Артър Хейли
Летище (6)

6

Предметът на размислите на Мел — капитан Върнън Димирест от „Транс Америка“ — се намираше в този момент на около три мили от летището. Той шофираше своя мерцедес 230 SL и за разлика от тежкото пътуване преди няколко часа — от дома му до летището — сега почти нямаше трудности по прясно почистените от снега улички. Продължаваше силно да вали, острият вятър не спираше, но новата снежна покривка още не бе станала толкова дълбока, че да затруднява шофирането.

Крайната цел на Димирест бе групата триетажни здания, недалеко от летището, известни сред летците като „Кварталът на стюардесите“. Тук живееха стюардеси от различни авиокомпании на летище „Линкълн“. Обикновено апартамент-четата се наемаха от две или три момичета и всяко домакинство си имаше свое име. Най-често ги наричаха „гнезденцата на стюардесите“.

Тези гнезда бяха редовно терен за най-шумни веселби в свободните от полети дни и главна сцена на любовните романи, които често възникваха между стюардесите и мъжката половина от пилотските екипажи.

Разбира се, гнездата на стюардесите не бяха по-разпуснати от всички останали апартаменти, в които живееха сами момичета.

За времето, в което работеше в авиацията, Върнън Димирест се бе радвал на не малко стюардеси. И наистина, зад себе си той бе оставил низ от любовни приключения с красиви и интелигентни млади жени, за които един монарх или един моден идол на съвременното кино би могъл само да мечтае, но не и да постигне. Стюардесите, които Димирест и неговите колеги познаваха и любеха, не бяха нито пропаднали, нито пък „лесни“ момичета. Те просто бяха живи, отзивчиви и темпераментни същества, които умееха да ценят истинските мъже и не се отказваха от тях, особено като им бяха подръка.

Едно от момичетата, което оценяваше, така да се каже, достойнствата на Върнън Димирест и не искаше да се откаже от него, беше жизнената, привлекателна англичанка, брюнетката Гуен Мейгън. Дъщеря на фермер, тя напуснала дома си преди десет години и едва осемнадесетгодишна пристигнала в Съединените щати. Преди да постъпи в „Транс Америка“, тя бе работила за кратко време като манекен в Чикаго. Благодарение на това вероятно Гуен съчетаваше външна изящност и достойнство със страстен темперамент в леглото.

Върнън Димирест пътуваше точно към апартамента на Гуен.

По-късно тази вечер двамата щяха да полетят за Рим с Полет 2 на „Транс Америка“. В пилотската кабина капитан Димирест ще бъде командир на екипажа, а в пътническите салони — Гуен Мейгън — старша стюардеса. В Рим екипажът щеше да има тридневен престой, с „преспиване“, а друг екипаж, който в момента караше тридневния си отдих, щеше да върне обратно самолета.

Думата „преспиване“ отдавна бе влязла в официалния, жаргон на авиокомпаниите и широко се използуваше. Явно, този, който я бе въвел, е имал чувство за хумор: тъй като при всички случаи екипажите изпълняваха и буквалното, и преносното й значение. Димирест и Гуен Мейгън възнамеряваха да вложат собствена интерпретация в това понятие. Щом пристигнеха в Рим, незабавно щяха да тръгнат за Неапол за четиридесет и осем часово „преспиване“ заедно. Това бе мечта, идилия и Върнън Димирест щастливо се усмихна при мисълта за нея. Вече приближаваше „Кварталът на стюардесите“ и като си спомни колко добре се бяха развили останалите му дела тази вечер, усмихна се още по-широко.

Тази вечер тръгна по-рано за летището, след като се сбогува със съпругата си Сара, която — както винаги — благо му пожела приятен и добър път. Ако живееха в друго време, Сара вероятно би запълвала часовете на неговото отсъствие с шев или плетиво. Но сега тя щеше да посещава своя клуб, да се отдаде на бридж и рисунки с маслени бои. Това бяха нещата, които я крепяха в живота й.

Сара беше безстрастна и вечно унила, тези нейни качества съпругът й отдавна бе приел, а напоследък — в известен перверзен смисъл — дори ценеше. Между своите полети и любовните си приключения той мислеше за кратките си престои в дома си и дори шеговито споделяше с приятели, че ме прибира „в хангара за почивка“. Бракът му предлагаше и още едно преимущество. Докато траеше, жените, с които се любеше, можеха да се влюбват безумно в него, можеха да искат какво ли не от него, но не и да предявяват желание или надежда да се свържат в семейство. Така бракът му вечно го предпазваше от прибързани и необмислени постъпки, които в прегръдките на страстта би могъл да предприеме. Що се отнася до интимния му живот със Сара, той все още от време на време я удостояваше с ласките си, макар че тези отношения повече наподобяваха на снизходителна игра между стопанин и старото му куче. Сара покорно отвръщаше на нежностите му, но Димирест подозираше, че въздишките и тръпките й идеха от навик, а не от страст и ако напълно прекратяха сексуалните си отношения, тя едва ли би страдала. Бе уверен, че Сара предполага за неговите похождения: тя инстинктивно ги усещаше, макар и да не разполагаше с доказателства. Но, както можеше да се очаква от нея, тя предпочиташе нищо да не знае, а това напълно удовлетворяваше и улесняваше Димирест.

Другото, което го зарадва тази вечер, бе докладът на комисията по снегопочистването, с който той нанесе жесток удар в ребрата на тоя надут бюрократ, неговия шурей Мел Бейкърсфелд.

Критичният доклад бе изцяло идея на Димирест. В началото другите двама представители на авиокомпанията в комисията изказаха убеждението, че ръководството на летището прави всичко по силите и възможностите си, за да се справи с извънредните обстоятелства. Капитан Димирест упорито твърдеше обратното. На края другите двама се примириха и предоставиха на Димирест сам да напише доклада; отлична възможност да го направи злъчен и язвителен колкото си иска. Той въобще не си даде труд да се придържа към действителните факти: кой пи би проверявал истината при толкова сняг наоколо? Старателно се погрижи обаче докладът да бъде широко разпространен и да причини максимум неприятности и грижи на Мел Бейкърсфелд. Сега докладът щеше да бъде ксерографиран и разпратен до регионалните вицепрезиденти на всички авиолинии, до главните дирекции на авиокомпаниите в Ню Йорк и къде ли не. И като знаеше с какво задоволство ще се нахвърлят върху изкупителната жертва заради предизвиканите закъснения, капитан Димирест бе уверен, че веднага след получаването на доклада телефоните и телетипите ще заработят като луди.

Отмъщение, мислеше с удоволствие Димирест, малко, но приятно отмъщение. Сега вече ще накара своя куцукащ родственик двойно да обмисля приказките си, преди да дръзне да атакува Димирест и Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, както бе постъпил публично преди две седмици.

Капитан Димирест свърна своя мерцедес пред паркинга на един от блоковете. Плавно паркира и излезе. Беше пристигнал малко по-рано — петнадесет минути преди часа, в който бе обещал да мине и вземе Гуен за летището. Независимо от това реши да се качи.

Отключвайки входната врата с ключа, който Гуен му бе дала, тихичко си тананикаше и дори се усмихна, като осъзна, че си припява „О, Sole mio!“ Защо пък не? Напълно подходяща песничка. Неапол, вместо сняг — топлата южна нощ, панорамата на залива под осеяното със звезди небе, нежни звуци на мандолина, вечеря с „кианти“ и Гуен Мейгън до него… И от всичко това го отделяха само някакви двадесет и четири часа. Е, как тогава! О, Sole mio! Той продължи да си тананика.

В асансьора се сети за още едно приятно обстоятелство: тази вечер му предстоеше особено лек полет!

Наистина тази вечер, въпреки че беше командир на Полет 2 „Златната флотилия“, капитан Димирест щеше да има сравнително малко работа, тъй като щеше да лети в качеството си на пилот-контрольор. Друг капитан с четири нашивки — Ансън Харис, почти равен по ранг на Димирест — щеше да ръководи полета и да седи на командирското място вляво. Димирест щеше да седи отдясно — на мястото на първия пилот — и оттам щеше да наблюдава и докладва за работата на капитан Харис.

Такъв контролен полет бе задължителен за капитан Харис, защото компанията „Транс Америка“ реши да го прехвърли от вътрешни в международни линии. И за да бъде пълноправен пилот по международните маршрути, трябваше да премине два контролни презокеански рейса с редовен капитан на авиокомпанията, с ранг на инструктор. А Димирест имаше такъв ранг.

След двата презокеански полета — днешният бе вторият — Харис щеше да бъде изпитан от старши пилот и чак тогава можеше да му се повери самостоятелен международен маршрут.

Тези полети, както и редовните контролни полети през шест месеца, задължителни за всички пилоти от всички аеролинии, представляваха щателна проверка на поведението във въздуха на летателните навици на пилотите. Изпитите ставаха на редовните рейсове и единственото, което можеше да подскаже на пътниците, че на борда се провежда контролна проверка, беше присъствието в пилотската кабина на двама капитани с четири нашивки.

Независимо от това че пилотите се изпитваха един друг, редовните и специалните проверки бяха винаги сериозни и взискателни. Самите пилоти държаха на това. Твърде много неща рискуваха — сигурността на хората и високите професионални критерии, — ако си позволят приятелско потупване по рамото и недоглеждане на слабостите. Проверяваният пилот съзнаваше, че трябва да отговори на поставените стандарти във всяко отношение. Ако не задоволи изискванията, автоматически следваше неблагоприятен отзив за възможностите му и още по-взискателна проверка от страна на главния пилот на авиокомпанията и службата на изпитвания увисваше на косъм.

И все пак, без да се снижават или пренебрегват професионалните изисквания, капитаните от по-висш ранг, които провеждаха контролните проверки, се отнасяха към колегите си добросъвестно и вежливо. Но Върнън Димирест бе изключение.

С всеки пилот, когото изпитваше — независимо по-висш или по-низш по ранг от него — той се държеше като с провинил се ученик, извикан на обяснение пред директора. На всичко отгоре в ролята си на директор Димирест биваше досаден, арогантен, високомерен и груб. Не се мъчеше да скрие убеждението си, че никой не може да го достигне в изкуството на пилотажа. Колегите му, които третираше по този начин, вътрешно кипяха от яд, но нямаха избор и му се подчиняваха. Но се заричаха един пред друг, че когато на Димирест му дойде редът, ще му подготвят най-жестокия и най-мъчителен контролен полет. И те неотстъпно изпълняваха заплахата си, но винаги резултатът биваше един и същ: Върнън Димирест пилотираше безукорно и не им даваше за какво да се хванат.

И днес следобед, верен на своя стил при контролен полет, Димирест позвъни на капитан Харис у дома:

— Тази вечер движението ще бъде затруднено — без всякакво встъпление поде Димирест — и тъй като държа екипажът ми да бъде навреме на летището, съветвам ви да тръгнете значително по-рано.

Ансън Харис, който в своите двадесет и две години на безупречна служба в „Транс Америка“ не бе закъснял нито веднъж за полет, кипна и едва не се задуши от гняв. За щастие, преди да успее да се окопити и издаде звук, Димирест затвори телефона.

За да бъде напълно сигурен, че Димирест няма да има за какво да го упрекне, макар и все още бесен, капитан Харис пристигна на летището три часа преди полета, вместо обичайния един час. Капитан Димирест след уговорката си с комисията по снегопочистването срещна Харис в кафенето. Димирест бе в спортен костюм: униформеният държеше в гардероба си на летището и възнамеряваше по-късно да се преоблече. Капитан Харис, прошарен пилот-ветеран, към когото по-младите пилоти се обръщаха с почтителното „сър“, беше в униформата на „Транс Америка“.

— Здравей, Ансън! — Върнън Димирест се отпусна на съседното столче на бара. — Виждам, че си взел пред вид съвета ми.

Капитан Харис стисна още по-здраво чашата с кафето, но сдържано отвърна:

— Добър вечер, Върн!

— Подготовката за полета ще започнем двадесет минути по-рано от нормалното — каза Димирест. — Искам да проверя бордовия ти дневник.

Слава богу, помисли си Харис, че жена му вчера прегледа дневниците му и нанесе последните корекции. Но добре ще е да провери пощата в диспечерската стая. Този мръсник може да го упрекне, че не е нанесъл измененията, направени днес следобед. За да успокои ръцете си, които трепереха от гняв, Харис взе да тъпче лулата си и запуши.

Усети върху себе си критичния поглед на Върнън.

— Не сте с униформена риза.

В първия миг Харис не повярва, че колегата му говори сериозно. Но като разбра, че онзи въобще не се шегува, лицето му се покри с гъста червенина.

Пилотите от „Транс Америка“, както и пилотите от всички аеролинии ненавиждаха униформените ризи. Тези ризи се доставяха от самите компании и струваха девет долара, но бяха лошо ушити и материята им бе от съмнително качество. Макар и противно на устава, всеки можеше да си купи много по-хубава риза и много по-евтина, като външната разлика бе почти незабележима. Повечето пилоти си купуваха такива неуниформени ризи. Включително и Върнън Димирест. Ансън Харис бе чувал самия Върнън да говори с презрение за униформените ризи и да сочи предимствата на собствените си.

Капитан Димирест поръча на сервитьорката кафе и с успокояващ тон се обърна към Харис:

— Всичко е наред. Няма да спомена в доклада си, че съм ви видял в неуформена риза… разбира се, ако се преоблечете, преди да стъпите на борда на моя самолет.

„Дръж се! — каза си Харис. — Господи боже, дай ми сили да се сдържа и да не фрасна тоя кучи син по мутрата. Но защо е всичко това? Защо?“

Добре! Добре, реши той. Ще преглътне обидата и ще си сложи униформената риза. Ще лиши Димирест от удоволствието да го упрекне дори за най-незначителното нещо. Макар че бе трудно да изнамери униформена риза за тази вечер. Може би ще трябва да поиска назаем — да направи смяна с някой друг капитан или първи пилот. Като им обясни защо, те едва ли биха му повярвали. Самият той не можеше да повярва на ушите си.

Но когато дойде време за контролен полет на Димирест… отсега нататък… да му мисли… Ансън Харис имаше добри приятели сред старшите пилоти. Ще се погрижи и Димирест да сложи униформена риза и да спазва устава до най-дребните и досадни подробности… Впрочем този злобар ще запомни, мрачно си помисли Харис, той положително няма да забрави.

— Хей, Ансън! — Димирест изглеждаше доволен. — Отхапа мундщука на лулата!

Това бе съвсем вярно.

Върнън си припомни този момент и се разсмя. Да, наистина, полетът тази вечер нямаше да бъде труден — поне за него.

Асансьорът спря на третия етаж и мислите му го върнаха към настоящето. Излезе на покритата с килим площадка и свърна свойски вляво към апартаментчето, в което Гуен Мейгън живееше заедно с една стюардеса от „Юнайтид еърлайнз“. Димирест знаеше, че съквартирантката на Гуен не беше в къщи, летеше на нощен рейс. Той заудря по звънеца техния установен сигнал — инициалите си по морзовата азбука — ти-ти-ти-та-та-ти-ти… и си отключи със същия ключ, който бе използувал долу за входната врата.

Гуен беше под душа. Той чу шума на течащата вода. Като приближи до вратата на спалнята й, тя се провикна:

— Върнън, ти ли си? — и дори сега надвивайки плясъка на водата, нейният глас с безупречно английско произношение прозвуча мелодично и вълнуващо. Нищо чудно, помисли си той, че Гуен има такъв успех сред пътниците. Сам бе свидетел, че те просто се разтапяха — особено мъжете, — когато с покоряващото си очарование тя се обръщаше към тях.

— Аз съм, пиленце! — извика той.

Ефирното й бельо лежеше на леглото — найлонови пликчета, прозрачен сутиен с цвета на тялото, колан от същата материя, френски копринен, ръчно бродиран комбинезон. Вярно е, че униформата й бе стандартна, но под нея дишаше истинската индивидуалност на Гуен. Сърцето му лудо заби и той с неохота отвърна очи.

— Радвам се, че дойде по-рано — извика тя. — Искам да поговорим, преди да тръгнем.

— Разбира се, имаме време.

— Направи чай, ако искаш.

— О’кей!

Тя го бе приучила към английския обичай да пие чай по всяко време, макар че, преди да я познава, той рядко се докосваше до чая. Напоследък често искаше чай дори в къщи — за удивление на Сара — и особено стриктно държеше на прецизното му приготовление; първо да се подгрее съдът, както го бе учила Гуен, и с кипящата още вода да се запари чаят.

Запъти се към малката кухничка, където всичко му беше познато, и постави чайника върху печката. После извади пакет мляко от хладилника, отсипа от него в една кана и отпи малко, преди да го прибере обратно. Той лично би предпочел уиски със сода, но, както повечето пилоти, избягваше всякакъв алкохол двадесет и четири часа преди полет. По навик погледна часовника си: беше осем без няколко минути. Машинално си припомни, че в този момент на летището подготвяха огромния блестящ Боинг 707, който той щеше да командува на дългия пет хиляди мили полет до Рим.

Чу, че душът в банята спря. В настъпилата тишина той отново си затананика „О, Sole mio!“