Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

12

„… за Рим с Полет 2 «Златната флотилия» да се отправят за отвеждане към самолета. Моля, всички пътници с потвърдени резервации…“

 

Съобщенията за полетите събуждаха различни мисли в различните пътници. За някои те бяха нещо обичайно, за други предвещаваха досадни служебни пътувания, които, ако зависеше от тях самите, никога не биха предприели. За трети обявяването на полета разкриваше начало на нова авантюра. За четвърти — краят на такава авантюра и прибиране в къщи. За едни то носеше разлъка и печал, за други — напротив — радости и срещи. Имаше хора, които, слушайки обявленията, не мислеха за себе си — пътуваха техни приятели или роднини, а за тях самите имената на градовете звучаха като несбъднати копнежи по далечни земи, които може би никога нямаше да видят. Някои посрещаха обявленията със страх, други с безразличие. За тях обявленията бяха само сигнал за предстоящо отпътуване, знак, че самолетът вече е готов — трябва да бързат за борда, време за губене няма. Самолетите рядко изчакваха позакъснели пътници. След малко самолетът ще се издигне във висините, в непривичната за човека небесна шир; и точно защото е непривична, тя завинаги ще буди усещане за приключение и романтика.

В механиката на тези съобщения обаче нямаше нищо романтично. Правеше ги машина, в много отношения подобна на джубокс, само че вместо да се пускат монети, натискаха се определени клавиши. Машината се намираше в службата за информация на полетите, която представляваше миниатюрен диспечерски пункт, разположен над главната зала. Всяка аеролиния си имаше свое информационно бюро. Служителката натискаше клавишите в определена последователност и машината се задействуваше.

Почти всички съобщения, с изключение на тези за специални ситуации, бяха предварително записани на магнетофонни касети. Макар че съобщението звучеше като цяло, то се състоеше от три отделни записа. Първият запис назоваваше авиокомпанията и полета. Вторият се отнасяше до повикването на пътниците — първо, второ или последно, а третият запис определяше номера на изхода и чакалнята. Тъй като трите записа следваха непосредствено един след друг, те звучаха единно.

Хората, които ненавиждаха псевдочовешката автоматизация, ликуваха, когато машината за обявяване на полетите се развалеше. Понякога някои механизми в нея заяждаха, в резултат на което пътници за пет-шест полета поне се струпваха на един и същи изход. Бъркотията, която се създаваше от хиляди и повече заблудени и нетърпеливи пътници, беше истински кошмар за служителите на авиолиниите. Тази вечер при обявяването на Полет 2 машината работеше нормално.

 

„… всички пътници с потвърдени резервации, моля, да се отправят към чакалня Д, изход 47.“

 

Хиляди хора в аерогарата вече бяха чули съобщението за Полет 2. Някои бяха по-нетърпеливи от други. Тези, които все още не проявяваха припряност, положително нямаше да останат така спокойни през остатъка от нощта.

Пътниците за Полет 2 — повече от сто и петдесет души — бяха чули съобщението. Тези, които бяха заверили билетите си, но все още не бяха стигнали изход 47, бързо крачеха към него, а неколцина току-що пристигнали на аерогарата отупваха снега от дрехите си.

 

 

Обявлението продължаваше да звучи, когато старшата стюардеса Гуен Мейгън настани най-напред на борда няколко семейства с малки деца. По интеркома тя уведоми капитан Харис и се подготви за наплива от пътници, който щеше да нахлуе след няколко минути. Малко преди тях капитан Върнън Димирест стъпи на борда, забърза се към пилотската кабина и хлопна вратата след себе си.

Ансън Харис и вторият пилот Сай Джордън бяха започнали подготовката за излитането.

— Много добре! — каза Димирест, отпусна се на обичайното си място зад двамата.

 

 

Мел Бейкърсфелд, който все още се намираше в централната зала, чу обявлението и си спомни, че „Златната флотилия“ бе рейс на Върнън Димирест. Мел искрено съжаляваше, че и тази възможност да сложи край или поне да смекчи враждата помежду им пропадна. Сега взаимоотношенията им станаха по-обтегнати отпреди. Мел се питаше до каква степен вината е негова; разбира се, вина имаше, но в сблъсъците му с Върнън неговият зет сякаш го принуждаваше да прояви най-лошите черти от характера си, макар Мел искрено да вярваше, че в основата на кавгата стоеше Върнън. Отчасти причината беше тази, че Върнън се смяташе за no-висше създание, и се дразнеше, когато другите не признаваха неговото превъзходство. Мнозина пилоти, особено капитани, хранеха към него същото чувство. Това Мел добре го знаеше. Той винаги кипваше, спомняйки си, че след заседанието на Съвета на пълномощниците Върнън заговори, че хора като Мел са земни влечуги, бюрократи и с мозък на пингвини. Сякаш пилотирането на самолета, мислеше си Мел, е нещо толкова „изключително-екстрено-специално“ в сравнение с всички други смъртни професии!

И все пак тази вечер на Мел му се прииска поне за няколко минути да бъде отново пилот и да може да литне, както Върнън, чак до Рим. Спомни си думите на зет си, че утре ще се радва на италианското слънце. Мел сега се задоволяваше с по-малко, с доста по-малко, с авиационната дейност на земята. Тази вечер мрачните земни окови изглеждаха по-ненавистни от всякога.

 

 

Лейтенантът от полицията Нед Ордуей, който се раздели с Мел само преди минути, чу съобщението за Полет 2 през отворената врата на малкия си кабинет, разположен близо до главната зала. Ордуей слушаше по телефона доклада на дежурния от полицейското управление на летището. Според съобщение на патрулна кола дълга колона от частни автомобили, претъпкани с хора, пристигаше на паркингите на летището, които не бяха в състояние да ги поберат. Сведенията говореха, че повечето от пътниците в автомобилите са жители на Медоууд, участници в протестната демонстрация, за която лейтенант Ордуей бе вече известен. Съгласно указанията, докладва сержантът, полицейски подкрепления са на път за аерогарата.

 

 

Само на няколко крачки от кабинета на лейтенант Ордуей, в една от чакалните малката стара дама от Сан Диего мисис Ейда Куонсет, чувайки съобщението за Полет 2, моментално прекъсна разговора си с младия Питър Куокли от „Транс Америка“.

Те седяха един до друг на едно от черните кожени канапета. Мисис Куонсет подробно описваше достойнствата на покойния си съпруг, както кралица Виктория би говорила за принц Албърт.

— Такъв прекрасен човек! Толкова умен и толкова красив! Съдбата ни събра, когато бе вече на възраст, но си представям, че на младини е изглеждал също като вас.

Питър Куокли глупаво се хилеше — впрочем това вършеше вече от час и половина. След като излезе от стаята на Таня Ливингстън с указания да не се отделя от старата дама без билет до обратния й полет за Лос Анжелос, разговорът им представляваше непрестанен монолог на мисис Куонсет, в който Питър Куокли бе често сравняван с покойния Хърбърт Куонсет. Тази тема бе вече започнала да му досажда. Но той не разбираше, че именно това целеше хитрата Ейда Куонсет.

Питър Куокли тайничко се прозина: постъпвайки в „Транс Америка“, той не се надяваше на такава служба. Почувствува се пълен глупак — да седи тук в униформа като бавачка на една безвредна бъбрива стара дама, която би могла спокойно да му бъде прабаба. Надяваше се час по-скоро тази неприятна задача да свърши. За нещастие полетът на мисис Куонсет за Лос Анжелос бе още веднъж отложен. Иначе тя отдавна, още преди час, трябваше да е отлетяла. Молеше се да обявят полета за Лос Анжелос час по-скоро. А междувременно съобщението за Полет 2, което се носеше над главите им, внесе приятно, макар и кратко, разнообразие.

Младият Питър Коукли съвсем бе забравил предупредителните думи на Таня: „И помнете, тя има неизчерпаеми запаси от трикове!“

— Представете си — мисис Куонсет извика, когато съобщението свърши, — полет до Рим. А летището е толкова интересно нещо! Нали, особено за един млад и интелигентен човек като вас. Рим беше мястото, където моят любим покоен съпруг мечтаеше да ме заведе! — Тя скръсти ръце, между тях се подаде дантелена кърпичка, и въздъхна: — А той, горкият, така си отиде!

Докато говореше, умът на Ейда Куонсет щракаше с безупречността на швейцарски часовник. Целта й бе да се измъкне от това дете в мъжка униформа. Макар че вече открито бе започнал да се отегчава, отегчението не бе достатъчно. Той все още стоеше до нея. Трябваше да измисли такава ситуация, в която скуката да се превърне в небрежност. И то миг по-скоро!

Мисис Куонсет не бе забравила първоначалната си цел — да се вмъкне в самолет на път за Ню Йорк. Тя внимателно слушаше обявленията, извикаха пет полета за Ню Йорк на различни компании, но все в неподходящи моменти, без да й се удаде разумен предлог да се измъкне незабелязано от младия си опекун. А сега вече нямаше начин да разбере ще има ли нов самолет за Ню Йорк, преди да обявят полета за Лос Анжелос, закъдето трябваше да се отправи против желанието си.

Всичко друго, мислеше си мисис Куонсет, ще бъде по-добро, отколкото още тази вечер да се върна в Лос Анжелос. Всичко друго! — дори… осени я внезапна идея… Дори да се качи на самолета за Рим!

Поколеба се за миг. А защо не? Повечето от нещата, които говори тази вечер за Хърбърт, бяха неверни, но вярно бе само едно: че двамата разглеждаха цветни картички от Рим заедно… Дори и да не излезе от римското летище, все едно щеше да е стъпила на италианска земя; щеше да има какво да разказва на Бланш, когато най на края се върне в Ню Йорк. И освен това ще отмъсти на тази червенокосата. Но как ще успее? Кой беше изходът, който обявиха? Дали не беше… изход 47 през чакалня „Д“? Да, разбира се. Тя бе уверена, че е запомнила.

Разбира се, самолетът може да е пълен и за гратисчия да не се намери място, но защо да не си опита късмета. Освен това, помисли си тя, вероятно на пътниците за Италия проверяват паспортите. Трябваше да проучи как стоят нещата. А ако в този момент обявят полет за Ню Йорк…

Главното беше да не виси повече тук, а да действува.

Мисис Куонсет разпери своите крехки ръце.

— О, боже! — възкликна тя. — Божичко! — Пръстите на дясната й ръка се впиха в старомодната й блузка с високата яка. Тя потупа с дантелената си кърпичка края на устните си и издаде тих стон. В очите на младежа светна тревога.

— Какво става, мисис Куонсет? Какво ви е?

Тя затвори очи, после ги отвори и задиша трудно и учестено.

— О, извинявайте, боя се, че не ми е добре.

Питър Коукли тревожно запита:

— С какво мога да ви помогна? Да повикам лекар?

— О, не искам да ви затруднявам…

— Напротив. Няма…

— Не! — мисис Куонсет с мъка поклати глава. — Иска ми се да отида до тоалетната. Надявам се, всичко ще се размине.

Младият служител се подвоуми. Не му се искаше старицата да умира в ръцете му, а тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще издъхне. Той неловко попита:

— Сигурна ли сте?

— Да, разбира се! — мисис Куонсет реши да не привлича вниманието на други хора, поне не тук, в главната зала. Може би много хора наоколо ги наблюдават. — Моля ви, помогнете ми да стана… Благодаря! Бихте ли ми подали ръка? Да се хвана за вас… Тоалетната е отсреща, нали? — Щом като тръгнаха, тя изпъшка на няколко пъти и Питър Куокли изплашено я изгледа. Но тя го успокои:

— И преди съм получавала същата криза. Сигурна съм, че скоро ще мине.

Пред вратата на тоалетната тя пусна ръката му.

— Толкова сте мил към една стара жена. Напоследък младите хора… О, боже!… — Реши, че е достатъчно. Не бива да преиграва. — Ще ме чакате отпред, нали? Няма да ме оставите.

— О, не, ще ви чакам.

— Благодаря! — тя отвори вратата и влезе.

Вътре имаше двадесет или тридесет жени. Тази вечер всяко кътче на летището е претъпкано, помисли си мисис Куонсет, че чак и тоалетните! Сега имаше нужда от помощ. Тя внимателно се огледа наоколо и се спря на една младичка жена в бежов костюм с вид на секретарка, която явно не бързаше. Мисис Куонсет се приближи към нея.

— Извинете, нещо не ми е добре. Бихте ли ми помогнали. — Старата дама от Сан Диего се хвана за гърдите, затвори и отвори очи, както пред Питър Коукли.

Младата жена разтревожено отвърна:

— Разбира се, че ще ви помогна. Искате ли да ви вкарам в…

— Не, не, моля ви се — мисис Куонсет се наведе над умивалника и потърси опора. — Ще ви помоля за една услуга. Отпред на вратата чака един млад човек в униформа на „Транс Америка“. Името му е мистър Коукли. Моля ви, кажете му… ъ-ъ-ъх… Кажете му, ако може, все пак да повика доктора.

— Ще му кажа веднага. Ще ме изчакате за минутка нали?

— Да, благодаря ви — кимна мисис Куонсет. — Но ще се върнете да ми кажете, нали?

— Разбира се.

След по-малко от минута младата жена застана отново до нея.

— Той веднага отиде за лекар. Но за вас е най-добре да седнете. Защо…

Мисис Куонсет се дръпна от умивалника.

— Искате да кажете, че той тръгна веднага?

— Да, моментално.

Сега на мисис Куонсет не й оставаше нищо друго, освен да се отърве от тази жена. Тя отново започна да отваря и затваря очи.

— Ох, знам, че стана твърде много… Но вие се показахте така добра… Дъщеря ми ме чака на главния вход, близо до „Юнайтид еърлайнз“.

— Искате да я извикам? Тук ли да дойде?

Мисис Куонсет опря дантелената кърпичка до устните си.

— Ще съм ви много благодарна, макар и да чувствувам, че просто злоупотребявам с добрината ви.

— Сигурна съм, че вие също така бихте се отнесли към мен. Как да позная дъщеря ви?

— Тя е с дълго лилаво палто и малка бяла шапчица с жълти цветя. Държи малко кученце, френски пудел.

— Съвсем ме улеснявате — усмихна се жената. — Няма да се бавя дълго.

— Вие сте толкова добра.

Ейда Куонсет постоя само миг, след като жената излезе. Дано, със съчувствие си мислеше тя, тая жена да не се лута дълго да търси въображаемата личност с лилаво палто, придружена от несъществуващо френско пуделче. Усмихвайки се на себе си, малката стара дама от Сан Диего излезе от тоалетната с пъргава крачка.

Никой не я спря и тя потъна в развълнуваното море от хора. Сега, мислеше си тя, какъв е пътят до чакалня „Д“, изход 47?

 

 

Съобщението за Полет 2 прозвуча на Таня Ливингстън като съобщение за смяна на вратите в хандбала, в момента четири полета на „Транс Америка“ бяха в различна степен на подготовка за излитане; нейно задължение като старши инспектор по обслужването на пътниците бе да поддържа връзка с всички. Освен това само преди минута имаше неприятен спор с пътник, пристигнал от Канзас сити.

Агресивно настроеният, възбуден и неспирно говорещ пътник взе да се оплаква, че коженият куфар на съпругата му, който се появил на багажната лента разцепен встрани, е бил повреден по вина на небрежните служители. Таня не му повярва. Разпраното изглеждаше съвсем старо, но както „Транс Америка“ и други авиолинии неизменно постъпваха в такива случаи, тя му предложи веднага да уредят спора и да му се заплати. Трудността дойде от това, че не можеха да се споразумеят за цената. Таня му предложи тридесет и пет долара, което според нея превишаваше стойността на целия куфар, но пътникът настояваше за четиридесет и пет. Най на края се споразумяха за четиридесет долара, макар че недоволният пътник не знаеше, че при подобни обстоятелства Таня имаше право да плати до шестдесет долара само и само да се отърве от досадника. Дори и да подозираха измама, авиокомпаниите смятаха за по-евтино да заплатят веднага, отколкото да влизат в дълги разправии. Теоретически чиновниците на гишетата трябваше да отбелязват повредения багаж при регистрирането му, но рядко го правеха. Затова пътници, които знаеха практиката на авиокомпаниите, понякога си подновяваха износените куфари по този начин.

И макар че не вадеше парите от джоба си, Таня се вбеси, когато му изплащаше парите, тъй като вярваше, че авиокомпанията бе измамена.

Сега тя насочи вниманието си към пътници за Полет 2, които все още продължаваха да се нижат. За щастие служебният автобус от града пристигна преди няколко минути и повечето от хората в него се запътиха към изход 47. След малко, помисли си Таня, ако не възникнат проблеми с пътник, пристигнал в последния миг, тя самата ще отиде до изход 47.

 

 

Д.О. Гереро чу съобщението за Полет 2, докато чакаше на опашката пред застрахователното гише в централната зала.

Д.О. Гереро бе този забързан и нервен човек, когото капитан Върнън Димирест видя да пристига с малко черно куфарче — куфарчето с динамитната бомба.

Гереро скокна от рейса и направо се хвърли към застрахователното гише, където застана пети на опашката. Две момичета, работещи с вбесяваща ленивост, обслужваха хората пред него. Една от служителките, блондинка с едър бюст и дълбоко деколте, надълго и нашироко разговаряше с клиентката си, жена на средна възраст. Тя очевидно я увещаваше да вземе по-голяма полица. Жената изглеждаше нерешителна. Ако върви все така, на Гереро му трябваха 20 минути, за да дойде на ред, а дотогава Полет 2 щеше да е във въздуха. И все пак той трябваше да си купи застраховка; трябваше да бъде и на борда.

Съобщението казваше, че качването на пътниците ще стане през изход 47. Гереро трябваше вече да е на изхода. Целият се разтрепера. Ръката, която стискаше дръжката на куфарчето, залепна от пот. Отново хвърли поглед на часовника си и за двадесети път го свери с часовника на аерогарата. Шест минути бяха изминали, откакто обявиха полета. Последното повикване… Затварянето на вратите на самолета — това можеше да се случи всеки момент. Гереро трябваше да направи нещо.

Той си проби безцеремонно път до началото на опашката. Не му беше грижа, че ще привлече внимание върху себе си или че ще го ругаят. Един човек запротестира:

— Хей, ние също чакаме!

Гереро не му обърна внимание. Той се обърна към едрогърдата блондинка.

— Моля ви, вече обявиха полета ми. За Рим. Нужна ми е застраховка. Не мога да чакам.

Мъжът, който преди се обади, се намеси отново.

— Ами заминавайте тогава! Като искате застраховка, друг път идвайте по-рано.

Гереро се изкушаваше да му отвърне: Друг път няма да има! Но вместо това отново помоли блондинката:

— Ако обичате!

За негова изненада тя ведро му се усмихна, а той очакваше грубо да го върне.

— За Рим ли казахте?

— Да, да. Вече обявиха полета.

— Да, зная — тя отново се усмихна. — Полет 2 на „Транс Америка“. Казва се „Златната флотилия“.

Въпреки припряността си забеляза, че момичето има звучен европейски акцент. Д.О. Гереро направи усилия да отвърне нормално.

— Да, да. Точно така.

Момичето се извърна с усмивка към останалите пътници на опашката.

— Този джентълмен наистина няма никакво време. Сигурно няма да се разгневите, ако обслужа първо него.

Толкова много неща му бяха тръгнали наопаки тази вечер, че той просто не можеше да повярва на късмета си. Дочу се някакво мърморене сред чакащите, но мъжът, който преди най-много протестираше, сега замълча.

Момичето извади застрахователния формуляр. Тя се усмихна към жената, с която говореше преди малко:

— Това няма да ни отнеме повече от минута — после отново се усмихна към Д. О. Гереро.

За първи път той осъзна колко чародейка беше усмивката й и никой от пътниците не запротестира. Когато момичето го погледна право в очите, Гереро, който рядко се вълнуваше от жени, почувствува, че костите му се размекват. Освен това тя имаше най-големите гърди, които бе виждал.

— Казвам се Бъни — каза момичето с европейския си акцент. — А вашето име как е? — химикалката й бе готова да записва.

 

 

Като продавачка на застраховки на летището Бъни имаше неимоверен успех.

Бъни обожаваше всички състезания и конкурси, особено тези, които носеха материално възнаграждение. Ето защо тя харесваше сегашната си работа повече от всички, през които бе преминала, защото застрахователната компания периодически организираше конкурси между своите служители с предметни награди. Такъв конкурс се провеждаше в момента и завършваше тази вечер.

Мисълта за конкурса накара Бъни да се отнесе така мило с Д.О. Гереро, когато обясни, че лети за Рим. На Бъни й бяха нужни още четиридесет точки, за да спечели целта си в конкурса — електрическа четка за зъби. По едно време Бъни се отчая, че няма да успее да набере необходимите точки преди крайния срок, тъй като полиците, които бе продала през деня, бяха главно за вътрешни линии; за тях се полагаха по-ниски премии и носеха по-малък брой точки. Но ако успееше да продаде максимална застраховка за презокеански полет, тя получаваше двадесет и пет състезателни точки, а останалите лесно можеше да събере. Сега въпросът беше — за каква сума ще се застрахова този пътник за Рим и при положение, че иска под максималната, би ли могла Бъни да го склони за повече?

Обикновено тя успяваше. Бъни се обърна към него с най-чаровната си усмивка, която се бе научила да използува умело, наклони се към клиента, за да се полюбува на пищния й бюст, и тогава му разясни каква полза може да извлече, ако се застрахова за малко повече пари. Почти винаги тактиката й успяваше и затова Бъни имаше успех като застрахователен агент.

След като Д.О. Гереро й продиктува буква по буква своето име, тя запита:

— Какъв вид застраховка желаете, сър?

Гереро преглътна.

— Застраховка на живота си за седемдесет и пет хиляди долара.

След като изрече тези думи, устата му сякаш пресъхна. Обзе го панически страх, че думите му са усъмнили всички наоколо. Усещаше как очите им го пробождаха като свредел в гърба му. Тръпка разтърси цялото му тяло. Беше сигурен, че това не ще остане незабелязано. За да прикрие уплахата си, той запали цигара, но ръката му така силно трепереше, че едва поднесе кибритената клечка до цигарата. За щастие момичето, което държеше химикалката на графата „основна сума“, като че ли не го забеляза. Бъни каза:

— Това ще ви струва два долара и петдесет цента.

— Какво?… А, да — Гереро успя да запали цигарата си и пусна клечката. Бръкна в джоба си за дребните пари, които му бяха останали.

— Но това е съвсем нищожна застраховка — Бъни все още не бе нанесла основната сума. Тя се наклони напред и поднесе гърдите си по-близко до клиента. Забеляза, че очите му ги гледаха с възхищение. Всички мъже я гледаха така. Дори някои от тях, усещаше Бъни, искаха да протегнат ръка и да я докоснат. Но не и този клиент.

— Нищожна? — Гереро се запъваше, говореше неразбрано. — Аз мислех, че това е най-голямата.

Сега дори на Бъни й направи впечатление нервността му. Може би защото излита всеки момент, предположи тя. На устните й грейна ослепителна усмивка.

— О, не, сър! Може да си купите застраховка за триста хиляди. Много хора я предпочитат и тя струва само десет долара. Не са много пари за такова обезпечение, нали? — усмивката не слизаше от устните й. От отговора на клиента зависеха двадесет състезателни точки. Той щеше да реши, той щеше да спечели или загуби електрическата четка за зъби.

— Казахте десет долара?

— Точно така — за триста хиляди застраховка.

Д.О. Гереро се замисли: как не бе узнал за това?

Досега вярваше, че седемдесет и пет хиляди долара са най-високата застраховка за международните полети. Тази информация той почерпи от една застрахователна бланка, която бе взел преди месец-два от друго летище. Но сега си спомни — бланката бе за автомат. Хич не му бе хрумнало, че на застрахователните гишета се продаваха и много по-големи застраховки.

— Триста хиляди долара.

— Да! — развълнувано каза той. — Моля ви се… да…

Бъни сияеше.

— За максималната сума ли, мистър Гереро?

Тъкмо се готвеше да кимне в знак на съгласие, когато съдбата му изигра нова шега. Сети се, че няма десет долара. Той се обърна към Бъни:

— Мис, почакайте малко! — и започна да рови из джобовете си и да измъква всички монети, които можеше да открие.

Хората на опашката взеха да стават неспокойни. Мъжът, който преди се бе възмутил, запротестира пред Бъни.

— Но вие казахте, че ще ви отнеме само минутка!

Гереро едва събра четири долара и седемдесет цента.

Преди две вечери, когато Д.О. Гереро и Инес събраха всичките си останали пари, Д. О. взе осем долара и няколко цента за себе си. След като заложи пръстена на Инес и предплати билета си в „Транс Америка“, останаха му няколко долара. Не знаеше колко точно, но от тях бе платил за храна, таксите в метрото и в автобуса за летището. Знаеше, че ще му трябват два долара и половина за застраховка и той внимателно си отдели тази сума в отделен джоб. За останалите пари не се и замисли, тъй като знаеше, че стъпи ли веднъж на борда на самолета, пари повече няма да са му нужни.

— Вие нямате достатъчно пари? — каза Бъни. — Може да ми изплатите с чек.

— Чековата книжка съм си оставил в къщи. — Това бе лъжа, в джоба си имаше чекове, но той не можеше да попълни чек, защото нямаше банково покритие и застраховката щеше да се анулира.

Но Бъни упорствуваше.

— Платете ми в италианска валута, мистър Гереро. Дайте ми лири и аз ще ви ги взема по съответния курс.

Гереро разсеяно измърмори:

— Нямам италиански пари. — И веднага се прокле заради тези си думи. В града се регистрира без всякакъв багаж в полета за Рим. Сега, като идиот, призна пред толкова хора, че няма нито американски, нито италиански пари. Кой ще тръгне на презокеански полет без багаж и без петак? Освен човек, който предварително знае, че самолетът няма да стигне до крайната си цел?

Тогава Гереро се самоокуражи… Единствено той свързваше в съзнанието си двата инцидента: в града и тук! Никой нямаше и по-късно да ги свърже, така че те нямаха значение.

Той се размисли, както и преди: степента на подозрението беше без значение. Решаващият фактор си оставаше липсата на останки или липсата на доказателства.

Удивително за самия него, въпреки своята несъобразителна постъпка, той започна да се чувствува вътрешно по-сигурен.

Прибави още няколко дребни монети към купчината на гишето и изведнъж като по чудо в един от вътрешните си джобове той откри петдоларова банкнота!

Без да крие вълнението си, Гереро възкликна:

— Ето, сега е достатъчно! — дори му оставаха около долар и нещо.

Но сега вече Бъни започна да се колебае. Вместо бързо да изпише полицата за триста хиляди долара, която искаше пътникът, тя се двоумеше. Докато той ровеше из джобовете си, Бъни внимателно наблюдаваше лицето му.

Невероятно беше наистина, че този човек тръгва на презокеански полет без пари, но това все пак си беше негова работа; вероятно си има какви ли не причини за това. Истински я разтревожиха обаче очите му. В тях тя долови някакво отчаяние, граничещо с безумие.

В застрахователната компания на Бъни действуваше стриктното правило: ако пътникът изглежда неуравновесен, свръхвъзбуден или пиян, това обстоятелство трябва веднага да се доведе до знанието на аеролинията, с която пътува. Сега Бъни се питаше: дали в този случай трябва да се придържа към правилото?

Колебаеше се.

Понякога чиновниците разсъждаваха върху тези изисквания. Много от момичетата ги пренебрегваха и се възмущаваха, като твърдяха, че са назначени да продават застраховка, а не да се проявяват като неплатени и неквалифицирани психолози. Други твърдяха, че мнозинството от хората, които купуват застраховка на летището, са нервни. Как човек без специална подготовка може да разпознае къде свършва нервността и започва ненормалността? Бъни досега никога не бе съобщавала за превъзбудени пътници, макар че нейна колежка побърза да съобщи за подобен случай, а пътникът се оказа вицепрезидент на една авиокомпания, нервен и превъзбуден, защото жена му чакала бебе. След което произтекоха куп неприятности.

Бъни продължаваше да се колебае. Тя прикриваше нерешителността си, броейки парите на гишето. Чудеше се дали Мардж, другото момиче до нея, не е забелязала нещо нередно. Сигурно не е. Мардж бързаше да попълва полици и да събира свои състезателни точки.

Без да задава повече въпроси, като в същото време решаваше проблема си как да спечели електрическата четка за зъби, Бъни застрахова живота на Д.О. Гереро за триста хиляди долара.

На път за изход 47 към самолета за Рим Гереро изпрати полицата по пощата до своята съпруга Инес.