Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (14)

101

— В края на краищата — подзема Маниака, застанал до прозореца, — за какво ни е изтрябвала дълбината? За нас кое е най-важното в Дийптаун?

На всинца ни е омръзнало да седим на пода около буренцата. Застанали сме с халби в ръце и гледаме истинския град — от дълбината, от виртуалното пространство. Отпиваме от бирата и разсъждаваме. Докато още има време просто да разсъждаваме, живо и непринудено, с чувството, че сме в безопасност.

Пат лежи на пода и рита с крака във въздуха. Или се лигави, или втората халба бира му е дошла в повече. По-скоро последното. Подляра пъшка, като от време на време се почесва по голото теме. Интересно… що за навик е да се стрижеш така преди настъпването на студовете?

Чингиз и Маниака са най-сдържаните в компанията ни. И по маниери, и по тон.

— Общуването — казва Чингиз. — Главно общуването и приключенията. Всичко останало ти го дава и обикновената електронна поща.

— Можем да се отделим — предлага Маниака.

Да… мисълта лежи на повърхността. За същото си мислех и аз.

— Можем — съгласява се Чингиз. — Какво пък толкова… не е проблем.

— Ще обединим нашите участъци виртуално пространство — продължава Маниака. — Вие тримата, аз, Леонид, Зуко… е, ще намерим още двайсетина човека, на които може да се има доверие. Ще поканим при нас ония, които никога не биха внесли в дълбината истинско оръжие. Ще направим всичко сами. Къщи, ресторанти, плажове… бордеи. Всичко, което ни трябва. А за останалата част от Дийптаун — контролируем изход. Ако ненадейно ни се наложи да я посетим…

— Това е безизходица — обобщава Чингиз и аз кимвам в знак на съгласие. — Както и да го погледнеш, е безизходица. Първо — ще ни се наложи да се сдобием с истинско оръжие. За да се отбраняваме в случай на необходимост.

— Но нали няма да започнем да се стреляме помежду си? — пита Маниака. Гласът му е почти сериозен.

— Ти, аз, Подляра… ние — не. Но виж…

— Защо пък аз? — изкрясква от пода Пат. — Аз какво? Да не съм те пипнал поне веднъж с пръст дори?

— Ти, мамка му, ме срита, докато спях! — напомня му Подляра.

— Да, ама това беше с крак!

— А по Льоня нали няма да стреляш? — пита Чингиз.

Момчето ме поглежда и неохотно казва:

— Не… той е добричък.

— Тогава второто възражение — казва Чингиз. — Всеки от нас ще поиска да доведе в това малко безопасно „Дийптаунче“ приятелите си. Прав ли съм? И всеки ще е готов да гарантира за тях… и всеки ще им вярва. Но приятелят на твоя приятел няма непременно да стане и твой приятел. Уви, така е.

— Ще ограничим приема. — Маниака не спори. Те просто отработват варианта докрай.

— Няма да се получи. Ако сме малка шепа хора — ще ни писне. Ще започнат разправии и свади. Най-различни проблеми. Рано или късно някой от нас ще влезе в малкия, безопасен район с истинско оръжие. Просто за да се защити. И ще дойде момент, в който ще започнем да стреляме. В приятелите на своите приятели. С всички произтичащи последствия. Саша, предложението ти е утопия.

— Нека да е утопия — казва Маниака. Вади цигара, припалва. — Но поне е отсрочка. Алтернативата е да се откажем от дълбината напълно.

Заставам между тях. Поглеждам надолу, към улицата.

Побеляла е.

— Вали сняг, момчета…

Около минута всички мълчаливо гледаме надолу. Дори Пат се е повдигнал от пода и се е прилепил към стъклото.

— При нас е жега… — казва Маниака. — Бих искал сега… да изляза навън, под истинския сняг.

— Ами хвани самолета и ела — подхвърля Чингиз.

— Нямам твоите доходи — без злоба парира Маниака. — Може би догодина.

— Лятото също е хубаво — тихо прошепва Пат.

— Лятото свърши — отговарям му.

— То отдавна е свършило, старче — внезапно отбелязва Подляра. — Ти просто не искаше да го видиш. А сега дойде зима.

Продължаваме да си стоим, до нарисуваното стъкло в нарисуваната къща… хакерите и дайвърът.

— Това няма да сложи край на дълбината — казвам аз. Изведнъж започвам да се досещам, че истината е значително по-страшна от картината, която съм си представял в началото. — Момчета, помислете само… когато всички разберат за появилото се оръжие…

— Масово бягство — сухо подмята Чингиз.

— Да, ама не! — Подляра клати глава. — Зависи колко народ ще избият в началото. Ти си прав, Льонка!

— Някои ще си тръгнат оттук — казвам аз. — Но основната част ще предпочете да остане, предприемайки мерки за безопасност. Именно същите, като онези, които обсъждахме преди малко. Дийптаун ще се разпадне на множество малки райони. Всеки със своя полиция, а в перспектива — и армия. Хората ще започнат да се групират по най-различни признаци — националност, професия, интереси, сексуална ориентация…

— Хилядолетна война между садистите и мазохистите! — радостно подзема Подляра. Той, изглежда, винаги е готов да се забавлява, независимо от повода. — Френското княжество „La profondeur“ обяви ултиматум на Свободния Съюз на Системните Администратори!

— Любителите на стратегии против… против… — Пат подскача на място, неспособен да намери достоен неприятел.

— Против поклонниците на тетриса! — Подляра изведнъж млъква. Мрачно ме поглежда:

— Да. Май ще стане като в живота?

Кимвам:

— Дълбината се превърна в свобода за света. Нова свобода, равна на която не е имало и не би могло да има. Опитваха се да я задушат, да я унищожат, да въведат в нея правила. Нищо не излезе. Плашеха с дълбината, заклеваха се в дълбината, опитваха се да не забелязват дълбината. Нищо не се променяше. Дийптаун растеше. Все повече и повече хора влизаха във виртуалността, започваха да работят и да се развличат там. И страхът от смъртта нищо няма да промени. Със сигурност. Просто ще прибави всичката мръсотия, присъща на реалния живот. Истински правителства, истинска полиция, истинска армия. Истински погребения.

— С колко време разполагаме? — пита Маниака.

— Всичко зависи от това дали врагът търси откраднатия файл.

Аз самият не забелязвам с каква лекота произнасям думата „враг“. Дума, за чието използване преди нямаше достоен повод в Дийптаун.

— Колко бързо може да се премине „Лабиринт на Смъртта“? — изглежда и Шурка е най-притеснен от фактора време.

— Според Крейзи Тосър — за няколко месеца. Един, в най-добрия случай. Аз смятам…

Всички отново гледат към мен. Пат дори е зяпнал.

— Смятам, че разполагаме с два-три дни.

Очаквам да последва смях, но никой не се засмива.

— Отдавна не съм играл — с въздишка отбелязва Чингиз. — А навремето… помниш ли, Сашка?

Маниака хапе устни, не е чул въпроса:

— Така… трябва да похапна, да се наспя и да пренастроя машината… След осем-десет часа започваме, става ли?

— Шибана работа! — изревава Подляра. — Какво излиза — за да спасим света, трябва здраво да си поиграем игрички?

— Само опитайте да не ме вземете! — Пат се хвърля напред, сграбчва ме за якето. — Само опитайте! Ще съжалявате! Аз познавам играта по-добре от всички ви! Кажи им, Чингиз! Чинга!

И в този миг някъде далеч се хлопва врата.

Чингиз се усмихва още секунда, гледайки Пат. После лицето му придобива странно, напрегнато изражение.

— Леонид, Саша! Чухте ли нещо?

— Тропане. Сякаш врата… — Маниака бавно прави крачка от прозореца към витата стълба.

— Значи е тук. Във виртуалността — леко се поотпуска Чингиз.

— Чингиз, кой може да влезе в този дом?

— Никой не знае ключовете, освен мен, Пат и Подляра. — Хакерът-новобогаташ прави леко движение с ръка и измъква някъде иззад гърба си пистолет с дълга цев. — Моите не са излизали от мен.

— Не съм давал нищо! — крещи Пит.

— Да пукна, ако съм ги давал! — изревава Подляра.

Майчице мила!

Работите май отиват съвсем на зле?

Маниака мръсно присвива очи и крадешком тръгва към витата стълба. При това той вади от джоба си малко джобно ножче.

Никога не бих повярвал, че палавите му ръчички не са работили над това изделие на фирмата „Victorinox“, разпространяващо се безплатно из дълбината с рекламна цел.

Поглеждам Подляра — в ръката му има празна бирена бутилка. Откъде? Нали пихме наливна бира!

А късият уинчестър, който Пат припряно сглобява, съединявайки затворната част с приклада, закрепвайки цевта и едновременно пъхайки патрон? Къде го е криел?

Възниква усещането, че съм гол. Вадя револвера на Стрелеца и усещането изчезва. Не, Адам и Ева не са използвали някакви жалки листенца, за да прикрият голотата си от Бога. Направили са си по тояжка — и срамът моментално се е изпарил.

— Бих те посъветвал да излезеш — тихо казва Чингиз. — Ти си единственият от нас, който може да го направи когато си поиска.

— И какво? — изричам аз, без да откъсвам поглед от стълбата, зад перилата на която се е стаил Шурка.

— Възможен е вариантът ти да останеш единственият свидетел — много сериозно отговаря Чингиз. Пристъпва, прикривайки с тялото си Пат.

Той не се шегува.

Само дето на мен вече кръвта ми е кипнала от ярост.

— Аз съм Стрелеца… — казвам.

Дори в това тяло съм бил и ще бъда Стрелеца.

Стоим така почти минута. Чакаме. После Маниака се изправя, поглежда надолу през перилата, свива рамене и въпросително поглежда Чингиз.

— Да вървим — решава домакинът.

Той пристъпва напред, аз се движа след него. Подляра остава на мястото си, здраво хванал протестиращия полугласно Пат.

И точно в този миг се случва всичко.

Внезапно движение — и сива сянка излита над стъпалата.

Маниака замахва късо — и безобидното джобно ножче, летейки, се превръща в копие от синя светлина. Посетителят се опитва да се отдръпне, но лъчът го пронизва, отхвърляйки го към срещуположната стена. Там той и застива, прикован, сякаш е бръмбар, забоден с карфица.

— Ебрст — казва Подляра. Какво има предвид с това безумно съчетание от букви — не зная.

Може би това, че неканеният гост е точно копие на Чингиз?

Дори е облечен по същия начин — със спортен екип и маратонки.

— Кой си ти? — Чингиз реагира на появата на двойника си съвсем спокойно. Прицелил се е в него, но не бърза да стреля.

Лъже-Чингиз се мръщи, хваща горящото копие и с рязко движение го изтръгва от рамото си. Кръвта шурти както си трябва. Той отговаря кратко:

— Гостенин.

— Неканен, и с чуждо лице…

— Откъде знаеш какво е лицето ми, Чингиз? — усмихва се накриво непознатият. — Впрочем…

Той прекарва длан през лицето си и се променя. Става по-нисък на ръст, с по-широки рамене, косите изчезват от главата му, затова пък гърдите му се окосмяват. От дрехите остават само стари измачкани шорти.

— Не е вярно, не съм такъв изрод! — възкликва Подляра.

Чингиз махва с ръка и хакерът млъква.

— Кой си ти? Какво искаш? Как и защо си проникнал в дома ми?

— Подред ли да отговарям? — Гостът изобщо не се чувства притеснен. Това, че сме петима, а той — един, като че ли няма никакво значение.

Като се има предвид с каква лекота преодоля оръжието на Маниака, самоувереността му е оправдана.

— Да.

— Аз съм този, когото наричат Тъмния Дайвър.

— Опа! — възкликва Подляра. — Пак си сменил мутрата!

Двойникът му не реагира, а продължава:

— Искам да ви предпазя.

— Как влезе? — повтаря Чингиз.

— Много просто. Аз станах ти — той ни възнаграждава с присмехулническа усмивка. — Господа хакери… между впрочем, привет, Шурка. В тази суматоха не можахме да се поздравим…

Маниака присвива очи, но мълчи.

— Господа хакери, уважаеми дайвър… — леко кимване в моя посока. — Струва ми се, че правите голяма грешка.

— А именно? — Чингиз остава невъзмутим.

— Нашият малък договор — Тъмния Дайвър поглежда Подляра, — очевидно, е невалиден. Вие не можахте да се сдобиете с файловете от „New boundaries“. Много съжалявам, че Роман загина. Но нас вече нищо не ни свързва… и не трябва да ни свързва.

— Не си прав, братче. — Подляра пуска Пат, който, изглежда, е позагубил част от агресивността си, и пристъпва към Тъмния Дайвър. — Сдобихме се с файла…

— Във вас ли е? — двойникът на Подляра се усмихва толкова широко, че очевидно няма смисъл да си играем.

— Не. Но скоро ще бъде.

— Няма. Не можете да се доберете до него. По никакъв начин.

— Ще се доберем! — Подляра жизнерадостно размахва празната бутилка. — И ще ти го предадем. Както сме се уговорили.

— Вие не разбирате. — Тъмния Дайвър въздъхва съвсем естествено. — Храмът на Дайвъра-в-Дълбината е недостижим за човек, който не притежава способностите на дайвър…

Той наистина знае всичко!

Изведнъж разбирам, че случващото ни се е сериозно. Лекото вцепенение, настъпило след появата на непознатия, спада.

Пред мен наистина стои дайвър, който не е изгубил способностите си. Човек, който продължава да играе с дълбината по собствените си правила!

Полудявахме и се наливахме с водка. Учихме се да програмираме и се захващахме с хамалска работа. Решихме, че нашият век е отминал.

А той е продължавал да върви из Дийптаун, леко и безгрижно, играейки си на старата игра с реалността и фантазията…

— Нека дори успеете да преминете през „Лабиринта“ — казва Тъмния Дайвър. — Да допуснем. Ще си припомните доброто старо време, ще вземете в отбора десетина побъркани на тема игри тийнейджъри, ще вкарате със себе си вирусно оръжие… Ще го минете. Ще намерите входа към Храма. И какво — мислите, че нататък всичко е много просто?

Всички мълчат.

— Ще успее да влезе само дайвър — изрича непознатият.

— Сред нас има дайвър — включва се в разговора Маниака. — Опомни се. Ние ще минем „Лабиринта“ и ще влезем в Храма. Или той ще влезе.

Двойникът на Подляра ме поглежда. И нещо се променя. Става ми терсене. Имам чувството, че ме вижда като на длан.

— Леонид… бивш дайвър… — движение на ръката, махане отдолу нагоре, сякаш пред лицето му се вдига щора.

Гледам в собствените си очи.

— Той отдавна вече не е дайвър — казва двойникът ми. — Отписан е от екипажа. По здравословни причини. Дайвър с дийп-психоза — смешно…

— Ще го премина — казвам аз. Аз самият не вярвам в тези си думи. Но все пак ги произнасям.

— Не… няма да го преминеш. Отпусни се, Леонид. Осъзнай се. Ти не си Стрелеца. Не си дайвър. Твоето време свърши преди две години. Ти имаше шанс — пропусна го. Сега си нищо, и никак не те наричат.

— Не бива да се говори така — произнася Маниака. — Не бива.

— Имам предложение към всички присъстващи. — Тъмния Дайвър ни оглежда. Усмихва се.

Дявол да го вземе, моята усмивка е доста по-чаровна!

— Говори — разрешава Чингиз.

— Не се опитвайте да се доберете до файла. Не ви трябва. Не можете да направите нищо с получената информация, дори да го намерите. Всичко случващо се засяга само мен.

— Това, че Ромка загина — твоя работа ли е? — казвам аз. — Това, че Дийптаун се превърна в същата гадост като реалния свят — и това ли е твоя работа?

Тъмния Дайвър отново се обръща към мен:

— А откъде знаеш какви са били отношенията ми с Ромка? И какво означават за мен Дийптаун и реалния свят? Вие сте деца. Заблудили се в дълбината деца. Вие сте тези, които са превърнали виртуалния свят в отвратително отражение на реалния свят, вече отдавна-отдавна…

Може би разговорът би продължил още дълго. Вече ми се струва, че бихме могли да чуем нещо важно… Но в този момент Пат вдига нагоре късата си пушка и изкрещява:

— Ти самият си се заблудил! Не си желан тук!

Донякъде, разбира се, той е прав…

Пушката в ръцете на Пат стреля като автомат, куршумите надупчват стената. Но Тъмния Дайвър успява да скочи на пода и да остане незасегнат. Затова пък куршумът, с който отговаря — от същия револвер като моя! — достига целта.

Пат се свива и пада на земята.

В същия миг започва безумието.

Чингиз стреля, куршумите се забиват в тялото на Тъмния Дайвър, но изглежда не му причиняват ни най-малка вреда. Подляра с боен вик се хвърля върху врага, удря го по главата с бутилката.

Никаква реакция.

Прицелвам се, опитвайки се да не засегна Подляра. И изведнъж забелязвам, че от всички присъстващи Тъмния Дайвър е набелязал за цел именно мен.

Сякаш знае с какво е зареден револверът ми.

Стреляме едновременно. Или все пак го изпреварвам с част от секундата?

Поне успявам да видя как главата на Тъмния Дайвър се пръсва на кърваво-сиви късчета, а тялото му се извива в гърч.

После куршумите му ме застигат.

Тъмнина.

 

 

Да седиш с нахлупена на главата тенджера не е най-приятното нещо на света.

Екраните на шлема са тъмни и безжизнени.

Откопчах износения си „Sony“ и го смъкнах. Първо погледнах екрана — същата работа.

По дяволите.

— Вики, старт! Включи се. Работим.

Надеждата, че оръжието на Тъмния Дайвър просто е изключило захранването на компютъра, беше слаба. И все пак натиснах бутона на захранването и задържах така за минута.

Машината не се съживи. Дори не направи опит да се включи.

Откачих всички кабели, махнах капака на кутията, който никога досега не беше завинтван и се втренчих вътре. Сякаш с гледане можех да открия нещо.

На вид всичко си беше наред. Не димеше, хард дискът не се беше пръснал на парчета, не личаха и пистолетни куршуми, заседнали в дънната платка.

Взех телефонната слушалка и набрах номера на Чингиз. Той отговори веднага:

— Леонид?

— Да. Какво става с Пат?

— Реве до компютъра си. Оная гад действаше с нещо от второ поколение… Ти как си?

— Аналогично.

Чингиз помълча. Попита:

— Ще се справиш ли сам с хардуера?

— Не.

— Ясно. Знаеш ли какво… ще помоля Подляра да отскочи до вас.

— Какво стана с Тъмния Дайвър?

— Ти го уби. С какво стреля?

— Заряди второ поколение. Тия, дето ти ми ги даде.

Чингиз се изкиска свирепо:

— Поне това е радостно. Останалите бяхме въоръжени с по-хуманно оръжие. Леонид… не се вкисвай. Подляра ще дойде. Чакай.

— Ще чакам — съгласих се аз. Имах ли друг избор?

Така и ме завари Вики, когато си дойде от работа. Седящ до разглобения компютър.

— Убиха ми машината — просто казах аз, когато тя влезе. — Вики… убиха ми машината.

— Как така я убиха? — сваляйки шалчето си, попита тя.

— От дълбината. С оръжие второ поколение. Скапаха ми хардуера.

Вики седна до мен. Взря се в очите ми, после огледа вътрешността на компютъра. Усмихна се:

— Льоня, сигурен ли си? На кого му е изтрябвало да използва такова нещо срещу един обикновен човек?

Тя даже не усети, че ми е причинила болка.

— Вики… трябва да ти разкажа нещо.

— Слушам те — въздъхна тя.

— Убиха Ромка.

— Върколака? — тя все още се усмихваше. — И какво му е?

— Ромка. Убиха го. Истински.

Видях как усмивката постепенно изчезва от лицето й.

— Господи… Как?

— От дълбината. С оръжие трето поколение.

— Леонид…

— Изслушай ме, Вики. Моля те. Повярвай ми и ме изслушай.

За колко време могат да се изложат събитията от последните две денонощия, ако си се освободил от емоциите? Бързо и с лекота. Проникването. Преследването. Смъртта. Издирванията. Маниака. Чингиз. Писмото. Тъмния Дайвър.

Към края на разговора тя стана и се премести на дивана. Стисна плътно устни. Погледът й стана твърд и студен… погледът на Мадам, не на Вики…

Не го обичам този неин поглед. Ненавиждам го.

Но не бива да гледаме света през чужди очи. А още по-малко имаме право да решаваме вместо другите как трябва да гледат те.

— Льоня… всичко това истина ли е?

— Да, истина е. Но такава, каквато я виждам аз. Вики, с дълбината е свършено. Почти. Тя ще се превърне в копие на реалния свят. Със смърт, опасност, мнителност, недоверие. Ако ние не се справим…

— Как мислите да се справите? Льоня? Оръжието вече съществува, нали? То вече е влязло в употреба. Нищо от появилото се в дълбината не е оставало тайна.

Премълчах. Тя беше права, естествено. Както винаги.

— Леонид… сега.

Мълчаливо гледах как Вики извади от чантичката си цигара и запалка. Тя пуши изключително рядко. Само когато й е много хубаво… или адски зле.

— Не може да се вкара изпуснатия зъл дух обратно в бутилката — Вики си дръпна от цигарата. — Ти си прав, това е краят на виртуалността във вида, в който сме свикнали с нея.

— Дай ми цигара — помолих аз. Запалих от леките „Mild seven“ и казах:

— Ако е възможно да предприемем опит за предотвратяване на нещастието, трябва да го предприемем.

— Леонид, поставяш неправилно въпроса. Вече е невъзможно да се предотврати. Процесът е започнал. Вече сте закъснели — ти, Шурка, цялото това хакерско сборище… Хайде да признаем неизбежното.

— Какво?

— Дийптаун живее по свои закони. Но това са човешки закони, няма къде да се избяга от тях. Преди няколко години дълбината беше само детенце. С детски възторг, детска жестокост. С битки в пясъка. Ти ме удряш с кофичката по главата, аз тебе — с лопатката по дупето. Всичко това го имаше. Игри на чичо доктор, сбивания, сръдни, приказки за черната ръка и окървавения чаршаф. Но детството отминава. И сега Дийптаун навлиза в зрялата си възраст. А това е малко по-различно. В дълбината навлиза нормалният човешки свят, Леонид.

— Нормално е да се убива, така ли?

— Льоня, но нали не говорим за това що е зло и добро. Говорим за нормата. А нормата на човешкия живот са войните и убийствата. Не можеш вечно да изпускаш парата в „Лабиринт на Смъртта“ или на арената на „Смъртоносна Битка“. Малкото момченце може да тича с пластмасов автомат, но когато стане на осемнайсет, ще получи бойно оръжие. Нямаше начин смъртта да не дойде в Дийптаун. И тя дойде.

Вики замълча. Изтръска пепелта си върху вестника, захвърлен на дивана.

Страшно се е вживяла.

— Ето… отвори вестника… Какво ще прочетеш на първа страница? Пиян мъж се прибрал в къщи, изпил още една чаша, заклал жена си и изхвърлил през прозореца децата си, изпил още сто грама, подгонил тъщата, не успял да я догони и се обесил в тоалетната. Американските ВВС извършили мироопазващ полет над Европа. Унищожени са двайсет военни цели, включително фабрика за сладкарски изделия, болница и жилищен квартал. Арабски терористи сложили бомба в пътнически самолет. В знак на протест срещу друга мироопазваща мисия…

— Аз не чета вестници.

— Льоня… — въздъхна Вики. — Льоня, скъпи, все пак ги четеш. Чуваш това-онова. Досещаш се. Не можеш да се криеш в дълбината вечно. Разбирам — иска ти се. Но не се получава. Рано или късно някой трябваше да донесе в Дийптаун истинско оръжие. И след като се е появило — налага се да решиш. Кое за теб е реалност и кое — измислица. Ако няма разлика — живей в дълбината. Не е ли все едно как ще умреш?

В антрето дрънна звънецът.

— Това е Подляра — бързо казах аз.

— Кой?

— Подляра… хакерът, нали ти разправях за него.

— И какво? — Вики стана, бързо огледа стаята, сякаш надявайки се за двайсет секунди да въведе ред в нея. — Не можа ли да ме предупредиш?

— Извинявай… — Надигнах се от пода. — Забравих.

— Върви да отвориш. — Вики бързо оправи косата си. — Хайде, хайде… дошъл е твой приятел. Какво има пък сега?

Да…

По-добре да беше дошъл Чингиз.

Представих си как Подляра с викове и псувни ще нахълта в антрето, запълвайки го изцяло, и ще изтърси от окъсаната торба двайсет бутилки „Жигульовска“, и ми се прииска да не отварям вратата.

Впрочем, Подляра като нищо може да я избие с рамо. За всеки случай. Ами ако не съм чул звънеца? Въздъхнах дълбоко, отидох до вратата и я отключих.

— Добър вечер, Леонид — полугласно каза Подляра. — Нали не се забавих много?

Задавяйки се с подготвената фраза, че жена ми е вкъщи и не е желателно да се употребява гръмогласно ненормативна лексика, аз отстъпих от вратата. Подляра потупа с крака по черджето и влезе. В едната си ръка държеше грамаден букет чаени рози. В другата — огромен сак. Навярно с него се е опитвал да внесе проститутка в дома на Чингиз?

— Съпругата ти в къщи ли е? — тихо попита Подляра. В отговор на кимването ми уточни:

— Как се казва?

— Вики…

— Аха…

Хакерът се заозърта в търсене на чехли. Мълчаливо изух своите.

— Добър вечер. — В антрето се бе появила Вики.

— Добра да бъде! — Подляра неумело се поклони. Подаде й букета. — Безумно щастлив съм да ви видя, Леонид толкова много ми е разказвал за вас. Аз съм Антон.

Аз преглътнах.

— Благодаря, каква прелест… — Вики взе цветята. — Леонид, може би ще ни представиш един на друг?

— Вики, моята жена — измънках аз. — По… Антон. Забележителен специалист в областта на компютрите.

— Как ще е по-добре — Антон или Подляра? — поинтересува се Вики. По очите й личеше, че се наслаждава на ситуацията.

— Честно казано, Виктория, свикнал съм да ми викат Подляра. Но някои това прозвище ги шокира.

— Няма страшно, Подляр. Свалете връхната си дреха, влезте. Извинете, у нас е малко разхвърляно. Аз през целия ден съм на работа, а Леонид е зает в дълбината…

— У вас е страшно уютно и мило! — разпалено произнесе Подляра. Смъкна от главата си изтърканата ондатрова^[1] шапка. Ако застане така в метрото, сигурно минувачите веднага ще започнат да му хвърлят дребни монети. Въздъхна. — Моля ви, не обръщайте внимание на малко необичайния ми външен вид… аз винаги си бръсна главата за през зимата.

— Колко интересно… а мога ли да науча защо? Закачете якето си тук… И се чувствайте като у дома си.

Подляра подсмръкна. Остави сака на пода и попита:

— Сигурна ли сте, че мога да се чувствам като у дома си?

— Разбира се.

— Тогава, мамка му… аз ви предупредих… — Подляра смъкна якето си, метна го на закачалката. После внимателно закачи шапката. — Ето… общо взето, заради нея се бръсна. Старичка ми е…

— Коя е старичка?

— Шапката. Старичка, овехтяла, пък и доста се е свила. Ако не се острижа до кожа, главата ми не влиза в нея.

Опитах се да преценя ще успея ли бързо да избутам Подляра на стълбите. По всичко личеше, че няма да стане. Нито бързо, нито за повече време.

— А защо не си купите нова? Разбирам, в наши дни всичко е скъпо, но…

— Разбирате ли, Виктория, преди осем години станах член на Дружеството за Защита на Животните. Оттогава смятам, че използването на естествена кожа за изработване на дрехи е варварство и фашизъм. Затова нямам право да си купя нова кожена шапка. Обаче през зимата в Москва е толкова студено, че да се ходи без шапка е опасно за здравето.

— Много достойна позиция — каза Вики. — А не ви ли шокира, че до шапката е закачен кожухът ми?

— Не ме шокира — с достойнство отвърна Подляра. — Но ме разстройва. Ако нямате нищо против, после може да поговорим за защитата на околната среда и хуманното отношение към по-малките ни братя.

Погледнах периферно Вики.

Тя се усмихваше. Толкова хубаво, колкото отдавна не я бях виждал да го прави.

— Заповядайте, Подляр. И се чувствайте като у дома си, само малко по-внимателно. Веднага ли ще започнете да пиете бира, или след поправката на компютъра?

— Бихме могли да съвместим… ъ-ъ… процесите — предпазливо предложи Подляра. — Виктория, а вие употребявате ли бира?

— Употребявам. По-добре Вики, разбрахме ли се?

— Ясна работа, разбрахме се! — върху лицето на Подляра цъфна усмивка. — И така, Льонка, давай чашите и показвай къде ти е изгорялото желязо.

— Аз сама ще покажа — рече Вики. — Льоня, нарежи хляб и кашкавал и виж какво друго ще се намери в хладилника.

Със смътното усещане, че съм леко излишен, се отправих към кухнята.