Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (24)

1

Пустинята ме посреща с горещия си полъх, а ифритът — с кански рев.

— Нима посмя да се върнеш, крадец с крадците!

Добра програма… с памет…

Ифритът откъсва от пясъка каменните си стъпала, прави крачка, втора. Мостът-косъм се изопва и звънти, но засега не се къса. Това е нещо ново — през изминалите дни програмистите на Ал-Кабар са добавили към функциите на програмата и подвижност!

— Стой! — крясвам аз и вдигам ръце. — Дошъл съм при Фридрих Урман. Не съм в твоя власт!

Исполинският юмрук трепери над главата ми. Между пръстите пращят искри.

— Открит е неизвестен вирус! — тревожно шепне „Windows-Home“ — Внимание! Стартирам „уеб“!

Пространството се забулва от лека пелена. Антивирусната програма „уеб“ започва да орязва част от постъпващата информация, като се опитва да защити компютъра от действието на вируса. Защитата не е идеална, добрият вирус така или иначе ще се провре през моя канал. Но аз не спирам Вики — тя е в паника… ако, разбира се, тази дума е уместна в случая… фигурата на ифрита се деформира, става неясна.

— Кой си ти? — реве чудовището. Гласът също е изкривен.

— Дайвър! — извиквам. Сега нямам какво да крия.

— Чакай! — заповядва ифрита. Искрите по дланите му угасват, и Вики спира „уеба“.

Няма как, трябва да чакам. Чудовището е неподвижно, само очите проблясват, шарейки по мен с втренчен, почти физически осезаем поглед. Това предишния път беше направо песен — пуснаха ме в капана, защото бяха сигурни, че няма да се измъкна. Сега, след като носовете им са натрити, програмистите на корпорацията са способни да стоварят върху мен всичките рожби на фантазията си. А сред тях със сигурност има такива, които могат да хвърлят в потрес не само мен, не само Маниака, а дори самия Лозински. Не е най-подходящия момент да си спомням легендите за вируси, скапващи компютърния хардуер…

— Върви! — казва оживялото чудовище.

Стъпвам върху моста от конски косъм.

Дълбина-дълбина…

 

 

Този път ме посрещат не две карикатури на охранители, а цяла въоръжена тълпа. Ако имах такъв конвой предишния път, щях да измъкна мегабайтовия файл на куково лято.

Охраната ме води по улиците, пазейки ледено мълчание. Очаквам, че ще ме отведат в предишната беседка, но процесията ни я отминава.

Движим се към мрачна сива постройка.

Да не смятат да ме тикнат в затвора? Майтап. Дайвърите са неуязвими. Могат да ни попречат да крадем файлове, но не и да ни заключат във виртуалния свят.

Част от стражата остава пред вратата, четирима ме въвеждат в крепостта. Двама отпред, двама отзад. С извадени мечове. Уф, ако ми натресат някакъв вирус на компютъра, ще ми дойде в повече. Този, който знае какво е да ти се скапе хард диска, ще ме разбере. Веднъж, по време на дребна и почти непечеливша операция, благодарение на глупостта си хванах едно мъничко сладко вирусче, което смеси FAT-a и partitution table-a на хард диска в еднороден коктейл. Маниака цяло денонощие изчовърква от мъртвия хард остатъците от информация. Спаси почти всичко. А аз дрънках някакви простотии за пиратския диск с игри, от който бях лепнал вируса.

Щом някакви ливади се изхитриха да заразят компютъра ми с такава напаст, направо не ми се мисли какво могат да направят момчетата от Ал-Кабар.

Вратата зад гърба ми се затваря с трясък. Крепостта тъне в мрак. Вървя като слепец, побутват ме в гърба. Всичко е ясно. Максимално е свит каналът, по който информацията тече към мен. За да не открадна още нещо. Отрязана е видимостта.

— Стой! — командват зад гърба ми. Послушно спирам.

Вероятно околните ме виждат като на длан и това не ме ободрява особено.

— Имате нахалството пак да дойдете тук, а, Иване?

Разпознавам гласа на Урман — по-точно интонацията на преводача му. Обръщам се, като се опитвам да не пуля ослепелите си очи.

— Такава ни беше уговорката.

— Нима?

— Вие ми дадохте доброволно файла срещу обещание за нова среща.

Пауза. Трае дълго. Не лъжа и Урман се озовава в глупаво положение. Колко е хубаво да не лъжеш. Пък и защо ти е да го правиш? На света има толкова много истина, че лъжата е просто излишна.

— Какво искате?

— Аз ли? Нищо. Вие молехте за среща, явно имате някакви предложения?

Отново мълчание. Разбира се, Урман не е очаквал, че ще дойда след опита да ме проследят. За всеки случай допълвам:

— Между другото, не се пробвайте да проследявате канала ми за връзка. Защото ще си изляза.

Мълчанието се проточва и аз мислено виждам Урман да кимва на охранителите: „Я му разкажете играта…“

— Възстановете канала му за връзка в пълен обем — нарежда Урман. — И прекратете наблюдението.

Ярка светлина. Жумя и разглеждам вътрешността на крепостта през цепката на полузатворените си клепачи. Мрачни масивни стени, а над тях — решетки, и мънички прозорчета от огледално стъкло. В центъра на помещението има маса и кресла.

— Това е залата за съвещания — обяснява Урман. Той е с класически костюм и вратовръзка. Вероятно дрехите му автоматично се нагаждат към интериора на помещението. Чувал съм за подобни номерца. — Тук се провеждат съвещанията на борда на директорите и някои срещи.

Ясно. Най-добре защитеното място във виртуалното пространство на корпорацията. Оттук не можеш да избягаш лесно като от беседката.

Всъщност аз няма с какво да избягам — дошъл съм абсолютно невъоръжен.

— Оставете ни насаме — продължава да раздава заповеди Урман.

Охраната се подчинява безпрекословно.

— Благодаря, Фридрих — казвам аз.

Урман мълчаливо кимва и сяда в едно от креслата. Настанявам се до него.

— Пласирахте ли… ябълчицата?

— Да, благодаря.

— Радвам се за вас.

Май не умира от яд. Което ме кара да застана нащрек.

— Надявам се, че това не е объркало много финансовото положение на корпорацията?

— Не. Не много.

Въпросително поглеждам Урман.

— Предишния път забравих да ви съобщя, че превъзходното лекарство има един недостатък — отбелязва Урман. — Страничен ефект. Открихме го съвсем случайно… предполагам, че господин Шелербах и „Транс-Фарм-Груп“ няма да се натъкнат на него.

Става ми неуютно.

— Не се измъчвайте, дайвър, проверката дали лекарството е безвредно не е влизала в задълженията ви — казва Урман и се засмива. — Между другото, нищо смъртоносно… не е раков тумор, нито има тератогенен ефект. Но пациентите ще са недоволни.

Хората от Ал-Кабар са се застраховали… Интересно, какъв ли е страничният ефект на лекарството за настинка? Позеленяване на кожата, импотентност, оплешивяване? Урман няма да ми каже.

Какво пък, до края на дните си ще лекувам настинката с аспирин.

— Добре, да забравим взаимните обиди! — великодушно предлага Урман.

Кимвам.

— Както споменах, имам за вас интересно предложение — казва директорът на Ал-Кабар. — Постоянна работа.

— Не.

Гледаме се в очите. Казват, че те са огледало на душата. Само че имат ли души виртуалните ни тела?

— Някои дайвъри имат постоянни договори — забелязва Урман. — Значи… не е забранено?

— Не е забранено. Но има разлика дали работиш в център за развлечения или бюро за виртуално разследване, или за вас. След месец, два, три — ще откриете кой съм.

— Толкова ли се страхувате от известността?

— Разбира се. Ние сме алхимици на виртуалния свят. Магьосници. А нито един нормален човек не би пуснал алхимика от комфортната подземна тъмница. За да не изобрети барут за враговете.

— Тъжно… — Урман не се опитва да спори. — За много неща сте прав, господин руски дайвър… Че сте руснак — поне това го знам, извинявайте. Гласът ви беше анализиран — това изобщо не е програма-преводач.

И аз не споря с него. Толкова приятен и дружелюбен разговор. Толкова сме лоялни един към друг — направо красота.

— В такъв случай ви предлагам еднократно сътрудничество! — весело казва Урман. — Работата е лесна, а заплащането ще е добро.

— Мислите, че е толкова лесно да бъде измъкнат Неудачника от „Лабиринта“?

Право в целта! Стопроцентово! Лицето на Урман трепва, след което той овладява емоциите си, но не и тика под лявото око. Едно на нула, не!… пет на нула!

— Ще ми обясните ли какво имате предвид? — неубедително пита господин директорът.

— След вас.

Сега или ще ме убият, или ще сложат всички карти на масата.

Все пак Урман умее да пази самообладание.

— Една от областите на дейност на нашата корпорация е демографският контрол на Дийптаун.

Поклащам глава — не разбирам…

— Броят на населението във виртуалността — във всеки един момент. С точност до човек. По райони, здания, пространства в пространството — като нашето.

— Защо? И с какво право?

— Това беше общо решение, прието още преди година — свива рамене Урман. — Сравнение между натоварванията на отделните сървъри, съгласуване с времето на денонощието — всичко това позволява да се координира работата, да се направи по-евтино използването на виртуалното пространство. „Америка Онлайн“ е сред от основните поръчители, по-дребните компании също се присъединиха.

Отново ме подвежда пренебрежението към общодостъпната информация.

— Извършвахме контрола според броя на входно-изходните сигнали на сървърите — продължава Урман. — Много просто и сигурно. Много оперативно. Сървърите се отчитат на всеки две минути. Не се нарушават правата на никой, но знаем общото количество хора, които се намират във виртуалността. Това не е шпиониране, а просто статистика.

Кимвам.

— Успоредно с това се контролира количеството обработени от компютрите обекти във всеки район — продължава Урман. — По този начин знаем колко хора се намират в една или друга област на пространството. И това отчитане се извършва на всеки две минути. Съвсем елементарно е, че ако се сумират активно действащите обекти от всички райони, ще се получи едно вече известно число — броят на хората, влезли в дълбината.

Започвам да загрявам.

— Цифрите не съвпаднаха?

— Да. Във виртуалността се намира един човек в повече. Компютрите го разпознават, той функционира в киберпространството, но никога не е влизал в мрежата.

Урман става, размахва ръка — и на стената, върху бетона и стоманената решетка, се разгръща огромен екран. Надигам се. Това е карта на Дийптаун и околностите му, сякаш съшита от мънички парчета плат. Всяко парченце е сървър, обслужващ съответния парцел от пространството. Върху парченцата има ситни червени обриви — това са входните сървъри, телефонните линии за влизане в дълбината.

Красиво е. Всички буржоа си падат по ефектите.

— Могат да се видят данните по райони — съобщава Урман. — Ето, например…

Пристъпва към екрана, протяга ръка и тиква пръста си в квартал Ал-Кабар. Над екрана се разгръща таблица. „1036/1035“.

— Стана ли ви ясно?

— Сървърите ви поддържат във виртуалното пространство хиляда трийсет и шест човека, в това число и мен. И всички, освен мен, са се свързали чрез вашите собствени канали?

— Разбира се. Рисковано е да се пропуска секретна информация през чужди линии — дори и на най-надеждните провайдъри. Имаме собствени канали в дванайсет града, в които живеят наши сътрудници.

— Но тогава е невъзможно да откриете Неудачника!

Приближавам се към картата, откривам ресторанта „Трите прасенца“, опомням се навреме и тиквам пръста си в друго заведение, което се намира наблизо. Ходил съм там само два-три пъти, но не ми хареса. Прекалено шумно и помпозно.

„63/2“.

— Това е по-често срещаната картина, нали? В пространството на ресторанта се забавляват шейсет и три човека, но само двама са влезли от собствената телефонна линия.

Урман кимва.

— Попаднахме на „Лабиринта“ по друг начин.

Вече съм забравил, че имам пред себе си хитър и не твърде доброжелателен събеседник. Интересно ми е да разбера как са открили човека, който не е влязъл в дълбината.

— Така… да се проследява всеки отделен сигнал е немислимо. Излиза скъпо, отнема много време, пък и е забранено.

Урман ме поглежда с такова самодоволство, сякаш сам е разрешил проблема, а не е дал заповед на специалисти.

Да помислим. Понякога е полезно.

Имаме поток от електронни импулси. Засега няма значение откъде се е взел. Това е информация — простичко триизмерно изображение на човек, на Неудачника. Тя влиза в компютъра, създал трийсет и третото ниво на „Лабиринта“, който разполага изображението в началото на нивото и се приготвя да управлява движенията на Неудачника, да транслира гласа му към останалите геймъри, да изчислява резултата от изстрелите му и да премества камъчетата, които той подритва. Е, и да изпраща на Неудачника картинките, които той вижда с лявото и дясното си око, звуците, които той чува, ударите, които усеща с помощта на виртуалния гащеризон.

Стоп — къде да ги изпраща? Ами ако той не е влизал в дълбината?

Получава се нарушаване на работния режим. Компютърът обработва действията на Неудачника, но не знае откъде са се взели и къде да изпраща резултатите. Може ли това да се отрази на показателите на сървъра? Би трябвало. Но на съвсем специфичните, като, да речем, съотношението между обема на обработваните от процесора данни и количеството изпратена-приета информация. Трябва предварително да сме се интересували от тези показатели, за да може за няколко часа да разкрием сървъра, на който се е появил неканен квартирант…

— Вие сте го очаквали — казвам. — Знаели сте, че ще се появи!

— Допускахме такава възможност — уточнява Урман. — Рано или късно трябваше да се появи човек, който може да влиза в дълбината самостоятелно.

— Без компютър? — аз произнасям тази безсмислица, която, та това е смешно — изобщо не би се сторила безсмислица на човек, който не е на ти с компютрите и мрежите! Също толкова смешно е, колкото и да си представиш човек, способен да се включва в телефонна линия. Това е просто глупаво.

Обаче Урман може да е всякакъв, но не и глупак. Той е обикновен милионер, извличащ за Ал-Кабар печалба отвсякъде — от земните недра, космическите спътници-предаватели и хремави носове.

— Не само ние работим върху алтернативните варианти на компютърен интерфейс — казва Урман. — Клавиатурата, мишката, шлемът и гащеризонът са само остатъци от предвиртуалната епоха. На дневен ред е директното свързване към зрителните и слуховите нерви. Слотове… — той завърта пръсти до слепоочието си, не знам дали защото се е усъмнил в здравомислието си, или защото се опитва да изобрази розетка, присъединена към ухото. — Но това изисква много сериозна работа над манталитета на обществото. По-трудно е да се пречупи психиката на хората, отколкото да се пробие дупка в черепа и да се забоде микрочип в мозъка. Ако това се окаже излишно… ако стане така, че всеки да може да влиза както си иска във виртуалността… светът ще се преобърне.

— А вие толкова ли копнеете да го преобърнете?

Фридрих е сериозен.

— Когато светът се преобръща, приятелю, най-важното е пръв да заемеш челна стойка.

Мълча — нямам какво да кажа. Ще искам ли да влизам в дълбината без компютър? Без Вики зад гърба си? Без страха от вирусни оръжия? Без смущенията на телефонните линии и вечната надпревара за по-висока скорост на модемите?

Смешен въпрос, разбира се, че ще искам. Само че не вярвам в такива неща.

Но много искам да повярвам.

— Доколкото знаем, опитите да бъде изведен Неудачника от дълбината са правени от дайвърите, работещи в „Лабиринта“? — небрежно казва Урман.

Кимвам. Разузнаването им си го бива. Какво ли не правят доларите, употребени в подходящ момент и в необходимите количества?

— А също някой си Стрелеца — допълва Урман. — Вероятно, също дайвър?

— Да. Това бях аз.

Урман кимва.

— В такъв случай очаквам обещаните обяснения.

Сигурно ще е най-добре да прошепна под носа си „дълбина, дълбина…“ и да изчезна. Но как да го направя след откровеността на Урман. Дупка в черепа — това наистина е по-лесно, отколкото дупка в жизнените принципи…

— Скоро след първата ни среща бях принуден да се срещна с него от…

Урман повдига вежди.

— Точно така, бях принуден от човек, чието име не знам. Той ми предложи да се справя с възникналата в „Лабиринта“ ситуация. Не ми обясни подробностите. Едва по-късно разбрах, че е ставало дума за Неудачника.

— Ние го наричаме „Плувеца“ — отбелязва Урман. — По аналогия с вас, господа дайвъри.

— По принцип това е всичко — казвам. Не обичам да ме прекъсват.

— Обещаха ли ви награда?

— Да.

— Голяма ли?

— Много… — Не се сдържам и добавям: — Страхувам се, че не можете да ми предложите по-голяма.

Урман е много сериозен — разговорът е приел делови обрат. Но засега не спори за възможности и не се наема да доказва колко велики са Ал-Кабар.

— Как ви намери този човек? И защо избра точно вас?

— Организирал беше хайка за дайвъри. А аз се поиздъних.

— Имате ли предположения относно неговата самоличност?

— Никакви — честно казвам аз. Но явно не достатъчно честно, защото Урман мълчи и въпросително ме гледа в очите. Възможно е думите ми да се проверяват с детектор на лъжата и някой да съобщава на Урман резултатите от проверката…

— Само една подробност. Той знаеше за посещението ми… при вас. И беше добре осведомен за нашия разговор. Знаеше и това, че искате да ми предложите работа.

Урман понесе удара. Малко ли ги е понасял през живота си? Но върху маската на спокойствие трепери един клепач. Не е приятно да разбереш, че под носа ти има шпионин.

— Благодаря ви, дайвър.

Усмихвам се снизходително. Какви дреболии… Нека двата паяка се посуетят в паяжините си…

— Можете ли да ни кажете нещо за Плувеца?

Свивам рамене.

— Нищо особено. Най-обикновен човек. Понякога се появява усещането, че има дийп-психоза, прекалено сериозно се отнася към случващото се. Но иначе е напълно адекватен.

Урман кимва. Изглежда, те са успели стабилно да се закачат за компютрите на „Лабиринта“ и наистина контролират събитията. Това ме кара да попитам:

— Опитахте ли все пак да проследите сигнала на Неу… на Плувеца?

— Няма никакви сигнали.

Или Урман също страда от болезнена откровеност, или има интерес окончателно да ме убеди…

— Сървърите на „Лабиринта“ не предават данните на Плувеца. В никоя от посоките. Той… броди из нивото самостоятелно.

Значи е истина. Това за човека, влязъл директно в дълбината?

— Администрацията на „Лабиринта“ все още се опитва да проследи канала му за връзка — подхвърля Урман. — Но след пет, максимум — осем часа, според данните на експертите ни, там ще стигнат до същите изводи като нас. Тогава ще започне истинската паника.

Представям си. Ще изолират нивото, а вероятно ще разкарат геймърите и от целия „Лабиринт“. Спешно ще пробият преки проходи до трийсет и трето ниво — това, че засега няма такива, съвсем не означава, че е невъзможно да бъдат създадени. Ще изключат всички чудовища, даже ще замразят всички здания — да не би случайно Неудачника да го фрасне някоя паднала тухла. Тълпа психолози, хакери, чиновници, Анатол и Дик — всички те ще нахлуят в опустялото ниво. Ще обсипят Неудачника с грижи и ласки, ще го понесат на ръце към изхода…

Мога смело да предположа, че моите услуги няма да им потрябват.

— Съгласен ли сте да ни сътрудничите?

Поглеждам към Урман — май не се шегува.

— Вече работя за човека, чието име не знам.

— Възможно е да ви е обещал страшно много, този тайнствен мистър Хикс. Но оказал ли ви е поне малка помощ?

Поклащам глава.

— Ако наистина сте Стрелеца, могли сте лично да се убедите, че обикновените методи са неприложими към Плувеца. Още два-три опита няма да променят нищо. После ще изолират „Лабиринта“ и с проблема ще се заемат собствениците на… атракцията.

Последната дума е изречена с известно презрение.

— Който и да ви е наел, изобщо не го е направил заради дайвърските ви таланти.

— А заради какво?

Сега пък той ме накара да се объркам.

— Далеч по-лесно би било да се купят дайвърите на „Лабиринта“. Или да се наеме група. Да, трудна работа е да се научат истинските ви имена. Но е напълно възможно да се уреди една среща с вас и да ви се предложи работа. Нали, в края на краищата, вие живеете от това. Тайнственият ви работодател е бил привлечен от нещо по-сериозно от дарбата ви да излизате от виртуалния свят.

Май имам всички основания да се пръсна от гордост. Но само ме обзема тревога.

— И ми се струва — замислено казва Урман, — че е бил прав. Това с Плувеца е работа тъкмо за вас. Делото на живота ви. И аз мога да ви помогна да се справите.

Едва ли би могъл да ми предложи Медала за Всепозволеност. Тези неща все пак не се купуват. Но залогът е необичаен, и наградата може да бъде много, много голяма.

За какво ми е Медала, щом до края на живота си ще мога да си позволя лукса да не се занимавам с далавери във виртуалността?

— Подписахте ли договор? — пита Урман.

— Не.

— Устна уговорка ли е?

— Не.

— Тогава защо се притеснявате?

Мълча. Не знам защо съм се вкопчил в предложението на Човека Без Лице. Той ме принуди със сила да се срещнем. Изпрати ме в „Лабиринта“, без да ми обясни абсолютно нищо. И е напълно възможно обещанието му да е блъф.

— Трябва да помисля.

— Добре — съгласява се Урман. — Имаме почти гарантирани пет часа на разположение. Вие, очевидно, ще посетите отново „Лабиринта“?

Неопределено кимвам.

— Ще предприема собствени действия — казва Урман. — Вие непременно ще ги забележите, дайвър. И ще можете да направите избора си.

— Мъгляво е, Фридрих.

Урман се мръщи в недоумение, докато програмата-преводач се опитва да разбере, че не говоря за капризите на времето.

— С какво всъщност съм ценен за вас?

— Ще разберете, скъпи Иване, Царски сине. Между другото, какъв е Плувеца по националност? Как мислите?

— Руснак… — отговарям машинално.

Урман кимва насмешливо.

— Възможно е, да… Довиждане, дайвър. Помислете и вземете решение.

Едновременно с тези думи вратите широко се разтварят и се появяват охранителите. Този път не са оголили мечовете си.

— Ще ви изпратят до моста — уведомява ме Урман.