Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

6

Имаше дни — днешният беше един от тях, — когато Джо Патрони се благодареше, че работи към техническото поддържане на авиацията, а не в търговските й служби.

Тази мисъл му хрумна, наблюдавайки оживената работа при копаенето около заседналия самолет на „Аерео Мексикан“, който все още блокираше писта три-нула.

Според Патрони в търговските отдели на авиацията — към които той причисляваше целия административен и чиновнически персонал — работеха хора, които се надуваха като гумени балони и вечно се насъскваха един срещу друг като заядливи деца. Той беше убеден, че хората в инженерните служби и техническото поддържане се държат като истински зрели мъже. Техниците от аварийните екипи (Джо бе готов да спори), дори на служба в съперничащи си авиокомпании, работеха дружески и в разбирателство, споделяха си своите познания и опит, а понякога и тайни в името на общото благо.

Джо Патрони изтъкваше като пример за това неофициално сътрудничество споделянето на информация, която службите по поддържането получаваха на заседания на съответните си авиокомпании.

„ТУА“, където работеше Патрони, както всички големи авиокомпании, провеждаше всеки ден телефонни заседания, наричани „инструктажи“, в които всички регионални представителства, бази и отдалечени площадки се свързваха в една обща за целия континент затворена верига. Ръководени от технически заместник-директор, тези инструктажи по същество представляваха размяна на сведения и критични бележки по работата от предните двадесет и четири часа. Представители от цялата мрежа на компанията разговаряха свободно и откровено. Оперативните и търговските отдели също провеждаха свои всекидневни инструктажи, като службите по техническото поддържане; които според Патрони бяха най-отговорни.

По време на тези заседания, в които Патрони участвуваше пет дни от седмицата, отделните бази докладваха една по една. При закъснения в сервиза по технически причини отговарящите трябваше да дават съответни обяснения. Никой не се стремеше да търси извинения. Или както казваше Патрони: „Ако сте сгафили, кажете си.“ Всички аварии или неизправности, дори незначителни, се докладваха, с цел да се набира опит и да се избягват повторно грешки. На заседанието в понеделник Патрони щеше да докладва за случая с мексиканския боинг и за собствения си успех или провал — както се случи. Тези разговори бяха делови и открити, тъй като повечето хора в службите по поддържането бяха „стари кримки“, които не можеха да бъдат измамени.

След всяко официално заседание — обикновено без знанието на висшестоящето ръководство — започваха неофициалните разговори. Патрони и колеги от другите технически служби на съперничащи си компании си звънваха по телефона, разменяха си данни от дневните заседания и друга полезна информация. Рядко се укриваха някои сведения.

При спешни ситуации, особено свързани с безопасността, информацията течеше от аеролиния на аеролиния още същия ден. Ако например се случеше повреда при полет в лопатките на ротора на някои ДС–9 на компанията „Делта еърлайнз“, аварийните служби на „Ийстърн“, „Континентал“, „ТУА“ и други аеролинии, използуващи същия модел самолети, биваха уведомявани само след няколко часа. Така можеха да избягнат подобни повреди в своите самолети. По-късно получаваха фотокопия на демонтирания мотор и технически доклад. Ако механици и монтьори от други авиокомпании искаха, можеха лично да погледнат повредената част или каква да е повреда в двигателя.

Хора като Патрони, свикнали със свободната взаимна размяна на сведения, обичаха да казват, че ако някога на административните или търговски отдели от съперничащите се компании се случеше да се консултират по някой въпрос, то техните представители се срещаха на неутрален терен. За разлика от тях хората от техническото поддържане посещаваха хангарите и работните площадки на други аеролинии с чувство за взаимност и равноправно сътрудничество. Ако някоя аварийна служба закъсаше, другите доброволно й се притичваха на помощ.

Ето за такъв вид помощ бяха повикали тази вечер Джо Патрони.

За час и половина, откакто започнаха изкопните работи, броят на участвуващите в операцията се беше почти удвоил. Първоначално Патрони започна с малкия екип от хора на „Аерео Мексикан“ и неколцина помощници от „ТУА“. А сега редом с тях усърдно копаеха и екипи на „Браниф“, „Пан Американ“ и „Ийстърн“.

Независимо от допълнителната помощ Патрони не успя да завърши подготвителната работа в рамките на един час, както възнамеряваше. Изкопаването на успоредни траншеи пред двата главни предни колесника и покриването им с дъски напредваше упорито, но бавно, тъй като периодически хората трябваше да бягат на закрито, за да се стоплят. Такова убежище намираха в двата служебни автобуса. Щом влезеха тук, работниците удряха една в друга ръцете си и разтриваха бузите си, вкочанясали от хапещия леден вятър, който неспирно виеше из летището. Автобусите и другите коли — камиони, снегорини, цистерна с гориво, сервизни коли и ревящият агрегат — все още стояха скупчени на близката писта за рулиране. Всичко наоколо бе окъпано в светлината на прожектори като ослепително бял оазис от искрящ сняг сред непрогледния мрак.

Двата успоредни рова, широки по сто и осемдесет сантиметра, вървяха под наклон нагоре пред двата колесника към твърда почва, където Патрони се надяваше, че самолетът ще може да стъпи под напора на собствената тяга. В дъното на рововете имаше лепкава кална глина, в която бе затънал самолетът. Сега калта се смесваше с лапавицата, но вече не беше толкова лепкава, както в по-горните си пластове. Беше изкопан и още един траншей — по-тесен и не толкова дълбок за носовия колесник. Стъпи ли веднаж на твърда почва, лайнерът лесно щеше да освободи писта три-нула, над която сега се накланяше едното му крило. С истинска лекота той щеше да се придвижи до съседната пътека за рулиране.

Подготвителната работа беше вече почти завършена, понататъшният успех на начинанието зависеше от умението на мексиканските пилоти, които все още седяха в своята кабина, без да се интересуват от потящите се хора под тях. Те трябваше да преценят с каква мощност да надуят двигателите, за да изтеглят безопасно машината, а не да я изправят на носа й.

Почти през пялото време Джо Патрони размахваше лопатата заедно с другите работници. Трудно му беше да бездействува. Понякога той се радваше на подобни случаи, за да поддържа формата си: дори сега, двайсет години и повече, откакто напусна боксовия ринг, той бе в по-добра физическа форма от значително по-млади от него мъже. На работниците от наземните екипи им беше приятно да гледат набитата яка фигура на Патрони да копае редом с тях. Той ги увличаше с приказките си: „… По-живо, синко, мърдай, мърдай, че току-виж сме изкарали себе си гробари, а тебе — трупа…“ „А бе, момчета, тичате към тоя автобус, като че ли вътре ви чака мадама…“ „Ако продължаваш да се подпираш на лопатата си, Джек, мразът ще те скове като жената на Лот…“ „А бе, момчета, дайте да изтеглим тоя самолет, преди да му е остарял моделът…“

До този момент Патрони не беше разговарял с пилотите на самолета; бе поверил това на механика на „Аерео Мексикан“. Инграм ги бе уведомил по интеркома какво става долу.

Като изопна гръбнака си и пъхна лопатата си в ръцете на Инграм, Джо Патрони каза:

— Още пет минути и ще привършим. Когато всичко е готово, изтеглете хората и техниката оттук. Щом това чудо се помръдне — той посочи към покрития със сняг самолет, — ще изхвърчи напред като тапа от шампанско.

Инграм, сгушен в шубата си и замръзнал както преди, кимна.

— А междувременно — каза Патрони — аз ще си поприказвам с пилотите.

Старомодната стълбичка, дотътрена преди няколко часа от аерогарата, за да се свалят пътниците, все още стоеше до предната врата. Джо Патрони се изкачи по затрупаните с дебел сняг стъпала и влезе в предния пътнически салон. Пристъпи към пилотската кабина и с наслада запали вечната си пура.

За разлика от снежната виелица навън в пилотската кабина беше топло и уютно. По един от радиоприемниците се лееше тиха музика. Щом Патрони влезе, първият пилот, по риза, натисна едно копче и музиката секна.

— Що си правите труда да го спирате? — Набитият главен механик се отърси като бултериер и снегът се изсипа на пода. — Какво лошо има в това да не си даваш зор! И без това никой не ви кара да слезете и да копаете!

Само командирът и първият пилот бяха вътре. Патрони си спомни, че бордовият инженер бе слязъл със стюардесите и пътниците на аерогарата.

Командирът, широкоплещест, мургав мъж, който наподобяваше на Антъни Куин, се извърна към Патрони и сухо отвърна:

— Вие си гледате вашата работа, ние — нашата!

Английският му беше безукорен.

— Съвършено вярно — потвърди Патрони. — Бедата е там, че нашата работа се заплита и удвоява, когато другите не си вършат своята.

— Ако намеквате за това, което се случи тук — отговори командирът, — Madre de Dios![1] He вярвам да мислите, че нарочно съм зарил самолета си в калта!

— Не, не мисля — Патрони хвърли пурата си, размекната от дъвкане, и запали нова. — Но след като веднаж е затънал, искам да съм сигурен, че ще го измъкнем от раз, веднага. Ако не успеем, той ще затъне още по-дълбоко, а заедно с него и ние, и вие, — Той посочи към командирското място. — Какво ще кажете, ако аз седна тук и опитам да го изтегля?

Командирът пламна. Малцина хора си позволяваха да разговарят така свойски с пилоти с четири звездички, както Джо Патрони.

— Не, благодаря ви — хладно отвърна капитанът. Той би отговорил още по-рязко, ако не се чувствуваше неловко в момента заради положението, което бе създал. Знаеше много добре, че утре в Мексико го чакаше неприятен и сериозен разговор с главния пилот на компанията. Вътрешно той кипеше от гняв: „Jesucristo у рог la amor de Dios!“[2]

— Там долу има маса полупремръзнали хора, на които душата им излезе от работа — настояваше Патрони. — Да се изтегли сега самолетът е трудна работа. Аз веднаж съм го правил. Може би все пак ще ми позволите?

Командирът на „Аерео Мексикан“ едва се сдържаше да не избухне:

— Знам добре кой сте вие, мистър Патрони, казаха ми, че вие сте човекът, който единствено ще ни помогне да се измъкнем оттук, след като другите не успяха. Не се съмнявам, че притежавате разрешително да маневрирате самолети. Но позволете ми да ви напомня, че пред вас стоят двама души, които имат свидетелства да пилотират самолети. За това ни плащат и за това ние ще останем на щурвала.

— Както ви е угодно — Джо Патрони сви рамене и посочи с пурата си към лоста за подаване на гориво. — Но щом ви дам знак, отворете тия дросели до краен предел. Докрай, чувате ли, изплашите ли се, всичко пропада!

Той излезе от кабината, без да обръща внимание на разярените погледи на двамата пилоти.

Долу работата по изкопите беше завършена. Някои от работниците се бяха върнали в автобусите да се сгреят. Автобусите и останалите коли, с изключение на агрегата, необходим за запалването на двигателите, бяха изтеглени на разстояние от самолета.

Джо Патрони затвори вратата към предния салон и слезе по стълбичката. Старшият техник Инграм, потънал по-дълбоко от всякога в шубата си, докладва:

— Всичко е готово!

Патрони дръпна още два-три пъти от пурата си и я пусна в снега. Той махна с ръка към смълчаните реактивни двигатели:

— О’кей, нека включим и четирите!

Няколко души се връщаха от автобуса. Четирима от тях вдигнаха на рамене стълбата и я отлепиха от самолета. Двама други подеха думите на старшия техник, мъчейки се да надвият рева на вятъра:

— Готови за запуск на двигателите! — Един от тях застана пред самолета близо до агрегата. На ушите му имаше слушалки, включени към радиотелефона на самолета. Другият със светещи сигнални палки в ръце застана така, че да го виждат пилотите от кабината.

Джо Патрони, взел от някого назаем защитна каска, застана до човека със слушалките. Останалите работници бяха наизлезли от укритията си, любопитни да видят какво ще стане по-нататък.

В кабината пилотите завършиха проверката преди старта.

На земята човекът със слушалките започна обичайния ритуал на подготовка за старт.

— Готови за пускане на двигателите!

Кратка пауза. Гласът на командира.

— Готови сме за пускане и форсиране.

Силната въздушна струя от агрегата задвижи турбината на третия двигател. Лопатките се завъртяха все по-бързо и по-бързо, и завиха. Когато оборотите достигнаха петнадесет процента, първият пилот подаде керосин. Щом като горивото се запали, изригна облак дим, двигателят изрева глухо и заработи.

— Готови за пускане на четвърти!

След третият заработи и четвъртият. Генераторите и на двата подаваха ток.

Чу се гласът на командира:

— Минавам на собствено електрозахранване. Изключете генератора на земята.

Електрическите кабели над агрегата увиснаха.

— Изключено. Готови за пускане на втори!

Вторият двигател заработи. Три вече работеха. Оглушителен рев. Зад тях снежни вихри.

Първият двигател изрева и също заработи.

— Изключете подаването на въздух.

— Изключено!

Огромният маркуч се плъзна надолу. Техникът издърпа агрегата настрани. Прожекторите пред носа на самолета бяха отместени на една страна. Патрони пое слушалките от техника. Главният механик сега бе във връзка с пилотите.

— Говори Патрони. Когато сте готови, действувайте!

Пред носа на самолета техникът издигна светещите палки високо, готов да посочва пътя на машината по елипсовидната крива извън траншеите, също разчистена от снега по нареждане на Патрони. Техникът беше готов да избяга, ако боингът излети от калта по-бързо от предвиденото.

Патрони приклекна близо до носовия колесник. Положението му беше много опасно, особено ако самолетът изведнъж дръпне силно напред. Той стискаше щепсела на интеркома, готов да го изтръгне. Напрегнато наблюдаваше кога шасито ще се помръдне.

— Давам газ! — чу се гласът на командира.

Оборотите на двигателите нараснаха. Когато ревът им достигна гръмотевичен грохот, самолетът се разтресе, земята под него се разлюля, но колелетата не се помръднаха.

Патрони скупчи шепи около интеркома и изкрещя:

— Дай газ! Отвори докрай!

Грохотът на двигателите се усили, но слабо. Колелата видимо се повдигнаха, но не потеглиха.

— По дяволите! Дай пълна газ! Отвори докрай!

За няколко секунди темпото на двигателите се запази, после рязко спадна. В интеркома изтрещя гласът на командира с нотка на сарказъм:

— Патрони, por favor[3], ако отворя дроселите докрай, машината ще се изправи на носа си. И тогава вместо заседнал боинг, ще имаме боинг на парчета!

Главният механик наблюдаваше колесниците, които се бяха върнали назад, и почвата около тях.

— Ще излезе! Казвам ви! Само съберете кураж и дайте пълна газ!

— Гледайте си своя кураж! — сряза го командирът. — Изключвам двигателите!

Патрони изкрещя в интеркома:

— Не изключвай, нека работят на празен ход! Аз идвам! — Изскокна от под носа и бързо махна да поставят стълбата. Но още не я бяха долепили до самолета, когато и четирите двигателя се усмириха и замряха. Когато Патрони влезе в кабината, и двамата пилоти откопчаваха предпазните си колани.

— Изплашихте се! — с укор им каза Патрони.

Реакцията на командира бе изумително мека:

— Es possible[4]. Може би това е единственото разумно нещо, което направих тази вечер. — И после запита делово: — Вашите служби по поддържането ще приемат ли самолета?

— О’кей! — отвърна Патрони. — Приемаме го.

Първият пилот погледна часовника си и нанесе нещо в бордовия дневник.

— Когато изтеглите самолета, независимо по какъв начин — заяви командирът, — вярвам, че вашата компания ще се свърже с нашата. А дотогава — Buenas noches![5]

Щом двамата пилоти излязоха, закопчали тежките си палта догоре, Патрони бързо и вещо-провери състоянието на уредбите и лостовете за управление. След няколко минути последва пилотите надолу по стълбичката.

Долу го чакаше старши техникът на „Аерео Мексикан“ Инграм. Той кимна по посока на двамата пилоти, които бързаха към служебния автобус.

— Същият номер ми направиха и на мене. Не дадоха пълна газ. — Той посочи към колесниците. — Затова още в началото затънаха по-дълбоко. А сега заседна съвсем!

Точно от това се боеше Патрони. Инграм светна с електрическото си фенерче, а Патрони се шмугна под корпуса да разгледа положението на шасито. Колелата отново бяха затънали под снега и калта, само че трийсетина сантиметра по-дълбоко отпреди. Патрони взе фенерчето и освети под крилата. Корпусите и на четирите двигателя бяха тревожно близко до земята.

— Сега може да се вдигне само с кука от небето! — промълви Инграм.

Главният механик премисли и поклати глава:

— Все още има надежда. Ще изкопаем още малко. Ще удължим траншеите до мястото, където сега са колелата, и после пак ще включим двигателите. Само че този път аз ще седна в кабината.

Вятърът и снежната виелица не стихваха. Треперещ от студ, Инграм промълви с недоверие:

— Както кажете, докторе. Вие знаете по-добре от мене.

Джо Патрони се ухили:

— Ако не го изтегля, поне ще го разбия.

Инграм се запъти към единствения останал автобус да повика работниците. Другият автобус бе откарал пилотите на аерогарата.

Патрони прецени, че ще трябва да копаят още час, преди да направят нов опит. Това означаваше, че още толкова време писта три-нула щеше да бъде вън от строя.

Той се запъти към радиофицирания пикал, за да докладва положението на наземния диспечер.

Бележки

[1] Майчице божия! (исп.). Бел. прев

[2] Боже господи и в името на боговете! (исп.). Бел. прев

[3] Моля! (исп.). Бел. прев

[4] Възможно e! (исп.) Бел. прев

[5] Лека нощ! (исп.) — Бел. прев