Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (2)

1

Отдавна не бях закъснявал за работа!

Кисна насред яко задръстване, проточило се през половин квартал. До мен е спряла дълга, тромава кола, май линкълн последен модел. Стъклата са свалени, мрачният шофьор ме поглежда накриво, сякаш точно моят мотор е виновен за всичкото безобразие.

— Да ти се намира огънче? — пита накрая той. Сигурно просто скучае. Не е за вярване, че в това разкошно вишнево на цвят чудовище няма запалка. Там като нищо ще се побере и газова печка с грил…

Мълчаливо подавам запалката. Обсипаната с пръстени ръка се протяга към пламъка, луксозната тънка цигара с невероятно дълъг филтър припламва. Какво ли би казал дядо Фройд за влечението към големите коли и дългите цигари? А… да си гледа работата! При нас би се чалнал, и то за нула време.

— Кво става? — интересува се шофьорът.

Лимузината е прекалено плоска, човекът няма видимост. Отговарям му:

— Преминава колона. Камиони.

Някой друг би реагирал съвсем заслужено с яд на тази ми реплика. Да пускат камиони в центъра, а-ма-ха! И то в руския квартал, в утринния час пик по московско време!

— Какво пък, случва се — с лекота се примирява шофьорът. — Щом трябва.

Значи предполагаемият линкълн не е само камуфлаж. Притежателят му за никъде не бърза и едно задръстване от пет-десет минути не е повод за възмущение.

А за мен е повод! И то какъв!

Закъснението от пет минути може да остане незабелязано. Десетте минути се вписват в досието. За четвърт час — удържане на половината надница.

А аз закъснявам вече с цели четири минути!

Цялото платно е задръстено, но стандартният мотор не е поръчкова кола. А якето ми в убит стомананеносив цвят, сивите ми дънки, лицето под огледалния шлем… да, разбира се, нито външността ми е фрапантна и набиваща се на очи, нито съм изтупан с дрехи от кутюр, обаче…

Незабележимостта си има своите предимства.

Натискам газта, двигателят изревава. Собственикът на линкълна ме поглежда с най-жив интерес, пита:

— Какво, да не си решил да…

Не го доизслушвам.

Оставяйки върху асфалта следа от обгорял каучук, хондата префучава между колите.

— Давай! — изкрещяват подире ми.

Това да гледаш как някой друг върши дивотии си остава вечно безплатно удоволствие.

Заприщилите движението камиони лениво се точат по пресечната улица. Обикновени камази, но с надпис „2Т“ на платнищата. Ясно, някоя яка фирма се е сдобила със спешна поръчка и предпочита да се изръси за извънреден трафик, наместо да плаща неустойка за забавяне на доставката. Разстоянието между камионите е метър и половина, движат се равномерно, един след друг…

Може и да успея да се промъкна…

Виждам отблясъците на обедното слънце върху стъклата на камионите, лицата на шофьорите, черните изригвания на дизеловите мотори. Шансът да се шмугна в процепа между два камаза е минимален.

Дълбина-дълбина, а бе я върви на…

Мигът на прехода от виртуалното в нормалното пространство винаги е забавен. Но този път разликите са минимални — вместо мотоциклетна каска съм нахлузил виртуален шлем и не яхам седалка, а клеча в креслото.

Само дето градът наоколо стана някак нереален. Всичко загрубя, детайлите изчезнаха, небето придоби равномерно син цвят с малки облачета (веднъж на денонощие те се подреждат, за да изпишат лозунга: „Спомнете си кой измисли и плати за вас това небе!“), драскотините, петната кал, стикерите по колите се заличиха — както всичко, доизмислено от въображението.

Колоната камиони с логото „2Т“ си е още там.

Ще успея да се промъкна!

В слушалките звучаха нечии гласове, някой махаше с ръка от колата си, опитвайки се да ме предпази. Поклащайки джойстика, се мушнах с мотора между камазите. Лек удар — сигурно съм закачил с бронята задното колело. Нищо страшно.

Във виртуалността като нищо щях да падна, да изгубя равновесие. Сега мога с едно движение на джойстика да изправя мотора.

Спрях след кръстовището. Погледнах назад. Пръстите ми сами се плъзнаха по клавиатурата.

deep

[Enter]

Още миг пред погледа ми останаха малките монитори, подплатата на шлема. После плисналата се през екранчетата дъгоцветна вълна отми реалността.

Дийп-програмата действа бързо.

Стоя на кръстовището между булевард „Гибсън“ и улица „А. Чертков“^[1] в руския квартал на Дийптаун. През пролуките между камионите, пълзящи по „Чертков“ по посока на клуб „Байт Биър BBS“, виждам доскорошните си колеги по задръстване. Мнозина свирят с уста, ръкопляскат и изразяват възторга си по други начини.

И се чувствам супер.

Като човек, който е успял да зачука пиронче с любимия си микроскоп.

Пак натискам газта и отпрашвам по булеварда. Има шанс да не закъснея за работа.

Интересно, кой ли е тоя Гибсън…

 

 

Удрям спирачки пред съблекалнята със закъснение от седем минути. Лошо, но не и фатално.

— Ама Леонид… — посреща ме с упрек охранителят на входа. Разпервам ръце, опитвайки се чрез огледалния шлем да изразя цялата гама емоции — разкаяние, вина, срам, подмазване… — Хайде, побързай!

Шмугвам се в дългия коридор. Под таваните унило се кандилкат матовите кълба на лампите, подсещат ме за полузабравените училищни коридори. Покрай стените — върволица от шкафчета. Почти над всички са запалени червени светлинки, зелените са само две или три. Да му се не види, пак съм довтасал почти последен…

— Привет — подмята Иля.

И той е закъснял. Тутка се при съседното шкафче, отключва катинара.

— Днес си първа смяна, а? — питам аз и светкавично набирам кода — думата „gfhjkm“, която трудно се запаметява от балъци.

— Дойдох за малко, остана ми нещичко за довършване от вчера. — Иля мрачно наднича в шкафа. Той е на около трийсет, късо подстриган, умерено мускулест и стегнат. Лицето му е нестандартно. Едва ли сам си го е спретнал, явно работа на добър имидж-дизайнер. — Току виж успея още сутринта…

Най-после бръква в шкафчето и издърпва отвътре някакво отпуснато тяло. Кльощаво и маломерно, на около дванайсетгодишен хлапак.

— По-смело, не хапе! — окуражавам аз.

Хлапакът потреперва като от токов удар и се извръща към мен. В едната си ръка държи мъжа, който го е извадил от шкафчето — сега тялото на онзи е сплескано и безтегловно, а очите са празни, без никакъв проблясък на мисъл.

— Мамицата ти… — изстрелва хлапето с тънък глас. — Лесно ти е да остроумничиш!

— Мислиш ли? — питам аз и надзъртам в собственото си шкафче.

— Да! — Хлапето натъпква с ритници внушителния мъжага в шкафа. Тялото се огъва, сякаш е от восък. Кракът с лакирана обувка стърчи под нелеп ъгъл, вратовръзката се подава от сакото. — Колко! Ми! Писна!

— Хайде да се сменим? — предлагам аз. — Ти ще мъкнеш колети, пък аз ще разнасям телеграми.

Моето резервно тяло също е леко като перце. На мъж е. Около двайсетгодишен. Облечен с работно облекло. Мускулест. С лице на добродушен идиот.

Строител на комунизма от плакат отпреди двайсет години. Да не повярваш, че е рисуван в Щатите.

От какъв зор ще си моделирам или ще си поръчвам персонално тяло? Задоволих се със стандартна личност — „работник“. Надничам в празните му очи, притискам челото си до неговото…

И с не по-малко бяс от Иля се залавям да натъпча бившия рокер в моето шкафче.

— Слушай — казва хлапакът и натраква кода за заключване, — а защо всичките ти тела са толкова еднакви?

Новата му личност също е поръчкова и също толкова добра като изработка. Симпатично червенокосо момче със сполучлив поглед и почти постоянна полуусмивка.

— Персоналният дизайн струва скъпо — прекратявам разговора аз.

— Айде стига бе! — Иля махва с ръка. — Нищо не струва, сядаш и си го рисуваш сам!

— Хич не ме бива за художник.

И аз утрамбовах предишното си тяло и заключих гардеробчето. Само дето не ми е ясно защо. Понеже тази облик наистина е безплатен. Влиза в двайсетте стандартни от комплекта на „Windows-Home“ — „дружелюбен работник“.

Сякаш някому в Дийптаун са изтрябвали недружелюбните…

— Хайде аз да ти нарисувам нещо, а? — внезапно се ентусиазира Иля. — Фасулска работа. При всички случаи ще си по-готин, обещавам.

— Става, някой друг път — отговарям. Май вече сме си приказвали по въпроса. И неговата оферта, и моето съгласие са чиста фикция. Размяна на нищо не значещи любезности.

— Е, чао засега! — Иля махва с ръка и хуква. Вече съвсем по детски. Добра модулация на движенията…

При мен нещата са по-зле. Движа се с тромавата походка на дресирана горила. На изхода е диспечерското гише. Иля вече е грабнал своя наръч с писма и е духнал. На момчетата-раздавачи се полагат велосипеди.

При мен нещата са по-зле. На хамалите дават мотопеди.

Но първо — поръчките.

Зад прозорчето на гишето скучае Таня. Чудесна девойка, стига наистина да е девойка.

— Закъсняваш — отбелязва тя. Добронамерено, защото това общо взето не я засяга. — Има две поръчки. Остана ли още някой в съблекалнята?

— Май не.

— Ще вземеш ли и двете?

— А какви са?

— За пиано и роял.

Тя май се шегува…

— Дай ги насам, все ще изкарам нещичко отгоре…

— Ъхъ — одобрително измърморва Таня. Подава ми формулярите, аз се подписвам и потеглям. Поглеждам първата поръчка — пише „пиано“. Във втората — „роял“.

Нямам сили да се обърна. Почти е сигурно, че Татяна се смее.

Има ли нещо по-нелепо от хамалската професия във виртуалния свят? Не, кажете, има ли нещо по-излишно в света на електронните импулси, където в действителност няма нито разстояния, нито тежести?

— Леонид! — подвиква Таня зад гърба ми. — Обади се Игор, щял да позакъснее. Нали двамата ще се справите?

А да има нещо по-абсурдно от нарисувано жилище, за което пазаруват рисуван роял? По-точно музикална програма, имитираща вида и звученето на роял?

Целият номер е в подсъзнанието. Ако знаеш, че не си способен да вдигнеш истински роял, тогава няма да се нагърбиш с мъкненето и на нарисувания. Ако доставеният роял е гумена играчка, напомпана насред стаята, няма да повярваш, че звученето му е чисто и истинско.

Трябва яки момчета с работнически дрехи с яки псувни да мъкнат пред очите ти товара по стълбището, целите плувнали в пот… Въпреки цялата си елементарност, образът на „дружелюбния работник“ е снабден с имитация на потоотделяне.

В този момент ме хваща яд. Моят обичаен, чест гостенин.

Нехаейки за гузния глас на Таня, поемам към паркинга, мятам се на мотопеда си и хвърлям прощален поглед към симпатичната тантуреста сграда с емблема „HLD“ върху фирмената табела. „HLD — И нямате проблеми!“, „HLD — Доставка в срок и навсякъде!“, „HLD — Няма да замрази доставката ви!“

Ще се ръководим от рекламните слогани!

Мотопедът весело запърпорва и аз пак излизам на „Гибсън“, минавам в четвъртото платно и без да бързам, потеглям към първия адрес.

Сега, когато съм на бачкане, разстоянията тутакси се скъсяват. В малката ни страна, в нашия славен Дийптаун всичко е диференцирано. Дори слънцето изгрява по различно време — когато служителите са в обедна почивка, за босовете им едва наближава изгревът. Бързичко подминавам третата улица на Дийп-дизайнерите, първата сляпа улица на Оф-Лайн. Ето го и посочения в поръчката адрес.

Хубава семейна къщурка.

Насред чаровна градина. С дива лоза, пълзяща по стените от камък. В центъра на фонтана се кипри статуя на гол юноша, който държи в ръцете си змия с изригваща от устата й към небето водна струя. Боже… що за алегория? Вглеждам и прочитам надписа на постамента: „Укротената Дълбина“.

Стъжва ми се.

Що не взема да се откажа от поръчката… нека сами си влачат измисления роял в измислената вила. Но в Дийптаун е фрашкано с безработни, така че укротявам топката.

— Господине!

По стъпалата от верандата слиза някаква девойка. Игриво полюшва бедра и се усмихва. Облечена е колкото да не е без хич, външността й е моделирана в стил „манга“ — прекалено големи очи, момичешка фигура с тийнейджърски пропорции.

— Господине, вие хамалин ли сте?

— Да, госпожо — отвръщам мрачно аз.

— Дошли сте да носите рояла?

„Да носите“… Умница.

— Да.

— Знаете ли, ама те не го докараха… — в гласа й липсва тъга. — Казаха, че имали много поръчки. Ще можете ли да дойдете утре?

— Подайте заявка, госпожо. Все някой ще дойде. Пък аз…

— Извинете, извинете, моля ви! — Девойката е изтъкана от чар. — Толкова ми е неудобно! Всичко е заради мъжа ми, вечно е зает, той е виновен… Но ме помоли да ви платя за притеснението!

Мълчаливо подавам заявката.

Девойката се подписва, без да я погледне и плаща пълната стойност на услугите за товаренето и разтоварването. Замисля се с намръщено челце. После ми подава още една банкнота.

— Благодаря — казвам аз и прибирам бакшиша в специалното джобче за целта, с което предвидливо е снабдено работното облекло. След миг вътре няма никой. Половината от бакшиша е отишла в сметката на компанията, а другата половина — в собствената ми сметка. Както си му е редът в сериозните фирми средна ръка.

— Може би ще пиете едно кафе? — погледът й е умерено заинтригуван, умерено скромен.

Поглеждам часовника си. Въздъхвам.

— Не знам… Толкова поръчки имам днес, че…

— Знаете ли, трябва да преместя и трикрилното огледало в спалнята! — сеща се девойката. — Няма ли да ми помогнете? Веднага ще оформим нова поръчка.

Ясна ми е.

Неопитна търсачка на приключения. А мъжът й, изглежда, е умен човек.

Както и аз.

— Вие пожелавате — ние изпълняваме — позволявам си малка двусмисленост.

Преместването на трикрилното огледало ми отнема не повече време от попълването на формуляра на поръчката. После пием кафе с ликьор. Усмихвам се, развръзката ми е крайно интересна. Куклата мига с големите си очи, лека-полека се намества все по-близо до мен. Накрая се озовава в скута ми и ние дълго и с удоволствие се целуваме. Внимателно наблюдавам придвижването на палавата й ръчичка.

— А… а? — произнася девойката. Гласът й вече потреперва, но възбудата се е смесила с недоумение. Очите й стават все по-кръгли, като удрят в земята даже стандартите на японските комикси. Уви, тая няма да я бъде…^[2]

— Госпожо, та аз съм служител в сериозна фирма — обяснявам. — Това тяло е само за физически труд. Не е пригодено за развлечения. Нима не знаехте?

— Мръсник!

За смях си е, но аз седя с каменно лице. Ставам от дивана, като махам домакинята от скута си и закопчавам работното облекло.

— Госпожо, ако не сте доволна от поведението ми, обърнете се към шефовете за рекламация. И аз съм на мнение, че имам нужда от малки подобрения…

— Махай се оттук, говедо!

Изобщо не се засягам. Смешно ми е. А след като изляза от къщата и яхна мотопеда мога да си позволя дори да се разкикотя.

Тази органична функция е разрешена на „дружелюбния работник“.

Но аз не се засмивам.

 

 

В Дийптаун е вечер. Веднага след като приключих с работата, настъпи вечерта — и това ми харесва. Но например за оня несретник с дипломатическото куфарче, дето бърза по улицата, сега, разбира се, е ранно утро. А за някои купонджии никога не свършва шумната и празнична нощ.

Нека. Не ми е мъчно.

В офиса на „HLD“ на работа застъпва втората смяна. Над съседното шкафче свети червена лампичка — Иля или още го няма, или вече е тръгнал по задачи. Тук-там се преобличат колеги, но почти не ги познавам — на „здравей-здрасти“ сме…

А денят не беше лош. Три поръчки, две от които общо взето лесни. Плюс забавното недоразумение… нима някой не знае, че пролетарските тела от комплекта на „Windows-Home“ са безполови, както се полага на мулетата и на пчелите-работнички?

Весело си свирукам и издърпвам от шкафчето тялото на мотоциклетиста. Той е съвсем пълноценен мъж, само дето е толкова стандартен, че не му се отваря парашутът за любовни авантюри. Впрочем, причината да държа толкова на него е друга. Колкото по-обикновено, по-непретенциозно е едно тяло, толкова по-лесно се промъква през претоварени сървъри. Някои хора обаче не го разбират и упорито продължават да се кичат с дрънкулки, рисуват си сложни, индивидуални черти на лицето… Какво пък, тяхна си работа.

Чело в чело… Наблюдавам огледалния шлем, чакам да се задейства програмата. И натиквам „дружелюбния работник“ в шкафа. Почини си до утре, приятелче!

Аз също ще си почина…

В диспечерската стая все още дежури Таня. Когато ме вижда, се усмихва смутено, а аз се доближавам до гишето.

— Льоня, извинявай, честно…

— Няма нищо, така успях да спечеля повече.

— Ама ти сериозно… самичък ли пренесе пианото?

— Да.

Тя ме гледа съвсем объркана.

Въздъхвам:

— Таня, мислиш ли, че просто така се хванах да хамалувам? Нали съм работил седем години в мебелен магазин! Всичко съм правил. И не ми е за първи път сам да мъкна пиано. Чао!

А така… Сега девойката ще има да се чуди колко са широки истинските ми рамене…

Сменям мотопеда с мотор и си мисля, че легендата ми е съшита с бели конци. Ще се наложи да се махна от „HLD“. Няма за какво да съжалявам особено, обаче… как ми е омръзнало всичко! Безсмислен труд, безумни фирми. Виртуално градинарство, разлепване на обяви, бояджийство, хамалска работа…

Само че на какво друго да разчитам?

Щом нямам нищо, абсолютно нищо от нещата, нужни на този ярък, празничен, щедър свят, който ме заобикаля?