Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (38)

111

Преди всичко — спокойствие.

Говори се, че това е любим лаф на един от нашите космонавти. Но кой ли помни сега героите от миналото?

Спокойствие.

Паниката убива по-бързо от куршум.

Заобиколен съм от безкраен калейдоскоп. Дъга, фойерверк, работеща дийп-програма. Колко просто — и колко неочаквано. Дайвърът може да изплува на повърхността, но какво ще направи, когато водата приижда по-бързо от неговия устрем нагоре?

Още не знам.

Правя крачка — и колкото и да е странно, успявам. Светът е станал нереален, превърнал се е в картина на побъркан абстракционист. Покрай мен прелита оранжева въртяща се лента, увива се на кълбо, опитва се да завърже за главата ми. Отскубвам я — ръката ми не се вижда, но лентата обидено отлита настрани. Под краката ми, които също не се виждат, избиват фонтани от бял прах. Завалява изумруден дъжд, всяка капка е ситно кристалче, което болезнено се впива в тялото.

И тишина, мъртва тишина, почти като тази, за която говореше Неудачника…

Спокойствие.

Къде съм сега? Скитам се из улиците на Дийптаун с протегнати напред ръце, вперил сляп поглед в нищото? Или съм паднал някъде в дълбината на Дибенковския компютър? Или може би, подобно на митичните персонажи, съм се разлял из цялата мрежа?

Спокойствие.

Преди всичко — нали съм си у дома. Вкъщи, пред старичкия компютър. С шлем и костюм. Някъде пред мен е клавиатурата, вдясно е мишката. Ако напипам клавиатурата и ръчно набера командата за изход…

Не, невъзможно е. И работата дори не е там, че няма да почувствам клавишите под пръстите си. Съзнанието много отдавна е свикнало да имитира движенията. Аз не протягам ръка — просто леко я мръдвам, не скачам, а се приповдигам от стола, не вървя, а местя крака по пода. Илюзия. Дълбина.

— Вики! — казвам. — Вики! Изход от виртуалността! Вики, прекъсвам потапянето! Изход!

Нулев ефект.

Приемах като даденост възможността да общувам с „Windows-Home“ от дълбината. Да получавам и да свалям файлове, да излизам от дълбината, да се интересувам от свободните ресурси на компютъра. Ако всичко беше толкова просто… каква щеше да е ползата от дайвърите? Сега, когато съм в кожата на обикновен виртуаладжия, аз имам обичайните способности.

Не усещам реалния свят.

Не мога да повикам на помощ.

Потъвам.

Спокойствие!

Опитвам се да смъкна шлема, който не усещам. Безполезно. Тичам, рязко дръпвам напред — с надеждата да скъсам кабела.

Едва ли съм се придвижил дори и метър.

Затварям очи. Трябва да се изключа от дийп-програмата. Да не я виждам. Да спра да потъвам.

Дълбина-дълбина, не съм твой, пусни ме, дълбина…

Повтарям го стотици пъти — двойкаджия в училището за дайвъри, който унило пише в тетрадката си едно и също изречение.

Дълбина-дълбина, не съм твой, пусни ме, дълбина…

Нищо не се променя.

Там, в безкрайно далечния истински свят, вцепененото ми тяло седи пред компютъра. И в отворените му очи се отразяват убийствените дъги на дълбината.

Дибенко ме спипа.

Случайно ли е измислил тази клопка? Опитвал се е да се научи да изплува, изобретявал е спасителен пояс, а е измислил нещо като кофа с цимент, вързана за краката? Или стремежът му е бил точно такъв — не да издигне всички виртуаладжии на дайвърско ниво, а да ни смъкне до общото равнище?

Може би вече никога няма да разбера това.

Какво се е случило с Ромка? Успяла ли е Вики да се качи в колата — или също блуждае из многоцветната виелица, а пък Неудачника върви с Дибенко — покорен и мълчалив?

За да разбера, трябва да се върна.

Светът наоколо се поуспокоява. Или буйстването на багрите е придобило някаква система, или аз съм се нагледал, привикнал съм към ставащото. Ще смятаме, че изумруденият дъжд се сипе отгоре — вече имам ориентир. Да опитаме да вървим. Бавно, спокойно. Например към тази упорита оранжева лента, която се върти и преобръща пред мен…

Лентата ме допуска почти плътно до себе си и отлита. Успявам да забележа, че изумруденият дъжд я е насякъл, изпокъсал е краищата й. Оранжевата лента е свита в Мьобиусов кръг сякаш… сякаш тя е независима от околното пространство!

Нещо прекалено сложно, за да е част от дийп-програмата…

Отново се придвижвам към лентата — и тя отново ми се изплъзва, отлита нататък.

Какво всъщност се случва? Около мен ли се е формирал този безумен свят, или всичко, което става, е шега на подсъзнанието ми?

Вървя към лентата. Всяка една посока би могла да е правилна — ако тук съществуват посоки. Дъждът се усилва, кристалите изтъняват, превръщат се в игли. Навеждам глава, за да предпазя очите си, и продължавам да вървя. Не знам защо, но случващото се ме радва. Някой се бори с някого.

Значи все още има шанс.

Няма нито разстояние, нито време. Всички мерки са се слели ведно. Може би е изминал час, може би съм изминал три километра.

Може би е дошла лудостта.

Лентата хвърчи пред мен, но движенията й са все по-бавни и несигурни. Това вече са някакви оранжеви, изпокъсани от дъжда дрипи. Последен устрем — и тя пада долу, за да изригне гейзер от бяла прах.

Край?

Стоя над останките на своя странен водач. А сега какво? Други ориентири няма. Затварям очи — и чувам слаб, далечен звук.

Дийп-програмата не оперира със звуци. Казват — въпреки че това може да са само слухове — че на компютъра на Дима Дибенко е нямало звукова карта.

Тръгвам.

Звукът става по-силен, но не и по-ясен. Така може да ромони горско поточе или да шуми далечен прибой, или да пращи пламъкът на свещта. Все едно, дори и да е ехото от Големия Взрив — трябва ми този звук, това отсъствие на тишина!

Крачка, още една.

Дори през затворените клепачи долавям, че нещо се е променило.

Отварям очи. Светът сякаш е избелял. Изумруденият дъжд е изгубил яркостта си, посърнал е, от небето вече не се сипят смарагди — а мръснозелено стъкло от счупени бутилки. Бялата прах под краката ми едва се вижда.

А пред мен гори небесносиня звезда.

Отломка от дневното небе.

Не знам дали тя е наедряла, или аз съм се смалил — но сега блещукащото огнено кълбо се извисява над мен. Протягам длани, докосвам топлите лъчи.

И падам към звездата.

 

 

Вятър.

Студен вятър ме удря в лицето.

Станах от земята, посипана с тънък слой сняг. Докъдето стига погледът — плоска като маса равнина. Няма хоризонт. Небето е покрито с плъзгащи се, преплитащи се оранжеви нишки, през които струи синя светлина.

Има и струи мъгла, които текат над земята. Те менят своята яркост и плътност, носят се срещу вятъра и се издигат към оранжевата решетка на небето.

Отупах снега от коленете си, погледнах дланта. Странен сняг — прекалено големи кристали, които са ронливи и не се слепват. Те съскат върху ръката ми и отлитат като лек дим.

— Радвам се, че стигна дотук, Льоня — каза зад гърба ми Неудачника.

Не успях да се обърна — той почти изкрещя:

— Не… не трябва!

Обгърната от мъгла равнина, студен вятър, ронлив сняг… Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

— Неудачник… благодаря ти.

— Длъжен бях да ти помогна — много сериозно отговори той. — Или поне да се опитам. Та нали ти ме спасяваше!

— Без особен успех…

— Но ти ме изведе. А на мен ми беше много зле… там.

— Досещах се. Но ти би могъл да преминеш „Лабиринта“ за час… за десет минути…

— Льоня…

— Би могъл просто да излезеш, а можеше и да биеш всички рекорди.

— Не, не можех.

— Но защо?

— Още ли не си разбрал? — в гласа му се мярна учудване.

— Не искаше да убиваш?

— Да.

— Но нали нещата там не са истински! — възкликнах аз.

— За теб.

— Никога няма да мога да съм същият като тебе.

— И не трябва, Стрелец.

— Знаеш ли — казах аз, борейки се с изкушението да се обърна, — веднъж ми се стори за миг… само за миг… че ти си Месия. Разбираш ли?

Неудачника е много сериозен.

— Не, Леонид. Не бих искал да бъда ваш бог. Нито един от измислените ви богове. Те са много жестоки.

— Като нас.

— Като вас — повтори като ехо Неудачника и в гласа му звучеше тъга.

— Това сън ли е — попитах аз след кратко мълчание. — Всичко наоколо?

Той много дълго мълча, онзи, който стоеше зад гърба ми и ме беше помолил да не се обръщам.

— Не, Льоня. Дори да е сън, не е твой.

Разбрах.

— Благодаря.

Не ми беше студено, вероятно защото той искаше да е така. Не ме изгаряше сивият зърнест сняг под краката ми, не ме изпепеляваха и струите мъгла. Може би за него това беше дреболия, а може би му костваше невероятни усилия? Не знам.

— Успяхте ли да се измъкнете? — попитах аз.

— Да. Сега се движим из града. Вики дава на шофьора адрес след адрес… според мен тя не знае какво да прави.

За момент Неудачника се запъна, после добави:

— Освен това тя плаче.

Оранжевите ленти се вият в небето. В безкраен танц под жаркото синьо слънце. Все пак това сякаш е красиво…

— Кажи й, че при мен всичко е наред.

— Това истина ли е?

— Не знам. Ще ми помогнеш ли да изляза оттук?

Неудачника не отговори.

— Ще успея ли да изляза?

— Да. Може би.

— Кажи на Вики, че всичко е добре.

— Няма да повярва.

— Ще повярва. Тя също почти е разбрала. Кажи й, че в руския квартал на Дийптаун има компания „Поляна“. Която притежава една-единствена сграда. Скучна дванайсететажна панелка. Чакайте ме там, на втория етаж, на стълбището, точно след час.

— Нещо друго, Леонид?

— Не. Това е всичко.

— Ще ти бъде много трудно, Стрелец — Неудачника се запъна. — Ти си свикнал да се бориш с дълбината. Сила и устрем. Добър плувец си, винаги си се измъквал от водовъртежа. Но сега това няма да ти помогне.

— Ти не си ли свикнал да разчиташ на силата?

— Зависи каква сила, Стрелец…

Нещо лекичко докосна рамото ми. Не знам дали за сбогом, или за да ми вдъхне бодрост.

И небето от оранжеви нишки се сгромоляса върху заснежената земя…

Изправям се — сред цветните пръски, сред калейдоскопа от искри. Дийп-програмата работи. Продължавам да не виждам тялото си.

И само едва доловим спомен за докосването живее у мен.

Аз все още помня този свят, все още живея в него. В чуждия далечен сън…

— Какво всъщност се опитваш да направиш, Дибенко? — прошепвам в безумната тишина. — Не бива… не бива да се постъпва с него по нашия начин.

Той не ме чува, случайният творец на виртуалния свят, той продължава своето преследване на Неудачника, своя лов на чудеса. Но аз трябва да го намеря и да му обясня колко много греши…

Затварям очи, разпервам ръце. Цветни избухвания зад клепачите — дийп-програмата продължава да обгръща мозъка ми.

Преди всичко спокойствие. В нея няма нищо демонично. Бляскава дрънкулка, която са завъртели пред очите на пациента хипнотизаторите — ето какво е дийп-програмата. Дрънкулка от електронния век. Няма граница между съня и сън в съня. Аз сам изграждам тези бариери. Сам убеждавам себе си, че потъвам.

Но сега е време да изплувам.

— Дълбина… — прошепвам почти нежно. — Дълбина-дълбина…

Ние я строихме, като слагахме тухличките на компютрите върху цимента на телефонните линии. Ние сглобихме един много голям град. Град, в който няма нито добро, нито зло — докато не се появим ние.

Беше ни трудно в реалността. Там, където не разбират страстта на многодневното пробиване на чуждите програми и на многомесеченото написване на своя собствена. Там, където говорят не за падането на цените на мегабайт памет, а за покачващите се цени на хляба. В онзи свят, в който убиват наистина. В онзи свят, в който е трудно и за грешниците, и за светците, и за обикновените хора.

Ние построихме град без граници. Повярвахме, че е истински.

Време е да изплуваме.

Искахме чудеса и населихме с тях Дийптаун. Елфически поляни и марсиански пустини, лабиринти и храмове, далечни звезди и морски дълбини — за всичко се намери място.

Но сега е време да се изплува оттам.

Уморихме се да вярваме в доброто и любовта, написахме на знамето думата „свобода“ с наивната вяра, че свободата стои по-високо от любовта.

Време е да пораснем.

— Пусни ме, дълбина — примолвам се аз. — Дълбина-дълбина… аз съм твой.