Артър Хейли
Летище (37)

13

Мел Бейкърсфелд шофираше бързо и слушаше по радиото как наземните служби даваха указания на аварийните коли и ги отправяха към пистата, където щеше да се приземи Полет 2.

— Сити 25 на наземния диспечер!

Това бе кодов сигнал за командуващия пожарните служби на летището.

— Тук е Сити 25, слушам ви…

— Продължавам предаването. Очакваме аварийно кацане след около 35 минути. Произшествие втора категория. Кацащият самолет е повреден и ще се приземи на три-нула, ако е свободна. В противен случай ще се използува две-пет.

Обикновено в своите разговори по радиото диспечерите се стремяха да не назовават компанията или номера на полета при произшествия. Авиокомпаниите бяха особено чувствителни в тези неща и предпочитаха в случай на инциденти по-рядко да се споменават имената им.

Мел имаше чувството обаче, че инцидентът от тази вечер ще получи широка гласност, може би дори световна.

— Наземен диспечер на Сити 25. Пилотът иска ли пяна на пистата?

— Без пяна. Повтарям — без пяна.

Щом като не трябваше пистата да се покрие с пяна, значи че колесниците на самолета са изправни и няма да се наложи коремно кацане.

Мел знаеше, че всички аварийни коли — помпи, спасителни камиони и линейки — щяха да последват в колона шефа на пожарната, който се свързваше с тях по индивидуален канал. При съобщение за извънредно произшествие не се изчакваше. Всички се ръководеха от принципа: по-добре да бъдат готови рано, отколкото късно. Колоната от аварийни коли не се сформираше в момента. Всеки ход в случай на извънредни произшествия бе най-детайлно обмислен и уточнен в специален план за действие.

Мел изчака разговора да свърши и включи своя микрофон:

— Наземен диспечер на кола номер едно.

— Кола номер едно, слушам ви.

— Уведомихте ли Джо Патрони, който ръководи разчистването на три-нула, за новата аварийна ситуация?

— Тъй вярно. Поддържаме с него радиовръзка.

— Какво докладва Патрони, вървят ли работите?

— Надява се да отмести затъналия лайнер до двадесет минути.

— Сигурен ли е в думите си?

— Не.

Мел Бейкърсфелд изключи микрофона си. С една ръка върху кормилото и с другата върху микрофона за втори път тази вечер той шофираше с максимална скорост по аеродрума въпреки бръснещия сняг и слабата видимост. Ориентираше се само по светлинките на пистите и пътеките за рулиране. На предната седалка до него седяха Таня Ливингстън и Томилсън — журналистът от „Трибюн“.

Само преди няколко минути Таня предаде на Мел своята бележка за експлозията на борда на Полет 2 и намеренията на екипажа да се върнат на „Линкълн“. Мел моментално се отскубна от заобикалящата го тълпа медоуудски жители. Заедно с Таня се забързаха към асансьорите за приземните гаражи, където се намираше служебната му кола. Мястото му в момента бе на писта три-нула, за да поеме отговорността върху себе си, ако има нужда. В централното фоайе зърна репортера от „Трибюн“, който тичаше към него. Мел бързо му подхвърли:

— Елате с мен! — Чувствуваше се задължен на Томилсън, задето му бе показал договорните формуляри на Фриймантъл и му бе разкрил клеветническите изявления на адвоката, които Мел успя да разобличи. Томилсън се подвоуми и Мел отсече: — Нямам време за губене, но ви се открива шанс, за който може да съжалявате!

Без повече въпроси Томилсън го последва. Докато Мел летеше напред, изпреварвайки рулиращите самолети, Таня му повтори съдържанието на двете радиограми, получени от борда на Полет 2.

— Момент, бихте ли ми изяснили? — попита Томилсън. — Значи има само една писта, достатъчно дълга и в посока на вятъра.

— Точно така — мрачно отвърна Мел. — А трябва да са поне две. — За миг през съзнанието му преминаха горчивите спомени за предложенията, които бе правил три години подред за още една писта, успоредна на три-нула. Летището имаше нужда от такава писта. Растящото движение и безопасността на самолетите налагаха това. Още повече че пистата щеше да се строи повече от две години. Но други виждания надделяха. Не се намериха пари и нова писта не се построи. Независимо от неспирната настойчивост на Мел, дори не одобриха идеята му.

Мел бе успявал да склони Съвета на пълномощниците за много други проекти. В случая с новата писта той увещаваше всеки един от тях поотделно, те му обещаваха, но после оттегляха обещанията си. Формално пълномощниците бяха уж независими от политически влияния, но всъщност назначаваха се от кмета на града и самите те бяха привърженици на една или друга политическа фракция. Ако се упражнеше натиск върху кмета да отложи финансирането на летището за сметка на други проекти, които биха спечелили повече гласоподаватели, то влиянието върху кмета моментално проникваше и върху пълномощниците. Тези външни влияния три пъти провалиха проектирането и финансирането на нова писта. Мел с горчива ирония си спомни за триетажните обществени паркинги пред летището, които далеч не бяха толкова необходими, както една нова писта, но затова пък те видимо показваха грижите на кметството за своите избиратели.

Накратко Мел описа пред Томилсън ситуацията, като не изпусна политическите нюанси — нещо, което досега никога не бе споменавал освен в частни разговори.

— Бих искал да използувам всичко, което ми разказахте — в гласа на Томилсън се долавяше вълнението на журналиста, попаднал на сензационен материал. — Ще ми разрешите ли?

Дявол знае какво ще стане, ако всичко това се появи в печата, съзнаваше Мел. Представяше си възмутените телефонни обаждания от кметството в понеделник сутринта. Но все някой трябва да каже истината на глас. Обществеността трябва да знае колко сериозно е положението на летището.

— Карайте! — каза Мел. — Сега съм в настроение за такъв разговор.

— И аз усетих това — от задната седалка Томилсън разглеждаше Мел с любопитство. — Сигурно няма да имате нищо против да ви призная, че днес сте в отлична форма. И в момента, и с адвоката, и с жителите от Медоууд. Също както бяхте някога. Отдавна не съм ви чувал да говорите така.

Мел гледаше право пред себе си, изчаквайки да премине един ДС-8, който завиваше вляво.

Но в същото време си мислеше: „Нима поведението му през последните една-две години и упадъкът на неговия дързък дух са били толкова осезаеми, че всички са ги забелязали?“

Близо до него, толкова близко, че Мел усещаше нейната топлина, Таня меко каза:

— През цялото време говорим за писти, за обществеността, за Медоууд и какви ли не други неща… Аз си мисля за хората на борда на Полет 2… Какво ли изпитват в момента? Как ли се страхуват?…

— Страхуват се, разбира се — отговори Мел. — Ако са в съзнание и ако си дават реална сметка какво става. На тяхно място аз също бих се страхувал.

Той си припомни ужаса, който го бе обхванал в потъващия военен самолет преди много, много години. Сякаш раздвижена от спомена, болката в старата рана на крака отново го загложди. В напрегнатите минути на последния час той бе престанал да й обръща внимание, но както винаги след преумора и пренапрежение тя не му даваше покой. Мел здраво стисна устни с надеждата, че този мъчителен спазъм скоро ще го отпусне и ще премине.

Чакаше за пауза в разговорите на неземните служби. Още при първото затишие Мел натисна бутона на микрофона:

— Наземен диспечер на кола номер едно! Известно ли ви е, че пострадалият самолет трябва задължително да кацне на писта три-нула?

— Ние разбираме критичното положение. Вие ли сте, мистър Бейкърсфелд?

— Да, аз съм.

— Задръжте така, в момента получаваме нова радиограма.

Мел продължи към писта три-нула, очаквайки новото съобщение. От него щеше да зависи дали да предприеме драстичните мерки, които бе замислил.

— Кола номер едно, на наземния диспечер. Предаваме ви съобщението от борда на самолета, препредадено току-що от центъра в Чикаго. Следва: „Прекият курс до «Линкълн» не ни облекчава, ако ще трябва да кацнем на две-пет. Самолетът е тежко натоварен. Ще се приземи с голяма скорост…“

И тримата в колата слушаха напрегнато радиограмата на Върнън Димирест. При думите „Ако ни принудят да кацнем на две-пет, самолетът ще се разбие извън пистата и след по-малко от час ще обират оттам трупове“, Мел чу как Таня хрипливо пое дъх и затрепера като лист.

Мел тъкмо се готвеше да потвърди, че е приел радиограмата, когато наземния диспечер заговори отново:

— Кола номер едно, мистър Бейкърсфелд, към тази радиограма има едно допълнение лично до вас от вашия зет. Можете ли да се свържете с мен по телефона?

— Невъзможно! — отвърна Мел. — Прочетете я!

— Кола номер едно — гласът на диспечера изразяваше колебание. — Съдържанието е много лично…

— Има ли връзка със създадената ситуация?

— Има.

— Четете тогава!

— Добре, сър! Чета: „Ти забърка тази каша, кучи сине! Не ме послуша, като ти говорех за застраховките на летището…“

Мел стисна устни, но изслуша докрай съобщението и потвърди с невъзмутим глас:

— Съобщението прието, прекъсвам!

Мел знаеше, че Върнън с удоволствие е изпратил тази радиограма независимо от критичното положение, в което се намираше самолетът. Ако узнае по какъв начин е предадена, щеше още повече да се зарадва. Допълнението към съобщението беше излишно. Мел вече бе взел своето решение.

Колата му летеше бързо към писта три-нула. Пред него се появиха светлините на прожекторите v колите около затъналия боинг. Мел с облекчение забеляза, че пистата бе покрита със съвсем малко сняг. С изключение на блокирания участък останалата част от пистата бе добре почистена.

Той превключи на честотата на службите за поддържане.

— Щабът по снегопочистването на кола номер едно!

— Щабът слуша! — гласът на Дани Фароу звучеше уморено, и нищо чудно. — Кажете!

— Дани — каза Мел. — Прекъсни конвоя „Анаконда“! Изпрати снегорините и тежките автогрейдери на писта три-нула към мястото на затъналия самолет и чакай указания. Прати ги веднага и ми се обади.

— Ясно, изпълнявам! — Дани сякаш искаше да попита нещо, но се въздържа. След малко на същата честота в колата се чуха разпорежданията му към водача на бригада „Анакон-да“.

Репортерът от „Трибюн“ се наклони напред към Таня.

— Мъча се да свържа нещата — каза Томилсън. — Това за застраховките… Вашият зет е влиятелна фигура в Асоциацията на пилотите, така ли?

— Да! — Мел спря на пистата на няколко метра от прожекторите, които осветяваха големия затънал самолет. Навсякъде кипеше усърдна работа; под корпуса на самолета и от двете му страни трескаво се копаеше. Набитата фигура на Джо Патрони, който ръководеше работата, се забелязваше отдалеч. Мел чакаше връзка с Дани Фароу, после щеше да отиде при Патрони.

Томилсън боязливо заговори:

— Струва ми се, преди малко стана дума за тези застраховки. Нима вашият зет е водил борба да се прекрати продажбата на застраховки по летищата, както настоява Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, и вие сте го възпрели?

— Не съм му попречил аз, а Съветът на пълномощниците, макар че аз поддържам тяхното мнение.

— Може би въпросът ми е малко неуместен, но събитията от тази нощ не ви ли накараха да промените становището си?

— Наистина сега не е време… — запротестира Таня.

— Ще ви отговоря — каза Мел. — Становището си все още не съм променил. Но мисля по този въпрос.

Мел реши, че сега не е момент да променя възгледите си по въпроса за застраховките. Ако въобще трябва да ги променя, не бива точно сега в мига на върховно напрежение, когато започва трагедията. След ден или два събитията от тази вечер можеха да се разгледат по-трезво, в по-ясна светлина. И тогава Мел щеше да реши дали да настоява пред Съвета на пълномощниците да ревизират своята политика към застраховките. А сега никой не можеше да отрече, че настъпилите събития засилваха позициите на Върнън Димирест и на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация.

Възможно е, мислеше си Мел, да се достигне до компромисно решение. Представител на АПГА веднаж му довери, че пилотите не се надяват да спечелят отведнъж своята кампания срещу застраховките. Те вярваха, че за да постигнат успех, им трябват години, „на час по лъжичка“. След инцидента на международното летище „Линкълн“ сигурно щяха да се премахнат неконтролираните автомати за продажба на застраховки. В щата Колорадо например тези автомати бяха забранени със закон. Мел знаеше, че подобни закони се подготвяха и в други щати, макар че междувременно никой не можеше да възпре летищата да постъпват така, както те намерят за добре.

Наистина Мел също не одобряваше автоматите за продажба на застраховки, въпреки че своята огромна застраховка Д. О. Гереро не бе купил от автомат. В такъв случай, ако гишетата за застраховки продължат да съществуват още няколко години, докато се подготви общественото мнение, трябва да се въведат повече предпазни мерки.

Мел реши да не стига до твърди заключения, явно, становището му ставаше колебливо.

Радиото, все още включено на вълната на службите за поддържане, непрекъснато донасяше разговори в колите. В този момент се чу:

— Кола номер едно, на щаба по снегопочистването!

— Слушам те, Дани — отговори Мел.

— Четири снегорини и три автогрейдери заедно с водача на конвоя са на път към три-нула съгласно указанията. Има ли нови нареждания?

Мел започна внимателно да подбира думите си, знаейки, че някъде в електронния лабиринт под контролната кула разговорите им се записват на магнетофонна лента. По-късно може би щеше да се наложи за всяка своя дума да дава обяснения. А освен това искаше да е сигурен, че няма да се получат недоразумения.

— Щабът по снегопочистването, на кола номер едно! Всички снегорини и автогрейдери под ръководството на водача на конвоя да застанат близо до самолета на „Аерео Мексикан“, който блокира писта три-нула. Машините не трябва, повтарям, не трябва да преграждат пътя на самолета, който след няколко минути ще направи опит да се отмести със собствена тяга. Но ако опитът на самолета излезе неуспешен, снегорините и автогрейдерите да избутат самолета настрани и да почистят пистата. Това трябва да се направи на всяка цена и с максимална скорост. Писта три-нула трябва да бъде открита за ползуване след около тридесет минути и дотогава затъналият самолет и всички коли наоколо трябва да са се изтеглили. Аз ще координирам с Ръководството на въздушното движение, за да се определи в кой момент снегорините да бъдат приведени в действие, ако въобще стане нужда. Потвърди дали указанията ми са правилно разбрани.

В колата репортерът Томилсън едва чуто подсвирна. Таня се извърна към Мел, търсейки с поглед очите му.

Радиото замлъкна за няколко секунди, след което се разнесе гласът на Дани Фароу.

— Струва ми се, разбрах всичко, но нека повторя, за да не стават грешки — и плувнал в пот, както и преди, той повтори в основни линии указанията на Мел.

— Точно така — потвърди Мел. — Но нека да сме наясно по един въпрос. Заповед за тръгване на снегорините и автогрейдерите ще дам само аз и никой друг.

— Ясно! — отвърна Дани. — По-добре ти, отколкото аз. Но, Мел, ти, естествено, си представяш какво ще стане с боинга, след като го подхване нашата техника?

— Ще го отмести — сухо отвърна Мел. — Това е най-важното за момента!

Мел знаеше, че техническите служби разполагат и с друга техника, годна да се справи с тази груба задача, но машините на „Анаконда“, които и без това се намираха на аеродрума, щяха да свършат работата по-сигурно и по-бързо. Той въздъхна и остави микрофона.

Томилсън боязливо започна:

— Ще го отместят само, така ли? Един реактивен самолет на стойност шест милиона долара, изтикан от снегорини! Господи, та той ще стане на парчета! А после собствениците му и застрахователната му компания вас ще ви разкъсат.

— Това няма да ме учуди — отвърна Мел. — Но, естествено, всичко Зависи от каква гледна точка се преценява. Защото, ако собствениците и застрахователите се намират в самолета, който трябва да кацне, биха приветствували моето решение.

— Да, прав сте! — съгласи се Томилсън. — Предполагам, че е нужна огромна смелост, за да се вземе подобно дръзко решение.

Таня плъзна ръката си и докосна пръстите на Мел. Заговори тихо, без да крие вълнението в гласа си.

— И аз те приветствувам. За това, което правиш в момента. Каквото и да се случи по-нататък, този миг никога няма да го забравя!

Снегорините и автогрейдерите, които Мел бе повикал, вече се забелязваха по пистата. Те бързо напредваха и мигащите им светлини ярко проблясваха.

— Може би няма да прибегнем до тяхната помощ — Мел стисна ръката на Таня, преди да отвори вратата. — Имаме още двадесет минути за надежда, че това няма да се случи.

 

 

Когато Мел Бейкърсфелд се приближи, Джо Патрони пристъпваше от крак на крак, за да се затопли, но напразно въпреки обточените с козина ботуши и тежката шуба. С изключение на онези няколко минути, които Патрони прекара в пилотската кабина, след като слязоха командирът и първият пилот на мексиканския самолет, той стоеше през цялото време в бурята — вече повече от три часа. Беше премръзнал и изтощен от напрежение и грижи през цялото денонощие, а след двата неуспешни опита да отмести самолета бе станал нервен, готов всеки момент да избухне.

Едва си сдържа нервите, щом чу намерението на Мел. Ако беше пред някой друг, щеше да избухне. Но Мел му бе близък приятел. Патрони хвърли пурата, която дъвчеше, и изгледа Мел с недоумение.

— Искаш да изтласкаш един съвършено здрав самолет със снегорини? Май разсъдъкът не ти стига.

— Напротив — отвърна Мел, — писти не ми достигат.

Изведнъж Мел се отчая, защото видя, че никой от отговорните служители на летището не разбира неотложната необходимост да се освободи писта три-нула с цената на всичко. Явно беше, че ако проведе докрай замисъла си, малцина биха одобрили постъпката му. От друга страна, Мел не се съмняваше, че ще се намерят доста хора, освен представителите на „Аерео Мексикан“, които утре ще твърдят, че е можело да се направи и това, и онова, или че катастрофиралият самолет е можел да се приземи на писта две-нула. Неговото решение щеше да увисне без подкрепа. Но това ни най-малко не го разколеба.

 

 

Патрони видя пристигналите снегорини и грейдери отдясно на пистата, хвърли пурата си, извади нова и изръмжа:

— Аз ще те спася от твоето безразсъдство! Дръж тия играчки настрана от самолета и далеч от погледа ми. След петнадесет минути, а може би и по-малко, аз сам ще изтегля самолета.

Мел закрещя срещу вятъра:

— Джо, дай да се разберем по един въпрос. Щом ти кажат от кулата, че времето ни изтича, не се опитвай да противоречиш на решението ми и да спориш. Трябва да спасим хората от катастрофиралия самолет. Ако двигателите ти работят, ще ги изключиш незабавно. Всички твои хора и техника да се отстранят веднага. Предупреди ги още отсега. Снегорините ще задействуват по моя заповед и ще работят, без да губят време.

Патрони мрачно кимна с глава. Въпреки че кипна в началото, Мел забеляза, че дръзката самонадеяност на главния механик бе разколебана.

Мел се върна в колата си. Таня и журналистът, сгушени в палтата си, стояха отвън и гледаха как копаеха около самолета. Те влязоха в колата. Вътре бе топличко и приятно.

Мел потърси връзка с ръководителя на кулата. След кратка пауза гласът му се разнесе в ефира.

С няколко думи Мел изложи своя план. Той искаше от кулата да определи докога да чака, преди да даде заповед на снегорините и автогрейдерите да настъпят. Тръгнат ли веднъж, след няколко минути затъналият самолет щеше да бъде отместен.

— По всичко изглежда — каза ръководителят на полетите, — че катастрофиралият самолет ще пристигне по-рано. Центърът в Чикаго съобщи, че ще го прехвърли на нашия център след дванадесет минути. После ние ще контролираме полета от осем до десет минути. Така че крайният час на приземяването е един часа и двадесет и осем минути.

Мел погледна часовника си. Слабо осветеният циферблат показваше един часа и една минута.

— Пет минути преди самото кацане трябва да решим към коя писта да насочим самолета. След това съдбата му е решена — ние няма да можем да променим курса му.

Това означава, пресмяташе Мел, че до момента на неговото решение оставаха седемнадесет минути, а може би и по-малко — всичко зависеше след колко време центърът в Чикаго ще предаде самолета в зоната за наблюдение на летище „Линкълн“. Оставаше дори по-малко време, отколкото бе казал на Джо Патрони.

Изведнъж усети, че и той започва да се изпотява.

Да предупреди ли отново Патрони, да му съобщи ли, че остава по-малко време? Реши да замълчи. Главният механик и без това ръководеше стегнато операцията, без да губи нито секунда. Нищо нямаше да постигне, ако продължи да го притеснява.

— Кулата на кола номер едно — обади се Мел. — Нужна ми е постоянна информация за кацащия самолет. Бихте ли оставили тази честота само на мое разположение?

— Да — отвърна ръководителят на полетите. — Вече прехвърлихме всички редовни рейсове на друга честота. Ще ви държим постоянно в течение.

Мел потвърди и остави настрана микрофона.

— Какво ще става сега? — попита Таня до него.

— Ще чакаме — отговори Мел и отново погледна часовника си.

Измина цяла минута. После втора.

Те виждаха пред себе си работниците, които усърдно копаеха от всички страни на затъналия самолет. Блеснаха фарове, пристигна нов камион. Отзад наскачаха още работници и бързо се захванаха за работа. Набитата фигура на Джо Патрони се стрелкаше напред-назад, даваше указания, съветваше.

Строени в редица, снегорините и автогрейдерите чакаха. Сякаш са лешояди, помисли си Мел.

Репортерът Томилсън наруши мълчанието в колата:

— Знаете ли за какво си мисля? Когато бях дете, а това не беше кой знае колко отдавна, на това място се простираха поля. През лятото пасяха крави, люшкаха се житни и ечемичени ниви. Имаше и един затревен аеродрум, съвсем малък. Никой не вярваше, че ще се разрасне до такива размери. Пътническите самолети използуваха само летището в града.

— Така се развива авиацията — отвърна Таня. Почувствува се облекчена, задето можа, макар и за миг, да откъсне мислите си от онова, което всички очакваха. Тя додаде: — Бяха ми казвали, че като работиш в авиацията, животът ти изглежда по-дълъг, защото всичко наоколо ти се изменя често и бързо.

— Не всичко се изменя толкова бързо — възрази Томилсън. — В летищата промените не стават достатъчно бързо. Нали така, мистър Бейкърсфелд, нима след три-четири години тук няма да настъпи хаос?

— Хаосът е нещо относително — отговори Мел. Съзнанието му все още бе съсредоточено върху картината, която виждаше пред себе си. — В твърде много отношения успяваме да се нагодим с него.

— Не се ли опитвате да се отклоните от въпроса?

— Така е — съгласи се Мел.

В това няма нищо чудно, мислеше си Мел. В този момент бе далеч от философските разсъждения за авиацията. Мислите му бяха изцяло погълнати от това, което ставаше навън. Усети обаче, че трябва някак си да разсее напрежението на Таня, макар и временно. Той долавяше всяко нейно настроение, всяка нейна реакция и това бе част от дълбоката вътрешна близост, която ги свързваше. Не забравяше, че чакаха самолет на „Транс Америка“, и не се знаеше дали кацането ще бъде благополучно. А Таня като служител на „Транс Америка“, участвувала в подготовката по излитането на самолета, от тримата им бе най-дълбоко свързана с настъпващите събития.

Мел с усилие се съсредоточи върху думите на Томилсън.

— Винаги е било така — заговори той. — В авиацията прогресът във въздуха изпреварва прогреса на земята. Понякога си мислим, че можем да наваксаме: в средата на шестдесетте години почти бяхме успели. Но в много отношения никога няма да догоним прогреса във въздуха. Поне да се стремим да не изоставаме позорно много.

— Какво трябва да направим за летищата? Какво е по силите ни да постигнем? — настояваше Томилсън.

— От една страна, трябва да разсъждаваме по-свободно, с повече въображение. Длъжни сме да се освободим от „железопътното“ си мислене.

— Вярвате ли, че в авиацията все още се мисли ограничено?

Мел кимна.

— За съжаление това е така. На много места. Нашите първи летища представляват имитация на железопътни гари, тъй като строителите е трябвало отнякъде да почерпят опит. Но впоследствие шаблонът си остава. Ето защо днес имаме толкова много „разтеглени“ летища, където аерогарите се простират до безкрайност и пътниците трябва да изминават цели мили пеша.

— Нима нищо не се променя в това отношение? — запита Томилсън.

— Само тук-таме, и то много бавно. — Както винаги, независимо от тревожното напрежение в момента, Мел се запали на своята тема. — Малко се строят циркусообразни аерогари — като геврек с дупка в средата, където да се помещават автомобилните паркинги, вместо отвън; в такъв тип постройки разстоянията за пътниците са скъсени до минимум и могат да се ползуват скоростни хоризонтални елеватори; там самолетите ще се приближават към пътниците, а не обратното. А това означава, че на летищата трябва да се гледа като на нещо самостоятелно и независимо, като на самостоятелна единица, съставени от отделни компоненти, а не приставка към нещо. Започваме да се вслушваме в творческите идеи от която и част на света да идват. Лос Анжелос предлага да се построи огромен океанодрум. Чикаго има интересно хрумване за летище на изкуствено създаден остров в средата на езерото Мичиган. В това няма нищо смешно. „Америкън еърлайнз“ проектира гигантски хидравлични лифтове, за да подреждат самолетите един над друг по време на товарене и разтоварване. Но тези нововъведения се внедряват бавно, липсва координация. При строежа на летищата не проявяваме фантазия, строим неподходящи сгради, донаждаме до тях пристройки, като кръпки. Все едно всеки телефонен абонат да си изобрети свой собствен апарат и после да го включи в световната мрежа.

Радиото прекъсна рязко думите на Мел:

— Кола номер едно и Сити двадесет и пет, на наземния диспечер. Центърът в Чикаго съобщава, че въпросният самолет ще влезе в зоната на наблюдение на летище „Линкълн“ в един часа и седемнадесет минути.

Часовникът на Мел показваше един часа и шест минути. Това означаваше, че Полет 2 пристигаше минута по-рано, отколкото предвиждаше ръководителят на полетите. Една минута по-малко за Джо Патрони. Само единадесет минути оставаха до решението на Мел.

— Кола номер едно, има ли промяна в състоянието на писта три-нула?

— Не, никаква промяна!

Нямаше ли да сгреши, ако изпълни решението си, мислеше си Мел. Изкушаваше се да даде знак на снегорините и автогрейдерите да настъпят, но се въздържа. Отговорността представлява двупосочна улица. Особено когато след заповедта един огромен лайнер за шест милиона долара можеше да се раздроби на парчета. Все още имаше надежда Джо Патрони да успее, макар че с всяка измината секунда шансовете му намаляваха. Мел забеляза, че прожекторите и другата техника, разположени около затъналия боинг, се изтегляха встрани. Но двигателите на самолета все още мълчаха.

— А кои са тези творци — попита Томилсън, — за които споменахте?

— Трудно ми е да ги изброя по име — разсеяно отвърна Мел.

Той наблюдаваше замислено картината пред себе си. Изтеглиха се всички коли и техника. Набитата, отрупана със сняг фигура на Джо Патрони се покатери по стълбичката близо до носа на самолета. На последното стъпало Патрони се спря, извърна се и даде знак — изглежда изкрещя нещо на работниците под него. После отвори предната врата на самолета и изчезна вътре. Веднага след него се заизкачва една по-стройна фигура. Вратата на — самолета се тръшна. Работниците изтеглиха стълбата встрани.

Репортерът Томилсън отново запита:

— Мистър Бейкърсфелд, не бихте ли изброили някои от тези хора с творчески подход към бъдещето на летищата?

— Да, наистина — каза Таня. — Ако можеш да назовеш някои?

„Това ми прилича на игра на дама, когато в къщи бушува пожар“, помисли си Мел, но реши да не отказва — щом Таня иска, ще играе.

— Някои мога да спомена — каза Мел. — Фокс от Лос Анжелос, Джоузеф Фостър от Хюстън, Алан Бойд, Томас Саливън, Хакъби от „Пан Американ“, Хърб Годфри от „Юнайтид еърлайнз“. В Канада — Джон С. Паркин, в Европа — Пиер Кот от „Ер Франс“, Каунт Касел във Федерална Германия. Разбира се, има и още.

— Към тях спада Мел Бейкърсфелд! — подхвърли Таня. — Не бива да го забравяте.

Томилсън, който усилено записваше, измърмори:

— Вече записах името му, разбира се от само себе си.

Мел се усмихна. Наистина ли се разбира от само себе си? Доскоро несъмнено беше така. Но знаеше, че напоследък бе изчезнал от сцената. А стане ли веднъж така, изхвърли ли те течението, независимо каква е причината, бързо те забравят. А по-късно, дори и да искаш, никога не можеш да се върнеш. Не че работата му сега на летище „Линкълн“ беше по-маловажна. Нито пък я вършеше по-зле; Мел знаеше, че като генерален директор на летището той бе все така изпълнителен и може би по-добър от всякога. Но стремежът му за големия принос в делото на авиацията, който някога се готвеше да осъществи, бе вече изчезнал. Днес за втори път тази мисъл неволно се прокрадваше в съзнанието му. Та нима това имаше значение? Нима това все още го вълнува? Да, вълнуваше го, призна пред себе си Мел.

— Вижте! — изкрещя Таня. — Включват двигателите. Репортерът вдигна глава, а Мел почувствува, че сърцето му заби до пръсване.

Синкав облак дим се появи зад третия двигател. Оборотите растяха, двигателят зави и заработи равномерно. Въздушната струя раздуха назад снежните преспи.

Облак дим се появи и зад четвъртия двигател, след миг се разпръсна и се понесе снежен вихър.

— Кола номер едно и Сити двадесет и пет, говори наземния диспечер — гласът прозвуча така неочаквано, че Мел усети как Таня изплашено подскокна до него. — Центърът в Чикаго съобщава, че въпросният самолет ще навлезе в нашата зона в един часа и шестнадесет минути… след седем минути.

Полет 2 се движеше по-бързо от очакваното. Това означаваше, че разполагат с минута по-малко.

Мел приближи часовника си до светлината на арматурното табло.

Върху размекнатата почва до края на пистата Патрони бе пуснал и втория двигател, след него заработи и първият.

— Все още могат и да успеят — тихо промълви той. После си спомни, че на два пъти преди това и четирите двигателя бяха включвани, но и двата опита пропаднаха.

Една самотна, тъмна фигура със светещи сигнални палки се придвижи пред затъналия самолет, за да се вижда от пилотската кабина. Човекът вдигна палките над главата си, което означаваше „пътят е свободен“. Мел чуваше и усещаше вибрациите на двигателите, но разбираше, че все още не работят с пълна мощност.

Оставаха шест минути. Защо Патрони не даде пълна газ?

Таня промълви възбудено:

— Нямам сили да издържа това напрежение.

— Аз съм целият в пот — каза репортерът и се размърда неспокойно на мястото си.

Джо Патрони отвори докрай дроселите! Най-накрая! Мел чу и усети растящия, всепоглъщащ рев на двигателите. Зад опашката на самолета се вдигнаха снежни вихри, които падаха в мрака отвъд ограничителните светлини на пистата.

— Кола номер едно — по радиото се разнесе остър глас. — Тук е наземният диспечер. Някаква промяна в писта три-нула?

Мел погледна часовника си и видя, че на Патрони му оставаха само три минути.

— Самолетът все още не се е помръднал — каза Таня, като се взираше напрегнато през прозореца. — Всички двигатели работят, но не мърда.

Самолетът се напрягаше, Мел съдеше по снежните вихри зад опашката. Но Таня беше права. Той не помръдваше.

Снегорините и тежките автогрейдери се бяха приближили и сигналните им лампи ярко припламваха.

— Почакайте! — отвърна Мел на диспечера. — Задръжте още малко. Не насочвайте самолета към писта две-пет. Положението на писта три-нула ще се измени след минутка, все едно по какъв начин.

И той превключи на вълната на щаба по снегопочистването, готов да даде команда на снегорините за настъпление.