Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Летище

 

Людмила Колечкова, превод и предговор, 1980

Жеко Алексиев, Богдан Мавродинов, художник оформители, 1980

Текла Алексиева, илюстрация на корицата, 1980

 

Рецензенти Димитър Пеев, Петко Георгиев

Редактор Пенко Анчев

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Пламен Антонов

Коректор Паунка Камбурова

 

Американска, I издание

Дадена за набор на 26. II. 1980. Подписана за печат на 16. IV. 1980. Излязла от печат на 30. IV. 1980

Формат: 32/70×100. Изд. № 1349

Усл. изд. коли: 25,65. Печ. коли: 33. Изд. коли: 21,37

Цена 3,50 лв.

ЕКП 95366-211531-5637-39-80 08

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1980

Държавна печатница „Балкан“, София

История

  1. — Добавяне

3

В малкия салон, който понякога използуваха за приемна на ВИП-ове, младо момиче с униформа на касиер от „Транс Америка“ истерично ридаеше. Таня Ливингстън я постави да седне.

— Успокой се — делово каза Таня, — изчакай. Когато дойдеш на себе си, ще говорим.

Таня също седна и изопна тясната си униформена пола. Освен риданията на младото момиче в стаята се чуваше и слабото бръмчене на климатичната инсталация.

Между двете жени имаше около петнадесетина години разлика. Момичето едва бе навършило двадесет, а Таня влизаше във втората половина на тридесетте. Изведнъж Таня почувствува, че пропастта помежду им е много по-голяма. Сигурно, мислеше си тя, защото съм изпитвала разрушителните удари на семейния живот — макар и отдавна и за кратко, но все пак е било.

Ето на — днес за втори път осъзнаваше годините си. Първият път бе сутринта, като се вчесваше, и забеляза издайнически сребърни нишки сред ниско подстриганата си яркочервена коса. Днес сребристото бе повече, отколкото преди месец. Тези случаи й напомниха, че четиридесетте са по-близо, отколкото й се искаше, и че наближава възрастта, когато жената трябва да знае накъде върви и защо. Жегна я и друга мисъл: след около петнадесетина години собствената й дъщеря щеше да е на възрастта на момичето, което сега хълцаше пред нея.

Момичето — казваше се Патси Смит — изсуши зачервените си очи с голямата памучна кърпичка, която Таня й подаде. Заговори с мъка, като едва сподавяше сълзите си.

— Те не биха говорили така… така грубо… ъх… в къщи… на жените си…

— За пасажерите ли говориш?

Момичето кимна.

— Да, но някои разговарят по този начин и в къщи — каза Таня. — Когато се ожениш, ще разбереш, макар че не ти го пожелавам. Но ако искаш да ми съобщиш, че мъжете се държат като грубияни, щом плановете за пътуванията им се объркат, съгласна съм с тебе.

— Правех всичко, което е по силите ми… Не само аз… Всички ние и днес, и вчера, и завчера… Но когато ти говорят така…

— Искаш да кажеш, че се държат с тебе, сякаш ти си предизвикала снежната буря. Нарочно, за да им объркаш плановете…

— Да, особено този, последният. Допреди това всичко вървеше нормално.

— Какво точно се случи? Повикаха ме, когато всичко бе вече свършило.

Момичето започна да идва на себе си.

— Ами… той имаше билет за Полет 72, който бе анулиран заради времето, аз му осигурих място за 114-ти, но той го пропуснал. Каза, че бил в ресторанта и не чул повикването на пътниците.

— Повиквания за полетите не се правят в ресторанта. Това е написано с ей такива букви на всяко меню.

— Аз му казах това, Мисис Ливингстън. Но той продължаваше да се заяжда. Сякаш аз бях виновна, че е изпуснал самолета. Каза, че всички сме некадърни и заспали.

— Повикахте ли отговорника си?

— Да, но той беше зает.

— Тогава ти какво направи?

— Осигурих му място за Полет 2122. Той пожела да знае кой филм ще се прожектира на борда. Проверих, но той каза, че го бил гледал. И отново почна да се заяжда. Искал филма, който щели да дават на анулирания полет. Искаше да го прехвърля на самолет, където дават филма, който той иска. А през цялото време другите пътници напираха на гишето. Някои протестираха на глас, че съм била много бавна. И като каза това за филма, аз вече не издържах… — Момичето се поколеба: — Тогава май че нещо излетя във въздуха.

Таня й подсказа:

— Тогава ли хвърлихте разписанието?

Патси Смит кимна съкрушено. Беше готова всеки момент да се разплаче отново.

— Не знам какво ми стана, Мисис Ливингстън. Хвърлих го пред него и му казах сам да си избира полет.

— Надявам се — поде Таня, — че си успяла да го удариш в лицето.

Момичето ококори очи. Вместо сълзи в тях проблесна усмивка:

— Цапнах го, разбира се. — Тя помисли, после се разсмя. — Само да бяхте видели изражението му! Беше изумен! Но после… — тя отново стана сериозна.

— Знам останалото. Нервите ти не издържат, избухваш в сълзи и те изпращат тук да се наплачеш. Сега вече си спокойна и ще си отидеш в къщи с такси.

— Как, това… това ли е всичко? — Момичето беше като зашеметено.

— Да, разбира се. Очакваше да те уволним, така ли?

— Ами… не знаех…

— Естествено, бихме могли — каза Таня, — тъй като подобни действия не търпим, но ти, Патси, няма да постъпиш друг път така, нали? Никога?

— Да, разбира се. Един път ми стига. — Момичето поклати твърдо глава.

— А може би искаш да знаеш какво стана после? Един човек от опашката, който каза, че чул и видял всичко, заяви, че имал дъщеря на твоята възраст и бил готов да извие врата на всеки, който би се отнесъл с нея така, както онзи се държал с тебе. После още един от опашката си остави името и адреса и каза, че ако недоволният направи някакво оплакване срещу тебе, той ще се яви да свидетелствува в твоя полза. — Таня се усмихна: — Така че, както виждаш, срещат се и добри хора.

— Знам, не са много, но като попаднеш на човек, който е любезен и весел, иска ти се просто да го прегърнеш.

— За съжаление, това не е редно, както не е редно да хвърляме разписанията по пътниците. Към всички трябва да бъдем еднакво услужливи, дори ако пътниците не са възпитани с нас.

— Да, Мисис Ливингстън.

Патси Смит ще се оправи, мислеше си Таня. Явно, не мисли да напуска, както някои момичета при подобни инциденти. След като превъзмогна възбудата си, Патси показа, че притежава оная издръжливост, която щеше да й е особено полезна в бъдеще.

Един господ знае, разсъждаваше Таня, каква издръжливост, каква твърдост са нужни, за да се работи с пътници на какъвто и да е пост.

Да вземем службата за резервации например.

Тя знаеше, че напрежението в канторите за билети и резервации в града е много по-силно, отколкото тук, на летището. Откакто започна бурята, чиновниците от тези служби трябваше да звънят на хиляди пътници, да ги предупредят за закъсненията и на полетите, и промените в маршрутите. Неприятна работа, тъй като подобни обаждания обикновено раздразват хората и ги правят страшно невъздържани. Сякаш всяко неспазване на разписанията събужда позадремалия у човека дивашки инстинкт. Мъжете обидно разговаряха с телефонистките и дори хора, обичайно меки и благоразположени, ставаха хапливи и зли. Най-ужасни от всички се оказваха пътуващите за Ню Йорк. Стигаше се дотам, че чиновниците по резервациите отказваха да съобщават по телефона за закъснения или анулиране на полети за Ню Йорк; бяха готови да рискуват службата си, но да не попадат под потока от ругатни и обиди на раздразнените пътници. Много пъти Таня си бе мислила какво толкова имаше в Ню Йорк, че заразяваше пътуващите с някакъв трескав бацил, който ги влудяваше час по-скоро да пристигнат в него?

Но тя много добре знаеше, че каквито и да са причините, след като сегашният критически момент се превъзмогне, служители от разни отдели на авиацията ще си подадат оставката. Винаги ставаше така. Ще има и няколко случая на нервно разстройство — особено, сред младите момичета, по-чувствителни към грубостите и неразположението на клиентите. Неизменната вежливост, дори когато си трениран да я поддържаш, те държи в особено напрежение, което се заплаща скъпо.

Таня се зарадва, че поне Патси Смит няма да бъде сред нещастните случаи.

На външната врата се почука и се показа Бейкърсфелд. Беше обут в мъхнати ботуши, а в ръка държеше тежко палто.

— Аз просто наминавах насам — каза той. — Може по-късно да се отбия, ако сте заети.

— Моля ви, влезте! — усмихна се Таня. — Ние привършихме.

Загледа го. Изглежда уморен, помисли си тя. После отклони очи от него, попълни някаква бланка и я подаде на момичето.

— Дай това на диспечера на такситата, Патси, и той ще те откара у вас. Почини си добре и утре те чакаме бодра и свежа.

Когато Патси излезе, Таня завъртя стола си към Мел и каза весело:

— Здравей!

Той остави настрана вестника, в който се беше загледал, и се усмихна:

— Здрасти!

— Получи ли бележката ми?

— Дойдох да ти поблагодаря за нея. Макар че можех да намина и без тази причина. — Като посочи към вратата, откъдето излезе момичето, той попита: — Какъв е случаят? Преумора ли?

— Да — отвърна Таня и му разказа за инцидента.

— Аз също съм уморен — засмя се Мел. — Защо и мен не ме изпратиш с такси?

Таня го загледа с изпитателен поглед. Нейните ведри, ясносини очи умееха да проникват в душата му. Главата й бе леко наклонена и от светлината над нея в косата й искряха огнени отблясъци. Фигурата й бе стройна и все пак закръглена, което униформеният костюм още повече подчертаваше… И сега, както и много пъти преди това, Мел усети нейната привлекателност и топлота.

— Защо не, особено ако таксито ни отведе в моя апартамент и ми позволиш да ти приготвя вечеря. Да речем, агнешко на фурна.

Той се подвоуми, претегли борещите се в него желания, после неохотно поклати глава:

— Иска ми се… Но първо тук си имаме някои неприятности и после трябва да се връщам в града. — Той стана. — Нека все пак изпием по едно кафе.

— Хайде.

Мел отвори вратата пред Таня и излязоха в шумната, гъмжаща зала.

Тълпата пред „Транс Америка“ бе станала още по-голяма.

— Не бива да се бавя — каза Таня. — Още два часа съм дежурна.

Те си пробиваха път сред навалицата и растящите камари от багажи. Таня нагаждаше своята пъргава крачка към бавната походка на Мел. Направи й впечатление, че днес накуцва повече от друг път. Поиска й се да му подаде ръка, да му помогне, но се възпря. Тя беше в униформа, а клюките и сплетните се разпространяваха с изумителна скорост. Напоследък доста често ги виждаха заедно и Таня бе убедена, че машината за разпространение на слухове из летището, която действуваше като телеграф в джунгла със скоростта на електронноизчислителна машина тип „IBM“, отдавна вече е регистрирала това обстоятелство. Някои вероятно смятаха, че тя спи с Мел, което всъщност не отговаряше на истината.

Те се отправиха към „Кафенето на небесните пилоти“ в централното фоайе.

— Не може ли агнешкото на фурна — запита Мел — да го направим друг път, в други ден например?

Внезапната покана на Таня го свари неподготвен. Вярно е, че няколко пъти се бяха срещали за обяд или на чашка алкохол, но досега никога не го бе канила у дома си. Разбира се, те можеха да отидат там само за да вечерят. Но… може би и не само за това.

Напоследък Мел чувствуваше, че ако продължат да се срещат и вън от летището, в отношенията им ще настъпи естествено и неизбежно развитие. Той обаче действуваше предпазливо, защото инстинктът му подсказваше, че един роман с Таня няма да бъде обикновен флирт, а ще прерасне в дълбоко чувствено изживяване и за двамата. Трябваше да се съобразява и с личните си конфликти със Синди. Те не бяха така лесно разрешими, а едва ли въобще можеха да се разрешат; все пак с всички заплетени ситуации не можем да се справим наведнъж: човешките възможности си имат предел. Странно нещо, мислеше си Мел, когато бракът ти е стабилен, много по-лесно можеш да изкараш някоя любовна авантюра, но когато бракът ти се разпада — нещата стават по-трудни. А в същото време предложението на Таня изглеждаше, твърде съблазнително, за да го отмине.

— Други ден е неделя — отбеляза Таня, — но аз не съм дежурна и ако ти успееш да се освободиш, за мен ще е още по-удобно.

— Вино и свещи ще има ли? — усмихна се Мел.

Беше забравил, че е неделя. Но и без това трябваше да дойде на летището; даже и бурята да утихне, тя ще си остави последствия. А що се отнася до Синди, тя си излизаше сама няколко недели поред, без да дава обяснения.

Таня моментално се отдръпна от Мел, когато срещу им се зададе забързан, зачервен човек, следван от носач с червена фуражка, който тикаше товарна количка, затрупана от куфари, а най-отгоре — от тенис ракети и палки за голф. Заминава някъде на юг, със завист си помисли Таня.

— О’кей — каза тя, щом отново се изравни с Мел, — на свещи и вино.

Щом като влязоха в кафенето, една оперена сервитьорка веднага го позна и го покани в дъното на масичката с табелка „Запазено“, предназначена за административни ръководители. Когато се готвеше да седне, Мел се препъна и се улови за ръката на Таня. Наблюдателната сервитьорка ги стрелна с поглед, в който проблясна закачливо пламъче. „Машината за слухове е готова за поредния си бюлетин“, каза си Таня. И попита на глас:

— Виждал ли си някога такива тълпи? По-голям ужас от тия три дни не помня.

Мел се огледа из претъпканото кафене; хаотичният шум от гласове се пронизваше от трясъка на съдове. Той кимна към външните врати, през които и двамата виждаха люлеещото се, бушуващо море от хора.

— Ако наистина мислиш, че това е стълпотворение, почакай, докато гражданският вариант на С–5А влезе в действие.

— Знам, ние сега едва се справяме с Боинг 747; а когато хилядите пътници започнат да се тълпят пред гишетата… — Таня потръпна. — Господи боже! Представяш ли си какво би станало, ако всичките изведнъж си грабнат багажа? Не ми се мисли!

— И други не желаят да се замислят. И защо трябва да мислим за това точно сега? — Мел бе доволен, че разговорът им премина към авиацията. Таня обожаваше самолетите, Мел също и вероятно затова им беше приятно да бъдат заедно.

— Кои не желаят да се замислят?

— Тези, които контролират наземните съоръжения — аерогарите, пистите за излитане и рулиране. Действуват така, сякаш днешните реактивни самолети ще летят вечно. Мислят си, че ако стоим тихо и кротко, новите големи самолети ще ни отминат, няма да ни създадат главоболия. И няма да има нужда да преустройваме наземните съоръжения, за да се съобразим с новостите в авиацията.

— Но на много от летищата се строи. Където и да отидеш, това ти прави впечатление — замислено изрече Таня.

Мел й предложи цигара, но тя отказа. Той запали своята и чак тогава отговори:

— Това не е строителство, това са кърпежи — промени, пристройки и разширения на летища, строени през 50-те и началото на 60-те години. В тях няма далновидност, няма перспектива. Разбира се, с няколко изключения, като Лос Анжелос например, Тампа във Флорида или Далас — Форт Уорт. Те ще бъдат първите летища в света, готови за новите исполински реактивни и свръхзвукови самолети. Канзас Сити, Хюстън и Торонто също не са лоши. Сан Франциско има добър план за реконструкция, но нашата политика ще го издъни. В Северна Америка други свестни летища няма.

— А в Европа?

— В Европа всичко е старо — отговори Мел, — с изключение на Париж — новото модерно летище Норд, което ще замени Бурже, ще бъде едно от най-добрите. Лондонското летище е такава бъркотия, каквато само англичаните могат да създадат. — Той спря и се замисли: — Не е нужно да нападаме другите страни. Самите ние сме достатъчно зле. Ню Йорк е в ужасно състояние, дори с промените, които се правят на летище „Кенеди“; просто над Ню Йорк няма достатъчно въздушно пространство. Аз самият занапред ще пътувам дотам с влак. Вашингтон криво-ляво — крета; макар че Националното летище е истинска дупка. „Дълес“ направи гигантска крачка напред. Един ден Чикаго ще се събуди и ще разбере, че е изостанал с двадесет години. — Той отново се замисли. — Спомняш ли си, когато преди години реактивните самолети започнаха да летят, в какво състояние бяха летищата, пригодени само за ДС–4 и „Констелейшън“?

— Разбира се, че си спомням. На такова летище работех тогава — отвърна Таня. — В обикновени дни човек не можеше да се придвижи от тълпи, а в натоварени дни — не можеше да се диша.

— През 70-те години нещата още повече ще се влошат — предрече Мел. — Не само заради стълпотворението от хора. Ще ни задушават още много други неща.

— Какво например?

— Направлението на полетите, диспечерският контрол, пистите, но това е отделен въпрос. Главното, което никой не взима пред вид при планирането на летищата, е, че скоро, твърде скоро ще настъпи денят, когато товарните полети ще превишат пътническите. Същото се е получило с всички форми на транспорт, като се започне от кануто. Първоначално пътуват хора с малко багаж, но твърде скоро товарът ще стане повече от хората. В авиацията вече достигаме до този момент, а малцина го съзнават. Когато товарният транспорт вземе връх — а това е неизбежно в следващите десетина години, — сегашните ни представи за съвременно летище, ще се окажат остарели. Ако искаш доказателство, огледай се накъде се насочват младите хора, постъпили в управленческия апарат на авиацията. Преди години никой не искаше да работи в товарните полети, те се смятаха за „черната“ работа, защото само пътническите полети предлагаха възможности да блеснеш. А сега? Сега прозорливите момчета отиват в товарния бизнес. Те знаят къде е бъдещето и къде могат да направят кариера.

— Аз съм старомодна и ще си остана да работя с хора в пътническите полети — усмихна се Таня. — Товарните някак си…

Сервитьорката се приближи.

— Специалитетите свършиха, толкова много хора имаме тази вечер и скоро нищо няма да остане…

Поръчаха си кафе, канелена кифла за Таня и сандвич с пържено яйце за Мел. Когато сервитьорката се отдалечи, Мел каза с усмивка:

— Аз май се увлякох, сякаш държах реч. Извинявай!

— Може би имаш нужда да си поддържаш формата. — Таня го наблюдаваше с любопитство. — Напоследък не си имал възможности за публични речи.

— Вече не съм президент на Съвета на ръководителите на летищата. Не ходя толкова често във Вашингтон или другаде. — Разбира се, не само за това той не държеше вече речи и бягаше от публични изяви. Предполагаше, че Таня добре знае причините.

Странно, но Мел и Таня се сближиха при едно от редките всеобщи събрания на летището. Мел тогава говори за възходящото развитие на авиацията, за изоставането на наземните съоръжения и организация в сравнение с прогреса във въздуха. Той използува случая, за да репетира речта, която се готвеше да произнесе след около седмица на един общоамерикански форум. Таня беше сред представителите на „Транс Америка“ и на другия ден му изпрати една от нейните записки без главни букви:

мр б

голяма реч всчки ние земни роби ви приветствуваме

задето признавате, че тия, които ръководят политиката

на летищата, спят на бюрата си. все някой

трябваше да го каже. искате ли мнение?

речта ще е по-жива, ако има по-малко цифри, а повече за

хората.

пътник в търбуха на самолета или на кита — помните

ли йона — мисли за себе си, не за системата.

тл

Колкото и забавна, тази бележка го накара да се замисли. Вярно беше — той бе съсредоточил вниманието си върху факти и системи, а хората като личности бе пренебрегнал. Прегледа отново речта си и промени акцента, както Таня му предлагаше. Словото му произведе небивал успех. Бе посрещнато с овации и получи широка гласност в чужбина. По-късно той позвъни на Таня да й поблагодари. Тогава започнаха да се срещат.

Споменът за първата бележка на Таня го наведе на мисълта за записката, която тя му изпрати тази вечер.

— Благодарен съм ти за информацията на Комисията по снегопочистването, но все пак ми е чудно, как си успяла да видиш доклада им преди мен?

— Нищо тайнствено. Преписваха го на машина в бюрото на „Транс Америка“. Видях нашия капитан Димирест, като го проверяваше и си хихикаше.

— Върнън показа ли ти го?

— Не, но бе разпръснал листовете, а аз умея да чета наопаки. И това ми напомня, че ти не ми отговори на въпроса: Защо твоят зет толкова те мрази?

Мел направи гримаса.

— Вероятно предполага, че аз не съм във възторг от него.

— Ако искаш, можеш да му го кажеш още сега. Великият капитан сред нас. — Таня кимна към касата и Мел извърна глава натам.

Капитан Върнън Димирест от „Транс Америка“ си броеше рестото, след като си бе платил сметката. Неговата стройна, широкоплещеста фигура стърчеше с една глава над останалите. Цивилно облечен — със сако от туид и безупречно изгладени панталони, — от цялата му осанка лъхаше властност и величие — като армейски генерал, временно в цивилно облекло, помисли си Мел. Неговото волево, аристократично изражение остана надменно даже когато заговори на униформения пилот с четири звездички от „Транс Америка“, който беше с него. По всичко личеше, че Димирест му дава наставления. Другият непрекъснато кимаше. Капитан Димирест хвърли бегъл поглед към хората в кафенето и щом забеляза Мел и Таня, кимна сдържано и студено. И като погледна часовника си и размени няколко последни думи с другия капитан, той се отправи към изхода.

— Като че ли бърза — забеляза Таня. — Където и да отива, няма да е за дълго. Капитан Д. лети тази вечер с Полет 2 за Рим.

— Със „Златната флотилия“ ли? — усмихна се Мел.

— Точно така. Забелязвам, сър, че четете нашите реклами.

— Трудно бих могъл да ги отмина. — Мел, както и милиони хора, които се любуваха на четирицветното фолио на списанията „Лайф“, „Лук“ или „Поуст“, знаеше, че Полет 2 на „Транс Америка“ — „Златната флотилия“ — беше елитната линия на компанията, престижният й курс. И той знаеше също, че само пилоти от най-висш клас изпълняват тези полети.

— Освен това — каза Мел — всеизвестно е, че Върнън е един от най-опитните ни действуващи пилоти.

— О, да наистина. От най-опитните и най-нахалните. — Таня се подвоуми и после добави: — Ако си в настроение за клюки, ще ти призная, че не си единственият, който не е във възторг от зет ти. Чувах един от нашите механици да казва: жалко, че вече няма витлови самолети, иначе все се надявах капитан Димирест да си отиде с някой от тях.

— Доста дивашка шега — остро реагира Мел.

— Съгласна съм с теб. Лично аз споделям мнението на мистър Йънгкуист, президента на компанията ни, който каза: „Дръжте този надут пуяк далеч от погледа ми, но когато летя, ще летя само с него.“

Мел се изсмя. Познавайки и двамата, намери забележката не само за остроумна, но и за точна. Не биваше да си позволява да обсъжда качествата на Върнън Димирест, но вестта за враждебния доклад срещу него и за досадните последици, които той щеше да предизвика, все още го нервираше. Случайно в ума му се прокрадна мисълта, за къде ли бърза зет му по това време, дали не се е впуснал в някое ново любовно приключение, които, според слуховете, не бяха никак малко. Той погледна към централното фоайе, но капитан Димирест бе вече погълнат от тълпата.

Таня с отривисто движение изопна полата си. Този жест Мел бе забелязал и преди и много му допадаше. В него прозираше нещо чисто женско и му напомняше, че малко жени изглеждат така очарователни в униформа; обикновено униформата скрива женската привлекателност, но при Таня бе точно обратното.

Някои компании позволяваха на по-висшите си служители да се движат цивилно. Но „Транс Америка“ държеше на авторитетността, която вдъхваха нейните яркосини и златни униформи. Двете златни нашивки на маншетите, обточени с бяло, показваха длъжността и ранга на Таня. Догаждайки сякаш мислите му, Таня каза:

— Може би скоро ще хвърля униформата.

— Защо?

— Нашият ръководител пътнически превози го преместват в Ню Йорк. Заместникът става титуляр, а аз подадох молба за неговото място.

Мел я гледаше със смесица от възхищение и любопитство.

— Сигурно молбата ти ще бъде уважена и ти ще продължаваш да растеш нагоре.

Таня повдигна вежди.

— Мислиш ли, че мога да стана вицепрезидент?

— А защо не? Разбира се, ако се стремиш към това, ако искаш да станеш ръководен кадър.

— И аз самата не знам какво точно искам — замислено каза Таня.

Сервитьорката донесе поръчките им. Когато се отдалечи, Таня отново заговори:

— Знаеш ли, за нас, жените, които работим, голям избор няма. Ако не искаш да клечиш на едно място чак до пенсия — а много от нас не искат, — единственият път е да се катериш нагоре.

— А изключваш ли брака като възможност?

Таня отчупи парченце от кифлата си.

— He. Ho веднъж не ми провървя в брака, може да не тръгне и втория път. Освен това нямам много кандидати — достойни имам пред вид — за ръката на употребена булка с дете.

— Може би ще откриеш някое изключение?

— Така може да спечеля и на ирландска лотария. Като изхождам от собствения си опит, скъпи Мел, ще ти кажа, че мъжете предпочитат жените им да са свободни и необвързани. Попитай бившия ми съпруг. Ако го откриеш. Нещо, което на мен не ми се удаде.

— Той те напусна, след като се роди детето?

— Господи! Нищо подобно! Тогава би трябвало цели шест месеца да се грижи за мене. Струва ми се, че беше четвъртък, когато му казах, че съм бременна. Просто не можех за дълго да го държа в себе си. В петък, когато се върнах от работа, Рой си бе прибрал дрехите и изчезнал.

— И оттогава не си го виждала?

Таня поклати глава.

— В крайна сметка това много улесни развода — избягал, и толкоз; нямаше никакви усложнения. И все пак нека бъда правдива. Рой не бе чак толкова лош. Той не изпразни общата ни спестовна книжка, въпреки че можеше. Да си призная, често съм си мислила дали го направи от човечност, или просто бе забравил. Както и да е, всичките осемдесет долара останаха само за мен.

— Ти никога не си споделяла преди… — каза Мел.

— Нима е било нужно?

— Сигурно… за съчувствие.

Таня поклати глава.

— Ако по-добре ме познаваше, щеше да разбереш, че не ти разказах това, за да изтръгна съчувствието ти. В крайна сметка животът ми се урежда чудесно. — Таня се усмихна. — Може даже да се издигна до вицепрезидент на компанията. Нали току-що ти сам го каза?

На съседната маса една жена възкликна гласно:

— Ай! Виж кое време стана!

Мел неволно погледна часовника си. Бе изминал три четвърти час, откакто излезе от Дани Фароу. Той скокна на крака и се обърна към Таня:

— Почакай тук. Ще трябва да позвъня!

На касата имаше телефон и Мел набра един от нерегистрираните номера на щаба по снегопочистването. Прозвуча гласът на Дани Фароу: „Почакай за момент“ и след малко се обади отново:

— Тъкмо се готвех да ти звъня. Да те уведомя за затъналия 707 на „Аерео Мексикан“.

— Продължавай!

— Нали знаеш, че мексиканците се обърнаха към „ТУА“?

— Да, знам.

— Те докараха камиони, кранове, господ знае още какво, и задръстиха напълно пистата за излитане и съседната пътека за рулиране, но не успяха да отместят самолета на сантиметър. Последните сведения са, че „ТУА“ изпратили за Джо Патрони.

— Добре, радвам се да чуя това — потвърди Мел, — но можеха и по-рано да се сетят.

Джо Патрони бе главният механик на аварийното отделение на „ТУА“, роден авариен монтьор. Освен това бе земен, динамичен човек и близък приятел на Мел.

— Вероятно са се опитали веднага да извикат Патрони — обясни Дани, — но той си е в къщи и трудно са се свързали с него. Изглежда, че от бурята много от телефонните линии са прекъснати.

— Но сега знае, нали? Сигурен си?

— „ТУА“ са сигурни. Казват, че е на път.

Мел си направи сметка наум: знаеше, че Джо живее в Глен Елин, на около двадесет и пет мили път, и даже при идеални условия му бяха нужни тридесет минути, за да се добере до летището. А тази вечер при заснежените пътища и пълзящите по тях коли Джо би бил щастливец, ако успее да вземе разстоянието за двойно повече време.

— Ако някой тая нощ съумее да отмести самолета, това ще е Джо — каза Мел. — Но нека, докато го чакат, не стоят със скръстени ръце. Обясни на всички, че спешно ни трябва писта три-нула, незабавно. Не само за оперативни нужди. — Мел си припомни, че самолетите все още трябваше да излитат над Медоууд и се зачуди дали общественото сборище, за което го уведоми ръководителят на полетите, вече не е приключило.

— Казах им същото — потвърди Дани. — Ще им повторя още веднъж. И една добра вест — открихме камиона с провизиите.

— Как е шофьорът?

— В безсъзнание, колата затрупана под снега. Моторът работел и, както предполагахме, имало въглероден окис. Сложиха му кислородна маска и ще се оправи.

— Добре. Сега ще изляза на аеродрума сам да направя някои проверки. Ще ти се обадя по радиотелефона оттам.

— Добре се завий. Адска нощ е.

Таня все още бе на масата, но се готвеше да си тръгва.

— Почакай — каза Мел, — аз също тръгвам!

— А това? — тя посочи към недокоснатия сандвич. — Това ли ти е вечерята?

— Ще ми стигне. — Той напъха огромна хапка в устата си, прокара я с кафето, взе палтото си. — Ще вечерям по-късно тази вечер.

Докато Мел плащаше, двама служители от „Транс Америка“ влязоха в кафенето. Щом забелязаха Таня, веднага се насочиха към нея.

— Извинете, мистър Бейкърсфелд… Мисис Ливингстън, търси ви ръководителят на пътническите полети. Отново си имаме неприятност.

— Досещам се. Някой отново е хвърлил разписанието — каза Мел, докато прибираше рестото си.

— Не, сър — момчето се усмихна. — Ако тази вечер още някой хвърли разписание, ще съм аз. Но сега случаят е друг — пътник без билет на Полет 80 от Лос Анжелос.

— Това ли е всичко? — Таня изглеждаше озадачена. Безбилетни пътници по въздуха се срещаха по всички аеролинии, но рядко са били причина за сериозни безпокойства.

— Както разбирам, този пасажер е специален случай. Пилотът изпратил радиограма от борда, за да чака охрана на изхода. Но така или иначе, вас търсят. — С приветлив поклон той се отстрани.

Мел и Таня заедно излязоха в централната зала. Те спряха пред асансьора за приземния гараж, където бе паркирана колата на Мел.

— И карай внимателно — заръча му Таня. — Не се навирай в пътя на самолетите.

— Ако случайно попадна под самолет, сигурен съм, че скоро ще узнаеш. — Той навлече тежкото си палто. — Вашият гратисчия изглежда интересен. Преди да си тръгна, ще се опитам да намина и разбера какъв е случаят. — Подвоуми се и после прибави: — Това ще бъде повод да те видя още веднъж тази вечер.

Бяха съвсем близо един до друг. В един миг ръцете им се докоснаха. Таня нежно промълви:

— Кому са нужни поводи?

Надолу в асансьора той все още чувствуваше ласкавата топлота на нейното докосване и на гласа й.