Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

1001

Офисите на администрацията на „Лабиринт на Смъртта“ се намират в покрайнините на Дийптаун, в двуетажна постройка с облицовка от розов черупчест варовик. От нея лъха спокойствие и уют, тя прилича по-скоро на жилищна, отколкото на административна сграда. В подобни вили вероятно живеят средно заможните американски семейства. Входът на „Лабиринта“ е малко встрани и изглежда доста по-ефектно. Стоя в градината и разглеждам охранителя пред вратата. Той е с маскировъчен гащеризон, стандартната екипировка на геймърите, с двуцевка в ръка. Физиономията му е безизразна, стои като закован. Дали е човек или не? Глупаво е да се интересувам, още повече, че добре изпипаната програма не може веднага да се отличи от човек. Подминавам охранителя и се озовавам в малка зала. През прозорците блика ярка слънчева светлина. Покрай стените са сложени масички със списания, меки фотьойли. Насред залата зад масивно бюро седи усмихнато момиче. Секретарка, при това май жив човек.

— Здравейте — казвам аз.

Лицето й леко се променя.

— Добър ден — казва тя. Гласът й е мек и приятен. Изглежда са ме пренасочили към рускиня, която сътрудничи на фирмата.

— Трябва да се срещна с ръководството — започвам без заобикалки.

— По-конкретно, моля.

Девойката е изтъкана от любезност. Но преодоляването на тази бариера не е по-лесно, отколкото чудовището на моста в Ал-Кабар.

— Притежавам поверителна информация за ръководството на „Лабиринта“.

— И все пак ви моля да изложите накратко целта на посещението си…

Какво пък…

— Бих искал да информирам господин Гилермо Агире, че съм осведомен за възникналия тези дни малък проблем и за невъзможността той да бъде решен от дайвърите, които ви сътрудничат. Възнамерявам да ви предложа услугите си за неговото разрешаване.

Секретарката кимва:

— Момент.

Тя бавно става от мястото си и излиза през една от вътрешните врати. Търпеливо чакам. Всичко е много мило и патриархално. Никакви компютри, никакви чудовища. Сякаш не си в офиса на най-мрачната и скъпоструваща атракция в историята на човечеството, а на дребна фирмичка, търгуваща с тоалетна хартия…

Девойката липсва дълго. Писва ми да стоя и сядам в един от фотьойлите, разлиствам разхвърляните върху масичката вестници. Тишина и спокойствие. Аз съм единственият посетител, макар че в действителност сигурно има и други. Просто не се виждаме, пък и те си общуват с други служителки на фирмата.

— Господин…

— Стрелец — казвам аз и се изправям. — Наричайте ме Стрелеца.

Девойката кимва.

— Господин Гилермо Агире ще ви приеме.

В гласа й има леко любопитство. Май не е подозирала за съществуването на някакви проблеми в „Лабиринта“.

Влизам през посочената врата и замирам.

Красиво е.

Помещение във форма на неправилен триъгълник, едната стена е съвсем прозрачна и през нея от голяма височина се вижда градът, който е залят с червената светлина на залеза. Не е Дийптаун… по-скоро Сумрачния Град. Бюрото на началника на службата за сигурност на „Лабиринта“ господин Гилермо е подковообразно. Върху него са наредени само три монитора и клавиатура. Самият господин Гилермо вече се изправя насреща ми. Възрастен, слаб, много почернял от слънцето, по шорти и спортна фланелка.

— Здравейте — той пръв ми подава ръка. — Значи вие сте Стрелеца, нали? Наричайте ме просто Вили.

Така да бъде, Вили.

Стискам ръката му.

— Казали сте толкова интересни неща… нали? За проблеми, дайвъри, помощ… — Вили се смее и размахва ръце. — Бум! Бум! Такава помощ ли?

Интересна програма-преводач. Силен акцент и паразитни думи, сякаш самият Гилермо говори руски. Веднага някак ти се променя отношението към човека…

— Хайде да си говорим открито? — предлагам аз. Вили-Гилермо смръщва чело и кимва. — Аз съм дайвър.

— Нима? — учтиво се интересува Вили. — А какво е това?

Усмихвам се в отговор. Казвам:

— Предполагам, че украинецът и канадецът, които ви сътрудничат, ще могат по-бързо да ви го обяснят. Имам предвид дайвърите, работещи за вас на постоянен договор.

Вили ме гледа и мълчи. Продължително. После казва:

— Мислех, че Анатол е руснак. Украинец ли е?

Да. Човека Без Лице е по-добре осведомен, отколкото шефът на службата за сигурност на „Лабиринта“.

— Това вече са подробности — казвам.

— Седнете, Стрелец… — Вили премества към мен един фотьойл, а той самият отива до прозореца. Гледа към града, потъващ сред кървавочервеното зарево. — Значи вие сте дайвър?

Кимвам.

— Това е крайно интересно. Това е необичайно! — Вили повдига показалеца си. — Всички търсят дайвъри, всички имат молби, бизнес, въпроси… вие сам дойдохте при нас.

Мълча.

Вили се обръща.

— Имате красив костюм, Стрелец — казва той. — Добре би му пасвал… каскет! Едно малко сиво каскетче!

Ясно. Елементарен тест.

— Вики…

Вили се усмихва. Ясно. Същият номер, до който прибягна и човекът без лице. Отрязан съм от операционната си система. Тия игрички трябваше да се очакват отдавна.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Оказа се, че ме боли главата. От бирата е, значи…

Свалих шлема, пресегнах се към мишката. Пуснах „Биоконструктора“, припряно избрах в менюто „Дрехи“, после „Шапки“, намерих нещо средно между барета и кепе. Залях го със стоманеносива боя. И го нахлупих върху своята фигура — личност номер седем, Стрелеца…

deep

[Enter]

Баретата е на главата ми. Не знам дали господин Агире е имал точно това предвид. Но май го задоволява.

— Ние ценим работата на дайвърите — произнася Вили. — Но нашите постоянни сътрудници се справят с нея. Иска се време, малко. Ще ви предложим интересна работа. Нали?

Клатя глава, баретата се килва на едната страна.

— Господин Гилермо — с почит, но твърдо отговарям аз. — Става дума за един конкретен въпрос, по който ми се ще да помогна на „Лабиринта“.

Веждите му се повдигат учудено.

— Тези дни в „Лабиринта“ е станало странно произшествие…

Млъквам, чакам как ще реагира. Вили очевидно се замисля.

— Произшествие? — кимване по посока на прозореца. — Тук всеки ден има хиляди произшествия. Война! Изстрели! Веселба!

Нима човекът без лице е сгрешил? Започвам да се чувствам като идиот.

— Вашите дайвъри… — започвам. — Вчера, например, справиха ли се с работата си?

Това е единственото, което знам. Дайвърите на „Лабиринта“ не са оправдали надеждите…

— Аха! — Вили кимва. — Аха! Неудачника!

За всеки случай кимвам утвърдително.

— Това ли е проблемът? — Агире става сериозен.

— Доколкото знам — да.

Пауза. Гилермо преценява нещо наум.

— Какво ви е известно, господин Стрелец?

Безполезно е да го лъжа. Човекът пред мен не е от тия, които си струва да блъфираш.

— Съвсем малко. Уведомиха ме, че в „Лабиринта“ имало проблем. Че вашите дайвъри не могат да го решат. Помолиха ме да ви помогна.

Нова пауза. Аз съм анонимен и е рисковано да ме посвещават в неприятните страни от живота на компанията. Но Гилермо явно има нюх към неприятностите и към начините за преодоляването им.

— Ще подпишете ли еднократен договор? — тонът му става бърз и делови.

— Да.

— Никакво разгласяване на ситуацията — добавя той. — С всички възможни наказателни санкции.

— Да…

— Заповядайте, Стрелец — той посочва бюрото си. Приближавам се, като предполагам, че сега ще се подписват документите за сътрудничество.

Но Вили посочва средния монитор:

— Това е трийсет и третото ниво на „Лабиринта“, господин Стрелец. „Дисниленд“.

Гледам екрана, и нивото никак не ми харесва. Най-малкото защото изглежда доста по-различно от времената, когато съм ходил там.

— Много, много лошо ниво… — казва Вили. Следва уточнението: — Тежко е. Ето го началото. „Руските хълмове“. Това е… — той докосва с пръсти клавиатурата и изображението се мести — …демон-хващач. Лош!

Сякаш във въображението на създателите на „Лабиринта“ са се раждали добри демони…

— Това е той… — още едно докосване до клавишите. — Неудачника.

Гилермо мълчи, но паузата не е театрален ефект — на екрана няма нищо необичайно. Просто размишлява.

— Значи, точно това е проблемът, Стрелец? Нали?