Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (8)

111

Мъгла.

Сив сумрак.

Отново няма нито посоки, нито разстояния. Вървя бавно през наслояващите се млечнобели пластове. На нещо ми замирисва… дали на пране, прибрано от зимния мраз, или на отминала гръмотевична буря…

Оглеждам се — нито пламъче, нито проблясък.

Но нали го имаше… помня, че го имаше…

Някъде там, отвъд моста-нишка, там, където се срещат стените от огън и лед…

Не избирам посоката. Не знам защо, но съм сигурен, че накъдето и да вървя, накъдето и да тичам, рано или късно отпреде ми ще пламне светлинка — и ще изникнат от мъглата мъждукащите стени: от ален огън и син лед.

И светлината блесва. Едва-едва, като призрачно, омагьосващо огънче, мътно и неясно.

Не тичай след блуждаещите светлинки, когато вървиш по тресавище!

Аз тичам.

И все по-ясно усещам, че някой се движи съвсем наблизо. Не е ясно дали се прокрадва зад мен, или ме съпровожда, или ме охранява… Стъпва меко, без да бърза, но и не изостава.

Нека.

Лявата стена е от син лед, а дясната — от аленочервен огън. Те се губят в небето, в сивата мъгла без начало и край, те се издигат от безкрайната бездна.

Стоя, вдигнал крак, за да стъпя върху изопнатата струна. Лявата ми ръка зъзне, пронизана от студ, а дясната пари от огъня. Това е като игра, ако паднеш, можеш да започнеш отново. Това е като игра, игра…

Само че много боли.

И всеки път се почва от началото.

— Няма да преминеш, Льоня…

Нещо ново!

За първи път в това царство на мъртви мъгли и изгарящи скали чувам глас.

Познат глас.

Опитвам се да се обърна, но сянката зад гърба ми се изплъзва, премества се настрани толкова бързо, че не успявам да видя лицето й.

— Но нали съм длъжен? — питам аз.

— Да. Но това не означава, че ще преминеш…

И това е всичко. Гласът си отива, разтваря се…

Остава само нишката под краката ми. Само стените около мен.

И слабата, мъждукаща, умираща светлинка отпред…

Тръгвам.

Днес е по-лесно. Не знам защо, но е по-лесно. Може би този, който върви отзад, най-после е влязъл в крачка. Може би е останал от онази страна на моста.

А може и аз самият да съм се научил да стъпвам в такт…

На лявата стена, върху бодливите игли на синия лед е разпнат някакъв силует. Той е предпочел да падне на тази страна, изплашил се е изпепеляващите пламъци на дясната стена.

Може това да е и собственото ми тяло…

Не успявам да довърша мисълта си. Нито пък да се отклоня. Онзи върху стената потреперва, когато минавам покрай него. Движението на мъртвия въздух или топлината на тялото ми — нещо го откъсва от стената, хвърля го върху нишката. За миг ми се струва, че мостът ще го пререже надве, но всичко е далеч по-прозаично, заскреженото тяло се сурва, пада надолу, в безкрайната пропаст. Струната под краката ми вибрира, разлюлява се, амплитудата нараства, сякаш падането е отместило някакъв спусък.

Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън, лявата — от лед, дясната от огън, лявата… дясната…

И оттласквайки се от потрепващата нишка, аз се хвърлям към дясната стена…

 

 

— Какво си се разкрещял?

Отворих очи.

— Да не ти се присъни някой кошмар?

В колата беше топло. Не горещо като в сауна, просто топло. Може би затова избрах в съня дясната стена?

Шофьорът дори не извърна глава. Късо подстриган квадратен тил, светлинки върху таблото с приборите, тих шум на климатик. Моторът не работи.

Да, Чингиз не ме е откарал лично до вкъщи. За целта е викнал е шофьор… или охранител…

Да можех да си живея така…

— Какво, пристигнахме ли? — попитах, оглеждайки се.

— Адресът е този — меланхолично откликна шофьорът. — Погледни. За пръв път те карам.

— Да не смяташ, че ще ти се наложи пак да ме караш? — Погледнах часовника си. Така… от Чингиз излязох в два през нощта. Сега е четири. Изключено е да сме пътували цели два часа!

— Разбира се — равнодушно се обади шофьорът. — Май те хареса, значи пак ще му гостуваш…

— Ами ако не пожелая да гостувам?

Шофьорът се изсмя късо.

— Бих искал да видя оня, дето не му е харесало у Чингиз.

Донякъде е прав. Сигурно за някой друг гостенин — също допаднал на домакина — всичко би било организирано другояче. Не бира с водка и кренвирши в кухнята, а аристократичен прием с марково шампанско, хайвер и есетра.

— Отдавна ли дремем пред нас?

— Час и половина. Чингиз нареди, ако си откъртил, да поспиш в колата. До пет часа.

— Аз да взема да си вървя — измънках аз.

— Добре. — Охранителят изскочи от колата и когато се измъкнах от задната седалка на скромния форд, вече се беше строил до мен.

— Ама ето го моя вход — опитах се да го разубедя аз. — Ей… да не съм девойка, че да ме изпращаш…

— Наредено ми е — късо отвърна шофьорът и аз кандисах.

Това му е работата.

 

 

Отворих вратата с ловкостта на печен крадец, профилиран за обири по домовете, със сръчността на заклет алкохолик или млад компютърджия. Влязох тихо, заключих двете ключалки съвсем безшумно, при това в пълна тъмнина, без да паля лампата.

Беше тихо. Съвсем необичайно за този час. Нощем би трябвало да бучат вентилаторите на компютъра, да шумоли хардът, да трака клавиатурата… Може би затова Вики ми подари сензорна?

В банята припряно наплисках лицето си със студена вода, влязох на пръсти в гостната. Съблякох се, възможно най-грижливо сложих дрехите върху дивана. Погледнах в спалнята.

Е точно това не го бях очаквал.

Вики седеше на крайчето на кревата и слабите отблясъци от екрана на ноутбука падаха върху шлема й.

Изключително изящния шлем, не нов, но все още твърде ценен от познавачите „Creative-Diana“, типов женски модел отпреди две години, тъмносин на цвят, в когото навремето инвестирах половин хилядарка в зелено… Тялото на Вики леко потрепваше, набелязвайки движенията. Понякога ръката докосваше клавиатурата и отскачаше, притискайки се към гърдите.

Вики беше в дълбината.

Едновременно е и красиво, и плашещо. Омагьосващ танц на тялото, което вече сякаш не принадлежи на нашия свят. Ето, главата бързо се повдигна — Вики гледа в небето или в тавана, не знам… Под еластичната лента, прикрепваща шлема отдолу към брадичката, се мярна ивица бяла кожа.

— Не — достигна до мен. — Това не ме интересува.

Отдавна не беше влизала в дълбината. Скъсала беше тотално с нея. И дори пишеше докторската си дисертация на съвсем различна тема, която няма общо с виртуалността. Какво я бе накарало да се върне в призрачния свят? Бих могъл да се приближа, да се наведа през рамото й. Да седна до нея, в края на краищата. Да увелича звука във високоговорителя на ноутбука.

И да стана свидетел на анимационния филм, който за Вики е абсолютна, ужасяващо достоверна реалност. Да надзърна в късче от нейния сън. Тя, все едно, нищо няма да забележи. Изходът й от дълбината е достатъчно дълъг, средно около десет секунди, ще успея да избягам.

Ах, Недосилов… умничкият и разумничък Недосилов. Едно не си разбрал, когато си размишлявал за двойката дайвъри — единия в шлема, а другия — пред екрана…

Никой никога няма да допусне чужд човек в съня си. Дори най-близкия човек.

— Приятна дълбина, Вики… — прошепнах, затваряйки вратата.

Мога да легна на дивана.

А вече мога и да не лягам.

Тихичко се приближих към машината. Прошепнах, наведен над микрофона:

— Вики, събуди се…

Хардът зашумоля. Вентилаторите тихо запяха — освен стандартните ми се бе наложило да добавя още два, поради многото допълнителни платки върху дъното. Иначе машината прегряваше след четвърт час работа.

— Изключи звука. Състояние, Вики?

„Състоянието е нормално. Ресурсите са достатъчно.“

Кимнах на появилите се надписи и намъкнах гащеризона.

— Вход в мрежата. Режим — обикновен. Личност номер три — Протей.

„Изпълнено.“

Разбира се, заслужаваше си да наглася таймера.

Но аз не знам колко време ще ми се наложи да прекарам в дълбината.

Не отивам да работя или да се забавлявам.

Отивам да отмъщавам.

Шлемът… допир на мека подплата. Екранчетата са пред очите ми. Тихо-тихо шуми вентилаторът, докато подава въздух — засега още не охладен или пък нагрят, а съвсем обикновен. Тишина в слушалките.

deep

[Enter]

И въртяща се дъга пред очите, завихряне, водовъртеж…

Зейналата паст на дълбината.