Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Фальшивые зеркала, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Сергей Лукяненко. Фалшивите огледала

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Формат: 54×84/16. Печатни коли: 30. Тираж: 1200

Печат „Инвестпрес“ АД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN: 954-8826-30-5

История

  1. — Добавяне

1

Същото е като да изстискваш гнойна пъпка е. Болезнено, гнусно и приятно.

— Дийп-програмата, създадена от Дмитрий Дибенко, предизвиква у човека особен вид хипнотично състояние — казвам аз. — Човекът, видял дийп-програмата, без значение дали я гледа на голям монитор, или върху екранчетата на шлема, изпада в състояние на контролируема психоза — дълбината. При това той възприема нарисувания свят като истински. А като се добавят звукът, обемното виждане, благодарение на виртуалния шлем, усещането за допир от гащеризона, то илюзията става пълна. Подсъзнанието добавя мириса, вкуса, накратко всичко, което не е предвидено от програмистите. Както разбираш, ресторантчето е нарисувано, храната не съществува, аз си седя в къщи, ти — у вас…

Върху лицето на Иля е изписано отношението му към подобни лекции и аз приключвам с известната на всяко пеленаче част.

— Когато възникнали дълбината и виртуалният град Дийптаун, станало ясно, че влезлият там човек може да излезе в реалния свят само през специално оборудвани точки на изход. От мястото, където работи същия като неговия компютър, за да може човек да набере команда за изход и да види дийп-програма, пусната наобратно…

— А за Храма какво знаеш? — изписква с тъничко гласче Иля.

— Слушай… — включват се садистичните ми наклонности. — На кого е нужно това? На теб ли? Тогава имай търпение!

Може би очаквах друга реакция. Изглежда, детският облик ме провокира, сигурен бях, че ще го разкарам. Но Иля се облегна назад и недвусмислено показа, че е готов да ме слуша и до посиняване.

— И много, много рядко се срещали хора, способни да излязат от дълбината във всеки един момент — изговарям аз с тона на малолетния Гайдаров герой, издал на буржоата главната военна тайна срещу пакет бисквити и лъжичка сладко. — Тях ги наричали ги „дайвъри“. Били единици и работата им се ценяла високо…

…Как да не се цени, я! Когато порядъчен глава на семейство увисваше в Градините на Семирамида, плащайки едномесечна предплата, когато тийнейджър забегнеше с „визата“ на баща си за седмица-две в „Лабиринт на смъртта“ или току-що пръкнал се новобогаташ устройваше във виртуалността индивидуална зала за мъчения на нарисувани конкуренти — тогава играта жестоко загрубяваше. Друго си беше да има кой да махне виртуалния шлем, защото макар да провокираше така лека психоза, той все пак измъкваше човека от дълбината.

Но ако нямаше такъв човек?

Ние бяхме стражите на границата между истинския и измисления свят. Хората, които никога не губеха връзката с реалността. Които умееха да уговорят, успокоят, утешат и да разберат истинския адрес — за да могат после, в реалния свят, да разбият вратата и да издърпат далеч от компютъра пресъхналия от жажда, изпускащия се в гащите и потънал в сладостен сън човек…

Това беше една граница. Хубава. Добра. Заради нея всички ни обичаха.

А се намериха и фирми, които съобразиха, че във виртуалния свят е далеч по-удобно упражняването на интелектуален труд. Те започнаха да строят за персонала си разкошни офиси, струващи копейки… и наемаха опитни хакери за охраната на тези офиси…

А дълбината живееше по свои закони. И почти неуловимият гаф в чуждата програма или дупчицата в защитата, за чието намиране добрият програмист би изгубил месеци, за дайвърите бяха нещо очевидно. Във вид на дупка в стената, открехнато прозорче, прекалено широка решетка.

Не ми се мисли с какво си плащахме за тия благини. Главоболие, мъчителни пристъпи на мигрена — само онзи, който никога не си е патил, може да смята мигрената за болест на истеричните, преситени дамички… Понякога — инсулти. Често — психози, депресии, самоубийства. Нашите мозъци изгаряха, работейки с онзи стопроцентов КПД, какъвто няма и никога не го е имало по света.

И пробивахме програмната защита, дори без да разбираме как го правим. Може би затова много от дайвърите бяха руснаци? Ние нали сме свикнали… ей така… на аванта. Не умееш нещо, ама го правиш. Не работиш, ама получаваш…

Това беше онази страна на дайвърството, заради която се криехме…

— Кеф… — кратко казва Иля. — Но тия работи ги знам. Ами Храма?

Започвам все повече да се безпокоя. Нещо не е наред. Нещо не е както трябва. Именно при него, дето от половин година ми е колега — а половин година в дълбината е доста повече от половин година в реалния свят…

— Преди две години кефът свърши — рязко казвам аз. — Тотално. Първо… хората престанаха да затъват. Дийп-програмата потапяше в дълбината, но потапянето вече беше контролируемо. Сякаш си се изстрелял във водата с тарзанка, онова ластично въже, с каквито са скачали от мостовете. След денонощие, точно след денонощие плюс-минус десет минути, всички се връщат в реалния свят.

— Досега не ми се е налагало да престоявам цяло денонощие — мрачно ме уведомява Иля. — А пробиването на чужди сървъри?

— Дайвърите престанаха да виждат пролуките в програмите — казвам аз. И се ухилвам, сякаш изпитвам дълбока радост от този факт. — Те можеха да влизат в дълбината и да излизат от нея във всеки един момент, без да слагат таймер. И още — ограничението във времето от двайсет и четири часа не им въздействаше. Само че… всичко това са глупости. Не остана работа за дайвърите. И те угаснаха. Започнаха да се занимават с всякакви дреболии.

— Мамка му… жалко… — изглежда, Иля наистина не бе запознат с всички детайли относно недългия възход и падението на дайвърите. — А защо се получи така?

— Не е известно.

Отговорът е достатъчно кратък, за да изключи дългите разпити.

— А Храмът?

Въздъхвам. Абсолютно искрено. И това също тежи на грешната ми душа.

— Когато н… хм. Когато дайвърите разбраха, че са на изчезване… един от тях предложи да се създаде паметник… нещо като клуб… и да го кръстят Храма на Дайвъра-в-Дълбината. Всички трябваше да участват в създаването му. Нали все пак умееха това-онова покрай своите особени дарби. Замислено е било като сграда само за дайвъри, абсолютно недостъпна за всички останали. Каквото и да става, вътре да може да влиза само дайвър…

— Построиха ли го?

— Ами не знам… Мнозина се отказали. Веднага и категорично. Всички се притеснявали как ще я карат занапред. Светът се преобърнал. Изчезнала възможността да се печели, заедно с особения, привилегирован статут. И да се изразходват време, сили и пари за подобни глупости…

— Така има ли го в крайна сметка?[1] Храмът на Дайвъра-в-Дълбината?

Иля продължава да ме гледа въпросително. Неволно се заглеждам в него — дяволски изразително лице. Живо. Истинско.

Аз умея да рисувам лица. Всякакви. Не върху планшет — не така се рисуват истинските лица в дълбината. Но аз съм дайвър. А той — не.

— Иля, този твой облик… Той истинският ли е?

— Какво значение има, мамка му? — Иля веднага се напряга.

— Ти наистина ли си… хлапак?

— Да! Та за онзи Храм?

Прииска ми се да поклатя глава. Да общуваш половин година, макар и мимоходом, с възрастен човек и изведнъж да научиш, че си имал работа с дванайсетгодишен дечко!

— Не знам — отговарям аз. — Честно — не знам. Може и да го има.

Не. Сигурно Иля лъже. Не може да е толкова малък. Аз ли не съм ли виждал деца в дълбината? Или са малолетни вундеркинди, неописуемо скучни и някак остарели, или… или са си деца. При Ромка възрастта почти не се усещаше, но той все пак беше по-голям…

— Ясно… — Иля става. Добре, че не вижда в момента истинското ми лице. Върху него сигурно е изписана такава гама от емоции! — Мамка му, ще го потърся…

— А за какво ти е всъщност?

Запасът от изненади за днес е изчерпан до дъно. Но ние сме свикнали да се гмуркаме и под дъното.

Сякаш отново виждам пътя си от офиса на „Нови хоризонти“ до площад „Били Гейтс“. Стени. Прозорци. Водосточни тръби… макар още никой да не се е сетил да пусне дъжд над Дийптаун.

Не може да бъде!

— Имам писмо за тоя скапан Храм! — Иля губи контрол над гласа си, който съвсем изтънява. — Ето!

Протягам ръка и вземам плика. Голям плик от плътна хартия, с монограм на компанията и няколко марки. Пликът изглежда празен… и ще бъде празен, докато не го доставят където трябва… Адресът е написан на ръка… С познати изчанчени букви.

Нали аз даже помня как Ромка ми се хвалеше с планшета, когато го купи. С възможността да пише на ръка, със своя почерк.

Храм на Дайвъра-в-Дълбината.

Ром.

В момента съм блокирал. Опитвам се да скъсам плика… сякаш съм забравил всичките прехвалени — и то не напразно — лозунги на „HLD“.

— Какво правиш? — смаяно пита Иля.

— Сядай — казвам, държейки плика в ръце. — Седни. Общо взето… работата е такава…

Той сяда, продължавайки да тъне в неизвестност. А аз съм готов да вия от ярост и нетърпение. Фирмата ни наистина е надеждна. Невъзможно е да се отвори писмото, преди да бъде доставено на посочения адрес. Всеки опит за разпечатване води до унищожаване на цялата пазеща се в него информация. И да се открадне е невъзможно. Същият номер… шепа изгнила хартия в дланите в мига, в който писмото се озове недопустимо далеч от пощальона.

Храмът на Дайвъра-в-Дълбината.

Значи има такъв?

Построили сте го, а, момчета?

Стени. Прозорци. Водосточни тръби.

Пощенски кутии.

Ти си видял нещо, което е трябвало да направиш всеобщо достояние, Ромка. Непременно. Спрял си до пощенската кутия. Взел си от неизчерпаемата купчинка върху кутията плик. Написал си адреса. На мястото, където са длъжни да ти повярват, където ще успеят да ти помогнат.

Сложил си в плика етикетчето от откраднатия файл. Пуснал си писмото в кутията. И си хукнал да бягаш. Криволичел си, защитавал си се, стреляйки с някакъв допотопен боклук, докато „HLD“ е източвала безценния файл чрез теб… чрез твоя, вече обречен, вход в дълбината.

А после — може би не са ти стигнали секунди. Може би си решил да се надсмееш над преследвачите си.

Така и не си разбрал нищо, когато конвулсията е свила тялото ти, когато белият ти дроб е отказал да диша, а от прехапаните устни в шлема е потекла струйка кръв…

— Ето каква е работата, Иля…

Трудно ми е да говоря. Сякаш съвсем съм се разучил да го правя.

— Няма да намериш този Храм. А дори да го намериш — няма да успееш да влезеш вътре. Може да го направи само дайвър.

Много ми се иска да добавя, че точно аз съм дайвър. Да го видя как се ококорва. Но се спирам навреме.

Дайвър — това е като проказата.

Не се лекува.

И не е за хвалба.

 

 

Компанията „HLD“ вече от три години прави транспортни услуги в Дийптаун. Заела е почти целия пазар. И напълно заслужено.

Първо — извършва превоз на тежки товари. Глупаво, но необходимо занимание, за придаване на пълноценна реалност на нереалния свят.

Второ — доставя проблемна кореспонденция. А това понякога е крайно наложително.

Дийптаун непрекъснато се променя. И то доста. Компаниите фалират или пък забогатяват, съответно се местят в друг район. Човекът, престанал да се появява в дълбината, се завръща, но вече с ново име и на друг адрес. Какво да направим, когато трябва да намерим някого, но не знаем точно кого и къде да търсим?

Правилно. Изпращаме писмо чрез нашата фирма. Лично на мен разнасянето не писма не ми допада, предпочитам да мъкна рояли. Но за мнозина тя е удоволствие. Пристига например писмо за някоя си Олга Н., работила преди три години в библиотеката на Мошков. И се започва.

Библиотеката отдавна се намира на друг адрес. Целият персонал се е сменил. Не можеш да им хванеш дирите. Дори да изровиш досиетата на персонала, изобщо не е сигурно, че ще има за какво да се закачиш. И започва едно лутане из Дийптаун, в търсене на краищата на отдавна прекъснатите нишки. С каква енергия ще се върши това, зависи от цената на залепените върху писмото марки, нали половината сума остава за пощальона…

Най-накрая, с цената на невероятни усилия, интриги и чист късмет получателят е намерен. Само че сега се казва Олег М. Със смаян вид той отваря писмото и намира бележка от отдавнашен ухажор на Олга… Признания в любов, молби за прошка и за нова среща… След което със смях разказва, че под името Олга Н. в библиотеката са припечелвали по нещо трима бедни студенти психолози, които се редували да влизат в дълбината.

Впрочем, това вече не е твоя работа. Важното е, че писмото е доставено.

Естествено, не такива случаи са определящите. Лудо влюбените и обхванатите от носталгия приятели не са чак толкова много…

А виж, издирването на делови партньори, например, осигурява съвсем приличен доход.

Задължени сме да издирим всяка сграда в Дийптаун. Рано или късно, дори ако адресът не фигурира никъде.

Ромка е направил великолепен ход, изпращайки писмото в Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

Ако Храмът все пак е построен — там ще получат писмото с файла и ще могат да го прочетат само свои. Имахме добри специалисти по безопасността.

Ако Храмът го няма или Иля просто не го намери — пликът ще постъпи на безсрочно съхранение в офиса. И ще го пазят много-много грижливо. Донякъде съм запознат с правилата. Във всеки един момент Ромка може да дойде в „HLD“ и да си поиска писмото обратно.

Идеално скривалище.

Великолепно.

Само дето Иля няма да открие Храма, а дори да го намери — няма да успее да влезе в него. Нали не е дайвър.

А Роман никога няма да си прибере писмото. Не знам паролата, с която го е защитил, и не мога да се представя като изпращач.

Ама че лош късмет…

— Дай го — мърмори Иля, издърпва от ръцете ми писмото. — Ще намеря адреса и ще вляза… да не ми е за пръв път…

В последния миг успявам да хвърля поглед върху марките. Две по двеста долара. И една — от петдесет.

Ето каква била работата!

Ясно защо той се е разтичал из Дийптаун, търсейки несъществуващото…

Да…

Ромка е платил за писмото повече, отколкото е могъл да спечели от проникването. Сигурно е прахосал всичките си спестявания.

— Иля, говоря ти абсолютно сериозно… — започвам аз. И в този момент лицето на хлапака се замъглява. За миг ми заприличва на кукла от матово стъкло, после чувам тих звън и стъклото се пръсва.

Програмен изход от дълбината. Таймерът се е задействал.

Колко лошо е всичко. Колко досадно.

Намерих нещото, заради което е загинал Ромка. Намерих го съвсем случайно.

И не мога да го взема.

Вече нито ми се яде, нито ми се пие. Седя на опустялата маса, гледайки изстиващото месо и бирата, упорито увенчана с шапка от пяна.

— Може ли да седна?

Вдигам глава — до масата стои ефектна брюнетка. Висока, стройна, дългокрака, красива. Както повечето жени в Дийптаун, работата е ясна…

Вечното търсене на приключения…

— Може — отговарям аз.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

 

 

Смъкнах шлема. Погледнах в екрана — девойката продължаваше да стои, сякаш очаквайки още някакъв отговор.

Наистина добра работа на дизайнера, тя не е загубила индивидуалността си и без сложения от дълбината грим.

— Вики, изход — казах аз.

„Наистина ли?“

— Млък.

Картината върху екрана изчезна.

— Приключване на работата — наредих аз и се изправих. Погледнах часовника — седем без пет.

Истинската Вики изглежда още спи. Свалих гащеризона, хвърлих го върху креслото. Полегнах на дивана, придърпах върху себе си вълненото одеяло… явно Вики го е приготвила още вечерта, в случай че си дойда и легна да спя тук…

В главата ми е пълна каша.

Ромка е мъртъв.

Из Дийптаун бродят хора с оръжие, убиващо наистина.

Информацията, в която е ключът към всичко, е в ръцете на хлапе, с което половин година сме работили заедно. Но да се добера до нея е също толкова лесно, колкото ако дискетата с файла беше захвърлена на Луната.

Прекалено много неща се случиха за едно денонощие. Такова бурно начало не предвещава нищо добро. Това е подигравка на съдбата.

Сякаш са ми връчили накуп всички брави, които трябва да се отключат. И са забравили само една дреболия — ключовете.

Естествено, за всяка брава може да се намери подходящ ключ. Стига да има време.

Но както винаги, времето не достига…

Затворих очи, за да пропадна в онзи тежък, накъсан сън, който идва само сутрин, след безсънна нощ.

Бележки

[1] Всъщност е „Значи той съществува?“. Бел.Mandor.