Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

ЧАСТ ВТОРА
ХРАМЪТ НА ДАЙВЪРА-В-ДЪЛБИНАТА

Излизам от хотела в тялото на Протей. Леко променен — сега съм на четирийсет. В джобовете ми са револверите на Стрелеца. Все още със старите програми — новите ще се наложи да ги разучавам, и то достатъчно дълго.

Къде да отида, накъде да поема…

Знам къде трябва да намина. Спирам кола на „Дийп-разводач“, давам адреса и загледан в прелитащите зад прозореца сгради, си повтарям като заклинание: „Трябва. Трябва. Трябва.“

Само че това е много страшно.

Същото е като да отидеш на пепелище. Същото е като да видиш любимата в чужди прегръдки. Или да срещнеш стар приятел, който ти се е разсърдил за нещо и не ти подава ръка. Или да пристигнеш някъде, откъдето си бил позорно изгонен.

Не закъснявай. Никога не закъснявай. След боя не размахват юмруци. Разрушеното доверие не можеш го възстанови със сълзи и сополи. Безсмислено е да се хвърля спасителен пояс на удавилия се.

А аз съм закъснял.

— Пристигнахме — уведомява ме жената шофьор, млада негърка с огромни обеци на ушите и заплетена татуировка на шията. За пръв път виждам подобна татуировка — от бели шарки. Сигурно е специално за чернокожи.

Много красиво, между другото.

— „New boundaries“ — уточнява шофьорката.

Плащам, слизам. Колата заминава, за да търси следващия клиент. Оглеждам се.

Улица като улица. Обикновена дийптаунска улица с офиси. Сградите са с мярка оригинални и сложни. Входът към офиса на компанията, в която са проникнали Подляра и Ромка, е на две крачки.

Но аз не отивам там.

Вадя цигара, паля я.

Хвърлям поглед на часовника си и бавно поемам към площад „Били Гейтс“. Той се вижда отвсякъде, този облицован със синьо-бели плочки правоъгълен площад, в центъра на който се извисява статуята на самия Били. Любимото място за сбирки на противниците на „Windows-Home“, между другото. Статуята редовно я взривяват, мацат я с боя, нашарват я с надписи, веднъж годишно я замерват с торти с крем.

А компанията „Майкрософт“ безропотно я реставрира, като всеки път се сдобива с безценна информация за методите на виртуалния тероризъм. Гейтс честно си бе признал, че доходът от тази нещастна скулптура е надхвърлил дори и най-смелите му очаквания. Умен човек…

Но малолетните хакери продължават да не жалят силите си…

Приближавам се до статуята — наоколо са насядали някакви хипарстващи личности, фиркащи бира и пафкащи марихуана — спирам се и поглеждам часовника си.

Четири минути. Е, четири минути и десет секунди, ако трябва да бъда точен.

Ромка е стигнал до площада за цели пет и половина минути.

Защо?

Нека машината му да е била по-маломощна. Нека даже да е влязъл в дълбината през телефонна линия. Нека да е заличавал следите си, да е обикалял наоколо, да се е борил с преследвачите си…

Но нали освен всичко друго той е бягал! А виж, да бягат, дайвърите винаги са умеели…

Както и да го въртиш, минута, а може би и две, се губят някъде.

Не знам къде точно е бил убит Ромка. И не искам да знам, не желая да питам. Просто е станало тук. Купувам от близката лавка бутилка водка. Отпивам глътка, а остатъка го изливам върху кокетния паваж.

Ромка винаги пиеше алкохол в невероятни количества. Пиеше и не се напиваше. Защото не умееше да се напива, не беше близвал алкохол в реалния си живот, на своите петнайсет години.

— Лека ти дълбина, партньоре — прошепвам аз. — Прости ми, че не бях до тебе.

Макар че с какво бих могъл да му помогна?

Та нали той самият е дайвър… беше дайвър…

И би могъл да излезе от виртуалния свят във всяка една секунда. Между другото, още нещо странно. Защо Ромка не е излязъл?

А защо преди две години прие безнадеждната битка с „дракона“ — охранителната програма на Ал-Кабар, докато аз бягах с откраднатия файл?

Ромка е печелел време. Нали всъщност не е знаел, че изстреляния в него куршум може да го убие наистина, а компютъра си е бил готов да пожертва. Изчаквал е… какво?

Файлът да се изкопира?

Но къде?

Подляра не е намерил нищо в компа на Ромка. А на тоя колоритен тип аз му вярвам.

Стоя, гледайки лукаво присвитите очи на Гейтс зад очилата. Може би Ромка е имал още един партньор?

Не. Едва ли. Той не обичаше да работи в тълпа. Пък и би предупредил Подляра.

Може би докато е бягал, Ромка е срещнал някой познат… и му е прехвърлил файла…

Също едва ли.

Просто е скрил придобитата информация по пътя?

Но как?

Това все пак не е истинският свят, където можеш да спреш, да пъхнеш дискетата в процепа между камъните или да я хвърлиш в канавката — и да се втурнеш да бягаш. За подобен фокус е необходимо предварително подготвено скривалище… или мощна програма, която ще успее за минута да пробие защитата на чуждия сървър, да прибере там файла и да преустанови действието си…

Съмнително. Възможно, но съмнително.

И все пак фактът си е факт. Не съм бил тук. Но поведението на Ромка говори еднозначно за случилото се. Той някак е скрил откраднатото и се е защитавал, печелел е време, изчаквал е. Сигурно най-страшното, което е очаквал, е било скапването на машината му. Употребата на оръжие от второ поколение.

Стоп. Ами дори това е странно.

Компютърът, още повече за нас, дайвърите, не е просто комплект от микросхеми и програми. Даже на счетоводителя, пресмятащ годишния баланс на древна „четворка“, не му е все едно с каква машина работи. Свиква се с всичко — със старата разбрицана клавиатура, с мишката, която е безполезно да се почиства и отдавна плаче за смяна, с шумния китайски вентилатор, с бавния раздрънкан хард диск…

Да, ние много обичам да ъпгрейдваме машините си. Да слагаме нови платки, да качваме пресни програми…

Но да се натъкнеш на толкова яростна съпротива на охраната, да разбереш, че тук е възможно да има оръжие второ поколение… и всичко заради едно ниско възнаграждение и съмнителен процент в бъдеще?

В такава ситуация аз бих изплувал. Ромка — още повече, той винаги е треперел над машината си…

Успял ли е да разгледа файла? Или поне да разбере за какво става дума?

Ако не се е налагало да преодолява нови пароли, с които е бил защитен самият текст, сигурно е успял.

Да хвърли бегъл поглед. Поне в онзи момент, когато се е озовал заключен в кабинета и е очаквал помощ от Подляра. Вече е имал достъп до информацията, било е безполезно да я прехвърля цялата — процесът е прекалено дълъг. Стоял е до отворения сейф, държейки в ръка „етикетчето“ — достъпа до файловете. Не знам как е изглеждало етикетчето. Може би като вълшебната ябълчица на Ал-Кабар. Или като компютърна дискета, или като обикновена на вид хартиена папка? В последния случай Ромка сигурно е погледнал вътре.

И нещо така го е разтърсило, че е забравил за себе си, за компютъра и за Подляра, останал да прикрива оттеглянето му. Хукнал е да бяга… с ококорени очи, май така се изрази хакерът.

— Какво имаше там, Ромка? — питам аз. — Какво те изплаши?

Какво те уби…

Облизвам устните си. Ритам бутилката, която за нищо не ми е виновна.

В Дийптаун не са необходими чистачи, празното шише ще просъществува два-три часа и ще изчезне…

Да можех да намеря файла… Той е ключът към всичко. Към поръчителя на проникването. Към далия заповед за стрелба. Към онзи, който е измислил и е дал на охраната оръжие трето поколение.

В „New boundaries“ вече не може да се припари. След опита за проникване там е мазало. Още повече, че опитът е бил успешен. Подляра може да се бие в гърдите и да реве, че ще изтърбуши всички файлове от недрата на компанията, включително досиетата на сътрудниците и фалшифицираните данъчни отчети, а не само оня мижав бизнес проект. Но няма да успее. И да повика приятели — пак няма да се справи. Идеална защита от проникване все пак съществува и е твърде вероятно компанията да се възползва от нея. Да прекъсне връзката с дълбината на отдела, занимаващ се със „Sweet immersing“.

Върви после да проникваш на майната си.

А и какво наименование са измислили… „Сладко потапяне“. Не обичам прекалено захаросаните неща.

Ще намеря сладкаря, чиито торти ухаят на горчиви бадеми.

 

 

Изминавам разстоянието от „Нови хоризонти“ до площад „Гейтс“ още три пъти. При първото преминаване просто внимателно оглеждам местността. При второто — излизам от дълбината и разглеждам истинската скица на мястото. Третия път пак го правя във виртуалността, но с програма-скенер, способна да открива следи от проникване.

Нищо.

Във всеки случай при бегъл оглед.

Хващам си такси и поемам към „Трите прасенца“. Според моя часовник, а най-вече според стомаха ми, вече е време за закуска.

— Улиците са задръстени — съобщава шофьорът. — Бързате ли?

— Не…

Няма смисъл да плащам за използването на резервните канали на „Дийп-разводач“. Абсолютно никакъв смисъл. Все едно ми трябва време за размисъл.

Как бих постъпил лично аз, ако бягах с много, ама много ценен файл? Да го прехвърля в моята машина — нямаше да ми стигне времето. Да се крия — никаква полза. Да скрия „етикетчето“?

Ама и това не помага. Програмистите на компанията се залавят за работа и премахват достъпа до „етикетчето“. Златната ябълка от Ал-Кабар също щеше да изгние в ръцете ми, ако не бях я замъкнал до моята машина…

Значи Ромка е дал на някого файла. Дал го е с молбата да бъде записан и запазен за него. Следователно по пътя е срещнал познат…

В задънена улица съм. Не познавам сегашните му приятели. Никого, освен Подляра. А и с Подляра почти не са се познавали реално.

Не мога да тръгна по Дийптаун с плакат „Търся познати на Ромка“…

Какъв Ромка, какви ги говоря?

Биха могли да го знаят под най-различни имена.

Абсолютна безизходица.

Най-вероятно е файлът да съществува. И да пази тайната за смъртта на Ромка. Причината, поради която не са се поколебали да го убият реално.

Но у кого е, няма да узная никога.

Така.

Да отхвърлим затворените пътища. Няма да намеря файла и не мога да го открадна отново. Какво ни остава?

Дайвърът.

Тъмния Дайвър, който е поръчал кражбата на файла. Който продължава да „работи по специалността“, когато за всички това е станало невъзможно.

Той знае поне част от истината за „Нови хоризонти“. И носи част от отговорността за случилото се с Ромка, между другото.

Има слаба надежда, че той ще се свърже с Подляра.

Ами ако не го направи?

Или ако се свърже, обаче се окаже, че шумният хакер не е толкова як, на какъвто се прави? И не успее да изиграе „митичното същество“?

Вадя от джоба пейджъра. Въвеждам защитения с парола списък от абонати… той е твърде кратък. Шестима са. Дайвърите не обичат да дават адреси. Дори на свои.

На всеки от абонатите изпращам една фраза.

Cito.

Не знам работят ли още пейджърите им. Моят лежа, забравен, почти две години… и може би е чувал тази дума безброй пъти…

А дори да работят — кой ще реши да отвърне на повикването? На кратката латинска дума, изписвана понякога върху рецептите.

Cito.

Наистина е спешно, знам. Нямам никакви доказателства, нищо — освен шесто чувство, освен усещането, че небето над Дийптаун е готово всеки момент да рухне.

— Ресторант „Трите прасенца“.

Плащам. Зле съм с парите. А съм толкова закъснял за работа в „HLD“, че няма начин да не са ме уволнили. В дълбината тия работи стават бързо.

Все още мога да се свържа с Маниака. Мога да намеря и Зуко — най-разхвърляния специалист по компютърна защита, когото познавам.

Но всичко това — после. Подстъпи към Тъмния Дайвър трябва да търся от своите хора.

Преди да вляза в ресторанта, забавям крачка. Дърво, камък или рогозка…

Решено. Камък.

Днес ще сме на европейска кухня…

 

 

На стената до входа се мъдри плакат. С преднамерено забързан и нечетлив почерк е изписано: „Ден на чешката кухня“.

Чудесно.

Хвърлям поглед към барчето. В европейската част на ресторанта понякога забърква коктейли лично Андрей, собственикът на заведението. Разбира се, обикновено в тая работа го замества програма-барман…

А в момента?

Приближавам се.

— Здрасти. Аз съм, Леонид.

Андрей вдига глава. Мръщи се, заглежда ме. И лицето му се разтяга в усмивка.

Настроението ми веднага се подобрява.

Напоследък рядко наминавам. А през изминалите две години премълчавах кой съм. Нямам желание да изслушвам въпросите, нито пък да ме съжаляват и утешават.

— Виж ти… Льоня, всичко е за сметка на заведението! Как си?

— Нормално. Няма да пия много, на работа съм.

Андрей с разбиране кимва.

— Чувал бях, че някакъв дайвър се изхитрял да бачка… така си знаех, че си ти. Защо се покри?

Ей така!

Свил се бях в ъгъла. Тихичко си въздишах. Мъкнех рояли. Зачеркнал бях и себе си, и бъдещето.

Докато в същото време всички са знаели — от безизходицата е намерен изход. Някой от дайвърите работи.

— Работех… — уклончиво отговарям аз.

Андрей хваща за ръкава претичващия покрай нас; сервитьор. Посочва ме с поглед.

— Почетен клиент. За сметка на заведението. Действай!

Сервитьорът замира в очакване. Не за дълго, нямам нужда от меню.

Печена глиганска кълка и халба „Будвайзер“ светло. И — наистина бързо.

Сервитьорът отпрашва към кухнята.

— Добре, няма да преча. — Андрей разперва ръце. Към бара вече се приближава поредният клиент. — Ще дойда после, става ли?

— Слушай, а какво разправят за работещия дайвър?

Андрей се намръщва:

— Ами нищо конкретно. Просто някакъв дайвър работи в Дийптаун… вече от година, струва ми се.

Идиотска работа!

Цяла година да не знам, че някакъв колега е намерил изход!

А най-тъжното е, че това е много лош знак.

Ако се бяха възродили всички дайвъри, щях да съм в час. Значи Тъмния Дайвър предпочита да си остане единак.

Много, много тъжно…

За кого именно — ще преценим по-късно.

Оглеждам залата, за да си избера свободно местенце. И ненадейно се натъквам на познато лице.

На една от масите седи с подвити крака червенокосо хлапе, мрачно втренчило поглед в чинията си. Приближавам се, сядам насреща му. Питам:

— Защо не си на работа?

Иля ме дарява с мрачен поглед изпод вежди. Пита:

— Ти пък кой си?

Да, наистина…

— Леонид. Шкафчето вляво от твоето.

— А-а… — Следва проблясък на дружелюбие. — Привет, Льоня. Защо си се нагласил така?

— Е, няма да се разхождам насам-натам с мотоциклетна каска.

Свивайки устни, Иля ме изучава, после казва:

— Скапана физиономия. Наистина рисуваш зле. Макар че е по-добре от мотоциклетиста.

— Благодаря, утеши ме — отговарям аз. Вече ми носят „печената глиганска кълка“ — или пържения свински крак. Изумително вкусно нещо. И ми го сервират както трябва — върху груба дървена дъска, цялата на резки от ножове, с купчинки хрян и горчица, лучец и краставички…

Разбира се, ястието не е съвсем подходящо за закуска. Но ако не си спал цяла нощ, защо да не броиш закуската за късна вечеря?

— Отврат — изрича Иля, с погнуса взирайки се в яденето.

— Ти си отврат — парирам аз. Съдейки по празните опаковки от сос, Иля е ял в „Трите прасенца“ макдоналдсови хамбургери. Всеки си е башка луд, впрочем…

Отрязвам си парчище меко, сочно месо. Натъпквам го в устата си и го поливам с яка глътка бира.

— Хубаво де, добър апетит — измърморва Иля и става да си върви.

— Та защо не си на работа? — все пак уточнявам аз, докато разфасовам свинското краче.

— О! — Иля се спира. — Тебе още не съм те питал! Ти чувал ли си за Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

Отначало се задавям с парчето месо, закашлям се и чак после се опитвам да отговоря:

— Д-да… Чувал съм.

— Наистина ли? — Иля отново сяда срещу мен. — Хайде, разправяй! Къде се намира? И ми вземи бира, става ли?

Отпивам голяма глътка и викам сервитьора, като се мъча да се съсредоточа.

Днес нещо май прекалено много неща се изговориха за дайвъри, а? Жалко, че Недосилов не е тук… историкът-теоретик… майсторът на умните думи.

— Ти никога ли не си чувал за тая сладка измишльотина? — питам аз. Много рязко, без да искам ставам зъл и циничен. Защитна реакция на организма…

— Чувал съм, ама почти нищо.

— Преди две години из целия Дийптаун бяха плъзнали слухове.

— Тогава още не съм бил в дълбината. Хайде, разказвай!

— Когато всички дайвъри умряха… — започвам аз.

— Наистина ли? — очите му се опулват.

— Не, бе… — отмествам великолепната творба на виртуалния готвач и не по-малко виртуалното прасе. — Де да беше така. Е… когато станаха напълно излишни.

— Разправяй! От самото начало!

Поглеждам с недоумение Иля. За какъв дявол? Нима толкова бързо се топи славата?

— Никой от посетителите на дълбината не може да излезе от нея самостоятелно — казвам аз.

— Това всички го знаят…

— Нали искаше „от самото начало“? — уточнявам аз. — Тогава слушай.