Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

111

Събуди ме телевизорът. Лежах, завит с одеялото — още не бяха пуснали парното и беше студено, слушах брътвежите на водещите. Политика, икономика, валутни курсове… Интересно, ще влезе ли вчерашната виртуална суматоха в днешните информационни емисии? Може и да влезе. Някъде между анонса за турнето на популярен певец и спортните новини. Сред останалите куриози. Телевизията обича да прави репортажи за Дийптаун. На еснафите им е забавно да гледат анимираните пейзажи и нарисуваните хора. Това, че ни се присмиват, сигурно е добре. Само да не се страхуват… да не завиждат… да не ни мразят…

Вирнах глава и стреснато погледнах часовника. Беше спрял, може би още вчера. Както обикновено, винаги забравям да го навия. Напипах търкалящото се на пода до леглото дистанционно и погледнах колко е часът на телевизионния екран.

Седем. Всичко е наред, ще успея.

Усещах се отпаднал, главата ми тежеше, както винаги след серия продължителни и чести потапяния. Човекът не е много приспособен към виртуалния свят. Може би след някоя и друга година за всички граждани на Дийптаун ще настъпи часът за разплата. Някакви параличи, слепота, инфаркти. Тогава името на Дибенко ще бъде зачернено, компаниите, заложили на виртуалността, ще фалират, а сериозните учени ще съобщят, че отдавна са предвидили всичко и неуморно са отправяли своите предупреждения…

Нека поживеем — и ще видим. Във всеки случай ще имам шанса да стана един от първите, които ще изпитат лично сполетялото ни нещастие.

А може би, тъкмо обратното, той ще се състои — пробивът, за който толкова съм мечтал и който очакваше Дибенко. И вчерашното ми постижение ще стане достъпно за всеки. Двата свята ще се слеят в едно цяло. Виртуалността и настоящето, когато правиш само една крачка — и си вътре в дълбината. Без всякакви патерици…

Станах и оправих леглото. Измих пода, избърсах прахта, после награбих всички дрехи от шкафа и към пет минути се рових, за да си избера поне нещо по-свястно. Трудно се да поддържа гардероба, когато си свикнал да рисуваш всичките си дрехи — от банските до смокинга.

Джинси и пуловер. Става.

След като се облякох, още веднъж овършах апартамента, като все хвърлях коси погледи на компютъра, не спрял да работи цяла нощ. По екрана бавно преминаваше надпис: „Льонечка, дълбината чака!“

Нека си чака.

Не, опитите ми да вкарам в ред моя ергенски бардак не дадоха резултат. Закоренялата ергенска немарливост само се подчертаваше от чистотата на пода и разкараните далече от погледа боклуци. Какво пък… ще се явим в целия си блясък. Ако Вики поне малко е общувала с хакери, няма да се стресне особено.

Изключих компютъра. Вече на прага със закъснение се сетих, че дори не се опитах да разтребя кухнята… не, стига, този подвиг не е за мен.

Припряно заключих вратата, извиках асансьора. Пластмасовият бутон с дупка от изгасена в него цигара едва мъждукаше под пръста ми. В асансьора кой знае защо беше пълно с тютюнев дим.

Не е толкова красиво, колкото в дълбината, разбира се, не е същото.

Асансьорът бавно ме потътри надолу покрай десетте етажа, покрай съседите по бетонна кутийка, които не познавах, а не правих и опити да опозная. Можем да измисляме чужди съдби, да скърбим и да се присмиваме на несъществуващи хора… Но колко трудно е да опознаеш тези — живите и истинските. Да направиш поне една насрещна крачка.

Може би Вики няма да дойде? Ще размисли, усетила в последния момент същото, което чувствам и аз — че не бива да се смесват двата свята?

Представих си как стоя на летището. Нелепа фигура, беглец от виртуалния свят, изпълзял в света на живите. Бледа, не видяла слънце физиономия, дрехи, които няма нужда да се гладят с ютия, зачервени като на наркоман очи. И се появява Вики, красива и стройна, модерно облечена… или не, може и да е по-лошо. Появява се прегърбено очилато момиче с развлечена рокля…

А кое ще е по-зле — казва ли ти някой…

Тихичко изстенах, изживявайки предварително общия ни позор и взаимното ни разочарование. Точно тогава вратите на асансьора се разтвориха и едно момиченце с хванат на верижка ердел-териер уплашено отстъпи крачка назад.

Ето, дори децата се стряскат, като ме видят…

Изнизах се покрай жизнерадостния пес и се затътрих надолу.

— Добро утро! — тихо каза момиченцето подире ми.

Отвикнал съм да поздравявам…

— Добро утро — казах аз със закъсняла усмивка и изскочих от входа.

Не знам защо, но съм сигурен, че Неудачника не би забравил да поздрави. Освен това би потупал ердела по шията и песът би се търкулнал на пода от удоволствие.

Ако имах достатъчно пари в себе си, може би щях да пристигна триумфално с такси на летището, но не ми се искаше да бързам. Страхувах се от това очакване, леле как ме беше страх… Спрях се при някакво павилионче и закусих хамбургер, който беше притоплен, но в никакъв случай — пресен. Пиеше ми се бира, но когато срещнах снизходителния поглед на продавача, имах куража да си поръчам само лимонада.

Автобусът за летището беше почти празен. Някаква сънена компания с огромни куфари, млади момичета, много ярко намацани с грим, явно по последната мода. Седях отзад и гледах как се плъзга лентата на пътя.

Дали да не се откажа да ходя…

В десет без четвърт автобусът спря на летището. Изпълзях навън с оптимизма на осъден на смърт и малко постоях под пръските на дъждеца преди да вляза в сградата.

Може би времето е прекалено лошо за полети…

В сградата на летището беше топло и шумно. Край родителите си тичаха натам-насам възбудените поради предстоящия им полет деца, намусени куфарни търговци влачеха багажериите си, опашка от граждани с летни дрехи се извиваше за регистрация на някакъв полет на юг. Проучих таблото с номерата на полетите — нямаше отложени.

Ами ако Вики не пристигне изобщо…

През последния половин час са се приземили четири самолета. Вики би могла да долети от Ташкент, Рига, Хабаровск или Москва… Ами ако е определила часа на срещата с резерв, на нейно разположение е трафикът от цяла Русия и от почти всички чужди държави.

Тръгнах бавно към информацията. Там стояха няколко човека, но нито една от жените не приличаше на Вики. Почувствах го от пръв поглед.

Всички лица са толкова различни! Колко много са грозните, уморените и угрижените. Това го няма в дълбината и може би напразно…

Чаках, облегнат на стената. Половин час — това е неизбежната ми отстъпка пред женската неточност… Но за Вики ще направя изключение. Ще чакам час. Или два. Ще се залепя за тази стена, докато не ме отлепи милицията.

Защо нямам сега в себе си добър ноутбук, с радиомодем. Ще изкарам дийп-програмата, ще се потопя, ще разровя всички файлове на авиокомпаниите…

Затворих очи.

Дълбината лежеше пред мен.

Черно кадифе, бездънна пропаст, пронизана от разноцветни нишки. Мъничкото кълбо на Земята, сложило нова премяна. Дълбината чакаше. Виждах искрите на самолетите, излитащи и кацащи от пистата, водовъртежите от информация, обработвани от компютрите, виждах далечните здания на Дийптаун. Само се пресягам — и съм вътре. Вече не са ми необходими машини.

Някъде наблизо, в самата сграда на летището, някой използваше компютъра не по предназначение. Влизаше в дълбината. За миг застанах зад гърба му и погледнах с неговите очи.

Това е моят свят.

Щедър и безграничен, шумен и нехаен. Човешки. Той ще стане по-добър, ще се промени заедно с нас, само трябва да вярваме в това. Да не блуждаем из лабиринтите, когато изходът е на крачка от нас. Да не се влюбваме в отражения, когато до нас има живи хора.

И може би следващият гост в дълбината няма да се превърне единствено в Неудачник, който не умее да стреля по хора.

Излязох от мрежата. На електронния часовник се смениха цифрите — точно десет е.

— А къде е червената роза?

Това беше най-страшно от всичко — да се обърна и да погледна Вики. По-трудно от всичките ми подвизи във виртуалния свят.

Това беше точно същото момиче, което бях нарисувал. Тази, която сутрин ми се усмихваше от екрана. Тази, която живееше в сънищата ми.

Само косите й са малко по-светли и по-къси, и очите не се смеят — в тях има уплаха… също като в моите сега. Но това е моята Вики. Притеснено до смърт момиче с джинси и яке, с чанта през рамо.

Когато сме се потапяли в дълбината, и двамата сме живели в истинските си тела. Най-хубавата маска на света е собственото лице.

— Тази роза още я отглеждат — казвам аз.

Вики леко се отпуска.

— Страх ме беше… да не ми обещаеш, че ще я нарисуваш.

— Не, изключено — прошепвам аз. — Край на рисуваните цветя…

Хващам я за ръката. Ще постоим за миг така, ще се погледаме в очите.

Преди да си тръгнем към нашия дом.

Край
Читателите на „Лабиринтът на отраженията“ са прочели и: