Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

ЧАСТ ТРЕТА
МОСТЪТ

Петото ниво на „Лабиринт на Смъртта“ е като вододел.

Граница между програмните и истинските чудовища.

„Лабиринт на Смъртта“ не е скован от строги пространствени граници. Можеш да направиш завой и да се отклониш от основния маршрут, по който се движи отрядът. Да се опиташ да заобиколиш опасните места, да съкратиш пътя. Не бих се учудил, ако за интересите на играта в „Лабиринта“ е измоделирана цяла планета. Но това е път без изход — рано или късно на геймърите ще им се наложи да се запишат, да отбележат положението си в играта преди изхода… ама няма да има компютър, за да го сторят.

И ще се наложи да се минава нивото отначало…

Въртя в ръце тежкия, шестцевен ракетомет. Тук има нещо… някаква странна мисъл започва да се оформя в съзнанието ми. Наближава краят на десетия час, откакто сме в играта, а ние завършваме пето ниво… невъзможно е да се върви по-бързо…

Така че какво — осем денонощия?

Не разполагаме с толкова време. Сигурен съм.

Придвижваме се право напред. Безпроблемно, съгласувано, отмерено. Но това няма да ни помогне. Има прости, естествени ограничения — пет километра в час, ако се върви пеша, петнайсет — при търчане в бърз тръс. Но из „Лабиринта“ е изключено само да се тича, налага се да се стреля, да се заобикаля, да се търсят оръжия и муниции… Минимум още час на ниво. Най-малко час!

— Леонид! — Подляра ме настига. Подозрително ме поглежда в очите, пита: — Ти добре ли си?

— Да.

— Сашка твърди, че в края на пето ниво имало традиционно място за почивка. Там не било прието геймърите да се гърмят едни други.

— Е, и?

— Ако заварим там някаква чужда група, ще е редно да поседнем при тях…

Кимвам. Хвърлям поглед към индикатора на ракетомета. Седем заряда. Прекрасно. Пълен залп, и още една ракета за финал…

— Редно, викаш… Ясно.

Крачим из тясна клисура. Тук-таме се забелязват следи от битки, при това пресни: разбити от ракети канари, овъглена земя, обгорели дървета.

Веднъж ни атакува чудовище. Вече бяхме срещали подобни — адски подвижни, по-високи от нас двукраки влечуги. Отдалече гадините те обстрелват с две мощни лъчеви пушки, отблизо се хвърлят в ръкопашен бой, ловко боравейки с лапите с остри нокти и с гъвкавата си като бич опашка. Да се сражаваш сам срещу такава твар не е много приятно.

Но ние сме седмина.

Гадината успява да стреля само веднъж — и умира под канонадата на четирите пистолета, автомата и странния излъчвател, намерен от Нике. Излъчвателят поразява чрез избухване на небесносин пламък, разпръскващ се по целта.

Аз не стрелям.

Поглеждат ме накриво, но нищо не питат.

Изходът от клисурата е задръстен с каменни блокове. Върху тях се мъдрят безброй графити. Мяркат се и баналните „Макс и Слай бяха тук“, творения на незнайни пишлемета, и дълги цитати от Шекспир, Данте и Елюар, и някакви закодирани съобщения, очевидно написани за изостанали приятели. Но се откроява един монументален надпис, изсечен в камъните… колко ли време се е наложило да се труди неизвестният му автор?

„ПРИМИРИЕ!!!“

Шурка пуска пистолета в кобура и се закатерва нагоре по камъните. Пат с въздишка мята на рамо своя безполезен автомат.

И аз постъпвам по същия начин с ракетомета си. На мен са ми доверили най-мощното оръжие, намерено от групата. Засега не съм стрелял нито веднъж с него…

Катерим се по камъните.

А ето го и изхода от нивото…

Пейзажът е толкова спокоен и тих, че цялото ни оръжие започва да ни се струва излишен товар.

Свършек на гора. Езерце. Мека тъмнозелена морава… буен лагерен огън…

Около него са насядали седмина.

Спускаме се по скалите. Прекрасни мишени сме, но примирието наистина се спазва. Даже ни махат с ръце, канят ни при огъня.

Групата прави приятно впечатление. Трима млади мъже, здрави, спретнати, при това неясно от какво се създава усещането, че те са същите и в живота, а не само в дълбината. Две девойки, симпатични, нестандартни — едната е с европейска външност, втората — китайка. Хлапе, малко по-голямо от Пат. Възрастен, костелив мъж… той, изглежда, е старшият в групата.

— Зачитаме ли примирието? — пита старецът. Ако се съди по лекото забавяне, с което пристига гласа му, той определено не говори на руски.

— Зачитаме го! — откликва Маниака. — Отдавна ли вървите?

— Двайсет часа чисто време — с охотна отговаря един от мъжете.

Не приличат на неопитни новаци. По-скоро са били заети най-вече със събиране на снаряжение, а не с тичане през нивото. Почти всички са с бронирани жилетки и са въоръжени значително по-сериозно от нас. Всички имат и автомати, и пистолети, два излъчвателя, като този на Нике, три ракетомета и още някакво непознато пушкало…

— А ние — десет часа! — радостно съобщава Мага.

Снизходителни усмивки.

— То се вижда — добродушно казва старецът. — Настанявайте се…

Правят ни място при огъня. Сядаме. Настъпва кратка неловка пауза… добре, че с нас е Компютърния Маг!

— Хора, а някой от вас да има кракове за „Visual Board“? — осведомява се той.

Геймърите се споглеждат.

— Ако намериш, обади се — съобщава един от тях. — Засега май никой не я е пробил…

Мага доволно се озъбва. Със сигурност му се иска да ги светне, че той е авторът на програмата… известна дори не толкова с удобството си, колкото с патологичната си устойчивост към пробиване. Но той обуздава порива си. Затова пък разговорът скоро придобива светски характер. Как, къде и какво са пробили, кого и защо са успели да спипат, кой е офейкал и кой в момента е зад решетките…

След десет минути отношенията са уредени. Скучаем само аз и Нике, струва ми се. За нас тези професионални разговори са прекалено неразбираеми.

Впрочем, скоро темата на разговора се връща към „Лабиринт на Смъртта“ и тактиката за преодоляването му. Ледът на недоверието е разбит…

— Напразно сте се разбързали — казва китайката. Тя лежи на тревата, отпуснала глава на коляното на един от младежите. — Първите пет нива трябва да се използват за събиране на оръжие. Търсене, търсене и пак търсене…

— Трябва да изминем „Лабиринта“ възможно най-бързо — сухо отговаря Чингиз.

— По два часа на ниво? — с усмихва пита китайката.

— Желателно е да сме още по-бързи — учтиво отвръща Чингиз.

— Изключено е да успеете. Двата часа са теоретично възможният предел.

Така значи.

Споглеждаме се. Изглежда, никой не е притежавал такава информация.

— Хич не се съмнявайте — включва се в разговора старецът. — Проверено, изчислено и доказано е. И все пак е нереално. Ние щурмуваме рекорд. С по четири часа на ниво. Общо четиристотин часа.

— Прекалено е дълго — клати глава Чингиз.

Старецът се усмихва и нищо не отговаря.

— Такава ни е съдбата — мрачно въздъхва Подляра. Ляга върху тревата, закача ранената си ръка, мръщи се. Всеки намерен лек досега го давахме на Мага, като най-изпатил. Не ни е до дреболии…

— Вземи! — Старецът подава на Подляра аптечка.

— Няма да откажа. — Хакерът притиска към ръката си бялото пластмасово кубче. Доволно се ухилва. — Благодаря… не очаквах.

— Няма за какво. Запасили сме се.

Ето го предимството на планомерния поход из „Лабиринт на Смъртта“. Колко жалко, че той не е за нас.

— Време ни е, момчета — изправям се аз.

Първа, с въздишка, става Нике. После и останалите.

— Прощавайте, приятели — казвам на чуждата компания. — Ама ние бързаме…

Възражения няма. Китайката се усмихва, на другото момиче общо взето сме безразлични. Както и на мъжете, и на хлапака. Старецът… интересно, на колко ли години е всъщност… Старецът е леко разочарован.

— Късмет…

Нашият отбор вече се отдалечава. Без да се сбогува, без да спори с мен. Едва ли някой е доволен от решението ми, обаче спорове няма…

Подавам на стареца десницата си, следва здраво ръкостискане.

Междувременно с лявата ръка натискам спусъка на ракетомета. Мекият мляскащ звук на влизащите в цевите ракети почти не се чува.

Най-важното сега е да не отпусна спусъка прекалено рано или прекалено късно. Изстрелът ще се осъществи или при отделянето на пръста ми от спусъка, или след като се зареди шестата цев…

— И на вас успехи — казвам аз и отдръпвам ръката си.

Обръщам се и се затичвам след моя отбор. Отстрани погледнато ръката ми върху приклада на ракетомета изглежда напълно естествено — човек, който придържа оръжието си…

Мляс…

Третият или четвъртият заряд се намести в цевта?

Мляс…

Спирам и смъквам ракетомета в ръката си. Поглеждам екрана му.

Там гори цифрата „5“.

Мляс…

Те успяват да разберат какво се случва. За съжаление успяват. Някои се хвърлят към оръжията си, някои се опитват да скочат… Само върху лицето на стареца има обърканост, устните му се помръдват… може би възнамерява да ми напомни за примирието?

Цевта сочи към центъра на групата… Съвсем малко вляво…

Шестият заряд се намества в цевта. Ракетометът потрепва, изплювайки огненото ветрило. Откатът от шестте едновременно изстреляни ракети е достатъчно осезаем — хвърля ме на земята, от изпускателните отвори на цевите ме удрят струи нагорещен газ.

На мястото, където току-що мирно си отдъхваха конкурентите ни, се простира черна ивица. Пръстта е разровена, сякаш оттам е минал булдозер. Шестте дупки от снарядите едва се различават.

Общо взето попадението ми е нелошо.

Мъжката част от отбора е убита на място, от тийнейджъра като че ли не е останала и следа. Само китайката е още жива и вяло протяга ръка към кобура си — у нея са се съхранили някакви жалки проценти живот.

Точно колкото за един изстрел от пистолета. Да хабя цяла ракета нямам ни най-малко желание. Момичето престава да се протяга към пистолета, застива…

— Какво правиш? — крещи Подляра.

Пат е замръзнал с отворена уста. Чингиз е замислен.

Маниака навъсено преминава покрай мен. Сяда до една от ямите, измъква оттам почти незасегнат излъчвател. Така и трябва да бъде… За какво се борихме? Колко ли бронирани жилетки са оцелели? При гибел на притежателя им вероятността да се запазят е петдесет процента…

— Льоня… това е… — Мага е изгубил напълно веселото си настроение. — Не бива така!

— Няма да тръгнат да ни гонят — казвам аз. — Тактиката им е друга.

— Льоня, но нали имахме примирие! — с укор изрича той. — Не бива!

И в този момент ме обзема ярост.

— Примирие? Не бива? Да не си играем в пясъка? Момчета, разберете най-накрая… това, заради което сме се захванали…

Забелязвам напрегнатия поглед на Нике и млъквам. Все пак чуждият човек в отбора е пречка.

Но ме разбират. Мага с въздишка разперва ръце и също кляка да събира трофеите при една от ямите.

— Ако искаш, можеш да си вървиш — казвам на Нике. — Няма да стрелям след теб. Заклевам се.

Може би тя дори не вярва на думите ми…

— Изглежда сега изобщо няма да си отида. Вие безумно ме заинтригувахте.

След минута из димящите останки вече се ровят всички. Освен Чингиз.

— Мислех, че съвременните бизнесмени притежават по-гъвкав морал — казвам му аз.

— Аз не затова… — с досада се намръщва Чингиз. — Преценявам дали ако дочакаме следващата група, ще компенсираме с допълнителното снаряжение загубата на време?

— Според мен — не.

— Изглежда си прав… — кимва хакерът.

— Ура! — Пат изскача от ямата, размахвайки бронирана жилетка. — Моят размер! Сега ще повоюваме!

Ето затова обичам децата — заради тяхната непосредственост.

Скачам долу, започвам разкопките. Бронирана жилетка… уви, разкъсана на парчета. Ракетомет… без заряди. Не ми върви…

— Леонид — обажда се Подляра, за да ме предупреди. Обръщам се и подхващам ракетомета по-удобно. Зарядът е само един… но все пак е нещо.

Ето ти загуба на време…

От гората излизат трима. Млад нисък младеж и две девойки-тийнейджърки. Хлапакът е обикновен на вид, но момичетата не приличат съвсем на хора — твърде големи очи, дълги островърхи уши, под шлемовете стърчат прекалено блестящи златисти коси.

Впрочем, не това е важното… Важното е, че тройката е въоръжена с ракетомети, приготвени за стрелба.

— А разправяха, че тук имало примирие — с упрек произнася момчето.

Няколко минути групите се гледат преценяващо. Да се започне стрелба ще е колективно самоубийство.

— Кой си ти? — интересува се Чингиз.

— Приятел на елфките — съобщава момъкът, сочейки с поглед спътничките си. Виж ти — по-рано любителите на ролеви игри не се мяркаха в „Лабиринта“…

— Много ни трябваше оръжие — откровено казва Чингиз. — Така се получи.

— Тук всеки се нуждае от оръжие — съгласява се младежът. — Оръжие, броня, боеприпаси…

С крайчеца на окото виждам, че Подляра посяга към пистолета си, и бързо поклащам глава. Няма да помогне… накиснахме се. Здравата се накиснахме.

— Това е чудесно — невъзмутимо изрича Чингиз. — По първата точка стигнахме до съгласие. Предлагам да преминем към втората. Ще ни продадете ли малко боеприпаси?

— Какво? — Младежът явно се смайва, а елфките объркано се споглеждат.

— Купувам част от вашето снаряжение. За истински, реални пари. Десет долара за ракета. Сто — за ракетомет.

Това е безумие. Такова нещо сигурно още не е имало в историята на „Лабиринта“ — нарисувани оръжия да се купуват за истински пари.

— Ти да не си психо? — с любопитство пита приятелят на елфите.

— Не. Бизнесмен.

— Побъркан бизнесмен, значи… Ракетите — петнайсет гущера парчето. Ракетометите — двеста в зелено.

— Ха! Та аз ще си купя истински по-евтино! — възмутено изревава Подляра.

— А трябва ли ти? — интересува се младежът. — Истински ракетомет — тук?

— Съгласен съм — бързо изрича Чингиз. — Един ракетомет и двайсет ракети. Излизаме двамата с теб от „Лабиринта“, превеждам парите на твойта сметка, връщаме се и се разделяме доволни.

Подляра и Пат, изглежда, повече от Чингиз се косят за парите му. Но си затрайват.

Маниака просто се хваща за главата, сяда на края на ямата и се извръща, неспособен да гледа случващото се.

Ако за нещо обичам нашите бизнесмени — то е заради тяхната находчивост.