Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (13)

100

Пием кафе с Ричард.

— Сигурен ли си, че съществува оръжие трето поколение?

Редно беше да ми зададе този въпрос по-рано. Очевидно, шокът е бил прекалено силен.

— Да.

— Трябва е да се провери здравната застраховка на Роман — казва Ричард. — После… вие имате задължителна военна служба, значи прецизно са го изследвали военните лекари…

— Дик — аз поклащам глава, — ние не живеем в Канада. Нито пък в Израел. При прегледа военните лекари грубо казано отчитат само броя на наличните крайници.

— Ако това оръжие е създадено, Дийптаун ще се превърне в касапница — казва Крейзи. — Няма принципна разлика между програма с локално действие, атакуваща конкретен човек, и бомба, изпепеляваща цели области от виртуалното пространство. Достатъчен е един-единствен психопат, Леонид.

Кимвам. Аналогията е ясна — ако атомната бомба можеше да се сглоби на коляно от стар пистолет, светът отдавна би се превърнал в радиоактивна пустиня.

— Какво може да има в откраднатия файл?

— Не знам, Крейзи. Фирмата се занимава с приложни дреболии, периферни дивайси от различен тип. Но…

— Възможно ли е те да са разработили това оръжие? Да, разбира се, това е най-правдоподобният вариант.

Поредния смахнат гений, от типа на Дима Дибенко. Измисля и написва програма, убиваща наистина. Шашардисаното ръководство на фирмата въоръжава охраната с новата разработка и се опитва да печели време. Може би търгува, шантажира най-големите електронни фирми в света. А току виж чертае грандиозни планове за завладяване на виртуалния свят.

— Не знам, Крейзи.

— Край на „Лабиринта“ — разсъждава Крейзи. — Жалко, но не това е страшното. Край на цялата дълбина.

— Стотици хиляди души, в един и същи миг умиращи пред компютрите си — ето за какво трябва да мислиш! — кипвам аз. — Ето за какво!

— Достатъчно ще е да се пусне клюката, и никой повече няма да припари във виртуалността. — Крейзи разперва ръце. — Само че трябва да е съвсем убедително…

— Никой няма да повярва на една клюка, Дик. Спомни си колко безумни слухове се носят из дълбината…

Крейзи изважда бутилка уиски, щедро пълни и моята, и своята чаша.

— Да подходим по друг начин, Леонид. Кой е този Тъмен Дайвър, поръчал открадването на файла?

— Никаква конкретна информация.

Дик кимва и се заканва с показалец:

— Но ние го имаме предвид, нали? Той явно се досеща за ставащото!

— Ако се досеща, значи е престъпник, Крейзи. Накиснал е вместо себе си хора, които не умеят да излизат навреме от дълбината.

— Засега няма да оценяваме морала му, Леонид. По-добре да решим — как да го открием?

— Един човек се е заел с въпроса. Ако той не успее, едва ли е възможно да стане изобщо.

Крейзи нищо не уточнява. Ние все пак предпочитаме да се доверяваме един на друг. При крайна необходимост.

— Къде е самият файл?

— В компанията „HLD“, където работя… по-точно работех.

— Леонид, не е ли по-лесно да организираме проникване в офиса на компанията?

Въздъхвам.

— Слушай. Ситуацията е горе-долу следната…

— Писмото с файла е у някакво хлапе, казваш?

— Би могло да бъде и у мен, Дик. Това нищо не променя! Всичко е направено много просто — в плика се намира само етикетче, линк към файла, файлът е в офиса. Защитен с ключ, дълъг четири хиляди и деветдесет и шест байта…

Крейзи само се смръщва.

— Ако писмото е доставено на съответния адрес, ще може да се отвори. Защитата на самото писмо също не толкова лесна за преодоляване, между другото. Когато пликът бъде отворен и програмата се убеди, че доставката е по предназначение, файлът ще бъде прехвърлен на адреса.

— На адреса? — уточнява Крейзи. — Не на получателя, а на адреса на доставката?

— Да. Именно.

— Но Храмът на Дайвъра-в-Дълбината няма точен адрес! Храмът го няма, докато вътре в него не влезе някой!

— Нали и аз ти говоря същото. Невъзможно е да се заобиколи защитата. Дори да бъде откраднат криптираният файл, отварянето му е практически изключено. Ако се неутрализира куриерът и му бъде отнето писмото, след отварянето на плика информацията ще бъде изпратена в Храма.

— В Храма, който го няма… Защо слагате такава дължина на ключа? С тайните на Пентагона ли търгувате? Или препращате видеоклипове за интимния живот на президентите?

— Ние просто гарантираме безопасността… — Неволно се усмихвам. — Ние… всъщност аз там съм никой. Дребна риба. Наемен работник за жълти копейки.

— Да се обърнем към ръководството — предлага Крейзи. — Да им разкажем цялата истина. Сигурно имат някакви аварийни варианти.

Дори не ми се спори:

— Официалната работа много те е променила. Добре, да отидем. Да кажем, че сме приятелчета на загинал дайвър, откраднал ценен файл от много уважавана компания. Да им разправим с опулени очи небивалиците за Тъмния Дайвър и оръжието трето поколение. Да изчакаме полицията…

— А ти какво предлагаш да направим? — уморено пита Крейзи. — Какво?

— Защо си скрил входа за Храма в „Лабиринта“? Всичко щеше да е толкова просто!

— Ти ми даде идеята! Ти демонстрира, че дайвърът може да се движи из „Лабиринта“ като по булевард! Логично беше да поставя входа на място, където могат да стигнат само дайвъри, на финала на най-сложната игра в света!

— Трябва да се влезе в Храма — казвам аз. — Да се фиксира в някоя точка на Дийптаун… нали е възможно? Поне за известно време?

— Да.

— После да уведомим хлапето за местонахождението на Храма, да получим писмото… и да разберем какво става. За начало — да разберем. После вече ще можем да се борим.

— „Лабиринта“ вече е невъзможно да се извърви от сам човек, Леонид. Опитен отбор ще го мине за около месец. Рекордът е… ъ-ъ… да, двайсет и седем дни, при това момчетата не спираха по десет часа на ден. От отбор от трийсет човека до целта достигнаха четирима души. Останалите отпаднаха. Разполагаме ли с такова време?

— Не. Поне така мисля. Всичко трябва да се реши в близките три-четири дни.

— Винаги съм вярвал на предчувствията ти. Та какво ще правиш сега? Ще минаваш ли през „Лабиринта“?

— Първо ще се посъветвам с приятелите си. Да, сигурно ще се наложи да събера отбор. Крейзи… ти не искаш ли да вземеш отпуска?

Той смаяно ме поглежда.

— Как се сети?

— Дик, благодаря.

— За какво?

— Ще е далеч по-лесно, ако се движим заедно, нали това е твоя работа…

Млъквам. Изведнъж вдявам какво всъщност е имал предвид Ричард.

— Леонид, възнамерявам да взема отпуска и да я прекарам извън дълбината.

Мълча.

Все пак не съм го очаквал. Не и от него.

— Мислиш, че не съм прав, така ли? — пита Ричард.

— Прав си. — Аз ставам. — Напълно прав си, Крейзи. Чудесно е, че си пълната противоположност на своя прякор.

— Леонид, по-добре и ти стой далеч от дълбината.

— Знам. Само дето аз не умея да постъпвам разумно.

— Тогава търси други пътища — уморено ме съветва Дик. — Не постъпих правилно, като скрих своя вход в Храма в края на „Лабиринта“. Признавам си. Но ми опротивя цялата безсмислица… цялата тази галванизация на трупа… Откъде можеше да ми хрумне, че някой ден ще се наложи спешно да се ходи там?

— Какви други пътища?

— Леонид, намери опитни хакери. Нека измислят как да пробият защитата, да откраднат и да разшифроват файла. По-лесно ще бъде.

Кимвам и излизам. С каменно лице.

Макар че си струваше да призная, че съветът е разумен. Не мога да премина „Лабиринта“

Дълбина-дълбина, не съм твой…

 

 

Свалих шлема.

Смешно е…

Не очаквах, изобщо не очаквах от Крейзи Тосър решението да офейка от опасността.

Честно казано, не всички сме герои. Струва ми се, че истински герой може да бъде само един дебил. Но пътищата винаги са два — или да избягаш, или да се опълчиш срещу страха си.

Нима на мен дори за миг ми е хрумва да се предам и да зарежа дълбината.

Макар че…

— Вики, изход…

Махнах свързващия ме с компютъра кабел. Приближих се до прозореца, дръпнах пердето. Погледнах надолу.

Валеше дъжд. По-скоро гнусна, плътна лапавица. Над тротоара плуваха чадъри, сновяха хора с шлифери и якета. Приятно е да се гледа на всичко отгоре надолу. Приятно е да гледа дъжда през прозореца.

Приятно е да си безстрастен наблюдател.

Всъщност Крейзи не върши нищо аморално. Дори според нашия забравен кодекс на честта, който сега не струва и пукната пара. Крейзи избягва опасността. Защо не? Има ли какво да защитава в Дийптаун? Сигурно все се намира нещичко… работа, места за развлечение… и нищо, за което да си струва наистина да си рискува живота.

Какво възнамерявам да браня аз?

Не мога да върна Ромка. Да си отмъстя? На кого? Едва ли охранителят е знаел с какво стреля и какво ще се случи. А конкретният изобретател на оръжието трето поколение дори не е чувал за Ромка. Нима някой осъжда Калашников, задето с неговия автомат някакъв бандит е стрелял по тълпа заложници…

Дали да не си отида?

Просто да си отида — завинаги. И веднага ще ми олекне. Ще си намеря работа, нямаща нищо общо с дълбината. Вместо да ходя по виртуални ресторанти ще започна да си купувам бира. Ако ще и „Жигульовска“. Такава пие Подляра, а на мен да не би да ми приседне? Ще отидем с Вики някъде на морето… или на поход, в истински гори и планини. Ще се сприятелим с повече нови хора. И ще четем по вестниците какво става в Дийптаун.

Или…

Ама дори не е задължително да се лишаваме от чудесата на дийп-програмата! Ще си спретнем ресторантче за нас двамата. Мъничко, уютно… Ще си програмираме прислуга. Ще си нарисуваме къща. Ето такава, каквато видях при Чингиз, например.

Вики може повторно да изгради планините си. Тя си пази сорсовете на програмите.

Не е задължително да се лишаваме от виртуалния свят. Достатъчно е да затръшнем вратата, да се затворим в мидената си черупка. Да срежем телефонните кабели, да махнем оптичната линия.

Ще си направим свят — малък, уютен, безопасен. За двама. През деня ще се работи. А вечер отиваш в личния си рай.

— Дълбина… не съм твой… — казах аз.

Дъждът се усили още повече. Претича някакво момиче със сгънат чадър в напразен опит да хване тролея. Премина момченце, което безстрашно джапаше из локвите.

Та нали хората си живеят и без всякаква дълбина!

От какъв зор ни е изтрябвала?

В Дийптаун редовно ходят към трийсет милиона души. Така да се каже, интелектуалният елит на обществото, каймакът на науката и изкуството. И все пак това е много тънък слой. Ако всички тези хора ненадейно загинат — светът ще изреве от болка, ще потрепери… но ще устои.

Защото все пак светът се крепи на други. На полуграмотните китайци, сглобяващи на конвейер компютри. На пастирите, дето никога в живота си не са виждали същите тези компютри. На строителите, които след работа се прибират в къщи, при жените и децата си. На политиците, за които Дийптаун е просто модна играчка… те и без друго могат да се излежават на хавайските плажове и да дават приеми за стотици хора.

Ние сме само една обособена каста. Сраснала се с измисления си свят и почти забравила за истинския.

Готови сме да защитаваме дълбината докрай.

Защото сме част от нея.

…Това дори не са мои мисли. Това са мисли на моята дийп-психоза. На онзи възпален дял от мозъка ми, който вече не може да живее без дълбината. Не на мен — на него са му нужни безкрайните гори, необикновено синьото небе, ресторантиерският разкош и най-главното — информацията.

Нови срещи. Нови лица. Слухове и клюки. Интриги и опасности. Безумен ритъм.

Затова и искам да се боря до край. Да търся защита срещу новата заплаха за виртуалния свят. Дълбината се е сдобила със самосъзнание. Не пряко, разбира се, не си струва да се измисля електронен разум, какъвто няма. Ние сами сме се превърнали в неврони на нейното съзнание, в клетки на организма й. И всяка клетка е придобила своя функция. Да изгражда дълбината. Да мисли за дълбината. Да примамва останалите в дълбината. Да брани дълбината.

Не напразно художниците и дизайнерите са изразходвали месеци и години, измисляйки и създавайки Дийптаун… Не напразно програмистите и техниците, изграждайки Дийптаун, са изстисквали всичко от компютрите — значително повече, отколкото машините можели да дадат…

Не напразно писателите са съчинявали книги, прославяйки Дийптаун и представяйки го в романтична светлина…

А аз съм фагоцит на електронния свят…

Единствената опасност, която го заплашва, е самото човечество. Стига човечеството наистина да се уплаши от виртуалния свят — и клетките ще започнат да мрат, една след друга.

Някога най-големият страх на Дийптаун беше страхът да не останеш във виртуалността завинаги. Да не би да не успееш да излезеш и да умреш от глад, хранейки се с измислени гозби.

Затова ни имаше и нас, дайвърите. Тези, които можеха да излязат и да изведат.

После нещо се случи… никой не знае какво, защо и как. Хората престанаха да потъват. И се оказа, че ние сме излишни. Не, дълбината не ни уби, тя просто ни отхвърли.

Сега сполетялата ни беда е още по-голяма. Какво е страхът да не потънеш поради собствената си глупост, когато е налице опасността да те удавят?

Истинският страх винаги идва отвън.

Ето че дълбината се е стреснала… понапрегнала е несъществуващия си мозък.

И Тъмния Дайвър, който и да е той, е научил за съществуването на оръжието от трето поколение. И хлапакът Ромка е загинал, опитвайки се да измъкне от офиса най-страшната тайна на Дийптаун. И Ежко ми разказа клюката за загиналия хакер.

Кръвта в невидимите жили е ускорила хода си. Задействали са се електронните хормони, удряйки по всичко, което ни е било скъпо.

И старият, полужив фагоцит, е метнат в месомелачката. Насъскан срещу новия враг.

Дълбината не може да мисли, тя само живее. И се бори за живота си както може.

Отписаните бойци са станали необходими. Тези, които още умеят да се борят. При това — да се борят истински. От сърце.

Ето Ричард Паркър — той беше истински дайвър!

Дълбината за него винаги си е оставала само място за работа. В реалния свят, вероятно, притежава достатъчно неща, които са интересни и вълнуващи. И той излезе от играта. Оттегли се.

И Вики успя да си тръгне. Лесно, или поне така изглеждаше. Захвърли „перспективните теми“, не й пукаше, че има сигурен бизнес, че е кадърен пространствен дизайнер…

А аз вече не мога да изляза. Макар като бройлер, макар като плашило — само и само да съм в дълбината… Когато нямах друг изход, предпочитах да мъкна рисувани рояли, но да не излизам от Дийптаун.

По същия начин и Ромка не е могъл да излезе. Беше велик дайвър-върколак, станал е калпав хакер.

Ние се озовахме в капан. Струваше ни се, че умението навреме да смъкваме виртуалния шлем показва свободата ни от дълбината. Оказа се, че не всичко е толкова просто. Истинската свобода е нещо съвсем различно. И вързаните кучета редовно ги пускат да потичат, но само в двора зад високия стобор.

Така че кой е по-свободен — болонката, която се разхожда, хваната на повод от стопанина си, или вълкодавът, дето тича цяла нощ из двора, опиянен от свободата, и препикава оградата?

Приятно е да се мислиш за вълкодав, докато умееш да не забелязваш оградите…

— Ти си ме хванала, гадино! — казах. Погледнах компютъра. Вики се намръщи, опитвайки се да разпознае ключовите думи, командите. — Та ти и сега си тук, дълбина…

— Не разбрах, Леонид…

— Млъкни! — изревах на програмата, която за нищо не ми беше виновна. — Ти наистина си тук, знам! Дебнеш… Чакаш… Ти не умееш да мислиш и да говориш, но знаеш как да живееш!

Нарисуваната Вики мълчеше.

Измислената любима е по-добра от истинската. Винаги ще те изслуша. Ще се съгласи. И ще ти каже само онова, което ти би искал да чуеш.

— Хвана ме, нали? Дийп-психоза ли имам? Не мога без теб, така ли?

Какво очаквам? Отговор? Силен глас: „Да, аз съм компютърен разум, и ти си в моята власт!“?

В такъв случай имам пълноценна психоза. Без каквито и да било приставки.

Надвесих се над бюрото и притиснах лице към студеното стъкло на монитора. Прошепнах:

— Да, ти си права. Не мога без теб. Дийптаун ми е нужен. Нужна ми е тази роля… особена роля… дори да е само ролята на фагоцит…

Безумие е да се карам с купчина студено желязо. Но нали не е по-голямо безумие, отколкото да умреш от нарисувани куршуми?

— Съгласен съм — казах. — Дълбина… аз съм твой.

Ще те браня. Ще се боря с всичко, което може да е заплаха за теб.

Само че ако се окаже, че сме имали различни цели и резултатът не те устройва — не ми придиряй…

Но това не ще го изрека на глас.

Никога — при включен компютър.

Нека смятаме, че напълно съм откачил.

 

 

deep

[Enter]

Колко ли ще издаяня в режим на разпокъсан сън, по три-четири часа в денонощие? Сигурно достатъчно дълго. Нали по-рано издържах?

Личност номер едно.

Мотоциклетистът. Рокерът. Безличен, стандартен, безинтересен.

Само че в джоба на якето без ръкави лежи тежък пистолет с къса цев, в който има заряди от второ поколение.

Не е чак толкова много в сравнение с онова, с което може да излезе насреща ми неизвестният враг. И все пак е по-добро от предишното ми оръжие. С нещо е по-страшно от „Warlock“-а.

Още не ми се е налагало да убивам чужди компютри.

Вероятно някой смел хусар от деветнайсети век би могъл да ме разбере. Едно е да плениш враг, друго е да го съсечеш… а съвсем трето са онези, дето убиват ездитното животно на противника си, нали така? Хайде да не го наричаме животно, а да го кажем гордо и красиво — коня! Който не е просто средство за придвижване, а и верен, любим приятел, партньор — и неведнъж те е отървавал и ти е помагал…

Нищо. Ако се наложи — ще убивам.

Фагоцитите нямат съвест.

Вадя пейджъра от джоба на Протей. Маниака изобщо го няма в мрежата… какво пък.

— Шурка, много е важно. Това, дето не може да го бъде, е налице. Трябва да поговорим. Определи мястото и времето.

Това е всичко. Съобщението е изпратено. Сега остава само да чакам… и да търся други пътища.

Кой друг ми остана от познатите хакери? Вариантът с кражбата на писмото трябва да се обмисли докрай.

Търся по пейджъра Подляра. Не го намирам. Трябваше да попитам… Впрочем, номера на Чингиз го помня!

— Телефонно обаждане до Москва — съобщавам аз. Пейджърът примигва със зелена светлина — значи паричният лимит още не е докрай изчерпан. Разговорите от виртуалния с реалния свят не са много скъпи, но все пак се плащат…

Не се доверявам на програмата на пейджъра за разпознаване на гласа, набирам номера от клавиатурата. Чакам минута-две, слушайки равномерно прииждащия сигнал…

Дявол да го вземе, нали се разхождаш с клетъчен телефон из апартамента! Отговори!

— Да.

Гласът на Чингиз е рязък и напрегнат, сякаш очаква някакъв неприятен, но неизбежен разговор. Добре, това са си негови проблеми, аз сега търся на кого да стоваря част от своите.

— Леонид е.

— Привет. Събуди ли се вече?

Поне интонацията се променя, той няма нищо против разговора…

— Може да се каже, че не съм спал.

— Защо така?

— Все заради същото… Чингиз, има нови проблеми покрай старите неприятности.

— Ясно. Намини към нас.

— Добре, но трябва да свърша още някои неща.

— Ами ела тук. В Дийптаун. Адресът е лесен — „Хакерски хан“.

— Подляра ще бъде ли?

— Всички ще бъдат. Много хубаво, че се обади. Хайде…

Всички? Сигурно има предвид и Пат.

Чингиз прекъсва връзката пръв.

Какво пък, предложението не е лошо… Излизам от хотела, като отново се оглеждам, но няма нищо подозрително. Дийптаун живее, и то добре; в Дийптаун всичко е спокойно… Небето над града е тъмно, вечерно, с първи изгрели звезди. Чрез допитване бе изяснено, че за отдих и развлечения над седемдесет процента от хората предпочитат да е ранна лятна вечер…

Хващам такси, давам адреса.

И изобщо не се учудвам, когато след триминутно пътуване колата пристига пред точно копие на сградата, намираща се в реалността, в Москва.

Даже мутрите на охранителите са сходни…

А какво всъщност може да се очаква от човек, чиито апартамент прилича на трескаво бълнуване на обитател на Дийптаун? Ами да сложи този апартамент и във виртуалното пространство. Да заличи разликите между световете окончателно. Някога и самият аз експериментирах така… само дето жилищата не бяха толкова разкошни.

— При Чингиз — казвам на охраната, тя изобщо не възразява.

Засега всичко е доста просто. Но ако в Дийптаун се появи истинско оръжие, проверките ще бъдат по-жестоки, отколкото в истинския свят.

Качвам се с асансьора. Този път вътрешната врата на апартамента е затворена, позвънявам и чакам известно време.

„Внимание! Осъществява се външен контрол върху системата!“ — предупреждава Вики.

Какво пък, нека да се осъществява.

Вратата отваря Пат.

Още по-рошав е, отколкото в истинския свят. Облечен е във виртуален екип с радиоудължител, което вече на нищо не прилича. Защо ти е да носиш в дълбината това, с което си облечен в действителност?

— Поздрави… — измърморва Пат, отстъпвайки встрани. — Бързо дойде…

Влизам, като с любопитство се оглеждам и се опитвам да сравня впечатленията си. Като че ли интериорът е издържан точно… Впрочем, какво друго да се очаква от Чингиз — с парите си той може да си наеме най-добрите пространствени дизайнери в Москва…

— Привет, Пат. А къде е домакинът?

— Тука няма домакин — солидно отвръща Пат, стискайки ръката ми. — Само в своята си стая всеки си е домакин.

На езика ми е всичко, което мисля за подобните игри на комуна и хакерска свободия, но си замълчавам. На чуждо място съм…^[1]

— Хубаво. Тогава — къде е Чингиз?

— Да вървим…

Тръгвам след момчето към кухнята, като пътьом поглеждам през прозореца. Отвън е Москва. При това — жива, истинска. Преминават коли, крачат хора, плуват облаци, ръми дъждец…

Това дори не е видеокартина, увековечена на лента, готов съм да се обзаложа. На всеки прозорец на истинския дом са монтирани камери, транслиращи изображението в дълбината.

Не просто яко!

Изящно…

Срещу мен лениво се изправя ретривърът. Протяга нос към дланта ми.

— Байт, разкарай се! — подхвърля Пат. Кучето покорно си тръгва. Май прекалено покорно. Е, поне кучето е програма. Макар че бях готов да повярвам, че и на него са му сложили виртуален екип…

Очаквам, че Чингиз ще пиянства в кухнята. Но Пат сочи витата стълба и ме пропуска пред себе си. Изглежда, предпочита да е последен в нашето шествие.

Изкачвам се в трапезарията, където в истинския свят така и не попаднах.

Помещението е овално, част от стената е стъклена. На тавана — стъклен купол. Подът е покрит с плътен мокет. Общо взето обстановката е даже аскетична. Никакви мебели. Столове и маси също няма!

Затова пък на пода, около няколко буренца с бира, са седнали по турски Чингиз, Подляра… и Маниака!

— Аха! — извиква Подляра. Оглажда с ръка голото си теме. — Ето го и нашия дайвър!

Здрависвам се с него и Чингиз, прегръщаме се с Маниака. Питам го:

— Шурка, не получи ли съобщението ми?

Маниака се мръщи, вади пейджъра си. Поглежда екранчето му, почесва се в основата на носа:

— Получил съм го… така излиза.

Добре. И без това всички сме налице.

— Сядай, чувствай се като у дома си — дружелюбно предлага Чингиз. — Пат, бягай за чипс!

— Защо пък… — започва Пат, но срещнал погледа на Чингиз, млъква и слиза долу.

Сядам на пода. Наливат ми бира — „Балтика“, номер седем… Сигурно това е някакъв компромис между вкусовете на Подляра и на всички останали.

— Опитвахме се да изясним доколко е реално оръжието от трето поколение — казва Чингиз. — Та… изровихме някои неща. Саша, ще повториш ли?

Маниака кимва. На вид е объркан, даже слисан.

— Попитах там… при нас. Между другото, Льоня, имай предвид — взел съм си отпуска.

Повтаря ли се историята с Крейзи Тосър?

— Не искам да използвам нашите работни канали — уточнява Маниака. — Всичките се контролират. Сега съм влязъл в дълбината през нелегален вход, който изобщо не съществува в природата. И така… поразпитах. Работата върху оръжие от трето поколение продължава вече почти две години. Ръководи я…

Прави пауза. И на мен ми се струва, че вече зная продължението…

— Лично Дмитрий Дибенко.

— Дявол — казвам само. — Дявол, дявол, дявол…

— Не го викай — промърморва Подляра, налива си още бира. — А защо се учудваш? Помисли си — кой друг би могъл да го направи?

Вярно е. Оръжието, убиващо от дълбината, може да действа по един-единствен начин: чрез създаването на някаква хипнотична картинка, въздействаща на подсъзнанието. Също като самата дийп-програма. После — каквото си искаш. Спиране на сърцето. Спиране на дишането. Тетаничен спазъм — така, че да не можеш да си поемеш дъх.

Вариантите не са и чак толкова много.

Сигурно има и не чак дотам кръвожадни разработки. Някакви виртуални куршуми, предизвикващи отпускане на сфинктера. Не е много приятно — да се изпуснеш, докато седиш пред компютъра. А също може да се измисли и сълзотворен газ за дълбината. Или — средство за повръщане… впрочем за човек с шлем повръщането може да стане фатално…

Връща се Пат с пакетите чипс. Явно е обиден, но никой не обръща внимание на демонстративно нацупените му устни.

— Дибенко постигнал ли е успех? — питам без заобикалки аз.

— Очевидно… — казва Маниака. — Последната половин година режимът на секретност е толкова затегнат, че нищо не може да се разбере. Дори не се и опитах, за да не ми излезе през носа. Обикновено въвеждането на такива предпазни мерки, като прекъсването на връзката между лабораторията и дълбината, се извършва на етап тестване на разработените програми.

— Вашата фирма ли осъществява разработката?

— Не. С всичко се занимава лично Дибенко, заедно с малък колектив. Някаква компания „Shield and Sword“. Но те са привлекли двама наши сътрудници, специалисти по психологическо въздействие. Затова успях да разбера това-онова. Косвено… до тях сега не може да се добере човек.

— А не опита ли да поговориш с тях в нормалния свят? — интересувам се аз.

— За да ме убият наистина? — Маниака ме поглежда учудено. — Льоня, осъзнай се! Ако някой е решил да създаде подобно нещо, то той няма да се спре пред нищо!

— Следователно — оръжие от трето поколение има? Вече никой не се съмнява, нали? — обобщавам аз.

Всички мълчат. Само Подляра изсумтява и навежда поглед. Той пък от какво има да се срамува… нали пръв повярва.

— Ти също си научил нещо? — присъединява се към разговора Чингиз. — Не е ли така?

— Да, научих… Шурка, а този „Щит и меч“ свързан ли е по някакъв начин с „Нови хоризонти“?

— Почти не. Освен с този факт — Шурка тъжно се усмихва, — че „Shield and Sword“ е изцяло собственост на Дибенко, а в „New boundaries“ той притежава само пакет от акции. Дори не контролния пакет.

— Пряка връзка.

— Именно. Дибенко е могъл да въоръжи охраната на „Нови хоризонти“. Като експеримент, например.

Поклащам глава. Това вече е прекалено. Не го вярвам.

— По-скоро там все пак са правени разработки, които са били още по-ценни за него.

Няма възражения, но липсва и съгласие. Това са само хипотези…

— И така, момчета… — аз оглеждам хакерите. — Най-смайващото в случая е, че Ромка, недоучилият се хакер, все пак е успял да скрие откраднатите файлове!

— Как? — Чингиз учудено повдига вежди. — Нямал е време…

— Имал е. Пратил е откраднатия файл с писмо. Чрез компанията „HLD“, където аз, между другото, работя.

— Баси! — изревава Подляра. — Леле! И през ум не би ми минало!

Ами да. Кой от хакерите ще се сети да се довери на официалния начин за прехвърляне на данни?

— Къде го е изпратил? — все пак подходът на Маниака е далеч по-делови.

— В Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

— Той какво, да не би да съществува реално?

— Може да съществува.

Наливам си бира. И подробно преразказвам чутото от Крейзи Тосър.

По време на разказа всеки реагира различно. Маниака става все по-мрачен. Подляра се забавлява, особено когато научава, че именно моят поход из „Лабиринта“ е дал на Дик идеята да скрие входа за Храма в края на играта. Пат май го лови хазартната треска. Излишно е да се пита какво замисля. Чингиз напълно се вглъбява в себе си. Размишлява… за чутото, или за свои си работи…

— Леонид, да се тръгне през „Лабиринта“ — е същото като да си биеш главата от стената — казва накрая Маниака. — Може би рано или късно стената ще рухне. Но доста по-вероятно е, че ще си строшиш главата.

— Съгласен съм. — Кимвам му. — А да предлагаш други варианти?

— Евентуално кражба на файла?

— И какво? Е, зашеметяването на хлапето с която и да било бойна програма е фасулска работа, но когато вземеш плика, той веднага ще се самоунищожи.

— Това може да се избегне. — Маниака само се подсмихва. — Познавам структурата на подобни програми за идентификация.

— А как ще отвориш файла?

— Какъв ви е ключът?

— Четири хиляди деветдесет и шест байта…

— Да. Ясно. Оттеглям предложението си.

— Сигурен ли си? — неочаквано пита Чингиз. — Ти не се ли беше специализирал върху дешифрирането?

Върху лицето на Маниака цъфва тиха усмивка.

— А да не би да са се появили нови методи за факторизация? Чингиз, драги, съвсем си се измързеливил.

— О’кей — съгласява се Чингиз. — Дали пък да не се посъветваме с още някого?

— Хайде да поканим Зуко — предлага Шурка. — Той обича да се занимава с ключове. Но предварително съм наясно какво ще каже. „Дайте ми всички ресурси на мрежата и няколко години.“

— Значи трябва да тръгнем през „Лабиринта“! — възкликва Пат.

— Има още един вариант — казвам аз. Всички ме поглеждат — с неочаквана надежда. — Ами ако създадем фалшив Храм? Писмото ще попадне там и…

— И? — с насмешка казва Маниака. — Ключът за разшифровка е вграден в самата програма. В самото здание… ако така ще ти прозвучи по-разбираемо. Да, първата част на операцията ще премине успешно. Писмото ще бъде доставено на адреса. Ще получим файла. Но все едно няма да успеем да го отворим.

— Значи „Лабиринта“ — казвам аз.

— Не, защо? — Чингиз свива рамене. — Има още един вариант. Да теглим една майна и да забравим. Да се спасяваме сами.

Дълго чаках някой друг да го каже.

Не ми се искаше пръв да изляза с това предложение.