Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (40)

1

Пътуваме доста дълго, „Дийп-разводач“ се свързва с компанията „Поляна“ през цял куп междинни хостове. Компютърът ми не е чак толкова мощен, че да поддържа пълноценно цялата сграда, където съм наемател на самия себе си, затова „Поляна“ е разположена на някакъв нает сървър в Белорусия, струва ми се. Не е много скъпо и е достатъчно сигурно, нямам намерение да променям това положение дори след като сменя „пентиума“ с пълноценна машина.

По пътя се забавлявам, като правя заобикалящия свят ту истински, ту нарисуван. Това ми се удава вече без каквито и да било усилия. Нещо повече — аз започвам да променям възприятието си за пространството на фрагменти. Нарисувана кола изпреварва нашата, истинската. Истинско момиче върви по нарисувана улица. Стоят и разговарят двама младежи — единият е жив човек, а другият — анимация.

Дори да е лудост, това ми харесва.

Превръщам волвото, с което се движа, в нарисувано и показвам ръка от прозореца. Леко налягане върху кожата — и дланта усеща вятъра.

Невероятно!

Светът наоколо принадлежи на чужди сървъри. Аз съм транзитен пътник, пък и нищо чудно дори да е невъзможно да се стигне тук по обичайния начин… ала аз мога всеки миг да изляза, да изпадна от движещата се с бясна скорост кола! Нещо се е изместило, нещо се е преобърнало с главата наопаки. Вече не се потапям в дълбината, а живея в нея!

На един квартал разстояние от дома си моля шофьора да спре. Добре познавам района, той е притежание на две-три големи руски банки. Разбира се, неофициално, финансистите не намират особен смисъл в този род „инвестиции“, което обаче не пречи на програмистите от банковата сфера да си уреждат апартаментчета, чиито разноски се поемат от работодателите. Пък и кой шеф от кастата на руските новобогаташи ще се усети, че неговите компютри не само изравняват дебитите с кредитите, но поддържат и част от площта на Дийптаун?

Няма по-подходящо място за проверка на новопридобитите ми способности.

Гъмжи от хора. Освен че е сърцевина на града, на две крачки оттук са и жилищните квартали, и центровете за развлечение. Вървя по тротоара и се оглеждам за някое по-тихо кътче.

Ето нещо, което май ще ми свърши работа. Градинка с фонтанче и две-три пейки до калкана на някаква много висока сграда. Всичко е обикновено, но направено с вкус. По моравата, без да обръща внимание на табелата „Забранено за кучета!“, се разхожда червенокосо девойче с коте на каишка. Хм. Какво пък, логиката е неоспорима — за техния случай забраната не важи. На котето явно му е омръзнала противната каишка, то непрекъснато спира и прави опити да я махне, дращейки с лапичка. Усмихвам се в отговор на строгия поглед на девойчето и след едносекундно усилие го превръщам в рисунка.

Котето остава истинско. Наперено и жизнено, с рижа козина, също толкова слънчева на цвят, като косите на стопанката му. Бизнесът с виртуални животни е сред най-печелившите в Дийптаун, след този с игрите, разбира се. Японците ги обожават — може би в техните квартири-кутийки е невъзможно да се отглеждат истински. Нарисувани кучета и котки си купуват и онези нещастници, които много обичат животните, но страдат от алергии…

Сядам на пейката до някаква шепнеща влюбена двойка. Под акомпанимента на шумолящия фонтан оглеждам бетонната стена. Ако не греша, зад нея се намират компютрите на много известна банка.

Дали да не опитам?

Какво пък, вече съм се накиснал. И без това съм обвинен в нанасяне на щети за милиони. Отрежеш ли главата, няма смисъл да плачеш за косата…

Народната мъдрост ми действа успокояващо, но не мога да събера достатъчно смелост. Двойката се прегръща, като пет пари не дава за моето присъствие. Иска ми се това да са истински влюбени, разделени в реалността от хиляди километри, а не търсачи на безопасни авантюри…

При калкана изтичват някакви деца — едно момиче и две момчета. Те държат в ръце цветни тебешири и въодушевено започват да покриват стената с графити. Разнасят се радостни викове: „Янка, виж, че чудовището на Андрейчо стана по-страшно!“, „Севка, дай червения тебешир, дай го, де!“. Изглежда някой е довел чедата си на разходка във виртуалността. Най-после децата се умълчават и се залавят здраво за работа. Момичето рисува самурай с меч, който е почти като истински. Пълният очилатко Сева — нещо като боа, глътнала слон. Но боата се сдобива с дуло и става ясно, че това е просто танк. Слабичкият мургав Андрей усърдно сумти, докато се труди над невъобразимото си чудовище. Може това да е замисълът, а може би и да е искал да нарисува човек…

Ставам и тръгвам към децата.

— Деца, а можете ли да нарисувате врата? — питам и тримата.

Идеята явно ги озадачава, но след кратко обсъждане, те съвместно се залавят за реализацията й. Действат ентусиазирано, издърпват един от друг тебеширите и спорят: трябва или не трябва вратата да има ключалка?

Търпеливо чакам. Най-накрая рисунката е завършена и младите дарования ме гледат взискателно, питайки се дали ще оценя работата им.

— Прекрасно — честно казвам аз. — Много ви благодаря!

Вратата наистина е чудесна. Разположена е между хобота на слона… тоест дулото на танка, и самурайския меч. Има си и ключалка, и дръжка, дори панти.

— Страшно ми помогнахте — признавам аз.

Децата упорито чакат.

Тогава аз превръщам заобикалящата ме улица в нарисувана. Вдишвам дълбоко, после се отпускам — и правя вратата истинска.

Това е само илюзия и нищо повече от илюзия, разбира се…

Протягам ръка и дръпвам вратата към себе си. Веднъж, още веднъж.

Никакъв ефект. А какво, всъщност, очаквах?

Ядосано ритам истинската врата върху нарисуваната стена. И тя широко се отваря.

Отваря се навътре…

Не може да бъде — получи се!

Децата зад гърба ми се разпищяват — нито уплашено, нито учудено, по-скоро радостно. Съпроводен от крясъците им хлътвам в непроницаемата стена.

И се озовавам в баня.

Древните римляни, които са разбирали от тези неща, заедно с икономичните финландци и ентусиазираните руснаци — всички те, взети накуп, биха се пръснали от завист. Огромна мраморна зала, залята от студеното зимно слънце, което блика през тънкия слой сняг върху нейния стъклен купол. В центъра на залата има кръгъл басейн, в който се разхлаждат десетина яки мъжаги. През прозорците се виждат планини и склон, по който бързо се спускат, вдигайки фонтани от сух снежен прах, още няколко курортисти, очевидно най-безстрашните. Рязко се отваря масивната дървена врата и от сауната с крясък изскача кльощав юноша. Скача в басейна, образувайки приливна вълна, започва да подскача на едно място. На бара пие бира някакъв дебел плешивец и хвърля снизходителни погледи към басейна.

Много се изкушавам да се разхвърлям и да се присъединя към компанията. Браво на тия банкови програмисти, голяма работа са! Добре са се уредили! Само се питам дали не се обливат с пот в реалността, докато се налагат с метличките в сауната?

И все пак успях да вляза!

Обграждащите басейна колони засега ме прикриват от чуждите погледи, но това не може да продължава дълго. В една баня облеченият, безспорно, е видна фигура. Обръщам се към стената — вратата вече я няма.

Изтрябвала ми е.

Хлътвам в стената. Банята е хубаво нещо, но мен ме интересува нещо друго. Онова, което изобщо не намира израз във виртуалността…

Но изглежда пак съм попаднал не където трябва. Мрачно безлюдно помещение с наредени в центъра бидони, в които шумно се плиска вода. Покрай дългата им редица пълзи конвейерна лента, а от дупки в тавана право в бидоните се сипе нещо наподобяващо прах за пране.

Всичко това прилича на някаква адски автоматизирана перачница от стар фантастичен роман. Вече се готвя да продължа пътя си, когато единия бидон се накланя и излива съдържанието си върху конвейера.

Голямо количество мръсна вода и два-три килограма пари.

Така се шашвам, че изскачам от виртуалността, като дори забравям да промърморя стихчето за дълбината.

Върху екранчетата на шлема имаше цифри. Елегантни колонки с цифри, таблици, неразбираеми фрази. Свалих шлема.

Разбира се, на никой не му е изтрябвало да оформя графично прехвърлянето на парите от сметка в сметка, а още повече — процеса на тяхното пране. Виж, умничкото ми и свикнало с картинките подсъзнание обаче направо се е престарало!

Адски ме цепеше глава. Резултат от многократното превъртане на дийп-програмата? Или последица от изживяното току-що свръхнапрежение? Не е ли все едно.

Извадих от бюрото започнатата опаковка аналгин, надникнах в хладилника. Вътре по някаква случайност беше останала една кутия кола. Сдъвках, давейки се, няколко таблетки, веднага надигнах колата. Горкият ми организъм, дано има още малко търпение. Най-важното тепърва предстои.

Преди да се върна в пералнята, погледнах часовника си. Два без четвърт. Не е зле да похапна.

В бидоните отеква плющенето на перките, които перат парите. Върху пълзящата лента на конвейера се нижат долари, марки и рубли. Гледам този безкраен поток, зад който стои или нечия пот, или нечия кръв.

Какво ще стане, ако взема от конвейера два-три милиона? Не знам защо, но съм сигурен, че те ще се озоват в моята сметка. Може би ще се свържа с изолирана банкова мрежа и неясно как и за мен самия ще натракам на клавиатурата заповед за трансфера на парите. Може би компютрите на банката сами ще осъществят всички операции, подчинявайки се единствено на желанието ми.

Сега не съм просто крадец, устойчив към хипнозата на дълбината. Аз съм самата дълбина. Част от нея…

Навеждам се, вдигам една стодоларова банкнота. Може дори да се запомни номерът й. Може да се направи така, че според банковата документация тази банкнота изобщо не се е появявала тук.

Сега всичко е възможно — или почти всичко.

Хвърлям хартийката обратно върху лентата на конвейера, отивам при стената. Правя крачка — и светът избледнява, пропада, превръща се в плоска схема под краката ми. Огромен лист, разточен сред пустотата, аз се рея над него и се вглеждам в нишките на улиците.

Ето го и моя дом.

Гмурвам се към него, като пробивам плоскостта на схемата, усещам асфалта под краката си. Никакви усилия вече, никакви стихчета и молби към дълбината. Нали не моля тялото си да диша!

Вики и Неудачника стоят пред входа и разговарят за нещо. После Вики ме забелязва и смаяно млъква.

Махам с ръка, вървя към тях, а Вики се затичва насреща ми.