Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (30)

101

Тъмния Дайвър стои с гръб към мен. Не зная дали сега може да ме наблюдава. Напълно вероятно е да може.

Но не бива да продължавам да се търкалям.

Започвам да се надигам. Много бавно и неумело. Ръцете и краката ми вече не са дървени, като от памук са.

Чингиз също обръща глава. Прави гримаса, като от болка или прекомерно усилие, но се обръща.

Какво става сега с телата ни? Плахи потрепвания на мускулите, непохватно плъзгащи се по клавиатурата пръсти? Да можех да изляза от дълбината… да изляза… да изляза…

Но аз не мога. Тъмния Дайвър ми е отнел и това последно умение.

А само на мен ли?

И само него ли е отнел?

Кой беше причината за това, че дайвърите изгубиха силите си?

Дълбина… дълбина, пусни ме…

Сякаш се удрям в невидима, еластична стена. Или се опитвам да се откъсна от силно стегната връв.

— Пат, пусни го… — изрича Чингиз.

— Пусни го — почти викам и аз. — Пат, не е лъжица за твоята уста! Нито пък на всички нас! Нека си ходи!

Само че сега Пат не иска да знае за нас, нито пък да ни чуе.

Пред него стои врагът, обидил приятелите му, изгорил машината му, престорил се на приятел… та той продължава да мисли, че Нике е била Тъмния Дайвър!

Пред него стои този, който е проникнал в дома му, който го е обрал, който е принудил Подляра не просто да играе ролята на изпаднал в паника циничен изрод, но и да стане такъв, макар и за миг. Пред него е този, заради когото вече е загинал някакъв младеж… нищо, че му е непознат — но е приятел на Подляра и на мен.

Сега той няма да отстъпи…

— Момче, няма нужда да се правиш на герой — със спокоен глас произнася Тъмния Дайвър. — С приятелите ти всичко е наред. Това, което отнасям, си е мое. Напълно. Свали оръжието.

— Ще стрелям, и край с машината ти! И нищо няма да можеш да отнесеш! Разбра ли?

По-добре да беше стрелял… по-добре да беше стрелял, глупчо… Но ти трябва да се самонавиеш. И се помпаш, без да разбираш, че Тъмния Дайвър е готов да нанесе удара си във всеки един момент, че той е по-бърз, че за него са достъпни изгубените от всички тайни и няма нужда да се самонавива. Просто у него все още има някакви огризки съвест и той не иска да стреля в теб дори с парализиращ заряд…

— Момче, престани — казва Тъмния Дайвър. — Не искам да ти причинявам зло, симпатичен си ми. Твоите приятели вече промениха гледната си точка, попитай ги.

— Пат, всичко свърши, направи му път! — провиква се Подляра. И също се мята, опитва се да стане. — Нека си ходи!

— Пропусни го! — изревава Чингиз с такъв глас, че даже Тъмния Дайвър потрепва.

— Пат, не се паникьосвай, всичко е наред! — изричам аз. Спокойно и убедително. За контраст. За да намаля емоционалното напрежение, увиснало във въздуха. — Всичко ще ти обясним! Нека да си върви.

Изтича кратък миг — съвсем кратък, в който Пат вече започва да навежда оръжието и Тъмния Дайвър прави малка крачка напред.

— Ти казваше, че си приятел! — извиква Пат.

Ето това е нещото, което той никога няма да може да прости.

— Нике не е Тъмния Дайвър! — изкрещявам аз. Късно.

Пат стреля.

Такова нещо досега не съм виждал. От цевта изригва фонтан от оранжев огън, той облива Тъмния Дайвър, който пламва.

— …машината ти! — радостно крещи Пат.

Само че огънят угасва. Задушава се, сякаш се самоизяжда.

И фалшивият Пат отново променя облика си. Израства, превръща се в гъвкав, висок човек. Не мога да определя кой е, докато е обърнат с гръб, но ми е смътно познат.

— В настоящия момент не съм свързан с конкретна машина, сополанко — изрича Тъмния Дайвър.

Изстрел — пистолетът току-що е бил в кобура на колана му, след миг вече е в ръката му.

Ето, че Пат го закъса…

Приповдигам се, пристъпвам, вече почти мога да ходя…

Нещо не е наред!

Пат не пада като подкосен. Пат също продължава да стои.

Тъмния Дайвър е отпуснал хватката си?

— По дяволите… — този, когото виждам само откъм гърба, сваля оръжието си. — Това е…

Върху лицето на Пат се появява усмивка. Мимолетно, за секунда, примесена с объркване и страх. Той изпуска оръжието си и се хваща с двете ръце за гърдите.

За сърцето.

Дълбина…

Невидимата връв поддава, но издържа. Сякаш силно опънат ластик обгръща лицето ми.

Тъмния Дайвър скача напред, покрай Пат, и изскача в коридора.

— Пат! — изкрещявам аз.

— То не бие — смаяно съобщава Пат това, което аз вече съм разбрал.

Успявам да го подхвана, когато той пада. Полагам го върху пода. Само че това нищо не променя, той сега може да бъде спасен само с масаж на сърцето, силен, професионален, безпощаден, със синини, със счупени ребра — само и само да се задвижи кръвта през малкото глупаво тяло, за да поддържа безразсъдния мозък…

— Пат! — Чингиз успява да скочи, прекатурвайки масивното кресло, и на четири крака запълзява към нас. — Пат!

А той знае какво трябва да се направи… аз виждам как полага ръцете си върху гърдите на момчето, как с тласъци се опитва да съживи сърцето…

Не така! Не през дълбината! Не през скъпия и безопасен виртуален гащеризон, който ще превърне силния тласък в леко докосване…

А директно. В реалния живот, в реалния апартамент, където сега Пат се изхлузва от креслото, дращейки гърдите си, сякаш иска да се добере до спрялото сърце…

— Чин, аз умирам ли? — шепне той само с устни.

С периферното си зрение виждам как Подляра се изправя и с походката на пияно зомби се опитва да тръгне към нас.

Дълбина…

Звън на невидима верига. Сблъсък с пустотата. Не мога да изляза!

Макар че и това не би помогнало, аз съм си в къщи, далеч съм. Нужен е този, който е наблизо.

— Излизай! — изкрещявам аз на Чингиз, който продължава да се опитва да направи масаж на сърцето от дълбината… — Излизай, тъпчо! Къде ти е терминала?

Чингиз само хвърля обезумял поглед някъде нагоре и аз разбирам всичко. Далече е. Не можем с полуживите си тела да пълзим през огромната виртуална квартира. Чингиз сега може да е на няколко метра от Пат, през една стена, съвсем наблизо; само че тук, в дълбината, това ще е много дълъг път…

— Излез така! — крещя аз. Сякаш съм забравил кой е пред мен. Сякаш е по силите на обикновения човек, не дайвър, да се изскубне от дъгоцветната вихрушка, да смъкне шлема, да… — Излез, помияр! Всичко това е измама! Всичко е илюзия!

Дълбина…

Пат вече изобщо не говори. Само гледа с помътнели очи, а може и изобщо да не гледа, това да са всичките ни надежди, претопени от лъжовната дълбина в илюзия за живот.

— Аз не умея! — извиква Чингиз. — Аз не мога!

Подръпване на повода. Потропване на веригата. Стените са си наоколо. Не мога да са измъкна, но това нищо няма да промени. Само Чингиз може да го направи.

Дълбина…

— Умееш! Можеш! Длъжен си! — крещя аз. И му шибвам един шамар. С целия си насъбран бяс. — Длъжен си! Длъжен си — значи можеш!

Ти не винаги си била добра към мен, дълбина. И аз не винаги съм те обичал. Само в приказките е различно. Но аз вярвам, че си не просто тъпа, бездушна леща, насочена към душите ни, разплескани върху стъклото. Ти си нещо повече. Ти си изградена от всички нас, ти си изстрадана от нас, ние сме ти давали всичко, каквото можем. И зло, и добро, и ненавист, и любов. Нещо ново би трябвало да се роди в теб и аз не вярвам, не искам да вярвам, че това ново нещо е жестоко и безпощадно.

Не се моля за себе си. Не за Чингиз или Подляра. Дори не и за Пат. За всички нас. За тези, които са били в дълбината, които сега са в нея и които ще влязат.

Защото, ако Пат умре, ти ще станеш друга, дълбина.

Завинаги.

Ние ще загубим не заради това, че Тъмния Дайвър получи своя мечтан файл. Ще загубим, ако умре това момче, което не блести с хакерския си талант; пише думата „маймуна“ без „й“, което е недостойно, вероятно, според Тъмния Дайвър, за вечен живот във виртуалността.

Всички ние ще загубим.

Дори ти, дълбина…

Гледам Чингиз в очите. Виждам страха му, виждам отчаянието му, виждам как се блъска в невидимата бариера…

Дълбина…

И нещо става.

Сякаш ни свързва някаква нишка.

Сякаш късчета от синия лед, сякаш венчелистчета от аленочервения пламък танцуват сега в очите на Чингиз.

Сякаш той скача в бездънна пропаст…

— А… — издишва Подляра, когато тялото на Чингиз помътнява, губи цвета си и се разтваря във въздуха. — А?

— Направи му масаж на сърцето! — крещя аз. — Направи на Пат масаж на сърцето!

Това е смешно — слабите почуквания на магнитните намотки в гащеризона, илюзията за удар, илюзията за докосване — нищо не могат да решат, но нека Подляра да се опита да помогне — докато някъде в истинския свят Чингиз смъква шлема от главата си и изтръгвайки кабела от слота, изхвърчава навън от стаята.

Нека.

— Ще го убия това нищожество! — изревава Подляра, докато непохватно натиска гърдите на Пат. — Заклевам се! Ще го убия! Ще го размажа!

— Той е мой! — отговарям, скачайки.

Тялото вече е мое. Тялото е готово да ме слуша.

Може би действието на заряда приключва. Сивата спирала си е взела своето.

А може би понякога трябва да се даде всичко, за да се получи нещо.

Все едно ми е.

Дори и да съм престанал да съм дайвър — завинаги.

Излизам тичешком от стаята.

Тъмния Дайвър е мой.

Не се опитвам да отворя вратата. Удрям я — и дървената облицовка се разкъсва като хартия, стоманата се прегъва като картон, с рязко движение изскачам навън.

Мога да простя.

Много неща.

Мога да повярвам.

В почти всичко.

Вярвам, че Тъмния Дайвър не е възнамерявал да накисне Ромка. И аз самият бих могъл да постъпя така — да натреса неопитното хлапе на опитен хакер, да му дам шанс да се учи и да придобива опит.

Вярвам даже, че Тъмния Дайвър не е подозирал с какви заряди стреля. И е бил сигурен, че само ще парализира Пат.

Но едно нещо не мога да простя. Скоростта, като страхливец, с която Тъмния Дайвър се хвърли да бяга, когато разбра какво е направил.

Той е мой.

Нищо не мога да направя там, в квартирата на Чингиз. Не притежавам знания и сила, за да премахна последствията от изстрела. Но е по силите ми да направя така, че да няма нови изстрели.

Излизам тичешком на улицата. Мога да попитам охранителите. Мога да попитам и минувачите. Или да хвана такси.

Но аз чувствам присъствието на Тъмния Дайвър толкова ясно, колкото сигурно и той чувства моето.

Бягам по улицата. Минувачите отскачат встрани.

Вики, прости ми, обещах ти да не рискувам… но аз вече не умея да излизам от дълбината…

Вики, казах ти, че ще се опитам да намеря компромис… значи съм излъгал…

Вече не търся компромиси.

Наляво…

Той също бяга. Просто бяга по улицата, мъкнейки със себе си тежкия файл, без да се опитва да се издигне към небето или да минава през стени. Като най-обикновен жител на Дийптаун.

Той сега не се чувства добре.

Още веднъж наляво…

Даже успявам да видя Тъмния Дайвър. Съвсем близо, на стотина метра. Виждам го, измъквам револвера на Стрелеца и се учудвам на това — не искам да наказвам компютъра му, искам да убия самия него…

И Тъмния Дайвър се обръща. За миг той ме поглежда и аз виждам лицето му.

После той изчезва.

Разтваря се във въздуха.

Никой не обръща внимание на това. Изглежда като програмен изход от дълбината. Истината знае само той — и аз.

— Няма да се измъкнеш — казвам аз.

Може би ме чува. Или ще ме чуе после, когато отново придобие виртуална плът.

— Ще ти се наложи да ме убиеш, за да се измъкнеш, чуваш ли? — крещя аз и хората отскачат встрани, гледат ме като че ли съм побъркан. — Но ти няма да посмееш, нали?

Дълбина-дълбина… не съм твой.

Екраните на шлема. Нарисувана улица.

Свалих шлема, дълбоко поех дъх.

Часовникът показва единайсет и половина. Вики още я няма в къщи. Не мога даже да поискам съвет.

А искам ли сега да чуя нечий съвет?

Или отговор — четвърт час вече измина.

Свалих слушалката и набрах номера на клетъчния телефон на Чингиз. Страх ме е, че не е успял, че не се е справил, че…

— Да!

Познах гласа на Подляра, но дори не се учудих, че той отговаря на обаждането.

— Какво става при вас?

— Жив е — късо съобщи Подляра и аз усетих как тялото ми омеква.

— Всичко ли е наред?

— Какъв ти ред! Пат повтаря онези думи, които чу от мен. Чингиз разправя, че следващия път нямало да го спасява. А той, все едно, продължава да ги повтаря. Непрекъснато.

— Браво, да ги повтаря — казах аз. — Значи няма амнезия. Значи мозъкът му не е пострадал.

— Какво има там, та да страда? И за какъв мозък говориш? — преднамерено силно попита Подляра. Чух тънък възмутен глас, лек шум — Подляра се отдалечава нанякъде, а после добавя с приглушен глас: — Ти по-добре кажи какво направи Чингиз?

— Стана дайвър.

— Как?

— Подляр, да не дава Господ да разбереш… Повикайте Бърза помощ, нека все пак Пат го прегледа лекар.

— Повикахме го вече. Ти догони ли негодника?

— Не. Но няма къде да избяга. Сега вече не.

Подляра кратко въздъхна:

— Леонид… добре, какво толкова. Бедата ни се размина. Не бива. Живи сме. Всички ние сме живи. И нека да запазим това състояние.

— Подляр, не се безпокой. Всичко ще бъде… всичко ще бъде както ще бъде.

— Леонид!

— Всичко е наред, повярвай ми. Пийни си бира. Дай на Чингиз коняк. Поздрави Пат от мен… и му поискай прошка.

— За какво?

— Просто така. До после, Подляр.

Положих слушалката. Нахлузих шлема.

deep

[Enter]

Дори не забелязвам дъгата на дийп-програмата. Просто прекрачвам от истинския, реален свят в дълбината.

Пред мен стоят две девойки.

— Преструва се — скептично казва едната.

— Излязъл е отдавна, това е просто сянка! — втората протяга ръка и лекичко побутва лицето ми.

— Ам! — изричам аз, щраквайки със зъби.

Девойките радостно пискат.

— Загуби! — крещи първата. — Загуби!

— Кой тревожи съня ми? — питам с мъртвешки глас. Но момичетата се интересуват не от Стрелеца като такъв, а само от собствения си спор.

— Благодаря! — в хор произнасят те и с кикот избягват по улицата.

Всичко е просто. Ето така и трябва да се живее в дълбината.

Отмествам се от мястото си, приближавам се към стената, облягам се. Пуши ми се. Жалко, че Стрелеца не пуши.

— Приятел, ще ми дадеш ли да запаля? — повиквам минаващия покрай мен мъж. Той кимва, с невъзмутимо лице изважда пакет цигари и запалка. Паля.

— Защо пръстите ти така танцуват? — пита минувачът. — Подпийнал ли си?

— Не. Видях привидение.

— О, често се случва… — съгласява се мъжа. — Използвай кръст и светена вода…

— Ще пробвам — кимвам аз.

Наистина не ми е добре. Оглеждам се. В Дийптаун питейните и развлекателните заведения са на всяка крачка.

Ето някаква пицария. А ето и наша, руска кръчма.

Да проявим патриотизъм.

Влизам, оглеждам се. Обстановката е достатъчно приятна. Стилизирана в „руски дух“, естествено. Но грамотно.

Сядам на свободна маса. Дървена пейка до стената, излъскана до белота дървена маса. Запалена борина на масата. Каруца, в която върху наръч сено са поставени кофи и каци със салати. Стил а ла рус. На чужденците трябва да им хареса.

Притичва сервитьор в яркочервена риза. Разбира се, че как иначе?

— Чаша коняк — казвам аз.

— Имаме прекрасна водка — отбелязва момъкът. — Истинска, руска…

— Момче, аз съм свой. Имах тежък ден. Но не искам да пия водка, разбираш ли?

Той кимва, но аз все пак добавям:

— Чаша коняк от красива бутилка с надпис „Кутузов“. И сандвич с хайвер. Това е всичко.

— Момент…

Получавам поръчката, веднага плащам и на екс изпивам половин чаша.

Прекрасен коняк.

Всъщност съм пил от него само веднъж. И то само за да запомня вкуса.

Добре.

Напрежението започва да спада. Бавно-бавно. Но аз усещам как си отиват от мен днешната вечер, вцепенилото ми се тяло, изплашените очи на Пат, пробилият бариерата Чингиз.

Отиват си, но не съвсем. Временно.

Иначе няма да оцелея.

На съседната маса седи някаква задружна, весела компания.

— Рейн, ще издекламираш ли стихотворение… — моли някой симпатична девойка. — А?

Момичето не е настроено да се дърпа. Надменно издига глава… и веднага се усмихва, сякаш да подчертае несериозността на позата.

Но всички утихват.

Достатъчно е само по прозрачността

на стъклото длан сребриста да прекараш…

Изкуството така твори огледала

Че всеки може себе си в тях да открие…

Тя рецитира много просто. Несериозно. Без да умее да декламира стиховете, пък и без да ги приема насериозно, изглежда…

Вярваме им и се пресягаме напред…

На злото сянката илюзията скрива,

И двойникът ни със насмешка устни свива

Крадат душите ни огледалата.

 

И толкоз лесно е да се порежеш от ръба,

От остър ръб, и да остане болка.

„Не разбивай!…“ ще шептят огледалата

и ще заместват любовта във нас със студ.

 

Светът на отраженията е лепкав и жесток,

Той се откъсва от покрито с лед стъкло…

И страшно ще е ако изведнъж, във кратък срок

огледалата дръзнат да ни завладеят.

 

На свобода ще се изтръгне легион —

фалшиво отразените от тях души.

И звън света ще изпълни… Стъклен звън…

Кой ще победи?… Оркестър, туш ми изсвири.

Момичето млъква. Неловко се усмихва. Засмива се и посяга към чашата с вино. Но още няколко секунди на масата цари тишина.

Аз също мълча. Не знам защо си спомням за хакера Бърд от бара „При загиналия хакер“.

Та нали той фантазираше. Дори никакви съмнения няма, и не би могло да има.

Защо фантазиите толкова лесно се превръщат в реалност? Защо хакерът беше описал Храма, когото не беше виждал, когото не би могъл по никакъв начин да види? Защо това момиче рецитира стихове за неща, за които даже не може и да подозира?

Какво създадохме, влизайки в дълбината?

Гледам в тъмния кехлибар на коняка. Това също е дълбина. Много тук са я търсили.

Много са я намерили.

Даже не са необходими усилия… аз хвърлям бърз поглед към момичето, и някаква част от мен се изтръгва от тялото.

Сървър от второ ниво. Сървър от първо ниво. Входен гейт. Провайдър. Телефон.

В действителност тя се казва Лена. От Петербург. Не… по-точно, от Кронщадт.

Машината не е много яка. Защитата е стандартна. Няма проблем да бъде преодоляна. Тя влиза в дълбината не за да воюва. И не за да спасява.

И слава богу, че ги има тези, за които това е достъпно.

Кой ще каже за нас това, което не ще си кажем сами?

И кой ще се разсмее, когато сме се отучили да се усмихваме?

— Излизай — казвам аз, гледайки пред себе си. — Не можеш да се криеш вечно. Нали знаеш. И да опиташ — все едно, ще те измъкна навън.

Въздухът пред мен започва да потъмнява, сгъстява се. Наблюдавам как Тъмния Дайвър придобива плът, и допивам коняка си.

Все едно, моята дълбина не е в него.