Артър Хейли
Летище (32)

8

С едно-единствено изключение, всички, повикани в кабинета на генералния директор, пристигнаха веднага. Някои бяха повикани лично от Мел, други — чрез Таня Ливингстън, но в разговорите се подчертаваше, че случаят е спешен, незабавно да се явят, като отложат всякаква друга работа.

Бърт Уедърби, ръководителят на пътническите превози на „Транс Америка“, пристигна пръв.

Лейтенант Нед Ордуей, след като даде указания за издирване на Инес Гереро, все още без да знае защо, се качи в кабинета. За момента Ордуей реши да изостави огромните тълпи от медоуудски жители, които се трупаха в главната зала и слушаха речта на Елиът Фриймантъл пред телевизионните камери.

Още с влизането си РПП Уедърби пряко запита:

— Мел, за какво е всичко това?

— Не сме сигурни, Бърт, нямаме още достатъчно данни, но твърде възможно е на борда на Полет 2 да има бомба.

Уедърби изгледа изпитателно Таня, но си спести времето да пита защо тя е тук. Погледът му отново се отмести към Мел.

— Нека чуем какво знаете?

Обръщайки се към Бърт Уедърби и Нед Ордуей, Мел сбито изложи какво знае и какви предположения съществуват засега: инспектор Стандиш споделя съмнения относно пътника с дипломатическото куфарче, което стискал по доста подозрителен начин според опитния и наблюдателен митнически служител; Таня установява името на пътника като Д. О. Гереро или Береро; чиновникът от бюрото в града разкрива, че пътникът Гереро се регистрирал без никакъв багаж освен куфарчето си; Гереро застрахова живота си на летището за триста хиляди долара, като едва събира дребни монети да заплати полицата — явно тръгва на презокеанско пътуване не само без багаж, но и без средства; и на края — може би по съвпадение, а може би и не — мисиз Инес Гереро, единственият човек, на чието име е изписана застраховката, се лута из аерогарата, разплакана и дълбоко разстроена.

Докато Мел говореше, влязоха митническият инспектор Стандиш още в униформата си и Бъни от застрахователното гише. Бъни влезе смутено, оглеждайки с питащ поглед непознатите хора и непознатата обстановка. Когато смисълът на думите на Мел достигна до съзнанието й, тя побледня и занемя от уплаха.

Не се яви само контрольорът на изход 47, който бе пропускал пътниците за Полет 2. Неговият началник, на когото Таня позвъни, обясни, че смяната на момчето е приключила и то е на път за в къщи. Таня поръча да му предадат, щом пристигне у дома си, да се обади. Нямаше смисъл да го връщат обратно до летището в такава бурна нощ; той едва ли бе забелязал качването на Гереро в самолета. Но ако стане нужда, можеха да го разпитат по телефона.

— Призовах тук всички, които имат някаква връзка със случая — Мел обясни на Уедърби. — Може би някой от вас ще поиска известни разяснения. Ще трябва да решим — и тук вие имате думата — дали съществуват достатъчно основания да предупредим командира на полета. — Още веднаж Мел си спомни това, което упорито се опитваше да изтласка от съзнанието си — че Полет 2 се командува от неговия зет, капитан Върнън Димирест. По-късно ще трябва внимателно да се размисли над някои възможни последици. Но не сега.

— Според мен — Уедърби, навъсен и мрачен, се обърна към Таня, — каквото и да решим, оперативният отдел трябва да е в течение. Проверете дали капитан Ройс Кетъринг е още в базата. И му кажете да дойде. — Капитан Кетъринг беше главният пилот на „Транс Америка“ на летище „Линкълн“. Същият, който рано тази вечер бе изпитал самолет N-731-TA, преди да полети за Рим.

— Да, сър! — отвърна Таня.

Докато набираше номера, иззвъня другият телефон. Мел вдигна слушалката. Обади се ръководителят на полетите.

— Получих сведенията, които искахте за Полет 2 на „Транс Америка“.

Преди малко Мел бе помолил ръководителя на полетите за точни данни около излитането и местонахождението на самолета.

— Казвайте!

— Излитане: 11,13 часа местно време. — Очите на Мел се стрелнаха към стенния часовник, който показваше вече десет минути след полунощ. Самолетът летеше вече цял час. — Центърът в Чикаго предал самолета на центъра в Клийвланд в 12,27 часа Източно стандартно време, а Клийвланд го предал на Торонто в 01,03 часа Източно стандартно време, или преди седем минути. Центърът в Торонто предаде, че сега самолетът наближава канадския град Лондон в провинция Онтарио. Имам още данни — курс, височина, скорост — трябват ли ви?

— Това ми стига засега — отвърна Мел. — Благодаря.

— Още нещо, мистър Бейкърсфелд! — и ръководителят на полетите предаде в кратко последният бюлетин на Джо Патрони за положението на писта три-нула. — Пистата ще продължава да е неизползваема най-малко още час. — Мел слушаше нетърпеливо. В момента други неща му се струваха по-важни. Той окачи слушалката и предаде на Бърт Уедърби данните за местоположението на Полет 2.

— Капитан Кетъринг е тук. Ще дойде — съобщи Таня, като затвори другия телефон.

— Тази жена, съпругата на пътника — попита Уедърби, — как й беше името?

— Инес Гереро — отговори Нед Ордуей.

— Тя къде е?

— Не знаем — лейтенантът обясни, че неговите хора я търсят из летището, макар че тя може и да си е отишла. Съобщи, че е поставил в течение градската полиция и всички автобуси от летището до града ще бъдат проверени.

— Когато беше тук — поде Мел, — все още нямахме представа…

— Въобще закъсняхме… — изръмжа ръководителят на превозите. Той погледна към Таня, после към инспектор Стандиш, който до този момент не бе проронил нито дума. Таня подразбра, че Уедърби с огорчение си спомня за собствената си реакция и за съвета си: „Забравете за случая!“ Сега той се обърна към Таня: — Ще трябва да информираме командира на полета. Той има правото да знае това, което знаем и ние, па макар и само да предполагаме.

— Не трябва ли да изпратим описание на Гереро? Може би капитан Димирест би искал да следи действията му, без той да подозира? — попита Таня.

— Ако решите, че е необходимо — каза Мел, — ние ще ви помогнем. Тук има хора, които са видели този човек.

— Добре — потвърди ръководителят на пътническите превози. — Сега ще се заемем с това. Таня, обадете се междувременно на нашия диспечер, кажете му, че ще предадем важно съобщение след няколко минути. Да включи системата за специална радиовръзка с Полет 2. Искам съобщението да върви по секретен канал, а не да го слушат всички. Поне засега.

Таня тръгна към телефона.

Мел се обърна към Бъни:

— Вие ли сте мис Бъни?

Тя кимна нервно и всички се извърнаха с поглед към нея. Автоматически очите на мъжете се заковаха върху пищния й бюст. Уедърби беше готов да подсвирне, но се въздържа.

— Стана ви ясно за кой човек говорим, нали?

— Мм… не съвсем.

— За Д. О. Гереро. Вие сте му продали тази вечер застраховка, нали?

— Да — кимна отново Бъни.

— Когато му оформяхте полицата, разгледахте ли го внимателно?

Тя поклати глава.

— Не, не му обърнах внимание. — Гласът й бе тих. Тя облиза устни.

Мел остана озадачен.

— Аз останах с впечатление, когато говорихме по телефона…

— Имаше толкова много хора… — опита да се защити Бъни.

— Но вие ми казахте, че добре си спомняте този човек?

— Помислила съм за някой друг.

— И не си спомняте лицето Д. О. Гереро?

— Не.

Мел остана като изумен.

— Позволете ми, мистър Бейкърсфелд! — Нед Ордуей пристъпи напред и наведе глава до лицето на момичето. — Вие се страхувате да не се забъркате в тоя случай, така ли? — Гласът му беше суров, истински глас на полицай, нямаше нищо общо с мекия тон, с който бе разговарял с Инес Гереро.

Бъни трепна и се дръпна, но не отговори.

— Така ли е? Отговорете! — настояваше Ордуей.

— Не знам!

— Не е вярно! Знаете! Боите се да ни помогнете от страх, че може да навредите на себе си. Познавам хора като вас — Ордуей изплюваше думите си с презрение. Тази сурова и груба страна в характера на лейтенанта Мел никога не бе подозирал. — Чуй ме, малката! Ако се боиш от неприятности, знай, че точно по този начин си ги навличаш. Искаш ли да си ги спестиш, докато не е късно, отговаряй каквото те питат! И то бързо. И без това нямаме време.

Бъни се разтрепера.

— Вижте какво — започна Мел. — На самолета има около двеста човека. Може би в момента животът им е в опасност. Отново ще ви попитам — огледахте ли добре пътника Гереро?

Бъни бавно наклони глава.

— Да.

— Опишете го, ако обичате.

Тя заговори — отначало се запъваше, но после продължи по-уверено.

Другите слушаха и пред очите им се рисуваше образът на Д. О. Гереро: кльощав и източен като вретено, бледо лице, хлътнали страни и издадена напред челюст, дълъг мършав врат, тънки безкръвни устни, редки русоляви мустачки, неспокойни ръце с треперещи пръсти. Бъни се оказа човек с наблюдателно око.

Бърт Уедърби, седнал на бюрото на Мел, записваше описанието на Гереро заедно със съобщение до борда на Полет 2.

Когато Бъни стигна дотам, че Д. О. Гереро бил почти без пари, без италианска валута, че бил напрегнат и нервен и се ровел по всички джобове за ситни монети и с неописуема радост открил една петдоларова банкнота в един от вътрешните си джобове, Уедърби вдигна очи с ужас и отвращение:

— Господи боже? И въпреки това му дадохте застраховка? Луди ли сте бе, хора?

— Аз мислех… — започна Бъни.

— Мислехте, но нищо не направихте, нали?

Лицето на Бъни стана бяло и безкръвно и тя поклати глава.

— Бърт, да не губим време! — подсети го Мел.

— Да, да, знам, но все пак… — той захапа молива и промърмори: — Не е виновна тя, нито хората, които са я назначили… А всички ние — авиокомпаниите. Ние споделяме мнението на пилотите за застраховките по летищата, но нямаме куража да го кажем… Оставяме ги сами да ни вършат мръсната работа…

Мел се обърна към инспектор Стандиш:

— Хари, имаш ли какво да добавиш по описанието на този Гереро?

— Не, не съм бил толкова близо до него, както тази млада дама, но наблюдавах начина, по който стискаше своето куфарче, и бих добавил: ако това, което предполагате, наистина се окаже в куфарчето му, нека никой не се опитва да го изтръгва от ръцете му.

— Тогава какво предлагате?

— Не съм специалист, затова нищо не мога да предложа — отвърна митническият инспектор. — Но според мен, ако опитат да измъкнат куфарчето, ще трябва да приложат някаква хитрост. Има ли вътре бомба, тя трябва да бъде с взривател с такова устройство, че да може лесно да се приведе в действие. Сега бомбата е в ръцете му. Ако някой се опита да му я отнеме, ще разбере, че планът му е разкрит, а той няма какво да губи. — Стандиш мрачно добави: — Пръстът му може да натисне спусъка и…

— Разбира се — отвърна Мел, — макар че ние още не сме наясно дали този човек не е безобиден ексцентрик, който носи в куфарчето си само пижама.

— Ако искате моето мнение — каза митническият инспектор, — аз мисля, че не е така. Естествено, бих искал вие да излезете прав, защото моята племенница пътува в самолета.

Стандиш беше много разстроен и си мислеше, че ако наистина се случи най-лошото, как ще съобщи вестта на сестра си в Денвърт? Спомни си Джуди като се сбогуваше с нея — приятно младо момиче, което си играеше с бебенцето на жената до нея. Беше го целунала. „Довиждане, вуйчо Хари!“ Сега така съжаляваше, че не беше действувал по-решително, по-отговорно, че не бе спрял човека с куфарчето. Но сега, макар и късно, мислеше си Стандиш, сега поне ще бъде решителен.

— Бих искал още нещо да кажа. — Всички извърнаха очи към него. — Тъй като нямаме време за губене за излишна скромност, направо ще ви го кажа: умея добре да преценявам хората от пръв поглед и обикновено подушвам лошите. Просто някакъв инстинкт, не ме карайте да ви го обясня, или професионален усет. Още щом зърнах този човек, си казах: „Ето един съмнителен тип.“ Разбира се, помислих си, че е контрабандист, такава е насоката на мислите ми. Сега, като знам за какво сме се събрали, ще използувам още по-силни думи. Този човек Гереро е дори опасен. — Стандиш изгледа Уедърби. — Мистър Уедърби, употребете думата „опасен“ в съобщението си до командира на самолета.

— Да, това и ще направя, инспекторе! — Уедърби вдигна очи от хартията. Наистина оценките на Стандиш бяха използувани в съобщението.

В момента Таня разговаряше по телефона с нюйоркския диспечер на „Транс Америка“.

— Да, съобщението ще бъде дълго. Бихте ли се разпоредили някой да записва?

На вратата се чу рязко почукване и в кабинета влезе висок мъж с изсечено, обветрено лице и проницателни сини очи. Беше облечен в тежко палто и син костюм от шевиот, който на пръв поглед изглеждаше униформен. Той кимна към Мел, но преди да заговори, Уедърби започна:

— Ройс, благодаря ти, че дойде бързо. Изправени сме пред големи неприятности — и той му подаде тефтера, на който беше записвал.

Капитан Кетъринг, главният пилот на „Транс Америка“ на летище „Линкълн“, прочете внимателно проекта за съобщението; видът му не издаде никакво вълнение, единствено устните му се стегнаха, когато очите му зашариха по редовете. Естествено, нито главният пилот, нито ръководителят на превозите не се задържаха до толкова късно на летището. Но необходимостта от спешни и оперативни решения при трудните условия, създадени от бушуващата вече трети ден буря, не им позволяваха да се приберат навреме.

Иззвъня вторият телефон и наруши временното затишие. Мел вдигна слушалката и я подаде на Нед Ордуей.

Капитан Кетъринг дочете радиограмата. Уедърби попита:

— Съгласен ли си да изпратим тази радиограма? Чака ни диспечерът, имаме установен канал на специална връзка.

Кетъринг кимна утвърдително:

— Да, но бих желал да се добави: „Предлагаме ви да се върнете или да кацнете по усмотрение на командира.“ И нека диспечерът им предаде последната метеорологична сводка.

— Да, разбира се — Уедърби добави последното изречение и предаде бележника си на Таня, която започна да диктува радиограмата.

Капитан Кетъринг изгледа останалите присъствуващи в кабинета:

— Това ли е всичко, което знаем?

— Да — отвърна Мел. — Поне засега.

— Може би скоро ще узнаем още нещо — каза лейтенант Ордуей, като затвори телефона. — Моите хора току-що са открили жената на Гереро.

 

 

Радиограмата от ръководителя на пътническите превози на международното летище „Линкълн“ беше адресирана до командира на Полет 2 и гласеше:

СПОРЕД НЕПОТВЪРДЕНИ СВЕДЕНИЯ НА БОРДА НА ВАШИЯ САМОЛЕТ ПЪТНИКЪТ Д. О. ГЕРЕРО ОТ ТУРИСТИЧЕСКАТА КЛАСА НОСИ СЪС СЕБЕ СИ ВЗРИВЕН МЕХАНИЗЪМ. ПЪТНИКЪТ ПЪТУВА БЕЗ БАГАЖ И ОЧЕВИДНО БЕЗ ПАРИ. ЗАСТРАХОВАЛ ЖИВОТА СИ ЗА СОЛИДНА СУМА НЕПОСРЕДСТВЕНО ПРЕДИ ИЗЛИТАНЕ. БИЛ Е НАБЛЮДАВАН ДА СТИСКА ПОДОЗРИТЕЛНО ДИПЛОМАТИЧЕСКО КУФАРЧЕ, НОСЕНО КАТО РЪЧЕН БАГАЖ. СЛЕДВА ОПИСАНИЕ НА ПЪТНИКА…

Както Уедърби предположи, трябваха няколко минути, за да се установи връзка с Полет 2 по специалния канал. След последната връзка по специалния канал, отнасяща се за пътничката без билет Ейда Куонсет, самолетът бе прехвърлен от диспечерския център в Клийвланд на нюйоркския център. Така че сега радиограмата трябваше да се предаде на диспечера в Ню Йорк.

Съобщението, което диктуваше Таня, се записваше от чиновничка в Ню Йорк. До нея диспечерът на „Транс Америка“, прочитайки първите няколко реда, вдигна директния телефон до оператора на АРИНГ — частна комуникационна система, поддържана съвместно от няколко големи авиокомпании.

Операторът от АРИНГ установи връзка по втора верига между себе си и борда на „Транс Америка“ и набра четирибуквения код на предавателя АГФГ, специален за N–731–ТА. Още веднаж по пряка връзка тревожният сигнал ще стигне до борда на Полет 2.

След малко гласът на капитан Димирест, който прелиташе сега над Онтарио, Канада, се чу в Ню Йорк:

— Говори Полет 2 на „Транс Америка“, приемаме специалния сигнал.

— Полет 2, тук е диспечерската служба в Ню Йорк. Предаваме важно съобщение. Обадете се, когато сте готови да записвате.

Кратка пауза, после Димирест отново:

— О’кей, Ню Йорк. Диктувайте.

— ДО КОМАНДИРА НА ПОЛЕТ 2 — започна диспечерът. — СПОРЕД НЕПОТВЪРДЕНИ СВЕДЕНИЯ…

 

 

Инес продължаваше да седи тихо в своето ъгълче близо до павилиона, когато усети, че някой я разтърси за рамото.

— Инес Гереро! Вие ли сте Инес Гереро?

Тя вдигна очи. Трябваха й няколко секунди, за да събере несвързаните мисли, които витаеха някъде, но все пак осъзна, че над главата й стои полицай.

Той отново я разтърси и повтори въпроса си.

Инес успя да кимне. Разбра, че това бе друг полицай. Този беше бял и не така любезен и мек като другия.

— Хайде да тръгваме! — полицаят я стисна грубо за рамото; тя усети болка; после още по-грубо я накара да стане: — Чувате ли? Да вървим. Гласовете си издраха да ви търсят, вдигнаха цялата полиция!

След десетина минути в кабинета на Мел Инес стана център на внимание. Още при влизането й я настаниха на един стол в средата на стаята. Лейтенант Ордуей се изправи пред нея. Полицаят, който я доведе, беше изчезнал.

Присъствуващите — Мел, Таня, митническият инспектор Стандиш, Бъни, Уедърби и главният пилот капитан Кетъринг — бяха се пръснали из кабинета. Всички останаха по настояване на Мел.

— Мисис Гереро — запита Нед Ордуей, — вашият съпруг пътува ли за Рим!

Инес го изгледа с празен поглед и не отговори. Полицаят изостри тон, без да става неучтив.

— Мисис Гереро, изслушайте ме внимателно. Ще ви задам няколко много важни въпроса. Отнасят се за вашия съпруг и се нуждаем от помощта ви. Разбирате ли ме?

— Мм… не…, а защо…

— Не е нужно да знаете защо ще ви питам всичко това. По-късно ще разберете. Искам единствено да ни помогнете с отговорите си. Нали? Моля ви.

Ръководителят на пътническите превози го прекъсна:

— Лейтенанте, нямаме цяла нощ на разположение! Самолетът се движи с шестстотин мили в час! Ако не върви така, карайте по-сурово!

— Оставете това на мене, мистър Уедърби! — остро отвърна Ордуей. — Ако всички се развикаме, повече време ще изгубим, по-малко ще научим.

Бърт Уедърби кипеше от нетърпение, но замълча.

— Инес — каза Ордуей — …нали мога да ви наричам така?

Тя кимна.

— Инес, нали ще отговаряте на въпросите ми?

— Да… ако мога.

— Защо мъжът ви пътува за Рим?

Гласът й се беше стегнал и тя прошепна:

— Не знам.

— Имате ли там приятели, роднини?

— Не… Някакъв далечен братовчед в Милано, но никога не сме го виждали.

— Мъжът ти кореспондира ли си с него?

— Не.

— А не можеш ли да се сетиш защо мъжът ти е решил да навести родственика си така внезапно?

— Няма причина.

Таня се намеси:

— При всички случаи, лейтенанте, никой не лети за Милано с нашия самолет, който е за Рим. „Алиталия“ има директен рейс за Милано тази вечер, и то по-евтин.

Ордуей кимна.

— Тогава да изключим родственика. — Той се обърна към Инес: — Мъжът ви има ли работа в Италия?

Инес поклати глава.

— Какво работи мъжът ви?

— Той е… той беше… предприемач.

— Какъв вид предприемач?

Малко по малко Инес започна да идва на себе си.

— Строеше сгради, къщи, проекти…

— Казахте „беше“. Сега не е ли вече предприемач? Защо?

— Нещата тръгнаха много зле…

— Финансово… така ли?

— Да, но… защо питате?

— Повярвайте ми, Инес. Имам основателна причина. Свързана с безопасността на вашия мъж… и на още много други. Вярвате ли ми?

Инес вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

— Да.

— Мъжът ви се намираше във финансови затруднения, така ли?

— Да — след кратко колебание отвърна тя.

— В сериозни затруднения ли?

Инес бавно кимна.

— Фалирал ли! Дългове ли има?

— Да — въздъхна тя.

— Тогава откъде е намерил пари за билета си до Рим?

— Аз мисля… — Инес се готвеше да каже нещо за пръстена си, който Д. О. Гереро беше заложил, но после си спомни за кредитния документ на „Транс Америка“. Тя извади жълтия смачкан лист хартия от чантичката си и го подаде на Ордуей. Уедърби се приближи до него.

— Написано е Береро — забеляза Уедърби. — Подписът е съвсем нечетлив.

— И в списъците на пътниците той първоначално е фигурирал като Береро — намеси се Таня.

Нед Ордуей поклати глава:

— Сега това не е от значение, но иначе това е стар трик, използува се, ако човек е неплатежоспособен. Нарочно сменят първата буква, за да не се разкрие неплатежоспособността им при първа проверка. По-късно, ако грешката се открие, отговорност се търси от този, който е издал документа — Ордуей сурово се обърна към Инес. В ръка държеше жълтия къс хартия. — Защо се съгласихте на това, след като виждате, че мъжът ви върши мошеничество?

— Аз не съм знаела! — запротестира тя.

— Тогава как е попаднал документът във вас?

Инес заразказва на пресекулки как бе открила документа тази вечер и как бе пристигнала на летището с намерението да спре мъжа си, преди да се е качил на самолета.

— Значи до тази вечер не сте имали никаква представа за пътуването му?

— Не, сър.

— Никаква?

Инес поклати отрицателно глава.

— Добре, дори и сега ли не можете да проумеете причината за заминаването му?

— Не — Инес го погледна с уплаха.

— Мъжът ви вършил ли е понякога неразумни неща?

Инес се колебаеше.

— Хайде — подкани я Ордуей, — кажете!

— Понякога… напоследък…

— Какво… бил е безразсъден?

Въздишка.

— Да.

— Изпадал е в ярост? Избухвал е?

Инес неохотно потвърди.

— Тази вечер мъжът ви пътува с куфарче — спокойно заговори Ордуей. — Малко дипломатическо куфарче, за което се грижи с огромно внимание. Имате ли представа какво може да носи вътре?

— Не, сър.

— Инес, казахте, че мъжът ви е бил предприемач — строителен предприемач. В процеса на работата му случвало ли му се е да използува взривни материали?

Въпросът бе зададен така леко и неочаквано, без встъпление, че едва ли някой от присъствуващите му обърна внимание. Чак когато усетиха неговата сериозност, в стаята настана напрегната тишина.

— О, да. Доста често — отговори Инес.

Ордуей направи осезаема пауза, преди да запита:

— А мислите ли, че той е доста добре запознат с експлозивите?

— Да, разбира се. Той често обичаше да ги използува. Но… — внезапно тя млъкна.

— Но какво, Инес?

Отведнъж говорът й стана нервен:

— Само че той много внимателно работи с тях… — Очите й обиколиха всички в стаята. — Моля ви… за какво става дума?

Ордуей меко поде:

— Вие самата разбирате, Инес, нали?

След като тя не отговори, той попита почти с безразличие:

— Къде живеете?

Тя съобщи адреса си в Саут Сайд и той си го записа.

— В къщи ли си е бил съпругът ви днес, тази вечер, преди да тръгне за летището?

Сега вече истински изплашена, Инес кимна. Ордуей се обърна към Таня. Без да повишава тон, той помоли:

— Наберете номера на полицията в града, на този вътрешен — и той драсна някакъв номер върху бележника си. — Кажете им да чакат.

Таня се приближи към бюрото на Мел.

— Вашият мъж държи ли някакви експлозиви в дома ви? — обърна се Ордуей към Инес. Тя се боеше да отговори и тогава с внезапна рязкост той продължи: — До този момент ни казахте истината. Не се опитвайте да лъжете. Отговорете!

— Да, държеше.

— Какви експлозиви?

— Динамит… капси… Бяха му останали.

— От годините на предприемачеството му ли?

— Да.

— Говорил ли ви е за тях… Казвал ли е защо ги държи?

— Не… казвал е само, че ако човек знае как да борави с тях, те са безопасни…

— Къде ги държеше?

— В едно чекмедже.

— В чекмедже къде?

— В спалнята. — Изведнъж очите й се разтвориха от ужас. Това не убягна от погледа на Ордуей.

— Сетихте се за нещо? Какво?

— Нищо! — но гласът и очите й издаваха обхваналия я ужас.

— Нещо си спомнихте! Кажете! — Ордуей се наклони над нея, лицето му доби суров вид. За втори път тази вечер той прояви своята грубост и жестокост на полицай, който знае как да изтръгва отговорите от разпитваните. Той изкрещя: — Не се опитвайте да лъжете или да криете! Няма да ви помогне! Кажете ми какво си спомнихте! — Инес захлипа. — Оставете това! Говорете!

— Тази вечер… Досега не бях помислила… не бях обърнала внимание… онези неща…

— Динамитът и капсите ли?

— Да.

— Не губете време! Какво е станало с тях?

Инес едва чуто прошепна:

— Нямаше ги… на мястото им…

Таня тихо каза:

— Имате линия, лейтенанте. Чакат ви.

В стаята цареше гробна тишина.

Ордуей кимна, без да вдига очи от Инес.

— Знаехте ли, че тази вечер, преди да отпътува, мъжът ви се е застраховал за солидна сума пари във ваша полза?

— Не, сър. Кълна ви се, нищичко не зная…

— Вярвам ви — той помълча, замисли се и когато отново заговори, гласът му беше стържещ и рязък. — Инес Гереро, слушайте ме внимателно! Предполагаме, че мъжът ви е взел със себе си в самолета тези експлозиви, за които стана дума. След като не съществува никаква друга причина да ги носи със себе си, смятаме, че възнамерява да взриви самолета, убивайки себе си и всички останали на борда. Ще ви задам още един въпрос, но преди да отговорите, помислете внимателно и си спомнете другите хора — невинни пътници и дечица, които също пътуват в тази машина. Инес, вие познавате добре съпруга си. Вие най-добре го познавате. Мислите ли, че е способен заради парите от застраховката… заради вас… да извърши това безразсъдно дело, за което споменах?

По лицето на Инес Гереро се стичаха сълзи. Сякаш почна да губи съзнание, но кимна и едва-едва прошепна:

— Да… — гласът й се задушаваше от сълзи. — Мисля, че може да го направи.

Нед Ордуей се извърна. Той взе телефонната слушалка от Таня и заговори бързо с тих глас. Даваше наставления, прекъсвани на няколко пъти от въпроси:

— Квартирата ви ще бъде претърсена — обърна се той към Инес, — и ще издадем заповед, ако е нужно. Но по-лесно е да получим съгласието ви. Какво ще кажете?

Инес кимна безчувствено.

— О’кей — каза Ордуей по телефона. — Съгласна е.

След малко постави слушалката и се обърна към Мел и към Уедърби:

— Ще потърсим улики и доказателства в квартирата, ако има, разбира се. И без това за момента няма какво да предприемем.

Уедърби глухо промърмори:

— И ние нищо не можем да направим освен да се молим! — Лицето му се изопна и доби пепеляв цвят. Той седна и започна да пише ново съобщение до борда на Полет 2.