Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

4

Почти от първия миг, в който се срещна с адвоката Блиът Фриймантъл, оглавяващ делегацията на медоуудските жители, Мел Бейкърсфелд изпита към него инстинктивна неприязън. А сега, десетина минути, откакто стояха в кабинета му, тази неприязън прерасна в нескривано отвращение.

Изглежда адвокатът нарочно се държеше възможно най-противно и оскърбително. Още преди разговорът да започне, Фриймантъл подхвърли злобната си реплика, че не е дошъл за „празни приказки“, която Мел успя кротко да парира, макар че му стана неприятно. Оттук нататък всеки опит за обяснение на Мел бе посрещан със същата грубост и скептичност. Инстинктът му подсказваше, че този човек съзнателно се стреми да го предизвика с надеждата Мел да излезе от кожата си и направи невъздържани изказвания в присъствието на пресата. Но ако наистина такава беше стратегията на адвоката, Мел нямаше да се хване на въдицата му. С доста големи усилия той запази своя благоразумен и учтив тон.

Фриймантъл се възбунтува срещу, както той се изрази, „коравосърдечното безразличие на ръководството на летището спрямо здравето и благополучието на неговите довереници, жителите на Медоууд“.

Мел отвърна, че нито летището, нито авиокомпаниите, които го ползуват, проявяват коравосърдечие или безразличие.

— Напротив, ние сме съгласни, че шумът наистина представлява проблем, и правим всичко възможно по силите ни да се справим с него.

— Тогава вашите сили са жалки и нищожни! И какво сте направили? — Адвокатът Фриймантъл заяви: — Доколкото моите клиенти и аз виждаме — и чуваме — не правите нищо освен празни обещания, които не спазвате. Съвършено ясно е, че никой тук и пет пари не дава, ето защо сме решили да стигнем до съд.

Мел възрази, че това обвинение е невярно. Обясни, че съществува подробно изработена програма, съгласно която се избягват стартове от писта две-пет, насочена точно към Медоууд, винаги когато могат да се използуват други писти. Така че писта две-пет се ползува само при кацане, което причинява значително по-слаб шум, макар че този вариант намалява цялостната ефикасност на летището. Освен това пилотите от всички аеролинии са инструктирани да спазват мерките за намаляване на шума при излиталия над Медоууд и да завиват непосредствено след отделяне от земята, преди да достигнат селището. Диспечерите на въздушното движение им съдействуват в това отношение.

— Би трябвало да разберете, мистър Фриймантъл — добави Мел, — че това съвсем не е първата ни среща с жителите на селището. Обсъждали сме общите си проблеми много пъти.

— Но вероятно при тези срещи — отряза го Елиът Фриймантъл — не се е говорело достатъчно открито в очите.

— Открито или не, вие вероятно сега се опитвате да наваксате?

— Възнамеряваме да компенсираме много неща — изгубено време, разпилени усилия и недобросъвестност — последното не от страна на моите клиенти.

Мел реши да не отговори. Нищо не можеше да се постигне и за двете страни с подобна разправия, освен, може би, рекламна гласност на Елиът Фриймантъл. Мел забеляза, че моливите на репортерите препускаха по бележниците им. Единственото нещо, което адвокатът ясно проумяваше, бе как да предложи жив материал за пресата.

Мел реши, колкото му е възможно по-скоро в рамките на вежливостта, да сложи край на тези разговори. Той остро усещаше присъствието на Синди, която все още седеше така, както я бе заварила делегацията, макар сега да изглеждаше отегчена, което неизбежно ставаше, щом се заговореше по въпроси, свързани с летището. Този път обаче Мел й съчувствуваше. Като се има пред вид сериозността на това, което двамата разискваха, случаят Медоууд бе наистина досадно вмешателство.

Освен това Мел не преставаше да се безпокои за Кийт. Мислеше си какво ли става с него сега в радарната зала? Не трябваше ли да настоява Кийт да напусне дежурството си тази вечер и да продължат започнатия разговор, който — до момента, когато ги прекъсна ръководителят на полетите — сякаш бе тръгнал в желаната насока. Може би и сега не беше съвсем късно… После и Синди, а наистина тя има право на предимство пред Кийт, а ето че този хаплив като оса адвокат Фриймантъл продължава да се пени…

— След като вие сам споменахте за мерките за намаляване на шума — саркастично запита Елиът Фриймантъл, — бих искал да ви запитам какво става с тях тази вечер?

Мел въздъхна.

— Навън вилнее буря вече три дни. — Погледът му обхвана останалите хора в делегацията. — Сигурен съм, че всички сте я усетили. Тя създава извънредни затруднения.

Той обясни за задръстването на писта три-нула, временната необходимост да се излита от писта две-пет и неизбежния шум над Медоууд.

— Разбираме всичко това — заговори един от делегацията. Той бе човек с груба челюст, оплешивяващ, когото Мел бе виждал при други обсъждания на този въпрос. — Знаем, че има буря, мистър Бейкърсфелд. Но ако живеете точно отдолу и знаете защо самолетите минават над вас, от това не ви става по-добре, независимо има ли буря, или не. Между впрочем името ми е Флойд Занета. Аз бях председател на събранието…

Елиът Фриймантъл ловко го прекъсна.

— Извинете ме, но преди да продължим, трябва да изтъкнем още едно обстоятелство. — Явно адвокатът нямаше намерение да дава свобода на хората от делегацията, макар и за малко Той се обърна към Мел и хвърли бегъл страничен поглед към журналистите. — Не е единствено шумът, който изпълва домовете и трещи в ушите на жителите от Медоууд, макар че това само по себе си е ужасно — той разбива нервите, руши здравето, лишава дечицата от така необходимия им сън. Съществува и физическа инвазия…

Тук Мел го прекъсна:

— Сериозно ли предлагате като единствен изход на създалата се днес ситуация да се закрие летището?

— Не само че предлагам това, но и ще ви заставим да го направите! Преди миг споменах за физическа инвазия върху живота на гражданите. Ето това ще докажа пред съда от името на моите доверители. И ние ще спечелим!

Останалите членове на делегацията, включително и Флойд Занета, кимнаха в негова подкрепа.

Давайки възможност на думите си да постигнат желания от него ефект, Елиът Фриймантъл се размисли. Реши, че е стигнал достатъчно далеко. Разочарова го това, че въпреки злобните си усилия, не можа да накара генералния директор на летището да избухне. Същата техника той бе използувал и преди, често с успех; тази техника наистина бе добра, защото избухливите хора неизменно експлодираха в присъствие на печата, което бе и главната цел на Фриймантъл. Но Бейкърсфелд, макар и видимо отегчен, бе достатъчно ловък, за да не попадне в този капан. Нищо, няма значение, мислеше си Елиът Фриймантъл. Все пак той успя. Видя как репортерите прилежно записваха всяка негова дума, а неговите думи (като се махне подигравателния и заядлив тон) добре щяха да звучат в печата, дори по-добре, помисли си той, от предишната му реч на събранието.

Разбира се, Фриймантъл си даваше сметка, че всичките разговори тук са само словесно жонглиране. От тях нищо нямаше да излезе. Дори да успееха да склонят генералния директор на летището Бейкърсфелд на своя страна — което беше почти невероятно, — той самият нищо не можеше да предприеме. Летището беше факт, то съществуваше реално и нищо не можеше да промени тази реалност — такава, каквато е и където е. Не, целта на неговото посещение тази вечер тук бе донякъде да привлече общественото внимание, но главно (от гледна точка на адвоката Фриймантъл) да убеди жителите на Медоууд, че са си избрали решителен защитник, така че потокът от договорни формуляри (както и паричните чекове) да не спира да се лее към кантората на Фриймантъл и Сие.

Колко жалко, мислеше си Фриймантъл, че цялата тълпа от медоуудски жители, която чакаше долу, не можа да го чуе как самоотвержено атакува заради тях този Бейкърсфелд. Но затова пък ще прочетат словото му в утрешните вестници. Освен това Елиът Фриймантъл съвсем не смяташе, че разговорът в момента ще бъде последната точка от тазвечершната програма на летището. Той бе вече обещал на телевизионните екипи, които чакаха долу, че след разговорите с директора ще направи публично изявление. Надяваше се, че телевизионните камери са вече разставени в централната зала и макар че тоя негър, полицейският лейтенант, забраняваше всякакви демонстрации, Фриймантъл щеше ловко да превърне своето изявление пред телевизията в успешна демонстрация.

Само преди миг Елиът Фриймантъл спомена, че ще поведе съдебен процес — и както бе успял по-рано тази вечер да убеди жителите на градчето, този процес щеше да бъде основната му дейност в защита на техните интереси. „Моето призвание е законът — беше им казал той. — Законът и нищо друго.“ Това, разбира се, не беше истина. Но политиката на Фриймантъл можеше да се извръща и огъва според изискванията на случая.

— Какви съдебни действия ще предприемете — посочи Мел Бейкърсфелд, — това си е ваша работа. Все пак бих ви припомнил, че съдът поддържа правото на летищата да действуват независимо от съседните селища, тъй като представляват обществена необходимост и удобство.

Веждите на Фриймантъл се стрелнаха нагоре:

— Аз не съм очаквал, че вие също сте адвокат.

— Аз не съм адвокат и съм сигурен, че съзнавате този факт.

— Напротив, за момент почнах да се колебая — подигравателно се ухили Фриймантъл. — Защото аз съм адвокат, и то с известен опит. Също така искам да ви изтъкна, че съществуват съдебни прецеденти в полза на моите доверители. — И както пред събранието, той изстреля внушителен поменик от съдебни дела — „САЩ срещу Козби“, „Григз срещу Алигени“, „Торнбърг срещу Портланд“, „Мартин срещу Сиатъл“.

Това развесели Мел, макар да не го показа. Той бе запознат с тези дела. Познаваше и други, с драстично различни решения, за които Елиът Фриймантъл или не знаеше, или предпазливо бе предпочел да не спомене. Мел подозираше, че второто е по-вероятно, но нямаше намерение да се впуска в съдебен спор. Това щеше да стане, ако и когато му дойде времето, в съда.

И все пак Мел не виждаше защо трябва да оставя адвоката, когото сега още по-яростно ненавиждаше, да си прави каквото си ще. Като се обърна към цялата делегация, Мел обясни защо се стреми да избягва съдебни разправии, но добави:

— Тъй като сме се събрали, бих искал да ви кажа някои неща по въпроса за летищата и шума изобщо.

Забеляза, че Синди започна да се прозява.

Фриймантъл моментално реагира:

— Съмнявам се, че това ще ни е нужно. Следващата стъпка от наша страна…

— Ооо! — Мел реши да изостави своя мек тон и заговори настъпателно: — Означава ли това, че след като аз ви изслушах търпеливо, вие и вашата делегация не сте готови да ми отвърнете със същата учтивост?

Занета, който бе проговорил и преди, изгледа останалите:

— Струва ми се, трябва…

Мел го прекъсна остро:

— Нека мистър Фриймантъл отговори.

— Наистина няма смисъл — адвокатът се усмихна ласкаво — да се повишава глас или да се държим непристойно.

— В такъв случай, защо вършехте точно тези две неща, откакто влязохте в кабинета ми?

— Ъх, аз не мисля…

— Аз пък мисля!

— Не чувствувате ли, че почвате да губите самообладанието си, мистър Бейкърсфелд?

— Не! — усмихна се Мел. — Мъчно ми е, че ще ви разочаровам, но не е така. — Усещаше, че бе взел преднина, сварвайки адвоката неподготвен за такъв отпор. Сега той продължи: — Вие наговорихте доста приказки, мистър Фриймантъл, и не всички с учтив тон. Има някои неща, които аз бих искал да се отбележат. Сигурен съм, че ако не някой от вас, то поне пресата ще прояви интерес и към двете страни.

— О, не че ние не проявяваме интерес! Само че всичките тия блудкави извинения сме ги чували и преди. — Както винаги, Елиът Фриймантъл бързо се съвземаше. Но пред себе си той беше длъжен да признае, че първоначалното меко държане на Бейкърсфелд беше приспало неговата бдителност и острата контраатака го порази неочаквано. Изведнъж осъзна, че генералният директор на летището е по-проницателен, отколкото той предполагаше.

— Не съм споменал, че ще поднасям извинения — подчерта Мел. — Става дума за един общ поглед върху шума и ситуациите на летището.

Фриймантъл сви рамене. Напрягаше мисълта си да открие някакъв нов подход, важен и любопитен за пресата, за да отклони вниманието от себе си. Но в момента не виждаше как да предотврати станалото.

— Дами и господа — започна Мел, — когато влязохте тази вечер, се заговори за откровени и прями разговори от двете страни. Мистър Фриймантъл използува своя шанс. Сега аз ще бъда също толкова откровен.

Мел усети, че бе изцяло спечелил вниманието на двете жени и четиримата мъже в делегацията, както и на журналистите. Дори Синди тайно го наблюдаваше. Той продължи да говори кротко:

— Всички тук знаят или поне би трябвало да знаят мерките, които предприехме на международното летище „Линкълн“, за да облекчим живота на хората в околностите на летището от гледна точка на шума. Някои от тези мерки вече се споменаха, съществуват и други, като например използуването на отдалечени площадки за изпробване на двигатели, и то само в определени часове на деня.

Елиът Фриймантъл, който неспокойно се въртеше на стола си, го прекъсна:

— Но вие признахте, че тези така наречени системи на практика не се прилагат.

— Не съм признал нищо подобно — сряза го Мел. — В повечето време те се прилагат, въпреки възможните компромиси. Признах, че тази вечер не се прилагат поради изключително тежките атмосферни условия Ако говорим честно, и аз да съм пилот, в такова време при излитане не бих намалил мощността на двигателите. Подобни ситуации неизбежно ще се повтарят от време на време.

— През всичкото време!

— Не, сър! И моля ви, позволете ми да довърша! — Без да спира, Мел продължи: — Фактите са следните: летищата — тук и навсякъде — вършат почти всичко, което е по силите им, за намаляване на шума. Може би няма да ви се хареса и не всеки в нашия бизнес го признава, но истината е такава: едва ли някой би могъл нещо повече да направи. Не може да накараш едно чудовище, тежащо стотици тонове, с мощни двигатели да се движи на пръсти. Когато огромен реактивен самолет каца или излита, неизбежно ще разтърсва адски хората, които са наблизо. — По устните на някои пробегнаха бързи усмивки, но Фриймантъл седеше намръщен. — И ако имаме нужда от летища — а явно имаме, — някой някъде ще трябва да се примири с шума или да се премести.

Сега беше ред на Мел да забележи как писалките на репортерите бързо препускаха по листовете.

— Вярно е също така — продължи Мел, — че авиоконструкторите работят върху приспособления за заглушаване на шума, но — ще бъда откровен с вас — малцина хора в самолетната индустрия гледат сериозно на този проблем и наистина не полагат за него максимални старания, както при разработката на някой нов модел. При най-добрия случай новите мерки ще бъдат палиативни. Ако не ми вярвате, нека ви припомня, че макар и камионите да съществуват много по-дълго от самолетите, никой досега не е изобретил за тях наистина ефективен заглушител. Още нещо трябва да се има пред вид: докато се измисли някакъв приличен заглушител за един реактивен двигател, ще влязат в употреба нови, още помощни реактивни двигатели, които, дори с вградени заглушители, ще бъдат по-шумни от досегашните. Както виждате — добави Мел, — аз съм абсолютно искрен.

Една от жените в делегацията глухо промърмори:

— Да, наистина сте напълно искрен.

— Това ме кара да погледна в бъдещето — продължи Мел. — Идват нови модели, нови поколения реактивни самолети-бегемоти като „Локхийд 500“, които скоро ще се включат в редовни полети. А след тях — свръхзвуковите транспортни самолети — „Конкорд“ и други. Тези като „Локхийд 500“ не са свръхзвукови-това означава, че те няма да надвишават скоростта, на звука и техният шум ще е малко по-голям от този на досегашния. Свръхзвуковите ще имат изключително шумни двигатели и още — звуковият гръм, който ще се получава при преминаването на звуковата бариера. И тогава ще имаме истински проблем с шума, много по-страшен от сегашния. Може би сте чели или слушали — както и аз — оптимистичните прогнози, че звуковият гръм ще става високо над градовете и летищата и въздействието му върху земята ще бъде минимално. Не вярвайте в това! Беда застрашава всички нас, хората на земята, хора като мен, които управляват летища и авиокомпании, инвестирали милиони долари за съоръжения. Те трябва непрекъснато да се използуват, иначе ще банкрутираме. Вярвайте ми, ще дойде време, когато ще мечтаем за този шум, който не понасяме в момента.

 

 

— И така, какво предлагате на моите доверители? — саркастично запита Елиът Фриймантъл. — Още отсега ли да постъпят в приютите за душевно болни, или да почакат, докато вие и вашите бегемоти ги прогоните оттук?

— Не! — твърдо отговори Мел. — Не казвам такова нещо! Просто споделям чистосърдечно, както вие самият пожелахте. Не предлагам готови отговори. Нито пък правя обещания, които летището няма да изпълни. Казвам също, че според мен шумът по летищата ще се увеличава. Иска ми се да ви напомня, че проблемът не е нов: той съществува, откакто съществуват влаковете и откакто към тях се присъединиха камионите, автобусите и автомобилите. Същият проблем възникна, когато през населените места започнаха да се прокарват автостради или когато започнаха да се строят летища и да се разрастват. Всичко това се прави за доброто на хората — поне така мислим ние, — те създават шум и независимо от усилията ни ще продължават да го създават. Камиони, влакове, автостради, самолети — всичко това съществува. Те са станали част от нашия живот и докато не променим своя начин на живот, длъжни сме да се примиряваме с техния шум.

— С други думи, моите клиенти трябва да се откажат от всяка идея за спокойствие, несмущаван сън, уединение и тишина до края на живота си?

— Не — каза Мел. — Мисля, че ще трябва да се преместят. Не говоря официално, разбира се, но съм убеден, че в последна сметка летищата ще са принудени да хвърлят милиони и да откупят населените места наоколо им. Много от тези райони ще се превърнат в индустриални зони, където шумът ще е без значение. Естествено, ще се предложат разумни компенсации на тези, които са притежавали домове близо до летища и са били принудени да ги напуснат.

Елиът Фриймантъл стана и подкани останалите от делегацията да го последват.

— Последните ви думи — обърна се той към Мел — са единственото разумно нещо, което чух тази вечер. Но компенсацията може да се изплати и по-рано, отколкото очаквате, и в много по-голям размер. — Фриймантъл кимна отривисто. — Ще се срещнем отново в съда.

Той излезе и останалите го последваха.

През вратата към антрето Мел чу как една от жените възкликна:

— Вие бяхте възхитителен, мистър Фриймантъл. На всички ще разкажа.

— А, благодаря ви, благодаря…

Гласовете затихнаха. Мел тръгна към вратата, за да я затвори.

— Съжалявам, че така се получи — обърна се той към Синди. Сега двамата бяха отново сами и той не знаеше какво още биха могли да си кажат.

Синди отвърна ледено:

— Напълно в твоя стил. Трябвало е да се ожениш за летище.

В това време Мел забеляза, че един от репортерите, Томилсън от „Трибюн“, се бе върнал в приемната.

— Мистър Бейкърсфелд, може ли да ви видя за момент?

— Какво има? — уморено попита Мел.

— Останах с впечатлението, че не сте във възторг от мистър Фриймантъл?

— Ще ме цитирате ли?

— Не, сър.

— Тогава впечатлението ви не ви лъже.

— А може би това ще представлява интерес за вас! — каза репортерът.

И той му подаде екземпляр от писмените договори, които Елиът Фриймантъл беше раздал по време на събранието на жителите от Медоууд.

— Как ви попадна това? — попита Мел, след като го прочете.

Репортерът му обясни.

— Колко хора присъствуваха на събранието?

— Преброих ги. Грубо, шестстотин.

— И колко от тези договори бяха подписани?

— Не зная със сигурност, мистър Бейкърсфелд, но струва ми се сто и петдесет бяха подписани и върнати. Много от присъствуващите казаха, че ще изпратят своите договори по пощата.

Мел мрачно се замисли: сега той си обясни театралното позиране на Елиът Фриймантъл, разбра защо и на кого адвокатът се е стремял да направи впечатление.

— Предполагам, че вие правите същата аритметика, която направих и аз? — попита репортерът Томилсън.

Мел кимна.

— Получава се прилична сума.

— Наистина не бих възразил на мен да ми се падне част от нея.

— Може би ние с вас сме си избрали погрешни професии? Вие ли пишете за събранието в Медоууд?

— Да.

— И нима никой от присъствуващите не забеляза, че цялостният законен хонорар на адвоката ще достигне най-малко петнайсет хиляди долара?

Томилсън поклати глава:

— Или не са се сетили за това, или пък им е все едно. Освен това Фриймантъл е личност, хипнотизатор дори, бих казал. Те го гледат в устата като омагьосани.

— Ще споменете ли това в репортажа си? — и Мел му върна договора.

— Разбира се, но не се учудвайте, ако не се появи във вестника. Ще го задраскат от редакцията. Много са предпазливи с професионални съдебни проблеми. Освен това от юридическа гледна точка тук няма нищо нередно.

— Не, разбира се — отвърна Мел, — но това е неетично и едва ли ще се хареса на адвокатската колегия. Но не е незаконно. Обществеността на Медоууд трябваше да си наеме един адвокат, който да защищава интересите не на отделни личности, а на селището. Но ако хората са лековерни и искат адвокатите да разбогатяват, това си е тяхна работа.

— Мога ли да цитирам част от думите ви? — ухили се Томилсън.

— Вие влязохте с думите, че вестникът ви няма да печата това, което говорим, спомняте ли си?

— О’кей.

Ако можеше да допринесе някаква полза, Мел би замълчал и оставил да го цитират. Но знаеше, че е безсмислено. Знаеше също, че адвокати като Фриймантъл кръстосват из цялата страна, подписват договори с групи хора и после тормозят летища, авиолинии и понякога — пилоти.

Мел не беше против съдебните разправии: всеки имаше право на съдебна защита. Но за съжаление в много случаи хората биваха подвеждани, залъгвани с празни надежди; цитираха им като примери внушително-звучащи, но едностранчиви извадки от съдебни процеси, като тези, които Елиът Фриймантъл ползуваше тази вечер. В резултат на това в съда се завеждаха безброй дела — скъпи и времеемки процеси, повечето предварително осъдени на провал, от които само ангажираните адвокати изплуваха като победители.

Ако бе научил Мел тези факти от Томилсън преди, той щеше да насочи думите си към делегацията, да наостри вниманието им към Елиът Фриймантъл, да ги предупреди в какво несигурно начинание се впускат. Сега бе твърде късно.

— Мистър Бейкърсфелд — каза репортерът от „Трибюн“, — бих искал да ви запитам още нещо — за летището въобще. Ако ми отделите няколко минути…

— Във всяко друго време — с удоволствие! — Мел вдигна ръце безпомощно. — Но точно в момента са ми се струпали петнайсет неща наведнъж.

— Ясно. Все пак ще се навъртам тук още малко. Дочувам, че шайката на Фриймантъл мъти нещо долу. Така че по-късно, ако се удаде възможност…

— Ще направя каквото мога — отговори Мел, макар че нямаше намерение да се задържа повече на летището тази вечер. Той уважаваше желанието на Томилсън да се разрови под повърхността на всеки проблем, който описваше, но на Мел му бе дошло до гуша от делегации и репортери в една вечер.

А що се отнася до това, което Фриймантъл и хората от Медоууд „мътят долу“, Мел реши да го остави на грижите на лейтенант Ордуей и неговите полицаи.