Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

111

Поставих шлема си върху монитора. Както обикновено.

Измъкнах кабела от гащеризона. Както обикновено.

Но не свалих гащеризона.

Вратата към спалнята беше отворена. Вики седеше на кревата и ме гледаше.

— Всичко е наред — казах аз.

— Абсолютно всичко?

— Не, естествено. Това не е възможно. Но все пак е наред.

Вики кимна. Тя ме гледаше много странно… взискателно.

— Позвъни Подляра. Покани ни на гости у Чингиз, утре. Каза, че с Пат всичко е наред, даже не са го сложили на легло. Какво се е случило там?

— Заряд трето поколение. Последният от тях. Вече ги няма.

— Така си и помислих. Успя ли?

— Не аз, Чингиз. Да успее трябва този, който е близо.

— Очите ти са почервенели, Льоня. И видът ти е… за плашене на Тъмни Дайвъри.

— Тъмния Дайвър беше само един. И вече го няма.

— Ти?…

— Не, не в този смисъл! Той престана да е Тъмния Дайвър. И това е всичко.

— Льоня, сигурно трябва да си поговорим. За много неща.

— Трябва. Само че утре. Първо с теб. После ще отидем у Чингиз, и там също ще ми се наложи да разкажа това-онова.

Вики кимна:

— Да, виждам. Лягай си.

— Нямах предвид това. Остана ми да свърша още една работа в дълбината. Последна. И още не знам как да постъпя. И дори няма право да моля за съвет.

— Сигурен ли си, че е толкова спешно?

— Да. Вики, аз проумях едно нещо. Просто, естествено, но аз едва сега го разбрах. Ако умееш да плуваш — не стой на брега.

— Отново ли дойде времето на дайвърите?

— То никога не си е отивало, Вики. Ние просто се уморихме. Всичките. Но дайвърите ги е имало, има ги и ще ги има. Докато е жива дълбината и тези, които могат да потънат.

— Какво разочарование за Недосилов…

— Нищо. Той ще измисли ново логично обяснение. Това е негов талант.

Засмяхме се. После Вики каза:

— Върви, потапяй се. И се върни. Помни, че те чакам.

— Винаги го помня.

Шлемът е тежък, но това си е обичайната тежест.

Неизбежната.

deep

[Enter]

Стените на хотелската стая. Протей и мотоциклетиста на кревата. Картината на стената, с хижата, размазана на груби ивици боя.

Как ми е омръзнал този хотел.

Отдавна е време да построя свой дом.

Повдигам телата на Протей и мотоциклетиста, раздрусвам ги, за да се изправят, и ги закачвам в гардероба.

После отварям вратата и излизам от стаята.

Не се оглеждам встрани.

 

 

Мога да вървя из Дийптаун направо, през стените на къщите и бариерите на защитните програми. Мога да се издигна в нарисуваното небе, където плуват бели облаци и свети слънцето. Мога просто да се преместя от една точка в друга.

Този, който беше Тъмни Дайвър, е в мен. И заедно ние можем много.

Но аз вдига ръка и хващам такси.

— „Лабиринт на смъртта“.

— Спешно ли е? — пита рижият луничав шофьор.

— Не непременно. Както се получи.

Излизаме на Гибсън, поемаме към американския квартал. Преминаваме покрай улица Тюрин[1], покрай площад Василиев[2].

Не, все пак — кой е този Гибсън?

Мога да попитам силата, която сега живее в мен.

Но бързите отговори са толкова скучни. Те не са за хората.

Те имат друга употреба.

Пътуваме — а аз затварям очи и се пресягам през мрежата. Сървър. Втори. Трети. Търсещи системи. Въпрос, отговор. Сървър. Локалната мрежа на болница в далечния Ванквувър. Защитата е здрава, но това сега не играе никаква роля.

Поглеждам в екраните на мониторите, сверявам данните от компютрите. Включвам се към видеокамерата под тавана на залата и за секунда поглеждам спящия Крейзи Тосър.

Хайде… по-бързо се оправяй.

За нас винаги ще има работа в дълбината.

— „Лабиринта“.

Плащам и поклащам глава, виждайки остатъка в сметката ми. Все пак трябва да поговоря с Крейзи, когато се върне на работа. Да мъкна рояли повече не се наемам.

При входа на „Лабиринт на Смъртта“ днес няма тълпа. Няколко групи оживено разговарящи геймъри — и това е всичко. Знаех, че ще е така, но все пак е необичайно.

— Льонка!

Червенокосо момче притичва към мен и протяга ръка.

— Здрасти! „Лабиринта“ днес не работи!

— Знам. Появили са се проблеми на последното ниво на играта. Отказала е програмата на главното чудовище.

— Това се викат ламери! — възмущава се Иля. — И какво, затварят целия „Лабиринт“? Аз малко позаседнах на двайсето ниво. Помниш ли как се минава?

— Изобщо не си спомням — признавам си аз. — Е, какво… купи ли си звукова карта?

— Че как! Да можеше да чуеш? Бум-бум-бум! И-ха!

Той тръска глава и аз разбирам, че сега слуша някаква своя музика. Неизбежно прекрасна. На неговата възраст цялата музика се дели на отвратителна и великолепна.

— Поздравявам те — казвам аз. — А знаеш ли, че Дибенко изобщо не е имал звукова карта и затова дийп-програмата се стартира без звук?

— Знам. Само че аз, все едно, чувам нещо, когато започва да вали цветния сняг. Някаква музика, само че много тихо. Мислех, че е заради лошата карта. А нищо не се промени!

— Не е в картата работата. А в теб.

Момчето кимва, веднага забравяйки за казаното. У него има прекалено много енергия, за да говори само за едно нещо.

— А ти значи при тези… при бившите дайвъри?

— Да, при дайвърите.

— Някой път ще намина, става ли? И ти надниквай в хакерския бар, става ли? Само че там смениха паролата… момента. А! „Любов и вярност“! Ще я запомниш ли? Аз ще бягам…

— Ще се постарая. — Аз оставам страшно сериозен. — Хайде. Бягай. Сигурно имаш куп работи?

— Милион! — вече бягайки, крещи Иля. — А повече не може да има!

Аз стоя още минута, усмихвайки се.

А после бавно преминавам през затворената арка на входа.

Аз също имам работа. Една единствена, но неприятна работа.

Блатото, със сновещи чудовища…

Горите, с пълзящи чудовища…

Небето, с летящи чудовища…

Под земята, с бягащите чудовища…

И градът, с чудовища от всякакъв вид.

Разрушеният от нас небостъргач вече е възстановен.

Покривът, естествено, не се вижда, но аз знам, че там група гадини се суети около пушката.

Заплашвам ги с пръст и тръгвам по улицата.

Не стрелят в мен.

Влизам в градината на императорския дворец. Оглеждам се. Ето там се криехме… колко отдавна беше. Ето оттук вървеше групата играчи, които могъщият Император изби.

Сега ми е необходима ярост. Ярост, ненавист, злоба. Иначе няма да направя това, което съм длъжен да направя. Едно е да лишиш от първите проблясъци живот оживяващите доспехи… пънкари, гризещи пистолети и прегазващи минувачите.

Друго е да убиеш този, който няма въплъщение в реалния свят.

Този, който е бил създаден като студен безпристрастен експеримент. С първоначално заложени строги правила на играта — да убива и да бъде убиван.

Нямам право да го оставя жив.

Длъжен съм да го убия.

Да извърша необратима постъпка… да, разбира се. Но да не му позволя да излезе на улиците на Дийптаун. Да не му позволя да осъзнае себе си, да разруши бариерите, да се разтвори в себе си. Тогава няма да помогне и сегашната ми сила.

Стоя, самонавивайки се, както преди няколко часа Пат стоеше пред Тъмния Дайвър. Спомням си как Императора чупеше с коляно гърбовете на геймърите, как изгоря Пат, как загина Чингиз. Той не трябва да извърви своя път до края, този финален персонаж на жестоката игра. Защото тогава всичко може да се върне. Заедно с истинския живот в Дийптаун ще се появи и истинска смърт.

И когато решавам, че яростта ми е достатъчна, тръгвам към вратите на двореца.

Вие сте доказали на проверяващите, че не пропагандирате зло и насилие… Айде стига бе, Крейзи, вие сте доказали, че „Лабиринта“ е доста печелившо развлекателно мероприятие… А ако някой ден Императора излезе извън играта и реши да си разчисти сметките с всички, които са го убивали?

Нали той вече тръгна по безкрайния път на познанието. Той зададе главния въпрос. Той престана да се подчинява на строгата програма на играта.

И аз съм длъжен да прекъсна този път.

Коридорите са празни.

Стигам до асансьора по познатия път, натискам тайния бутон. Асансьорът тръгва нагоре.

За програмистите на „Лабиринта“ сега аз съм невидим и безшумен. Но все пак намирам и прекъсвам всички канали за контрол, оставяйки на екраните замръзнали картини.

Не искам зрители.

Ще направя това, което трябва да се направи.

Тронната зала също е празна. И охраната я няма… охраната, която Императора е сложил в двореца по своя воля, въпреки програмата. Вадя пистолета на Стрелеца. От него няма никаква полза — аз ще убия Императора със силата на Тъмния Дайвър. Но ми трябва символ.

Обхождам залата. Поглеждам зад сребристия метален трон.

И виждам Императора.

Той седи, превит, притеглил колене към лицето си, обхванал ги с ръце. В съвсем човешка поза. Била ли е зададена тя първоначално? Тази жалка поза на изгубено, замръзващо дете? Тази възможност да седи, скрил се зад трона, без да реагира на поредните групи геймъри, на шумните им викове, на продължаващите дълго изстрели от упор, на възмутените възгласи, че подобен скучен финал разваля цялото впечатление от интересната игра?

Защо нито един от трите отбора, достигнали до стотното ниво преди „Лабиринта“ да бъде затворен, не е спрял? Защо те са стреляли от упор, стреляли са дълго, отегчително, докато не свърши огромния жизнен потенциал на Императора?

Или аз не си задавам правилните въпроси?

Или се страхувам да ги задам?

Императора повдига глава и ме поглежда. Аз чакам. Може би ще ме познае. Може би очите му ще избухнат с ослепителен пламък… безвреден за мен пламък.

И тогава аз отново ще отсека излишното.

Той ме гледа дълго, много дълго. И усещам, че май полудявам.

Защото помня тази поза. Струва ми се, че помня и погледа.

— Кой съм аз? — пита Императора.

Сядам пред него. Тъмния Дайвър в мен мърмори нещо за излишно разтакаване, за необходимостта проблемите да се решават без колебание.

Но аз сега нямам право да слушам този глас.

— Защо престана да убиваш? — питам аз.

Той мълчи, сякаш подбира думите. Думите от бедния си запас, от това, което е чул от възбудените, хвърлящи се в боя геймъри, от техните караници и заповеди…

— Не искам.

— Защо?

Императора се опитва да каже нещо. И замира. Може би у него просто няма думи, които биха могли да обяснят всичко. Не му се е удало да ги чуе.

И тогава той просто се усмихва. Смутено, виновно, объркано.

Какво се е случило, когато той се измъкна след нас в опаката страна на Дийптаун, в сивия, размит свят на информационните потоци? Какво е видял, чул, разбрал?

Може би само това, че светът не се свежда само до града и градината, където той е длъжен да убива и да бъде убиван?

Те са във всички нас. Яростта и омразата. Агресията и страха.

Без тях също не може — никак.

Но има още нещо, и навярно то е по-силното. Ако оживялата програма разрушава заложените в нея инстинкти. Ако тя не отвръща на удара с удар.

Ако програмата пита: „Кой съм аз?“.

Ставам и хващам Императора за ръката. Той послушно става, въпросително ме поглежда.

Не бива да се извършват необратими постъпки. Но нали и с тях някой трябва да се занимава?

— Сега — изричам аз. — Почакай…

Това не е в неговата власт. Засега. Ще дойде миг, когато всичко ще е във властта му.

Дори времето, вероятно.

Побутвам стената на двореца, побутвам я с дланта си, и стената се разрушава. Зад нея не е императорският дворец, зад нея е Дийптаун. Пристъпвам, Императора също прави крачка.

Стоим върху хълм и градът е пред нас — всичко е като на длан. Заобиколени от някакъв парк, един от стотиците паркове в Дийптаун.

— Това е светът — казвам аз. — А светът е любов.

— Това е светът — повтаря Императора, и в очите му се появява светлина. — А светът е любов.

— Ето, виждаш ли колко е просто всичко? — изричам аз. Усмихвам се, и правя крачка встрани. Време ми е. Не трябва да се казва всичко. — Бъди щастлив! Живей!

— Кой съм аз?

На него все не му дава мира този най-важен въпрос. Кой е той… А аз кой съм? Имам ли аз кого да попитам?

— Мисля, че знам, но ти търси отговора сам. Така трябва!

Бившият Император на „Лабиринта“ кимва, колебливо се оглежда. И прави първата крачка.

— Довиждане! — казвам аз. — Довиждане! Тръгвам! Че имам милион работи за вършене… А повече не може да има!

Бележки

[1] Александър Тюрин — руски фантаст, в момента живеещ в Германия. Автор на няколко киберпънк романи, най-известен от които е „Страхуват ли се компютрите от адския пламък?“ — Бел.прев.

[2] Владимир Василиев — руски фантаст, автор на киберпънк повестта „Сърца и мотори“, преработена в романа „Горещ старт“. Съавтор на Лукяненко в „Дневен патрул“. — Бел.прев.

Край
Читателите на „Фалшивите огледала“ са прочели и: