Внимавайте поне. На вас ви е все едно, но аз си изгубих хубавата служба — измърмори човекът.

— Мислите ли, че сме готови? — обърна се лейтенантът към Патрони.

Патрони кимна. Той беше клекнал и проверяваше опъна на веригите и кабелите.

— Тръгнете леко, без да дърпате. Нека кабината започне да се плъзга — предупреди ги той.

Първият камион започна да тегли с лебедката си. Колелата му забоксуваха по снега и шофьорът натисна газта. Предната част на прекатурения трактор изскриптя, плъзна се на крачка-две с недоволно скърцане и спря.

— Продължавайте. Задвижете ремаркето! — изкомандува Патрони.

Веригата и кабелите между осите на ремаркето и вторият камион се изопнаха. Третият камион забута покрива на ремаркето. Колелетата и на трите влекача скърцаха и боксуваха по мокрия, сбит сняг. Тракторът и ремаркето, все още свързани както при преобръщането, се придвижиха встрани по шосето под одобрителните възгласи на тълпата наоколо. Телевизионната камера отново заработи и прожекторите й окъпаха в светлина цялата маневра.

Огромна дупка бе останала на мястото на преобърнатото чудовище. Кабината на трактора и фургона на натовареното ремарке сякаш бяха наказани за случилото се, покривът на ремаркето започна да се изкривява, като се влачеше по шосето. Цената, която трябваше да заплатят застрахова-телите за бързото разчистване на пътя, нямаше да бъде малка.

От двете страни на шосето две снегорини се мъчеха да разчистят, доколкото могат, натрупалия сняг след произшествието. Всички и всичко наоколо бе побеляло — и Патрони, и лейтенантът, и полицаите, и зяпачите.

Моторите на камионите ревнаха отново. От гумите им се вдигаше пушек. Бавно и тромаво, прекатурнатият гигант се поотмести няколко сантиметра. После още няколко стъпки и на края се плъзна към отсрещната страна на пътя. Сега, вместо да запречва четирите платна, запречваше само едното. Вече нямаше да е трудно камионите да го избутат отвън банкета.

Полицаите се готвеха да отприщят и регулират монументалното задръстване, което щеше да им отнеме няколко часа поне. Ревът на самолет над главите им още веднаж припомни на Джо Патрони, че основната му работа за тази вечер все още предстои.

Лейтенантът свали фуражката си и изтупа снега от нея. После кимна към Патрони.

— Сега е вашият ред — после му посочи патрулната кола, спряла до банкета. — Карайте след нея. Аз съм им наредил да ви осигурят бързо придвижване до летището.

Джо Патрони кимна и когато влизаше в буика си, чу, че лейтенантът извика след него:

— И… много ви благодаря!