Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

101

Дълбината е нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Да, основата е проста и ясна. Триизмерни светове, обединени във виртуалния град Дийптаун. Възможността да се придвижваш, говориш, действаш — използвайки или скъпи виртуални гащеризони и шлемове, или обикновени клавиатура и мишка. Дийп-програмата, все едно, ще сведе различията до минимум, ще те накара да повярваш, че не натискаш клавишите, а се движиш из реалния свят. Тя е главната вълшебница на виртуалния свят, дийп-програмата.

Но има още нещо. Нещо по-голямо, позволяващо да се видят грешките в чуждите програми като незатворени врати и паднали огради. Нещо, което позволява на дайвърите да излязат от дълбината във всеки едни момент, когато за останалите това е недостъпно.

Преди две години ми се бе сторило, че съм достигнал нови граници.

Влязох в дълбината, без изобщо да използвам компютър. Научих се да преминавам през всякакви стени. Можех да правя в дълбината всичко — всичко, каквото си поискам.

Жалко, че сънищата свършват.

Това беше дийп-психоза. Чисто и просто. Аз си измислих своите особени възможности, въобразих си, че съм супермен на виртуалния свят. Както казва Вики — „хиперкомпенсация“.

Какво пък — свикнах да живея и с дийп-психозата.

Още повече, че времето на дайвърите свърши…

Разбира се, все пак имаше нещо. Неудачника не ми се бе присънил. И докато той оставаше в дълбината, аз наистина бях способен на малки чудеса. Само че аз светех с неговата отразена светлина… който и да бе той, пришълец от далечните звезди, роден от мрежата разум, пътешественик във времето — всичко бе в него. Цялата сила, всичките чудеса, подвизи и приключения.

Той си отиде и аз си останах самия себе си. Бивш дайвър. Истински неудачник.

Но защо ли тогава стоя пред моста, който месеци наред съм виждал в сънищата си?

Пред моста, водещ в Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

Мостът-нишка, когото не ми е съдено да премина…

Съществува ли този мост, или не?

Какво става с мен — нов пристъп, халюцинация, невъзможно съвпадение?

Или все пак се е върнало нещо от миналото?

Не знам.

Лявата стена е от син лед. Дясната — от аленочервен огън. Аз толкова дълго се опитвах да премина между тях, опитах всичко, което мога да измисля! А там, в края на каньона от огън и лед, има искрица жива топла светлина. Там е Храмът. Късче от отишлото си минало. Отговор на бъдещите въпроси.

Трябва да премина. Длъжен съм. Втори опит няма да има.

Докосвам нишката с подметката си. Тя е опъната като струна, тънка нишка между истината и лъжата, мост между доброто и злото, водач от миналото към бъдещето…

Отговорът е някъде наоколо. „Всичко е много просто“ — бе казал Крейзи. Всеки дайвър би трябвало да се сети къде е пречката. Това не е коварна уловка, не е капан за врагове. Просто тест, отсяващ своите и чуждите.

Аз съм свой… свой съм, следователно съм длъжен да разбера…

Лявата стена убива бавно и постепенно. Стига само да се хванеш — в търсене на опора, в надежда да предотвратиш падането. Студът сковава ръцете, студът допълзява до сърцето ти, студът замразява кръвта ти.

Не искам леда!

Дясната стена е по-добра. Изригване — и дори не успяваш да почувстваш болката. Огнена купел. Обилен пламък. Свободата да си пепел.

Не искам огъня!

Всичко е много просто, трябва да е много просто. Няма да ми помогне излизането от дълбината — това, което първо хрумва на всеки дайвър. Опитвал съм. Мостът изчезва, остават само ледът и огънят.

Какво ли сте измислили, момчета?

Какво трябва да разбера, стоейки пред моста, построен напреки на бездънната пропаст?

Не. Да започнем от противното…

Какво не мога да разбера?

Какво съм загубил, получавайки своята дийп-психоза?

Възможността да виждам дупките в чуждите програми? Не, това са го изгубили всички, включително и строителите на Храма…

Контакт с реалността?

Не. Аз мога да изляза от дълбината — във всеки един момент. Просто вече не обичам да го правя.

Престанал съм да вярвам в нереалността на дълбината. Готов съм да я смятам за истинския живот. Тя замени всичко за мен, или почти всичко.

А дълбината все пак е само отражение на света…

В бляскавите небостъргачи и в разкошните дворци е вложен прекалено малко труд. В приказните градини и паркове времето е прекалено хубаво. Върху нарисуваните лица рядко ще видиш живи очи.

Дълбината е играчка в ръцете ни.

И добра, и зла, и просто равнодушна.

Тази сива мъгла, тези огън и лед, тази нишка над пропастта — всичко е измислица. Рисунка върху екрана. И бездънната пропаст под нозете ми е фикция. Измислени страхове.

Правя крачка — мъничка крачка напред, заставам с единия крак върху струната, а другия все още стои върху надеждната и твърда земя.

Длъжен съм да премина.

Това не е в човешките възможности, дългият километри път по тънката, потрепваща нишка. И способностите на дайвър няма да помогнат — мостът ще се разтопи под краката ми.

Не трябва да чакам да изчезне мостът.

Не трябва да протакам, докато свършат силите ми.

Дълбина… — казвам аз, пристъпвайки. — Дълбина, ти си моя.

Ти си нищо без нас, дълбина

И пристъпвам край нишката. В пропастта. В нищото.

Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън…

Вятърът ме удря в лицето, едновременно изгарящ и студен.

Така ми се иска да докосна каквото и да е, огъня или леда!

Да прекъсна падането, да свърши този безкраен полет! И това ще се превърне в поражение, както предишния, както и по-предишния път…

Губя чувство за посока.

Остават само двете плоскости — огнената и ледената, между които падам…

Или летя.

Зависи как ще го погледнеш.

Мъничкото топло огънче е далече-далече. Към него водеше мостът, по който е невъзможно да се премине.

Но на мен не са ми нужни мостове.

Аз не падам, аз летя по този начин.

Всеки лети както умее.

 

 

Трябва да се освободя от всичко. От „Лабиринта на Смъртта“, през който преминахме. Даже от Императора, от тъпата програма, внезапно попитала „Кой съм аз?“

Всичко това сега не е важно.

Всичко това е вторично и е обречено, ако загине самата дълбина.

Нищо не е станало.

И аз не съм падал в пропастта.

Аз летя. Летя както умея, между две плоскости, допирът до която и да е от които е еднакво смъртоносен.

Имам ориентир.

Топлата искрица светлина във вечната тъма…

Там е всичко. Там е всеки от нас, бившите дайвъри. И може би даже ключът към нашата обща беда е там…

Толкова е трудно да се накарам да повярвам в полета. Да забравя всичко. Да кажа, че не е имало мост и не е имало крачка срещу бездната… Да разгъна пространството, да разперя ръце.

И да се отдам на полета.

Огънят е под мен. Клокочещо, вечно гладно огнено море. Ледът е отгоре. Таван, който не може да се пробие, леден таван.

Искам да бъде именно така.

А светлинката е пред мен.

Не отдолу, не отгоре, а именно — отпред.

Да се освободя от всичко. Да обърна света така, като ми се иска. Да го накарам да бъде послушен. Къде е земята, къде небето, на кое е по-удобно да се стои — всеки решава сам. От памтивека. Още не я е имало дълбината, още не ги е имало компютрите, били са само пещерите и плахите венчелистчета на откраднатия огън.

И правото да въртиш света на пръста си.

Вероятно тези, които не са се отучили, точно те са станали дайвъри. И това никога няма да ни го отнемат. С никакви дийп-психози, с никакви загуби. Даже когато си отива това, което ни е давало сила. Достатъчна е едната сляпа вяра, достатъчен е споменът, че я е имало тази странна сила — да въртиш света около себе си.

И светлината ще става все по-близка.

Всичко наистина е просто, Крейзи Тосър е прав…

Трябва да се направи крачка над пропаст, която за теб е истинска. Да направиш крачка, без да излизаш от дълбината, без да се криеш зад студеното стъкло на монитора. Да, ние можем да излезем от виртуалността във всеки едни момент. Това е нашият дар.

И затова само така може да се достигне до Храма на Дайвъра-в-Дълбината. Като се откажеш от самия себе си. Като усещаш този безкраен полет не с тялото си, не с погледа, не със слуха, а с разкъсващата се от болка душа.

И не докосваш стените…

И наградата ще бъде далечната топла светлина, която по друг начин не можеш да достигнеш…

Крещя нещо. Не знам какво, не чувам собствените си думи. Нека — аз самият не искам да ги слушам.

Колко жалко, че пропастта беше толкова малка!

Защото аз знам — вече мога всичко. Мога да кажа „дълбина-дълбина, не съм твой!“. Мога да погледна в екрана и да разбера как е реализиран този проход. Но не искам.

Сега вече не искам.

Стените са долу, толкова жалките стени от огън и лед. Мъглата. И краят на пропастта, меко удрящ се в краката ми.

И Храмът на Дайвъра-в-Дълбината, към когото вървях толкова дълго… още отпреди да разбера, че е бил построен.

Поглеждам го и започвам да се смея. Тихо-тихо.

Той се появява пред очите ми. Мъглата се сгъстява, става по-плътна, от бяло мляко се превръща в бял камък. Всичко е здраво и надеждно, всичко е реално и познато.

Как е могло да се случи?

Преди три години той просто не е съществувал! Дайвърите едва бяха започнали да се търсят един-друг и да се срещат в мъничко незабележително ресторантче. Във въздуха витаеше идеята за клуб, но всички ги мързеше да се занимават.

Хакерът Бърд не би могъл да види Храма преди три години! Още по-малко пък бихме привлекли за проверка на защитата външен човек — щяхме да намерим свой специалист. Хакерите в бара ме разиграваха, фантазираха, развличаха се, съчиняваха в движение красиви приказки!

Само че тя израства пред мен — бялата кула, с височина на десететажна сграда, увенчана с кристално релефно кълбо.

Къде е истината, къде лъжата… и по какви закони нашите фантазии и игри прерастват в истина, понякога забавна, понякога страшничка…

Тръгвам към кулата.

Сега се съживяват хиляди сървъри по цялата планета. На всеки от тях е бил малък фрагмент от Храма… и всичко това е било скрито, дублирано, препокрито, копирано, живяло е своя таен, незрим живот, очаквайки само сигнала.

Храмът го дочака.

Мъглата започва да се разсейва. Известно време все още е смътно и неясно. Но ето че наоколо започват да се появяват дървета. Разбираемо. Храмът е избрал за себе си място в самия край на Дийптаун, в горския пръстен, който отделя основния град от няколкото полуизолирани анклави. Някъде тук двамата с Ромка се измъквахме от преследването след хакването на Ал-Кабар…

Ще намеря този, който те е пратил на смърт, Ромка. Потърпи… та нали сега ти е по-лесно да търпиш…

Когато се приближавам към кулата, тя окончателно придобива реалност. Стени от бял мрамор, тесни прозорци-бойници с решетки пред стъклата. И една-единствена врата, масивна, могъща, от полирано светло дърво. Бронзов пръстен вместо дръжка.

А по-нататък?

Как да попадна вътре?

Докосвам пръстена — и вратата меко се отваря. Какво пък… щом съм преминал през моста, значи съм в правото си да вляза…

Самият аз също съм се променил. Даже не съм забелязал в кой момент. Вместо военна униформа върху мен са дрехите на Стрелеца.

Което е прекрасно. Ненавиждам униформата.

Още веднъж се оглеждам и виждам, през последните остатъци от топящата се мъгла, бледата аленочервена светлина и студеният син блясък. Сбогом, мой дълъг и страшен сън. Сбогом.

Влизам — и в този миг в джоба на Стрелеца оживява пейджъра. Пронизващи, звънтящи трели, предпазливо почукване… в зависимост от настройката към съответния човек. В пространството на „Лабиринта“ той не работеше, те затварят почти всички пътища. Значи наистина вече съм в обикновения свят на Дийптаун.

Така… Чингиз, Подляра, Пат, Маниака, Маг…

Само Крейзи Тосър е имал търпението да не ме потърси пръв.

Доближавам пейджъра към устните си, пускам съобщение към Маниака.

— Шурка, пристигнах. Всичко е нормално. Предай на останалите, че всичко е наред… и ме оставете за малко сам.

Това е достатъчно. Превключвам пейджъра на режим „Не ме безпокойте!“, прибирам го в джоба. И се оглеждам.

Неголяма кръгла зала, шест-седем метра в диаметър. Заема почти цялата основа на кулата.

Стените отвътре са същите, от бял полиран камък. На места върху чистичкия паркет на пода са разхвърляни малки възглавнички… дали не трябва да се седи на пода… В центъра на залата има дървена вита стълба, водеща към кръгъл отвор в тавана.

Всичко е много просто и строго. Камък и дърво. Защо пък толкова са си играли с този Храм? Аз бих направил такъв дизайн за денонощие.

Приближавам се към стълбата. Докосвам перилата от прохладно гладко дърво. Изкачвам едно стъпало и се оглеждам, сякаш очаквайки да видя нещо необичайно…

Нищо.

Какво пък, да се качим горе.

Отивам на втория етаж на кулата.

Стените са каменни. Една врата.

И фрески, спирала от фрески по продължението на стълбите…

Ето такова нещо не бих могъл да направя за денонощие. Изобщо не бих могъл.

Първата фреска изобразява сива, виеща се мъгла. Само тук-таме се открояват здания — малки, невзрачни, еднообразни. И ръце — ръце, протегнали се нагоре от мъглата, и лица — полуразмити контури на лица…

Стъпка нагоре. Следващата фреска.

Мъглата почти се е разсеяла. Броят на сградите нараства, градът се разширява. Неугледни фигури по улиците, коли…

Крачка.

Сега вече може да се познае, че градът е Дийптаун. Немислими небостъргачи, пищни дворци, тераси и канали, градини и площади, пъстра тълпа, отблясъци на реклами, разчертали небето…

Крачка. Пред вратата съм. Забавям се за секунда, но все пак я отварям.

И застивам на прага.

Мястото много напомня парка на Императора от последното ниво на „Лабиринта“. Само го няма потискащото усещане за заплаха. Аз съм почти сигурен, че този парк е безкраен — можеш да влезеш в него и да се скиташ с години. Пътечките ще се разстилат под краката ти, слънцето ще свети от безоблачното небе, ще разплискват водата рибите в езерцата, птичките по дърветата ще пеят. Понякога ще вали дъжд, понякога ще духа вятър… Навеждам се, откъсвам стрък трева… и чувствам лек срам.

Сякаш съм написал върху скалата с маслени бои „Льоня беше тук…“

Мястото е хубаво. Страшно хубаво.

Бих добавил „като в детство“. Но детството също може да бъде всякакво.

Затварям вратата, усещам, че неволно съм се усмихнал. Аз пак ще се върна тук, само трябва да си избера кой ден…

Пристъпвам към следващата фреска.

Водовъртеж. И изплуващ човек, загребващ с едната ръка докато в другата влачи след себе си нечие безволево тяло.

Легендарният първи дайвър… дотолкова легендарен, че така и не научихме името му. Има много сериозни основания да се предполага, че той е бил Тейлър, живата подигравка над английската пунктуалност, човекът, който не си е записвал логовете…

Вероятно затова е изобразен в гръб.

Крачка — нова фреска.

А, това е знаменитото проникване в „Майкрософт“! Ако Антонио, когото всички наричаха просто Шмекера, не лъже, той наистина е видял дупка в защитата във формата на разклатена ограда, с която са прикривали непристъпна каменна стена… Честно казано, нищо не е взел оттам. Освен автограф от Бил Гейтс.

Пристъпвам — фреска.

Да, Богомил, загадъчният българин, за когото всъщност никой нищо не знаеше и който наистина бе изградил бизнеса си на сериозна основа. Може би този хак беше последният му по много печални причини. А може би той просто се е спотаил на дъното, без да му пука нито за дълбината, нито за дайвърските му способности? Това, което е изнесъл от банката, трябва да му стигне и на него, и на децата му, че дори и на внуците му.

Но чувството му за хумор беше своеобразно… за какво иначе, кажете, му е на някого да обира швейцарска банка в костюма на Вилхелм Тел?

Фреска.

Това е някой от нашите, от руснаците. Виж ти, забравил съм името… Но самата история за спасението на увляклото се в някаква игра момче — помня я. Момчето го измъкнаха след три денонощия, полуживо…

Фреска…

Фреска…

Фреска…

Всички ние сме тук. Всеки по веднъж. Без значение каква е била силата и известността, без да се разделят постъпките на добри и лоши. Ни повече, ни по-малко, всичко се случваше.

У всеки имаше нещо, станало негова визитна картичка.

Фрески и стъпала.

Стъпала и врати.

Изкачвам етаж след етаж, разглеждам всяка картина, поглеждам във всяка врата…

Естествено, защо да се прави Храма голям, когато съществуват пространства в пространствата?

Безкрайна градина и огромни, кънтящи лабиринти на коридорите и залите…

Светъл, пронизан от слънцето ресторант на върха на планината. Стените са от кристал и сребро. Надписът „Олимп“ на приборите за храна е напълно уместен…

Речен завой, във вечерна мъгла… дремеща при брега мъничка яхта…

Облачна пелена, гъста и еластична… Искаш ли да повървиш по небето?

Изведнъж разбирам, че завиждам на строителите на Храма. Завиждам безкрайно, сляпо, с остра ненавист към себе си, идиотът, строил мъничък реален свят… така и не успял да го построи… и не вложил нито капка труд в този изоставен в дълбината Храм…

Бягството никога не е окончателен изход. Където и да избягаш — ти винаги бягаш от себе си.

Фрески. Врати. Лица. Постъпки.

Всичко е тук. Нищо не е забравено. Може да се спори с какво повече се е прославил Рижия Пес — с кракването на непробиваемата програма — емулатор на мирис за дълбината, или с работата си в Интерпол. Но се радвам, че на фреската той е в униформа.

А ето го и Крейзи Тосър!

Дявол да го вземе… тук не е изобразена работата му в „Лабиринт на Смъртта“. Тук е инсталирането на печално известния пощенски филтър, който половин година контролира голяма част от кореспонденцията в дълбината! Не заради някаква определена цел, не за търсене на компромати или за лов на чужди пароли, а заради доказателството, че никъде няма конфиденциалност.

Само дето не подозирах, че филтърът е инсталиран от Крейзи.

Вървя. Все по-нагоре и по-нагоре. Фрески, лица, значими и по-незначителни постъпки.

А някъде тук трябва да ме има и мен!

Започва да ми става зле.

Какво ще видя? Кой, по какъв принцип е избирал тези мигове — за да ги изобрази на недостъпните никому скрижали? Какво ще бъде взето от моя живот, какво ще изрисуват ярките бои върху сивата мазилка, какво ще остане в Храма — завинаги?

Правя още няколко крачки — и виждам отговора. Жълт пясък. Сивото каменно туловище на демон, стискащо в ръката си нишката на моста. Кулите на Ал-Кабар в далечината. Вълк, седящ на пясъчния хълм в почти човешка поза. И човек, в смешните одежди на руски герой, бягащ надолу по склона, към протегнатата лапа на демона…

Какво пък. Нямам причини да се срамувам. Та нали дори не откраднах файловете на Ал-Кабар! Подариха ми ги.

С някаква разсеяна усмивка продължавам нагоре. Кулата вече свършва, почти съм влязъл в кристалното кълбо.

Фреска. Фреска. Фреска.

Стоп.

Време е да се излекувам от самомнението.

Гледам последната фреска в редицата, на края на спиралата. Достоен финал…

На него съм аз.

А другата фреска… тя се е отнасяла за Роман. Онова е било неговият миг на триумф — когато ми асистираше при проникването.

На мен се е паднала друга карта.

Стрелеца с вдигната за удар ръка. Синият огнен бич на „Warlock-9000“. Чезнещ във виолетово завихряне човешки силует.

Първият ми пробив в „Лабиринт на Смъртта“, когато отведох оттам Неудачника.

Какво пък… не бе ли това най-значимото в живота ми?

Не… аз не споря. Винаги съм смятал, че си струва да се гордея със случая. Да, аз така и не научих кой е той. И никой на света не го научи. Той си отиде в своята звездна далнина, в дълбините на електронните мрежи, в прекрасното бъдеще, което някога ще настъпи… Просто си отиде — от нашия неловък и нелеп свят.

Но защо именно този миг?

Защо именно ударът, ударът по своите? Безмилостният, макар и виртуален, удар по дайвърите на „Лабиринта“? Защо не онзи миг, когато водех Неудачника сред редиците чудовища, когато го прикривах със себе си, когато го измъквах от елфическия сървър, когато разпръсвах полицейската хайка?

Кой е избрал именно този миг?

Защо?

Вероятно все пак заради постъпката. За да напомня и на мен, и на другите. Извайвай добро от злото за собствено удоволствие, но не смей да забравяш какво е положено в основата.

С пламнало лице се извръщам от фреската.

И се качвам на последния етаж на кулата.

В ослепителната светлина.

Кълбото не е гладко, то е сглобено от хиляди малки многоъгълници. Слънчевата светлина пламти във всеки от тях, отразява се, сякаш става по-ярка. Аз стоя сред хиляди мънички слънца.

Приближавам се до наклонената стена, лягам върху нея, разпростирам се, разперил ръце, прегръщащ огъня.

Слънцето е в очите ми.

Светът е под мен.

Трудно е да се вижда през светлината.

Дворците и небостъргачите на Дийптаун. Мостове, естакади, площади, улици, паркове, градини, басейни, алеи. Там грее слънце и вали дъжд. Там изгрява и настъпва залеза.

Да, ние сме само отражение на реалния свят. Гротескно, подсилено, по-плътно. А иначе — никаква разлика…

Вадя пейджъра си, където продължават да тлеят в очакване светлинките срещу имената на момчетата. Дик все още не се е свързал… добре, по-късно.

Пращам писмо на Иля.

— Хлапе, намерих го. Адресът е в писмото.

Щракам бутона „добавяне на адрес“. Сега, когато Храмът се е материализирал в пространството на Дийптаун, той най-накрая има реален адрес, който ще бъде добавен автоматично към писмото.

Изглежда това е всичко. Сега ми остава само да чакам.

Ще получа писмото, пратено от мъртъв приятел.

Ще узная какви тайни на Дийптаун са способни да убиват. Може би ще започна да шантажирам Дибенко. Може би просто ще вдигна шум.

Във всеки случай ще си отмъстя.

Вече прибирам пейджъра в джоба, когато той започва слабо да вибрира. Аз съм в режим „не безпокойте“, но програмата все пак прилежно съобщава за полученото писмо.

Крейзи?

Хвърлям поглед върху екранчето. Странно. Абонатът го няма в списъка.

Най-лесно е да оставя писмото за после. Никъде няма да ми избяга. Но…

Любопитството не е порок…

Проверявам инфото на подателя.

То не съдържа много.

„Дмитрий Д.“

Леко ме побиват тръпки.

Натискам бутона за отговор.

— Леонид, трябва да поговорим.

Символът за писмо изчезва, вместо него започва да мига телефонната слушалка. Покана за директен разговор.

Приемам…

Пейджърът се бави няколко секунди, преди малкият екран да се разтвори, да се увеличи и на него да се появи лице.

Сив мъглив контур над яката на черния плащ.

— Здравей, дайвър — казва човекът, който няма лице.

— Здравей, Дибенко — отвръщам аз.

Мълчим няколко секунди. Гледаме се… макар че какво има да се гледа тук. Нещата не са се променили кой знае колко.

— Трябва да поговорим — произнася Дмитрий Дибенко, създателят на дийп-програмата, бащата на дълбината. — Ще е неприятен, но необходим разговор.

— Разбирам — съгласявам се аз. — Но има ли още за какво да разговаряме?

— Мисля, че да. — Ако се съди по гласа, Дибенко е абсолютно спокоен. — Отново те подцених. Впрочем, поздравявам те.

— За какво?

— Но как за какво? Ти все пак се добра до Храма.

Хубаво. Намекът е ясен.

— Добре, да говорим.

— Не така — сякаш дори нарисуваното лице се усмихва. — Не през пейджъра — това е една голяма дупка. По-добре да се срещнем.

— Къде?

— Ами при теб, в Храма на Дайвъра-в-Дълбината, ако не възразяваш. Аз вече тръгнах, след три минути съм там.

Гледай ти.

Настина — една голяма дупка…

— Добре. — Надявам се, че лицето ми не изразява нищо, че аз, без самият да усетя, не съм дал на програмата команда „обърканост“. — Ще те пусна.

Прекъсвам връзката.

Колко бързо се завъртя всичко!

Иска ми се да се свържа с момчетата. Да повикам цялата хайка… стоп!

Какви ги върша?

Аз съм дайвър.

Единственият от нас, който ще успее да избегне оръжието от трето поколение.

Дали пък да не повикам Крейзи?

Също не си струва.

Всичко, което кажа, може да бъде използвано срещу мен и срещу тези, които са заедно с мен.

Приближавам се до стълбата, започвам да се спускам…

Стоп!

Фреските ги няма!

По-точно, има спирала от празни правоъгълници.

Но те не са запълнени. Спиралата се вие в посока, обратна на първата, подобно на нишката на ДНК.

Правилно. Аз се издигнах през миналото на дайвърите. Сега се спускам — в бъдещето. Тези фрески тепърва предстои да бъдат нарисувани… ако бъдещето настъпи.

Вървя надолу, покрай бъдещите победи и поражения, покрай геройства и подлости, покрай затворените врати. Бъдещето вече чака зад тях, трябва само да бъдат отворени.

И аз отварям — точно когато Човека Без Лице излиза от колата. Той не е сам, разбира се. Заедно с него са двама охранители и аз потрепервам от неволната мисъл, че е възможно някой от тях да е стрелял в Ромка.