Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (15)

110

— Работата е ясна — рече Подляра. — Точно нещо такова очаквах…

Той седеше на колене, заобиколен с извадените от компютъра платки и въртеше в ръце измъкнатия от гнездото процесор.

— Какво? — жално попитах аз. Усещането беше като на посещение при лекар, който е прегледал снимките и изследванията ти, почукнал те е по коляното, преслушал е дробовете ти и сега със загадъчно лице пише в картона ти неразбираеми драсканици.

— Двайсет и четири волта на процесора — и опала! — жизнерадостно съобщи Подляра. — Вики, да отворя ли бира?

— Благодаря, засега си имам.

Вики беше в най-печеливша позиция. Свила крака, тя седеше на дивана, наблюдаваше ни, пийваше бира и от време на време си гризваше маслини.

— Дал е фира процесорът ти, да знаеш! — Подляра въздъхна. Отвори бутилка „Ярославска кехлибарена“ — поредният компромис между „Жигульовската“ и вежливостта. Отпи. — Имаш ли резервен?

— Майтапиш ли се? Откъде…

— Ех… за себе си го пазех… — Хакерът бръкна в джоба си, извади не изрядно чиста носна кърпичка, в крайчето на която се бе изсекнал. Разгъна я — и аз бях сигурен, че с жеста на фокусник ще измъкне оттам процесор.

Но Подляра просто отново издуха носа си.

— Ще ти сложа процесор на едно и две. Дънната е добра, ще издържи… браво, че си я взел със запас…

— Каквото имаше, това взех… не съм си правил планове за бъдещето. Подляр, как е възможно да се подаде такова напрежение към процесора? Откъде, дявол да го вземе?

— BIOS-ите започнаха да стават прекалено умни… — той не се задълбочи в обясненията. — Сега ще видим. Може да е изгоряло още нещо…

— Подляр, ама нали от захранването излизат дванайсет волта!

— Какво е плюс и минус дванайсет знаеш ли?

Не знаех. Но за всеки случай кимнах.

От сака бе извадено малко куфарче, а от него — процесор. Подляра го сложи на мястото на стария и превключи джъмперите, без дори да поглежда платката. Започна да свързва разглобените части с кабели. Измърмори:

— Включвай монитора…

Включих го, а Подляра тържествено натисна бутона на захранването.

— Не работи — изкоментира Вики.

— Минутка — Подляра вдигна пръст. — Леонид, мушни кабела в розетката.

Той отново натисна захранването и хард дискът тихо забуча.

— Ето това беше цялата работа — тържествено каза Подляра, когато на екрана се появи логото на „Windows-Home“ — А вие се бяхте шубелясали.

— Подляр, в момента не мога да намеря пари за процесора.

— Аз ще оскубя Чингиз — безгрижно отвърна Подляра. — Няма да обеднее. В края на краищата, в чий дом ти гръмнаха машината?

— Подляр, това не е правилно…

— Правилно, неправилно — машината ти трябва да работи… Още повече, че сега ти трябва бърз кон. Ще ти добавя и мозък до гигабайт…

Нямах сили да му откажа. Представих си усещането от работата на процесор на хиляда и двеста плюс гигабайт RAM и съвестта ми, надавайки сърцераздирателен хленч, утихна…

— Значи все пак възнамерявате да търсите този Храм? — попита Вики.

— Разбира се! — без да спира да се играе с машината, отвърна Подляра. — Какво друго ни остава, а приятелко?

— Да не се мъчите с щуротии, приятелче.

Подляра леко сниши глава, което при късата му шия мина практически незабелязано. Погледна ме притеснено:

— Извинявайте, Вики… аз просто така, фигура на речта…

— Не извъртай, Подляр. По-добре обясни — какво искате да постигнете?

— Да намерим файла. Да поставим на място създателите на новото оръжие.

— Ще успеете ли?

— Ами… ще опитаме… — Подляра приключи със закрепването на дънната платка и премина към закарфичването на останалите компютърни карантии. — От опит глава не боли, нали?

— Може и да боли. Не можеш върна времето назад. Оръжието вече е налице.

— Да рушиш не е като да градиш! — провъзгласи Подляра и с хрущене забучи графичния акселератор в слота. — Важното е да се хвърлим в боя, а там — ще видим!

— Момчета, аз не мога да ви давам съвети. Общо взето от сто години не влизам в дълбината…

Спомних си как наскоро я заварих с шлема пред включения ноутбук, но си затраях.

— Ние пък ще опитаме! — декларира Подляра.

— Има едно простичко правило за оцеляване — каза Вики. — Да се избягват опасните места. Сега стана опасна цялата дълбина. Най-лесното ще е известно време да минете без нея. Разбирате ли?

— Разбираме — съгласи се Подляра. — Но не можем да се вслушаме в съвета. Утре отиваме в „Лабиринта“

— Бих ви препоръчала да не ходите там — продължи да настоява Вики. — На всички. Особено на Льоня.

— Вчера един вече ни препоръча същото… — упорито каза Подляра. — Сега сигурно и той се вайка за машината си…

Хвърлих поглед към Вики. И го извърнах. Изведнъж ми стана адски чоглаво.

— Това е ескалация — рече Вики. — Подляр, само преди година щеше да си възмутен от факта, че някакъв гад е убил чужда машина. А сега — злорадстваш.

— Ха! — възкликна Подляра. — Нали видя на какъв хал беше Льонка? А кой започна пръв?

— Кой? — поинтересува се Вики.

Ние с Подляра се спогледахме.

— Е, Маниака не се брои… — заяви Подляра. — Първо: оръжието му беше чисто. Второ: изобщо не се задейства. Виж, Пат…

Може би не биваше да й разправям за случката чак толкова подробно…

— Ама той е още дечко — смутено каза Подляра. — Разбирам да му се поскараш там, да го нашляпаш… Защо ще му убиваш машината?

— Подляр, вие сте преминали към оръжие второ поколение без никакви угризения на съвестта — рече Вики. — Така ще стане и с оръжието, което убива. Едва попаднало в ръцете ви, ще се намери повод за употребата му.

— Никога — навъсено отсече Подляра.

— Тогава вас ще ви убият. Вие самите се набутвате в ситуация, която изисква все по-сериозни действия. Та тоя Тъмен Дайвър само е искал да ви предупреди! Вероятно той наистина притежава голямо количество информация.

— Ами да беше я споделил…

— Може и да е имал подобно намерение?

Подляра изсумтя.

— Вики, какво го защитаваш? Първо: той накисна Роман! Второ: проникна в дома на Чингиз! Трето: осакати машината на Леонид!

— Не го защитавам. Опитвам се да бъда обективна. Колкото повече затъвате в случващото се, толкова по-голям е рискът да станете жертви на новото оръжие. Или… да го употребите вие самите.

— Никога! — повтори Подляра.

— Не се заричай — сви рамене Вики. — Впрочем, вие си решавайте.

— Забраняваш ли на Леонид да влиза в дълбината? — невинно попита Подляра.

— Ти май не си много наясно с нашите отношения. — Вики се усмихна.

Нищо чудно… то и аз май отдавна не съм наясно.

— Да, не съм — съгласи се Подляра. Кимна ми и каза: — Пускай бракмата…

Аз не се възползвах от предложението.

— Всичко е много просто — спокойно каза Вики. Погледите ни се срещнаха, и аз пръв отместих своя. — Ние се обичаме. Но сигурно обичаме най-вече тези, които сме били в дълбината. Преди две години, когато се срещнахме… когато преживяхме заедно много… страшно много… Да живееш заедно, под един покрив, да живееш в истинския свят — това е нещо малко по-различно. Ние живеем така, както виждаш. И се обичаме. Но…

Вики внимателно отмести празната чаша.

— От онзи момент, когато дойдох в Петербург за първата ни среща с Льоня и прекарах в очакване един час на летището, преди да разбера, че Леонид не е дошъл да ме посрещне, ние си изработихме правило. Правилото е просто. Животът ни в Дийптаун е едно, а в реалния свят е съвсем друго. И живеейки заедно, ние нямаме право да се намесваме в постъпките на другия в дълбината. Никак не ми допада, че Леонид ще се забърка в тази авантюра. Но нямам право да настоявам за каквото и да било.

Подляра непохватно се изправи, окашля се. Подхвана сака си:

— Ще трябва да потеглям… Много благодаря, Вики. Твърде трогнат съм от запознанството.

— Заповядай пак — любезно отвърна Вики. — Винаги ще се радвам да те видя.

В коридора Подляра ме сграбчи за яката и прошепна:

— Какво, изрод такъв, толкова ли не можа да отидеш да я посрещнеш? А?

Освободих се, с известни усилия откъсвайки ръката му от себе си. Полугласно казах:

— Разбираш ли, Подляр, аз пък бях сигурен, че съм посрещнал Вики.

Той не ме разбра. Но аз вече бях отворил вратата и му сочех с поглед тъмната стълбищна площадка.

— Ех-ех… — въздъхна Подляра. — И какво… идваш ли?

— Кога?

— Утре, в десет нула-нула, събираме се у Чингиз.

— В дълбината?

— Ела там.

— Ще бъда там.

Подляра отново въздъхна и излезе.

Когато се върнах в гостната, Вики вече я нямаше там. Бутилките и чашите така и си бяха останали на местата, където ги бяхме сложили. Събрах всичко и го отнесох в кухнята. Бутилките — в старото найлоново пликче, чашите — в мивката…

Вики беше легнала да спи, без да ме дочака.

Постоях известно време, борейки се с изкушението да седна пред компютъра. Нов процесор. Допълнителен RAM. Добре би било да направя някои тестове, да проверя колко се е увеличила бързината…

Разсъблякох се, изгасих осветлението и легнах до Вики. Тя винаги е заспивала бързо. Може би наистина е заспала.

— Лека нощ — казах.

Но Вики не отговори.

Какво пък. Ще смятаме, че наистина спи.

— Не се успах тогава, Вики. Мислех, че съм те посрещнах. Отидох на летището. Почаках до гишето за информация. Ти се приближи. Беше такава, каквато си наистина. Същата като в дълбината. Казах, че никога няма да ти подарявам нарисувани цветя.

Тя мълчеше. Дишаше тихо и спокойно.

— А в действителност просто беше започнала дийп-психозата ми, Вики. Това беше първият пристъп. Най-тежкият, вероятно. Оттогава насам е по-лесно.

Тя наистина спеше.

Лежах мълчаливо още половин час. Може би се надявах да отговори. Или се боях да не го стори. Лежах и гледах фосфоресциращите звездички, налепени по тавана. Те светеха все по-слабо и по-слабо.

Не само цветята могат да са нарисувани.

После заспах.

 

 

Студен душ. Горещ душ.

Има една хубава руска традиция — пред битката да се изкъпеш и да се нагласиш с чисти дрехи.

Може би затова обичаме да воюваме — защото понякога ни се иска да сме чистички?

Вики вече я нямаше, тя излезе съвсем рано. Чух как се приготвяше, но продължих да се излежавам, докато не се хлопна вратата…

Сега трябва да похапна. Малко.

Направих си топъл сандвич, изядох го, без да усетя вкуса. Пийнах силно кафе — нес, но не беше хич лошо.

Часовникът показваше малко след девет.

Все още имам време да тествам компютъра в различни режими…

— Да се залавяме за работа, Вики — казах аз. Извадих от гардероба чист гащеризон за под костюма, облякох го. Старият, пропит с потта от трите дни работа, беше откопчан и изваден от костюма, след което го хвърлих в легенчето с дрехите за пране.

Вики ме чакаше върху екрана.

Постоях малко при прозореца. Валеше сняг. Вече си е зима. Дори малко навява. И съдейки по небето, снеговалежът ще е продължителен…

— Вход в мрежата — казах аз. — Режим на входа — обикновен. Личност номер седем… Стрелеца.

Шлемът. Закопчалката. Леко да се увеличи яркостта на картината върху екраните…

deep

[Enter]

Огнена дъга…

Вероятно оръжието от трето поколение действа именно така. Преливане на багрите, блещукане на далечни звезди… и обезумялото подсъзнание започва да гърчи тялото. Възможно ли е да се спре сърцето чрез усилие на волята? Възможно ли е да се предизвика кататонично вцепенение? Да, възможно е. За йогите, за много сериозно тренираните хора… или за всеки, който е подвластен на хипнозата на дийп-програмата…

Цветната виелица утихва. Изправям се.

Аз съм в дълбината.

А дълбината — в мен.

Всичко е както обикновено.

Правя първата си крачка в хотелската стая, поглеждам часовника. Време има, и то повече от достатъчно. Впрочем, трябва да свърша още една работа…

Излизам в коридора, оглеждам се, вече със станалата обичайна за мен предпазливост. Ръката ми е върху дръжката на револвера.

Няма никой.

Спускам се долу, вземам мотоциклета от паркинга до входа. Паролата е простичка, нали мотоциклетът е стандартен, не струва почти нищо.

По улицата се движи поток от коли. Днес ще ми бъде малко по-трудно, все пак тялото на Стрелеца е направено по поръчка. Тръгвам към офиса на „HLD“.

Добирам се дотам достатъчно бързо. Днес сървърите не са претоварени. Може би някъде са прекарали нова оптична линия. Или, обратното, след фалита на някой от големите провайдъри, всичките му клиенти са се оказали отрязани от Дийптаун…

На гишето дежури Галчето. Жалко… добро момиче, със сигурност ще се притесни, когато ми съобщава за уволнението.

— Привет… аз съм Леонид — казвам аз, като надниквам през прозорчето. — Както винаги не ти нося шоколадче.

Тя наистина се смущава. Освен това и новият ми облик й е направил някакво впечатление. Виж ти. Винаги става така — държиш старото си „аз“ в запас, без да се досещаш, че има някой, комуто още липсва набръчканото ти лице, злобните ти сини очи, жилестите ръце…

— Леонид… ти знаеш ли, че…

— Досещам се — изричам аз.

— Ти не се яви на работа…

— Остави, Галче. Всичко ми е ясно. Дойдох да се уволня официално. Нали трябва някъде да драсна един подпис?

Галя кимва виновно, сякаш тя ме е уволнила. Вади бланка, поставя я пред мен. Бързо я преглеждам.

„В съответствие с точки 2.1 и 2.4 на договора… Неявяването на работа без да се предупреди ръководството… В случай, че бъде установена изпусната полза за компанията… Според точка 3.7 при напускане обезщетение може да бъде изплатено само…“

Разписвам се. С чукване на пръста плъзвам бланката към Галя. Пак се усмихвам:

— Всичко е наред, повярвай ми. Просто ми омръзна да ходя на работа.

— А имаш ли къде да отидеш? — интересува се тя.

— О, с това нямам абсолютно никакви проблеми. — Усмивката сама цъфва върху лицето ми. Нямам толкова умен шлем, като последните супернови модели, които регистрират и изобразяват мимиката. Това са просто пръстите ми, докоснали клавиатурата и чукнали в нарисуваното лице символа за усмивка. Може и да е за добро. Така мога да се усмихвам дори когато плача.

— Успех, Леонид…

— И на теб, Галя…

Навеждам се и я целувам по бузката.

Ето вече май се приключи с формалностите. Може да се пристъпи и към съществената работа.

— Ако имаш някакви неща в съблекалнята, иди си ги вземи… — Галя се усмихва. Като че ли е доволна, че всичко приключи толкова добре. Аз не се сърдя, разделяме се като приятели, подписът е получен…

— Сега ще надникна…

Отивам в съблекалнята. Всъщност нямам какво да взема оттам.

Но съседът ми по шкафче по това време обикновено си тръгва за дома. Иля винаги бачка сутрин и вечер.

Точно така.

Заварвам го в момента, в който Иля с традиционния ритник прибира момчето пощальон в шкафчето. Съдейки по изражението на лицето му, той пак е тичал из Дийптаун в търсене на онова, което го няма.

— Здрасти, Иля.

Поглед, пълен с недоумение. Да, разбира се… той не е виждал тази личност.

— Аз съм Леонид.

— А…

С лека заинтересованост Иля оглежда Стрелеца. Кимва. После казва:

— Бива… само че си някак старомоден… Същински Клинт Истууд.

— Аз по принцип съм си старомоден. А ти постигна ли някакви успехи?

Иля мрачно разперва ръце.

— Нали не си се отказал онова писмо? — интересувам се небрежно аз.

Естествено, той захапва въдицата…

— Защо питаш? Изобщо не съм се отказал. Да не би да искаш сам да откриеш Храма?

Отговарям само на втория въпрос:

— Искам да ти помогна.

Ето сега вече целта е достигната. Напълно. В погледа на Иля се чете подозрителност и решимост да търси Храма на Дайвъра-в-Дълбината до края на вековете.

Откъде да знае, че апокалипсисът наистина наближава…

— И сам ще се справя.

— Иля, работата е такава… — започвам да мънкам аз. — Имам връзка с един дайвър… той може да каже къде е Храма…

— Много важно. Аз пък имам познати хакери. Те могат да намерят Храма за два-три часа!

Колко интересно…

— Тогава защо вече два дни се мъкнеш с писмото?

— Те сега са заети. Много. — Иля мрачно ме поглежда. — Не мога да ти кажа какво правят… то е прекалено яко.

Все пак той наистина е дете.

За всичко, което вършеше същият този Маниак, аз разбирах само постфактум. Макар че беше хакер, а аз — негов приятел. Хакери, които разправят, че „правят нещо яко“… колко интересно…

— Ами виж… — свивам рамене. — Ако вземат, че се откажат от писмото заради късната доставка — ще останеш изобщо без наградата.

— Почакай… — Иля бързо заключва шкафчето си. Размишлява. — А колко искаш?

— Половината.

— Охо! — Той завърта притиснат до слепоочието пръст. — Свършиха балъците!

— Ти ще получиш сто двайсет и пет долара за това писмо — продължавам да следвам тактиката си. — Ами… петдесет зелени за мен.

— Не!

Съдейки по тона, Иля е настроен сериозно.

— Добре. Колко даваш?

Размишлява минута. Изглежда, въпросът наистина е принципен.

— Двайсет… и пет… — решава Иля, с вида на спартанско момче, отхапващо си пръста, за да сплаши врага. — Повече не давам.

Сега е мой ред да размишлявам.

— Не съм алчен — изведнъж произнася Иля. — Просто звуковата ми карта е направо позорна. А за сто зеленички ще ми продадат добра… доста добра…

Господи… Естествено, не ми трябват нито сто, нито двайсет и пет, нито десет долара от полагащата му се сума… Няма и да ги взема, ако всичко се получи, и той достави писмото на необходимото място…

Просто трябва да го убедя, че играта се води честно. И че Храмът ще бъде намерен и писмото може да бъде доставено. Че не бива да се избързва с даването му на съхранение в архива.

А доверие има само в два случая: ако си приятел или си делови партньор.

За завързване на приятелство нямам време.

Значи трябва да стана делови партньор.

— Разбрахме се — решавам аз. — Когато намеря онзи дайвър и науча адреса на Храма, веднага ще ти съобщя. И всичко честно, о’кей?

Иля кимва, ние мълчаливо си плясваме ръцете.

— Ако моите приятели узнаят адреса по-рано, нищо няма да получиш! — припряно уточнява Иля.

— Разбира се — съгласявам се аз. — Хайде да си разменим пейджърите… Ако стане така — уведомяваш ме, за да не търся напразно.

— Аха…

Записвам си номера му, а той — моя.

— Кога мога да те намеря в дълбината? — уточнявам аз.

— Сутрин и вечер. А също и през нощта.

— През деня няма ли те?

Иля мрачно поклаща глава:

— Не бива да заемам телефона…

Горкичкият. Значи влиза през модем…

— Когато не съм на работа, вися в бара „При загиналия хакер“ — казва Иля. — Ако има нещо, можеш да ме намериш там. Само че пускат само хакери.

— Яко — кимвам аз. — Жалко, но не съм хакер.

— Ще кажеш паролата и ще те пуснат — решава Иля. — Само че тя е много секретна, имай го предвид.

— Наистина ли? На никого няма да я кажа.

— Сърце и Любов! — тържествено произнася Иля.

Сподавям смеха си. Парола, имаща и най-малък смисъл, вече не е парола. Веднъж, когато военен генератор за пароли случайно беше генерирал смислена фраза, потвърждавайки древната теза за маймуната, способна да съчини „Война и мир“, паниката обхвана целият бивш СССР.

— Разбрахме се!

Какво пък, това вече наистина е всичко. Остана само една дреболия — да се намери самият Храм. Поглеждам часовника си — десет без десет.

— Време ми е — съобщава Иля.

— И на мен — отвръщам. — Отивам да си играя игрички.

— Какви игрички?

— Ами ще минавам „Лабиринт на Смъртта“

— Детски истории — презрително произнася Иля. — Аз играех, когато бях малък. А сега работя.

— А на мен сега това ми е работата — да бродя из „Лабиринт на Смъртта“.

Не е хубаво, естествено, да предизвиквам чуждата завист. Но нали не лъжа…

 

 

Този път Подляра ми отваря вратата на жилището на Чингиз. В ръцете си държи „Мосбърг Маринър“, сериозна полицейска карабина. Сигурно виртуалният й аналог е не по-малко опасен.

— Какво, ти ли си? — пита Подляра.

— Не виждаш ли?

— Може много неща да виждам — с въздишка отговаря хакерът. — Хайде, казвай какъв процесор ти сложих вчера?

— На хиляда и двеста…

— Усещаш ли радост от битието?

Признавам си честно:

— Засега не съм забелязал разлики.

Подляра все така не бърза да ме пусне, а златистата цев на карабината продължава да сочи към корема ми.

— Какво донесох със себе си?

— Бира… цветя за Вики.

— Какви цветя, каква бира?

— Букет рози, кремавожълти, бирата беше „Ярославска“…

— Влизай, Льонка…

Да. А навярно сега всеки път ще си обменяме спомени при среща в дълбината. Изплаши ни Тъмния Дайвър.

Днес цялата тълпа се е събрала не в столовата, а в библиотеката. Стаята е много приятна… изобилието от книги навежда на странни мисли. Да създадеш такава стая в дълбината не е сложно — по принцип всяка книга, която се издаде, бързо става общодостъпна. Но ако Чингиз наистина има такава библиотека… всичките тези стелажи до тавана, запълнени с класика, фантастика, криминалета, албуми, справочници, енциклопедии, някакви миниатюрни и фототипни издания…

Ясно ми е защо вече не е хакер. Да четеш толкова много и при това да запазиш професионалното си равнище е невъзможно. А той не би държал книгите за интериор, струва ми се…

Стаята е дълга, а в дъното й, между два прозореца с щори, има камина с пламтящ огън. Около нея са се събрали всички. Пат седи на пода, обхванал с ръце коленете си. Мрачен е като облак, само ми кима едва забележимо. Изглежда, вчера е имал сериозен разговор с Чингиз.

Самият Чингиз се е изтегнал в едното кресло. Той е по халат, позата му е отпусната и достолепна. Цигарата, тлееща в ръката му, допълва картината. Буржоа, няма що…

— Позор за руското хакерство — мърмори Подляра. — Буржоа. Шибан аристократ. Разположил се е тук, разбираш ли…

Впрочем, това не му пречи да се намести във второто и единствено кресло, нещо повече — незабавно да извади от своите си пури.

— Здравей, Леонид — казва Чингиз. — Сядай някъде…

Маниака, скръстил ръце на гърдите си, стои до камината. Той ме поздравява с кимване и едва забележима усмивка. Облечен е изцяло в черно, на главата му се мъдри някаква тъмна барета.

— Ето, че всички се събрахме — решава Чингиз, когато аз, след кратък размисъл, сядам пред камината до Пат и протягам ръце към огъня. — Ще обсъдим ли тактиката?

— Първо ще обсъдим вчерашните събития — тихо отбелязва Маниака. — Струва ми се, че така ще е по-правилно…

В последния момент забелязвам, че той поглежда накриво нещо зад рамото ми. Навеждам се — тъкмо навреме.

— Привет, Льонка! — извиква някой, който ми скача отзад. Уви, рамото, на което е искал да се облегне, вече не е на разположение. Там са само краката ми, в които той благополучно се спъва и с протяжен вопъл полита с главата към камината.

— О, Господи! — тихичко казва Чингиз.

Високият, тромав момък вече е издърпал главата си. Не личи да е наранена. Явно е много твърда.

Къде ли се е криел? Компютърния маг, или просто Мага, или Зуко — заради страстта му към химическите разтворими напитки. Бившият програмист във виртуалния бордей, където някога работеше Вики. Един от най-талантливите и същевременно един от най-небрежните програмисти, които познавам. И със сигурност най-шумният.

— Здравей, Зуко… тоест — Маг — обречено изричам аз.

— Аха! Позна ме! — Компютърния Маг седна и се хвана за главата. — Той ме позна! Виждате ли? Виждате ли всички? Аха! Е, колко години не съм те виждал, а?

— Един месец — признавам си, ставайки.

Зуко се хвърля на врата ми, опитва се да ме приповдигне. Уви, виртуалното тяло на Стрелеца е прекалено тежко. Стрелеца е слаб и жилав, но с едър кокал…

— Колко си напълнял! — крещи Зуко. — Налял си се, налян-недозалян, хи-хи, шегичка! И какво, по-рано не се познаваше с Чингиз, така ли? Защо ли не взех да ви запозная, а? Та Чингиз ми е най-добрият приятел! Нали, Чингиз? Ти, естествено, си скромен и саможив човек, но когато аз дойда — веднага всичко се изважда и се слага на масата, цялата работа — по дяволите, и си готов на всичко!

Озъртам се — в очите на Чингиз и Подляра има някакво жалко, съкрушено изражение. Пат започна бавно да се премества встрани. Изглежда, Маниака забелязва това.

— Сергей, времето ни е кът — полугласно се обръща той към Зуко, хваща го за рамото. — Хайде после да отпразнувате срещата?

Мага отблъсква ръката му, с укор поклаща глава:

— И ти, а? И ти? Не даваш на човек да се поздрави като хората! Не, край, обиден съм…

— Маг, хайде първо да свършим работата? — моля го и аз. — Ти нали си в течение какво се случи? Нали ти е казал… някой… интересно кой…

Поглеждам Шурка — той разперва ръце и леко се снишава.

— Отдавна мислех, че нещата отиват натам! — сядайки до мен, прошепва Компютърния Маг. Шепотът му е още по-пронизителен, отколкото когато говори с пълен глас. Това е истински театрален шепот, който артистите изучават дълго и с мъка. — Да… бардак, бардак… Льонка, а как я кара Мадам?

— Всичко е наред, нормално — прошепвам аз. — Маг, хайде да изслушаме Шурка?

Зуко звънко се плесва по устата и с двете си длани. Явно е доволен от жеста си, така че са ни осигурени три минути тишина.

Маниака също схваща това и започва да говори без излишни церемонии:

— Вчера всички ние се държахме непрофесионално. Нещо повече — държахме се смешно.

Подляра изпъшква, Чингиз кимва, Пат се забива някъде в далечния тъмен ъгъл и се прави, че разглежда кориците на книгите.

— Първо: Чингиз, твоята система на защита се оказа примитивна.

— Системата е хубава… — възразява домакинът. — Просто…

— Просто тя не работи — казва Шурка. — Второ: ние веднага проявихме агресивност, още с появата на Тъмния Дайвър. Вината тук е моя, естествено. Аз използвах съвсем прилична разработка на нашата фирма, противникът би следвало съвсем да се обездвижи, но… общо взето — вината е моя. Аз един вид предначертах по-нататъшната линия на нашето поведение.

Лично на мен ми се струва, че поведението на Маниака беше напълно оправдано. Но не споря. Ако иска да разпредели вината между всички, без да изключва и себе си, не бива да му се пречи.

— Абсолютно глупаво постъпи Подляра — сурово изрича Шурка. — Докато врагът не прояви активност, той трябваше да контролира Пат. Това — трето. Четвърто… Пат не биваше да започва да стреля. Колкото и оскърбително да се държеше посетителят! Много неща могат да бъдат оправдани с възрастта и характера, но в дълбината всички ние сме равни. Щом си влязъл в Дийптаун — бъди така добър да пораснеш!

Интересно, какъв ли шамар ще ми отвърти на мен…

— И пето… Начинът, по който се държа Леонид, за мен е пълна загадка! — казва Маниака. — Абсолютно! Та ти си дайвър, дявол да го вземе! Ти беше длъжен да излезеш от дълбината и да контролираш случващото се през монитора! Нали така печелиш време, когато се завърже битка! Ти би могъл да го застреляш веднага, ако нещата загрубеят…

Край. Обеците са раздадени на всички сестри…

Навеждам поглед.

Да. Маниака е прав, разбира се.

Има ли смисъл да му обяснявам, че Тъмния Дайвър не е излъгал, че наистина имам дийп-психоза?

Технически аз все така лесно мога да изляза от дълбината във всеки един момент. Но на практика не искам да го правя.

До мен Зуко започва да подскача на място и да вдига ръка.

— Да излезеш ли искаш? — с тона на учител пита Маниака.

В ъгъла Пат с облекчение се кикоти.

— Не, само искам да узная в какво съм виновен аз?

— Ти ли? — Маниака за миг се замисля. — Ти още преди година обеща да довършиш своята система за разпознаване и входен контрол и да я дадеш на всички момчета, включително и на Чингиз, за тестване. Ако я беше довършил — никой не би могъл да проникне в къщата.

Слисан, Зуко млъква.

— Добре, Саша. — Чингиз тръсва пепелта от пурата си. — Всички грешки са ясни. Хайде да обсъдим изводите от вчерашното прискърбно произшествие.

— Да размажем гадта, ето ги всичките изводи! — Подляра удря с юмрук по масичката за вестници и списания. Тя изскърцва, но издържа.

— Той има оръжие второ поколение! — тихичко надига глас Пат и подсмърча.

— Плюс имунитет към повечето видове оръжия — добавя Маниака.

— Той преследва някакви свои цели и не възнамерява да работи заедно с нас — казва Чингиз.

Да, наистина… особено пък сега определено не възнамерява. Ако моите заряди са му причинили същото, което неговите сториха на мен…

Всички ме поглеждат и аз изричам своята забележка:

— Той познава Шурка.

— Да, аз помня онази фраза. — Маниака кимва. — „Впрочем, привет, Шурка…“

— Та познавате ли се с него? — уточнявам аз.

— Той ме познава, вероятно. А на мен не ми е известно в какъв облик, къде и кога съм го виждал. Уви.

— Хайде аз да ви кажа нещо? Искате ли? — Зуко ни оглежда. — Момчета, веднага се вижда — този Тъмен Дайвър знае всичко за нас! Или — почти всичко! А ние за него — нищичко! И няма смисъл да се тормозим по тоя повод, трябва да работим, изхождайки от създалата се ситуация. Какво ще направи той, как мислите?

— Ще отиде в Храма — свива рамене Маниака.

— Ясно е даже на пиян таралеж… — измърморва Подляра.

— А къде е единственият вход за Храма? В „Лабиринт на Смъртта“! — повдига тържествено показалеца си Зуко.

— И тоя дайвър е вече там — кимва Подляра. — Ясно като бял ден! Залагам един от зъбите си, че още вчера е отпрашил натам!

— Тогава какво стоим? — пита Мага. — Ако някой още не знае — специално съм си взел три дни отпуска! Оставих си фирмата без ръководство, на смахнатия си съдружник, който умее само да си чеше езика и да пуска просташки шегички! Така че хайде бързичко всички да поемаме към „Лабиринта“ и да помогнем на Леонид да влезе в Храма!

— Остава последният въпрос: кой именно ще тръгне? — казва Чингиз. — Всички… или? Лично аз, разбира се, идвам.

Няколко секунди се чува само пращенето на дървата в огъня.

— Аз специално си взех отпуска… — плахо повтаря Зуко.

Подляра шумно въздъхва и поглежда накриво Чингиз:

— Ти не видя ли, че от сутринта не съм пил бира? Е… почти не пих.

Маниака само се усмихва.

— По отношение на мен няма никакво съмнение — изричам аз. — Поради липса на други дайвъри…

В ъгъла Пат се изправя. По лицето му си личи, че е готов за дълга и безнадеждна схватка:

— Чингиз… ако не ме вземете… вече не си ми приятел… няма да искам и да те познавам!

Ние всички поглеждаме хлапака. Той подозрително подсмърча и продължава:

— Може и да съм сглупил вчера, ама това още нищо не значи! Между впрочем, всеки греши! А ако никога не се дава възможност да се поправят грешките, те така и ще си останат непоправени, и сгрешилият човек ще си живее с тях и… и тези грешки…

Той се обърква в пламенната си хаотична тирада, млъква и в пълно отчаяние извиква:

— Какво, Чин, вземате ли ме или не?

Чингиз смачква в пепелника остатъка от пурата си, сякаш е обикновена угарка от цигара.

Знам за какво си мисли.

— Ако ме убиват често, тогава добре — ще се отделя, няма да ви преча! — казва Пат. — Тогава ще се върна в къщи! Честна дума!

Той така и не може да вдене напълно, че всичко се е променило. Че не след всяка смърт в дълбината можеш да се върнеш у дома. Че вчера ние вече бяхме готови да го погребем.

— Чин… — напълно безнадеждно произнася Пат.

— Какво си се развикал като програмист, видял калкулатор… — Чингиз става. — Ще те вземем, естествено. Ти си най-светнатият в игрите сред нас. Закъде сме без тебе…

Бих го аплодирал. Но не бива.

Когато човек поеме върху себе си отговорността за някой друг — аплодисментите са излишни.

Инак всички ще започнат да се озъртат при отекващите в дълбоката тишина откъслечни звуци.