Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (29)

100

— Закъсняваш — отбелязва Чингиз.

Кимам и влизам.

По вида ми вече не личи, че до неотдавна съм се търкалял по мръсния път, нито пък, че съм скачал като тигър или съм бил целият опръскан с кръв, примесен със силициева каша.

Хубава е мръсотията при нас, в Дийптаун. Електронна. Бързо изсъхва и пада. Само че, не знам защо, човек си спомня за нея. Дали да не вляза в джакузито? Или то и тук е натъпкано с бира?

— Общувахме си с Тъмния Дайвър.

— Охо… — Чингиз кимва към вратата за библиотеката. — Да вървим да разказваш. Всички вече са тук.

— Всички?

— Освен Пат. Сложих го да си подготвя уроците. Понякога е полезно.

В библиотеката наистина е целият ни отбор. Настроението не е същото, каквото беше преди похода в „Лабиринта“. По-спокойно, може би… И в същото време — по-тъжно. Маниака и Мага разговарят за нещо, седейки при камината и пийвайки си уиски. Свикнали са на всякакви глезотии в своята Америка… Подляра е в своето амплоа. Дълга редица бутилки „Жигульовска“, половината са празни, а другата половина — пълни. Вече ме гложди диво любопитство, трябва да я пробвам тая бира в реалността. Току виж се окаже, че наистина през последните години вкусът се е подобрил?

— Даден ми е ултиматум — съобщавам вместо поздрав. — Разполагам с два часа… по-точно, вече два часа без десет минути, за да предам на Тъмния Дайвър файла от Дибенко. След този срок са обещани гадни последствия.

Маниака мълчаливо ми сипва уиски, аз вземам чашата и разказвам всичко, случило се в Чайнатаун.

Когато приключвам, от срока трябва да се махнат още петнайсет минути. Чингиз пуши цигара след цигара и става все по-мрачен.

— Киберпънкар си пречукал значи — въздъхва Подляра. — Браво бе, жесток си…

— Какво ви е мнението? — питам аз. — Честно казано, не съм готов да реша сам.

— Какви са възможностите на Тъмния Дайвър в действителност? — пита Маниака. Той отново свежда всичко до точни… и неприятни въпроси.

— Доколкото видях — много сериозни. Той правеше това, на което аз някога също бях способен… докато ме подхранваше силата на Неудачника. А то… то е страшно много. Аз съм поразен, че Дибенко все още се изхитря някак да му се противопоставя.

— Ще можем ли да устоим? — продължава Маниака.

— Аз например ще допиша защитната си програма… — започва Мага. Неловко се усмихва, маха с ръка и млъква.

— Не — честно отговарям аз. — Той лесно можеше да ме довърши там, при колата. Да излети по-нависоко и да ме разстреля. Или да стане невидим и да ме разстреля. Би могъл да направи каквото си иска.

— Да беше геройствал така в „Лабиринта“… — ядосано изрича Подляра. — Да беше убил Императора или облекчил пътя ни…

— Нике не е Тъмния Дайвър.

Как не ми се искаше да говоря всичко това. Отлагах го, докато беше възможно…

— Сигурен ли си? — скептично пита Чингиз. — Видял ли си я отново?

— Виждам се с нея всеки ден. Нике е Вики. Жена ми.

— Мадам! — възторжено се провиква Мага. — Веднага разбрах, веднага като я видях! Почувствах познатия почерк! Само че не се обадих… щом не иска да си признае, значи не иска…

— Хайде-хайде — подхвърля Маниака. — Леонид, сигурен ли си?

— В Нике не съм сигурен. Но на Вики вярвам. Тя не е Тъмния Дайвър.

Други въпроси не възникват. Маниака и Мага, предполагам, вярват на Вики. Чингиз и Подляра — на мен.

— Трябва да кажем на Пат — замислено се обажда Чингиз. — Още се надува… Добре, с Нике е ясно. А с Тъмния Дайвър? Какво ще правим?

— Твоето мнение?

— Да му дадем програмата. Ще я използваме ли самите ние… нека всеки решава за себе си. Но да се отървем от Тъмния Дайвър. Аз няма да я пускам на дискове… И изобщо ще препятствам този канал в Русия до последно! Все някак ще си заработя парчето хляб и без съмнителни постъпки.

— С хайвер и масло — промърморва Подляра. — Момчета, можем просто да унищожим програмата. Тъмния Дайвър не ми прилича на психопат. Няма да тръгне да си отмъщава заради самата мъст. Отпадне ли нуждата да ни преследва — ще се прехвърли на Дибенко. А той сам си е виновен — всичко това е негова работа. Аз казвам — да я унищожим. Безвъзвратно! Да я пратим на майната й! На чий хард е тя сега?

— На моя. — Чингиз се бави за миг. Поглежда ме, усмихва се… и аз виждам в очите му неговото безкрайно лято. — Добре. Аз съм съгласен. Да я ликвидираме. Заедно с харда. До дупка. Да не разчитаме на форматирането и презаписа. Дупка с бормашината и шишенце киселина вътре.

Маниака свива рамене:

— Все едно, Дибенко ще я пусне на бял свят… сигурен съм. Е, по-късно… но след още два експеримента… О’кей. Както искате. Да я унищожим.

— Хората са работили… старали са се… — въздъхва Мага и се почесва по тила.

— Та ние не унищожаваме оригинала — забелязва Маниака. — А копие. Откраднато.

— Тогава — да трием! И не трябва да се съсипва хардът, аз имам една програмка, след нея…

— Харда — произнася Чингиз с леден глас.

— Е, както искаш, ако не ти е жал за парите; харда е добър, не се съмнявам… — леко обидено изрича Мага. — Давай, троши харда…

Всички поглеждат към мен.

Последното значимо мнение…

— Да направя равносметка? — питам аз. Нямам ни най-малки колебания, знам какво ще кажа сега.

— Здрасти, Льон!

Пат влиза в библиотеката. Облечен е в гащеризон, приличащ си като две капки вода с униформата от „Лабиринта“.

— Пат… — Чингиз явно започва да се нервира. — Какво ми обеща?

— Подготвих си уроците! — ядосано отговаря хлапакът. — Всичките! И освен това нарисувах една готина униформа! Ето, исках да се похваля!

— Да, готина е — съгласява се Чингиз. — Само че ти обеща да не влизаш в дълбината. Помниш ли?

Пат умолително гледа Подляра, и той не издържа. Изсумтява и произнася:

— Добре, Чин. Мирясай. Нека влиза тук… Освен това Пат има право да решава. Както и всички ние.

Последният аргумент, изглежда, оказва въздействие.

— Сядай — рязко подхвърля Чингиз. — Рисувач… Решаваме какво да правим с програмата на Дибенко.

— И какво? — настанявайки се между Чингиз и Подляра, пита Пат.

— Общото мнение е да я унищожим. Тъмния Дайвър ни даде ултиматум, иска файла. Най-лесно е да унищожим файла, тогава ще ни остави на мира. Не е по силите ни да се борим срещу него.

— Как не ни е по силите? — пита Пат, прехвърляйки поглед от Чингиз към Подляра, а после към мен.

Ето как се разрушават идеалите. Якият бизнесмен Чингиз, великият хакер Подляра, последният дайвър Леонид — всичките пасуват пред Тъмния Дайвър.

— Абсолютно не ни е по силите. Неговите възможности в дълбината имат по-скоро мистичен характер. За разлика от нашите. Трябва или да плюем на Дийптаун и да престанем да се появяваме тук, или да унищожим файла.

Трябва да се отдаде дължимото на Пат — той изобщо не се колебае.

— Тогава хайде да изтрием файла! Или да му го дадем, да се задави дано!

— Не, няма да му го даваме. Ще го изтрием. — Чингиз отново ме поглежда. — Леонид? Твоето мнение?

— Да го изтрием — изричам аз. — Да го изтрием до дупка. И ще обясня защо.

Изглежда всички очакват обяснения, поне частични.

— Дибенко е направил много хитро нещо. Той е решил да създаде изкуствен интелект, но не самодостатъчен, а като придатък на живия човек, фактически това е киборг. Само че половината от този киборг не е механична и електронна, а виртуална, програмна. Отначало тя само копира реакциите на човек. След това започва да ги изпреварва. А после… после придобива някакъв собствен живот. Прав ли съм?

Маниака кимва и аз продължавам:

— Това нещо може да се развива и самостоятелно… Императорът е красноречив пример. Той е започнал като тъпа програма с редица вложени в нея рефлекси. А завърши… завърши като се измъкна от зададените програмни бариери. И попита: „кой съм аз?“. Така че играчката на Дибенко се е получила великолепна. Само дето едно нещо му смущава…

— Разбрах — кимва Чингиз. — Да, прав си. Първо — Императора. Второ — твоят шофьор на такси.

Той наистина е разбрал…

— Може да се каже, че Императора от самото начало е бил предназначен за убийства и сражения — продължавам аз. — Такава е ролята му в „Лабиринта“. И това е посоката, в която е прогресирал. Но едва ли реалният човек, чиято оживяла виртуална половинка се е свързала с Тъмния Дайвър, е бил психопат, забавляващ се с прегазване на пешеходци, лапащ цевта на пистолета, отвличащ хора. Той е станал такъв. И в това няма нищо чудно, за съжаление. Нуждаел се е от развитие. От придобиване на своя електронна плът и кръв. А борбата, агресията, войната — те са идеални стимули за развитие. Маймуната някога е вдигнала тоягата не за да свали банан от клона… а за да удари врага. Програмата на Дибенко — това са милион пещерни хора, които ще се втурнат в Дийптаун. Милиони цивилизовани, умни, електронни неандерталци. Не знам в какво ще се превърнат. Може би ще си създадат прекрасен и добър свят. Само че отначало ще им трябва борба… схватка… битка. За да придобият напълно съзнание. За да започнат да мислят.

— Майната му на тоя хард… — изрича Мага. — Чингиз, ти после мини през него и с чук, става ли? И с година само да отложим това нещо, пак ще е добре.

— Всички ли са съгласни?

— Всички. — Маниака става. — Момчета, време ми е. Разкарайте тоя файл, съобщете на Тъмния Дайвър, че не е у нас. А на Дибенко предайте до какви изводи сме достигнали. Може пък и да го оцени?

— Аз също ще тръгвам — обажда се Мага. — Имам да оправям едни каши…

— Занемарил си работата? — вяло се интересува Подляра.

— Не работата… — Мага се мръщи от яд. — Вчера… някак се бях разстроил от всичките ни подвизи… Отидох във фирмата, и така ми се прииска да напсувам някого! Метнах по локалната мрежа едно писмо до мой приятел… нищо особено! „Ако животът те такова, значи си още жив!“. Той е наш човек, руснак, емигрант. Би трябвало да разбере шегата!

— Почти афоризъм — с насмешка произнася Маниака. — Е, и какво? Не разбра хумора ти ли?

— Не кликнах по необходимата икона… изпратих писмото до всички сътрудници.

Маниака подсвирва.

— Двайсет и три човека, от тях — пет жени… Сега ме обвиняват в сексуален тормоз… Всичките жени и трима мъже…

— Американци… — поклаща глава Подляра. — Извини се. Плати им премии. Гледай да не стигне работата до съда, накратко казано. Че ще останеш и без гащи… тогава и ще се убедиш, че си още жив.

— Да тръгваме… — Маниака, поклащайки глава, побутва Мага по рамото. — Скица… какво повече да ти кажа…

Едва когато излизат от библиотеката, Подляра си позволява да се захили.

— Тоха, не е смешно… — Чингиз с укор поклаща глава. — Той сега наистина има сериозни проблеми.

— Ясно ми е, де… — Подляра с усилие престава да се кикоти. — Представих си лицата на порядъчните служители, получили такова послание от шефа на фирмата…

— Според мен е смешно! — предпазливо се намесва Пат.

— На твоята възраст всяка неприлична дума е смешна. — Чингиз ме гледа някак уморено. — Е, какво? Нали няма да протакаме? Че срока на ултиматума ще изтече…

— Няма — съгласявам се аз. — Излизайте и унищожавайте харда. Имаш ли там нещо ценно?

— Нищо, за което си струва да си жертваш живота. Тази машина не е за работа, а за развлечение. Ще ни довериш ли унищожаването на харда? Или ще дойдеш?

— Ще ви се доверя — съгласявам се аз. — Струва ми се, че такова безкрайно лято няма да ти хареса…

— Льоня, а наистина ли съм нарисувал добре униформата? — пита Пат.

Ох… всеки си има свои проблеми. Но поне радва това, че пак толкова лесно се отказва от новата, неизпробвана играчка…

— Желязна е! — съгласявам се аз. — Супер.

— Дори пистолетът е като истински… — измъквайки от кобура оръжието, изрича Пат. — Нали?

Той твърде лесно се отказа от „Изкуствена натура“…

Прекалено лесно наруши забраната на Чингиз.

Прекалено бързо създаде униформата…

— Чингиз! — крещя аз, скачайки.

Късно.

Първия изстрел Пат отправя към мен.

Втория — към обърналия се с недоумение към него Чингиз.

Третия — към Подляра, започнал да се надига от креслото.

Това не е избухване на син игрив пламък, както от истински пистолет от „Лабиринт на Смъртта“. А е кратък миг, когато пред очите се появява и се завърта оловно-сива спирала, мълниеносно изтегляйки живота от тялото.

Какво странно усещане!

Като анестезия с новокаин. Само че по цялото тяло — уж го има, чувствам го, а не ми се подчинява. Дървен съм като Буратино и подвижен като цепеница.

Затова пък не ме боли като падам.

И се изхитрям да падна сполучливо — виждам Чингиз и Подляра, увиснали в креслата си.

И стоящия до тях Пат.

Тъмния Дайвър…

Колко глупаво е.

— Пат! — крещи Чингиз. Можем да говорим. Това е хубаво. Това е някакъв шанс. — Какво ти става?

Точно на него — нищо…

Пат отпуска пистолета, приближава се към мен.

— Пат! — още веднъж изкрещява Чингиз.

Тъмния Дайвър се навежда над мен. Произнася полугласно:

— Двата часа изтекоха, Леонид. Чакам отговора.

Да се приказва е достатъчно трудно. Не мога да си представя как Чингиз се изхитря да крещи. Но аз все пак избутвам думите си през онемялото гърло:

— Смени си маската… недей да се гавриш.

Пат се усмихва и с познатия жест вдига ръка към лицето си. Отгоре-надолу. Сваляйки лицето си, надявайки ново. Раменете му се разширяват, той се разтяга на височина. Униформата променя цвета си, разкъсва се, превръща се в черен плащ.

Сега това е Дмитрий Дибенко. Не Човека Без Лице, а Дибенко от снимките. От старите снимки — объркано усмихващ се, смаян, още не осъзнал какви ги е забъркал.

— Чингиз, това не е никакъв Пат… — казвам аз. — Тъмния Дайвър е.

Чингиз издава леко ръмжене, сякаш се опитва да се повдигне.

— Така по-удобно ли е? — почти весело изрича Тъмния Дайвър. — Нормално ли е? Или е нужна друга външност? Вики, Маниака, комисаря Рейд, Крейзи… Циркът приключи. Файлът, Леонид!

Мълча. Четвърт час — и парализата ще премине. Трябва да премине.

— Вие не оценявате ситуацията съвсем правилно. — Тъмния Дайвър поглежда към млъкналия Чингиз и към Подляра, който свирепо върти очи, но мълчи. — Засега аз използвам хуманни методи. Вие сте парализирани за кратко, петнайсет-двайсет минути. Ако за това време не получа разкриптирания файл, ще ми се наложи да повторя процедурата… обаче за беда…

Той прави кратка, изразителна пауза.

— Останал ми е само един парализиращ заряд. Другите подтискат ритъма на миокарда. Мисля, че не е толкова неприятно като оръжието, от което е загинал Ромка. И все пак е обидно… не намирате ли? Главата мисли, ръцете и краката още са топли, а сърцето е спряло. Петнайсет минути… мозъкът не издържа. На изпитанията при Дибенко онези психари-доброволци са ги спасявали с непряк масаж на сърцето. Но у вас под ръка май няма бригада лекари?

— Ти си готов да убиваш? — питам аз.

Тъмния Дайвър свива рамене.

— Аз? Не знам. Вие можете да смятате, че блъфирам. Ваше право е — в близкия четвърт час. Но след мен стои нов живот, който иска да се роди. Нов свят. Нови хоризонти. Зад мен са милиони хора, които не могат да намерят вечност — докато Дибенко се колебае, внимава, експериментира. Чували ли сте за такъв човек — Волф Мейрман? Това е млад учен, достигнал много близо до създаването на единна теория на полето. Той умира от левкемия. Останала му е половин година живот, най-много година… Програмата на Дибенко ще му позволи да пренеса разума си в дълбината.

— Не разума… — произнася изведнъж Чингиз. — Илюзията за разум.

— Всеки един разум е илюзорен. — Тъмния Дайвър даже не благоволява да се обърне. — Той ще копира във виртуалния свят своя начин на мислене, своите неочаквани, парадоксални озарения, своя метод за анализ на данните… Да, някои неща ще загуби. А някои ще придобие. На неговите услуги ще бъде цялата информация на мрежата. Ще му бъде достатъчно да зададе въпрос, за да получи отговора… ако изобщо го има.

— Това е демагогия. — Чингиз, изглежда, също е решил да печели време. — Да приравняваш възможната полза и реалния живот на хората…

— Не сте вие тези, които можете да ме учите на морал — спокойно отговаря Тъмния Дайвър. — Хакери, дайвъри, крадци-бизнесмени… Забележете — давам за пример най-явните ви постъпки. Стига протакане, Чингиз. Трябва ми файлът. Нямам намерение да се шегувам… Ще го получа. Нали и вие самите дълго се съмнявахте дали да не ми го дадете? Така че го дайте. На едната страна на везните е взетото от вас решение. На другата — доста вероятна смърт. Сигурни ли сте, че искате да рискувате?

— Ако ние умрем, файлът е загубен за теб — възразява Чингиз. — Той е защитен с четири пароли…

— Да, знам. Но ще бъда принуден да постъпя така. Дори и само за да стане по-сговорчив Дибенко. Да убия хора, които нямат съвсем нищо общо, за да му докажа сериозността на своите намерения — не го смятам за невъзможно. А вие… вие сами си го търсехте. Не ви ли предупредих?

Никой не му отговаря. Аз например, съм зает с повтарянето на стихчето си. „Дълбина-дълбина, не съм твой…“

Тя не иска да ме пусне. Изобщо не иска. Бих искал да знам как Тъмния Дайвър го постига. Та нали тук вече не става въпрос за контрол над виртуалното пространство. По-скоро има пряко въздействие върху мен.

— Всички вие имате какво да губите. — Тъмния Дайвър се отдалечава в посока към камината. Протяга ръце над огъня. — Да загинеш за идеята е красиво. Но струва ли си тази идея живота? Ще направим така. Аз ще преброя до седем. На цифрата седем…

Има нещо в гласа му — увереност, равнодушие, сила. Нещо, което не ни дава и сянка на надежда.

Той ще натисне спусъка. И аз ще почувствам, как сърцето ми звънливо удря за последен път, преди да спре. И ще ми остане не много, петнайсет минути…

Ще продължавам да живея, чувствайки как пропадам в бездънна пропаст. Може би стените от огън и лед ще се съберат около мен — само дето отпред няма да я има топлата светлинка.

И полетът ще стане вечен. И Вики, приближила се към мен, ще види под сваления шлем бялото ми, мъртво лице.

— Ти си подлец, Дайвър… — Чувам гласа си, но ми се струва, че някой говори вместо мен. — Ти си подлец, но си прав. Това не си струва да си пожертваш живота. Готов съм да дам файла.

Тъмния Дайвър кимва и се усмихва. Изобщо не му пука от обидата.

— Ще получиш файла…

Това е Чингиз.

— Остана още нашия велик хакер… — Тъмния Дайвър поглежда Подляра. — Хайде, хайде… Не бива да се правиш, че винаги си говорил през клавиатурата. Хубава мисъл, но знам, че не е така. Съгласен ли си с приятелите си?

— Да! — изревава Подляра.

— Тогава ще постъпим така… — Тъмния Дайвър взема от камината телефонната слушалка, допира я до ухото си, кимва. — Ще позвъня… на истинския Пат, който прилежно учи омразния руски език. Ти, Чингиз, ще го помолиш да отвори файла и да го изпрати в дълбината. Ето тук, на масичката за списания. Мисля, че ще се справи.

— Той не знае ключовете ни, глупако… — не издържа Чингиз.

— Ами ще му ги кажете. Всичките, поред. Кой беше пръв?

Докато говори, той вече набира номера.

— Леонид, после аз, после Подляра, накрая самия Пат. — Чингиз, изглежда, напълно се е предал.

— Прекрасно. И… нека да няма намеци и измами. Току-виж момчето се втурне тук да ви спасява — Тъмния Дайвър се вслушва и поднася слушалката към лицето на Чингиз.

— Привет, Пат…

Гласът на Чингиз е съвсем обикновен. Сякаш седи пред камината с чаша уиски в ръка, пуши цигара и философства с нас на отвлечени теми.

— Трудиш ли се? Браво. Работата е такава… ще те откъсна за минутка. Вземи файла, който зашифрирахме… да. Мързи те да отидеш? А по локалната мрежа трудно ли ти е да го изтеглиш? Добре… Сега всички поред ще ти кажем ключовете си. Ще отвориш файла и ще ни го пратиш в дълбината. Някъде в библиотеката. На масичката за списания. Не, не се шегувам. Хайде, действай, давам слушалката на Льоня…

Тъмния Дайвър одобрително кимва, потупва Чингиз по рамото и се приближава със слушалката към мен.

— Хей… — изричам аз в микрофона.

— Льоня, а защо изведнъж решихте да си разкрием ключовете? — с любопитство пита Пат.

— Ами за майтап. — Даже се изхитрям да се усмихна аз. — Готов ли си да набираш ключа?

— Аха…

— Диктувам. Първо са цифри. Седем. Четири. Шест. Нула. Шест. Две. Четири. Седем. Сега букви. W. H. O. Всичките главни, d. s. Всичките малки. Отново цифри. Едно. Три. Шест. Осем. Едно. Малко y. Главно Z. Символът за долар. Маймуна.

— Маймунското „а“ от адресите ли? Или думата „маймуна“? — делово пита Пат.

— Думи, които имат някакво значение, се използват в шифрите само от ламери — казвам аз. — Знакът, разбира се. Сега три отварящи скоби, цифрата осем. И възклицателен знак.

— Набрах я — съобщава Пат. — Сега ключът се генерира…

— Е, давам ти пак Чингиз…

Тъмния Дайвър, отдръпвайки слушалката встрани, прошепва:

— Хубав ключ! Одобрявам!

Мълча си. Това е общият ми ключ. Сега ще се наложи да преопаковам всичките си бази данни. Тъмния Дайвър отнася слушалката на Чингиз. Той, неясно защо, ме гледа със същото негодувание, с което гледа и Тъмния Дайвър. Но запазва гласа си спокоен:

— Отвори ли първия шифър? Добре. Сега набирай ключа ми… той е лесен… ламерски…

Ето каква била работата!

— Това е фраза, първата буква е малка, всички останали са големи. Има интервали между думите. Накрая трябва да се сложи точка. Набирай и повтаряй по букви.

Какво се тутка…

Чингиз издишва и с леден глас произнася:

— Четирийсет хиляди маймуни завират си отзад банан.

Тъмния Дайвър се превива в беззвучно кикотене.

Слушалката в ръката му подскача пред лицето на Чингиз. Подляра издава грухтящ звук, опитва се да погледне периферно Чингиз, после се обръща към мен.

Аз се удържам. Трудно, но се удържам.

— Какво? — изведнъж Чингиз губи самообладание. — Какво е това „мамуни“? Ти за да гледаш „мамуни“ ли ходиш в зоологическата градина?

Този път не издържам.

Изгубихме. Капитулирахме пред Тъмния Дайвър. Не е ясно и дали ще ни остави живи, след като получи файла.

Но сега аз се търкалям от смях, парализиран едновременно и в дълбината, и в апартамента си. И ме забавлява не толкова избраната от Чингиз парола, колкото от хокането, което той осъществява в момента.

— Да! Банан!

— Един за всичките ли? — пита Подляра и преминава в тихо кикотене.

— Това е… Сега Тоха ще ти каже своя ключ. Двойкаджия…

Тъмния Дайвър се приближава към Подляра. Поглежда към мен, усмихва се. Аз не мога да се усмихна в отговор… но усещам, че бих могъл да го направя. Виж ти. Намериха се някакви допирни точки между нас.

Всичко разбирам. И че ключът, състоящ се от думи, които имат значение, е по-удобен. И че ако се използва такъв ключ, трябва да се състави смешна фраза, нелепа и лесно запомняща се. И че тя дотолкова не подхожда на образа на Чингиз, че е напълно надеждна.

И все пак… все пак е смешно…

— Здрасти, старче… — изрича басово в слушалката Подляра. — Хубаво ключе има Чингиз, а? Ние тук едва не пукнахме от смях…

— Не протакай — тихо се обажда Тъмния Дайвър.

— Значи, ето какво… Моя ключ също не е труден. Но някои думи могат да ти се сторят непознати… ако има нещо, ще го уточним буква по буква. И изобщо… не се съсредоточавай върху смисъла.

Чингиз очевидно се напряга.

— Ами… такива са ми шегите, глупави. Сленг, ненормативна лексика… ти си голямо момче…

— По-бързо! — В гласа на Тъмния Дайвър се появява лека заплаха.

— Ако има нещо, после ще те отведа на преглед при психолог…

— От какви думи си съставил ключа? — съска Чингиз.

Подляра въздъхва и неизвестно защо понижава глас:

— Накратко, слушай… буквите се редуват, първата е малка, втората главна, третата малка и така нататък… няма никакви интервали. Набирай механично…

И той произнася ключа си.

За десет секунди в библиотеката настъпва гробна тишина. Тъмния Дайвър стои, замръзнал като скулптура, и червенина залива лицето му.

На мен също ми се иска да се изчервя. Но не мога.

После се чува ледения глас на Чингиз:

— Какви ги говориш на детето?

Подляра изсумтява, но не отговаря.

— Ще те убия, пънкар ненормален…

Подляра се начумерва и с доста сух, академичен тон, произнася в слушалката:

— Да, момче, разбирам, че въпросната дума рядко се използва в множествено число и поради това звучи някак необичайно. Не, няма да я намериш в речника… в нито един. Но според общоприетите граматични правила формата за множествено число трябва да се образува именно така.

Чингиз шумно издишва.

— Какво? — Подляра се замисля за миг. — Не, не, разбира се! Това всъщност е невъзможно. Противоречи на анатомията, физиологията и психологията на човека. А ако попиташ специалист по съпромат, ще разбереш че е и против законите на физиката. Това е просто някаква иронична фантазия, изразена с ненормативна лексика. Добре, после ще го обсъдим. Всичко е, да. Не зацикляй, става ли? Въведи ключа си и ни изпрати файла.

Тъмния Дайвър, без да каже нито дума, отнася слушалката обратно върху полицата на камината. Връща се при масичката.

У мен се появява чувството, че сега той се страхува да се доближи до Подляра.

— Чингиз, ами какво да правя? — жално се обажда Подляра. Да умирам ли сега? Твоя ключ… също си го биваше.

— Моят ключ могат да го четат пред елхата в детската градина! — изкрещява Чингиз. — В сравнение с твоя!

— Е, не преувеличавай… Бъди по-обективен, Чингиз!

— Как можа да го кажеш!

— Затова пък такъв ключ никой няма да избере!

— Естествено! Такива изроди като тебе се раждат веднъж в столетие!

— Наистина много съжалявам — тихо казва Подляра. — Извинявай. Наистина.

Слушам караницата им, но не се намесвам.

Зает съм с нещо изключително важно — мърдам пръстите на краката си.

Парализата отминава. Може би у всички нас, просто сега Чингиз и Подляра са заети с изясняване на отношенията си. А може да е първо при мен…

Плясване.

Върху масичката за списания се появява малкото леко томче. Тъмния Дайвър го хваща и бързо започва да го прелиства.

Ето, че той постигна своето. Ето, че дойде в Дийптаун новия живот. Въпреки физиологията и съпромата…

Лекичко подгъвам крака в коленете. Прекрасно. И чувствителността в тялото ми се завръща.

— Добре — казва Тъмния Дайвър. — Всичко е честно. Аз също играя честно… сбогом, господа. Пожелавам ви да измислите нови, също толкова интересни и необичайни ключове…

Той се променя, отново се превръща в Пат. Сигурно това му е необходимо, за да може да излезе от апартамента на Чингиз.

С прекалено детска походка, подскачайки, фалшивият Пат се насочва към изхода на библиотеката. И се спира.

Аз вдигам глава и виждам какво се случва.

На вратата стои другият Пат. Във виртуален костюм, а не с униформата за „Лабиринта“. И с някакво късоцевно, подобно на тамбура оръжие в ръце.

— Подляра никога не е псувал пред мен — обажда се новият Пат. — Даже и когато е бил пиян. Веднага си помислих, че само под дулото на пистолет би казал такъв ключ.