Артър Хейли
Летище (41)

17

Кийт Бейкърсфелд погледна към часовника в радарната зала. Оставаше му още половин час от смяната. Беше му все едно. Бутна назад стола си, свали слушалките и се изправи. Огледа се наоколо — за последен път.

— Хей! — извика Уейн Тевис. — Какво става?

— Ето, вземи — отговори Кийт. — Може на някого да му потрябват — и той пъхна слушалките в ръцете на Тевис и излезе.

Кийт знаеше, че така трябваше да постъпи преди много години.

Чувствуваше странна лекота, нещо като облекчение. На какво ли се дължи това, мислеше си той в коридора.

Не на това, че успешно приземи Полет 2: в това отношение той вече нямаше илюзии. Кийт беше действувал компетентно, но всеки друг диспечер би постъпил по същия начин, а може би и по-опитно. Нито пък днешната му работа можеше да заличи или изкупи грешките му от миналото.

Нямаше значение и това, че успя да преодолее душевната си скованост, обзела го преди десетина минути. Все му беше едно — той просто искаше да се махне. Нищо не можеше да разколебае решението му.

Влезе в съблекалнята с дървените пейки и дъската, облепена със съобщения. Отвори долапчето си и извади костюма си. На поличките имаше някакви лични вещи, които не докосна. Искаше да вземе цветната снимка на Натали. Внимателно я отлепи от вътрешната страна на вратата. Натали с бикини, усмихната, решителното й лице, обсипано с лунички, косата й, разпиляна по раменете… Поиска му се да заплаче. Зад снимката й беше бележката, която той толкова много обичаше:

„…Но аз съм щастлива, че нашите два сина

са рожби на любов и страст непогасима.“

Кийт прибра и двете в джоба си. Нека някой друг да изхвърли останалите вещи. Не искаше нищо да му напомня за това място. Нищо.

Той се спря.

Замръзна на място, разбирайки, че несъзнателно бе стигнал до ново решение. Не знаеше в какво точно се състои това ново решение, не знаеше как ще му се стори то утре и ще може ли да живее с него. Но ако не може, изход все още имаше — кутийката с хапчетата беше в джоба му.

Но най-главното за тази вечер бе, че няма да отиде в хотелчето „О’Хейгън“. Отиваше си в къщи.

Едно нещо му беше ясно, едно нещо знаеше с положителност: ако иска да живее, да има бъдеще, трябва да се раздели с авиацията. Това щеше да се окаже най-трудното нещо за него, както и за всички, които преди него се бяха разделяли с професията на въздушния диспечер.

Но даже да преодолее раздялата, мислеше си Кийт, ще има моменти, когато миналото отново ще го навестява, когато ще си спомня за летище „Линкълн“, за Лийзбърг, за всичко, което се бе случило там. Можеш от всичко да избягаш, но не можеш да избягаш от спомена. Споменът за загиналото семейство Редфърн… за малката Валери Редфърн никога нямаше да го напусне.

Вярно е, че паметта може да се нагажда — към времето, към обстоятелствата, към реалността. Редфърнови са мъртви. А в библията е казано: „Нека мъртвите сами погребват своите мъртъвци.“ Било каквото било…

Кийт си мислеше дали отсега нататък ще може да се грижи за живите, за Натали, за децата си. А семейство Редфърн да остане само като тъжен спомен.

Не вярваше, че ще успее, не вярваше че ще му стигнат морални и физически сили, отдавна не вярваше вече в нищо. Но ще опита.

Той влезе в асансьора и се спусна надолу. Навън, на път към паркинга Кийт се спря. Обзет от внезапен импулс (макар и да знаеше, че по-късно ще съжалява), той извади кутийката с приспивателните хапчета от джоба си и изсипа съдържанието й в снега…