Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

1001

Този път в залата с колоните хората са по-малко. Все пак има към десет човека, които пийват бира и явно чакат мен.

Подминавам ги.

— Стрелец!

Обръщам се. Две непознати момчета и дългокосо момиче се приближават към мен.

— Да, аз съм Стрелеца — съгласявам се.

— Кой си ти? — пита прегърбен очилатко. Мнозина си придават такава миролюбива външност, за да приспят бдителността на съперниците.

Разчистване на сметките със стрелба май няма да има. Е, добре. Вчера всички беснееха, но за денонощие страстите са се поохладили.

— Няма значение кой съм.

— Стрелец, какво се опитваш да направиш? — включва се в разговора момичето. — Просто играеш, така ли?

— Не.

— Тогава какво искаш? През целия ден са те виждали на трийсет и трето ниво. Да не си заседнал там?

— Не.

Делегацията тъпче на място, после момъкът с очилата вдига ръце.

— Мир, Стрелец?

— Мир — отговарям с недоумение.

— Народа го е страх да минава през трийсет и трето ниво — пояснява той. — На трийсет и второ са се струпали към петдесет човека. Ако не гърмиш по геймърите, те също няма да те закачат, Стрелец. В противен случай се обявява голямата хайка. И то не само в Сумрачния Град.

— Добре — съгласявам се аз. — Само при едно условие обаче… в самото начало на нивото клечи въоръжен с пистолет хлапак. И него няма да го закачате.

Цайса и момичето се споглеждат.

— Разбрахме се, Стрелец.

Стискаме си ръцете.

— Да отидем в „BFG“? — предлага момичето.

Редно е сключеният договор да се полее с бира. А аз имам шест свободни часа. Кимвам. Остатъкът от делегацията се присъединява към нас и сплотената ни група се изнизва от залата с колоните. Оглеждам се — Алекс не е сред спътниците ми или пък се крие в друго тяло.

— Ако някой наруши уговорката и ме нападне…

— Това ще са твои и негови проблеми — потвърждава очилаткото.

— Прекрасно.

— Ти дуумър ли си, Стрелец?

— Да.

— Сигурно си играл още на „тройка“?

— На „двойка“.

— „Doom“? — с ирония пита очилаткото.

— Не, разбира се. „Волфенщайн“.

Следва шумен изблик на одобрение. Повечето само са слушали за най-примитивната от триизмерните игри.

— Между другото — казва момичето, — скоро се запознах с един пич, който влиза в Дийптаун с „тройка“.

— Какво?! — очилаткото е смаян.

— Каквото чу. Без шлем и костюм, на сухо. Разправяше, че е сержант на срочна служба. Работи някъде в тундрата, в станция за космически комуникации. Оборудването им било направо за музея. Но имат връзка с „Интернет“, през някаква военна локална мрежа. Качил на „386-DX-40“ дийп-програмата, влязъл в Дийптаун през някакъв гейт и тръгнал да се шляе из града. Забелязах го заради отсечената походка — веднага си личеше, че модемът му е скапан.

— Блъфира — клати глава очилаткото. — Не може да се влезе във виртуалността с „тройка“.

— Защо? Ако е с „копро“, няма проблем!

Започва се дълъг спор дали става да се влезе във виртуалността с „IBM-386“ и дали за това спомага математическият копроцесор — „копро“. Не се намесвам, слушам, въпреки че знам отговора.

Става.

Самият аз започнах с „тройка“. Също без шлем и костюм, като хипотетичното войниче, предприело най-необикновената самоотлъчка в историята.

Но такава информация не се споделя наляво и надясно.

Както си приказваме, стигаме до „BFG-9000“. Постройката е малко зловеща, издържана е в стила на „Лабиринта“ или по-точно на неговия предшественик, играта „Doom“. До масивната желязна врата стоят две чудовища с ливреи и аз инстинктивно правя рязко движение с рамо, за да грабна в ръце изхлузилата се вече несъществуваща винтовка. Най-смешното е, че още няколко човека правят същото като мен.

Играта „Лабиринт“ не прощава на никого.

Изблъскваме чудовищата портиери и нахълтваме в ресторанта. Обстановката е до болка позната — това е последното ниво на играта „Doom-2“. Огромна зала, наполовина залята с блещукаща зелена течност, наполовина заета от каменна тераса с наредени на нея маси. На стената над зелената помия се мъдри муцуната на гнусен демон, от чието чело периодично изхвърчат въртящи се кубчета. Над терасата кубчетата се пукват, за да се пръкне поредния изрод, който ще броди броени секунди между масите, преди да се изпари. Никой не им обръща внимание — за разлика от играта тук те са безплътни и безопасни.

— Нивата бяха лесни — подхвърля едно хлапе от нашата група. Затрайвам си. Бих искал да го видя на това ниво, дори без виртуалност. Да погледам подвизите на младото поколение. Единици успяваха да изминат нивото честно, без да въвеждат кода за безсмъртие.

Сядаме до зелената помия, като събираме няколко маси. Пристига келнерът — също изрод, летящо алено кълбо с изпъкнали зъркели.

— Бира! — поръчва очилаткото. — Маркова, за цялата компания! Аз плащам!

Чудовището отваря уста и аз инстинктивно се отдръпвам. Но от муцуната не изхвърчат огнедишащи черепи, а запотени халби бира.

Двама идиоти се изсмиват. Останалите се споглеждат с разбиране.

Каква е разликата между обикновения човек и дуумъра? Дуумърът първо наднича зад ъгъла и чак след това завива.

Дуумърът разпознава отдалеч себеподобните. Старите геймъри не се изненадват от реакцията ми.

Вдигаме халбите и се чукаме.

— За примирието! — провъзгласява очилаткото. — Между Стрелеца и всички нас!

Бирата е гъста, тъмна, не е „Гинес“, а нещо със сходен вкус. И е много силна.

Интересно, каква е тая магия, с която собствениците на ресторанта са се изхитрили да направят така, че несъществуващата бира да въздейства като силна?

— Дамир — представя се очилаткото.

— Стрелеца.

Дамир кимва, примирен с факта, че няма да сваля маската си. Не знам защо ми се струва, че тази му външност е пълна противоположност на реалния му облик. Сигурно е висок и як.

Обратната маскировка е нещо обичайно. Чел съм две-три психологически изследвания за дълбината, където се констатира, че този метод се използва в две трети от случаите.

— Защо не си се появявал преди в „Лабиринта“? — интересува се Дамир.

— Не ми е интересно — признавам си аз.

Демир приема фразата ми спокойно, а младежта започва да се мръщи.

— Случайно да си бил на московския турнир на дуумърите през деветдесет и седма? — интересува се отново Дамир.

— Не.

— Все едно, твоят стил ми е познат — решава Дамир. Седим, пием си бирата. Честно казано се радвам, че редовните геймъри на „Лабиринта“ ми предложиха примирие. Ако там ми налети цялата глутница, никакви дайвърски номера няма да ме спасят.

Междувременно залата живва. Отнякъде се появява мургав и дългокос младеж с китара. Смутено се усмихва, размахва ръка за поздрав, стъпва върху помията. Течността под краката му съска. Стига до малката бетонна площадка в центъра на зелената зона, където има стол, сяда на него и нехайно започва да настройва китарата. И аз му махам с ръка, въпреки че няма начин да ме познае в облика на Стрелеца. Тази личност е легендарна в дълбината, не само е хакер от старата школа, но и бард. Отдавна не се бяхме засичали. Обикновено гастролира в „Трите прасенца“, където според слуховете даже има малък дял. Напълно е безразличен към „Лабиринта“ и отбиването му тук е рядък шанс. Той отмята коси от челото си и запява:

Влажно, сиво, каква красота,

Каква киша, каква мъгла!

Пък аз се усмихвам, бог знае защо

Като града съм — опиянен от мъгла…

Момичето потропва с длан по масата, отмервайки такта, бирата се лее като река. Запознавам се с цялата компания, като за всеки случай карам Вики да запомни лицата и имената. В суматохата един от симпатягите дълго стиска ръката ми и междувременно залепва на рамото ми най-обикновен маркер. Правя се на ударен. В изблик на чувства на свой ред прегръщам хлапака и му прехвърлям маркера.

Ха сега ме проследявай, ламер.

Бродя сред мъглата сякаш съм в океан.

Може да съм лодка, може да съм кит

А може би просто нещо опулено,

Сред водорасли-дървета пълзи…

Веселбата е в своя разгар. Всички са доволни, включително и изобретателният ламер.

Не знам мелодията, нито я помня.

Забравил съм текста, пък и за какво ми е.

Ще се изпълня с тая гъста мъгла,

Стига да се побере във моята глава…

Лично аз вече съм пълен до козирката с алкохолна мъгла. Ставам, усмихвам се на геймърите.

— Време е да тръгвам.

Никой не пита защо, никой не ме убеждава да остана. Престоят в дълбината е скъпо удоволствие. Проправям си път между масичките, илюзорните кубчета над главата ми съскат и се пукат, изплювайки чудовища. Полагам усилие да не се отдръпвам.

Имам още към пет свободни часа. Сега дайвърите на „Лабиринта“ се занимават с Неудачника. Не знам защо, но съм сигурен, че нищо няма да постигнат.

Свивам в пресечката, спирам се.

Дълбина, дълбина, не съм твой…

Първото, което направих, след като свалих шлема, беше да отворя хладилника. Извадих лимонада, салам, кофичка кисело мляко. Трябва да обядвам.

На екрана всичко е наред. Стрелеца стои, облегнат на стената, редките минувачи не му обръщат никакво внимание. Някакъв странен тип се мушва във входа на „Всякакви прищевки“

— Само не при Вики! — казах след него.

— Не разбрах, Льоня — обади се „Windows-Home“.

— Нищо — отговорих аз и отместих поглед. — Всичко е наред.

Изведнъж ми призля. Ами ако при Вики — онази, виртуалната, е отишъл някой? Представих си как попилявам несъществуващия бордей и се усмихнах.

Но въпреки това започнах да ям много по-бързо.

— Льоня — каза „Windows-Home“, — длъжна съм да направя ежемесечните подсещания.

— Давай! — промърморих.

— Трябва да се обадиш на родителите си — с укор произнесе Вики. — Мога да набера номера, но това ще изисква освобождаване на линията…

— Не.

Това не е хубаво, разбира се, но по-добре да им се обадя вечерта.

— Трябва да платиш сметките…

Да, и това не бива да се протака. Че ще ми изключат телефона в най-неподходящия момент…

— Благодаря.

— Трябва да почистиш апартамента.

Бързо се огледах. Да, не е зле да измия пода. И да избърша прахта. Да боядисам радиатора там, където е избила ръжда.

— Благодаря, Вики, разбрано.

— Освен това, за пореден път ти обръщам внимание, че равнището на поставените ми задачи не винаги отговаря на обема на оперативната ми памет…

— Млък.

Сложих длани върху клавиатурата, бутнах с лакът празната кофичка от кисело мляко на пода, за да не пречи.

deep

[Enter]

Отлепям се от стената и влизам през стъклените врати на бордея.

И Мадам излиза насреща ми.

— Днес сте подранили, Стрелец.

— Но пък се отбивам за малко.

Мадам се усмихва, протяга ръка, докосва бузата ми.

— Само не баламосвайте момичетата, Стрелец.

— Ще се опитам — отговарям аз с гласа на послушно дете.

Мадам кимва, без особена убеденост. Обръща се към охранителя:

— Отведи го до служебните помещения. При Вики.

— Благодаря! — казвам от сърце. Мадам уморено маха с ръка и тръгва към стълбите за втория етаж. А охранителя кимва към мъничката врата, до която стои.

Тръгвам след него, донякъде смутен.

Право в сърцето на бордея.

Чистичък коридор, зад прозорците е лято с гора, река и ярко слънце. Аха, пък Мадам нали ми разправяше, че при тях винаги било вечер. Всеки иска да почувства слънцето, това е положението.

В коридора са врата до врата, всичките са без табелки с номера или имена, обаче навсякъде има стикери с картинки. Котета, кутрета, мишлета, зайчета. Малко като в детска градина. Но от една от вратите изведнъж се подава полуоблечена блондинка, възкликва, изразително прикрива бюста си с ръце и се шмугва обратно.

Мъча се да вървя с каменна физиономия. Зад вратите, край които преминавам, долита едва доловим шум. Знам, че ако се обърна, ще видя десетина надничащи в коридора любопитни лица.

Затова хич не се обръщам.

Охранителят спира до вратата, на която е сложена снимка на умислено черно котенце. Почуква.

— Да? — чува се в отговор и аз трепвам, защото гласът ми е познат.

— Посетител — казва гардът.

— Нека влезе.

Охранителят леко ме потупва по рамото и се отдалечава. От полуотворените врати шепнешком го питат нещо, но той запазва мълчание.

Влизам, съпроводен от присмехулния поглед на котето.

Стаята е като на планинска хижа. Прозорецът е широко отворен, отвън полъхва студен вятър. Шуми река. Вики седи пред прозореца на обикновен дървен стол и се оглежда в малко огледалце. До нея, върху грубо скована маса, стои комплект модерна козметика.

— Привет — подхвърля тя. — Почакай ме мъничко, става ли?

Кимвам и се оглеждам. На стената висят акварели, не са ми познати, почти на всичките има планини, мъгли, борови гори. На пръв поглед изглеждат еднообразни като кич, изложен за ежеседмична разпродажба. Но когато се вглеждам по-внимателно, кимвам с одобрение. Това не са щампи, рисувани от обиграна ръка, а просто цикъл.

— Как би ги нарекъл? — пита Вики, без да се обръща. Лесно й е, има си огледалце.

— Нямам представа — признавам си аз. — Винаги съм имал проблем с измислянето на имена. Ами, например…

Преминавам покрай стената, като предпазливо докосвам рамките. Планини или една една-единствена планина, но в различни ракурси, пълзящи филизи от гъста мъгла, впили се в стръмните склонове борови гори. Утринен хлад и сух втечнен въздух. Звъняща струя на поточе, шепот на вятър — сякаш картината е способна да предава звука.

— Лабиринт — казвам. — Лабиринт на отраженията.

Вики черви устните си. Замислено се съгласява:

— Може… важното е, че е неразбираемо. С такива имена са по-продаваеми.

— Това твои картини ли са?

Последните дни мисълта ми е адски бавна.

— Да. Това не ми подхожда, така ли?

— Подхожда ти. Но аз мислех, че просто си ги подбрала с вкус.

— Ама и мъжете станаха едни… — Вики най-накрая става. Носи бяла ленена рокля до коленете, сандали, сребърен медальон на верижка. — Това ли е комплиментът за първа среща?

— За втора — опитвам се да отвърна на шегата с шега.

— Не, за първа. Сутринта се видяхме по работа.

— Тогава започвам с комплиментите — мърморя аз. — Ти си умна, красива, талантлива…

— Добави — прецизна — Вики стяга косите си с бяла лента.

— Не, по-добре да добавя — щедра. Да се продават такива картини е подвиг.

— Нищо работа е — с лекота се изплъзва Вики. — Продавам реалните оригинали. А тези оставям за себе си. Те са по-добри.

Вики не забелязва каква грешка е допуснала. Това безумно ме радва. Бързам да попитам:

— В какво са по-добри?

— Те звучат.

Значи такава била работата. Шумът на вятъра и плискането на водата, долитащи от картините, не са слухова измама.

— Ражда се ново изкуство — казвам аз.

— То се е родило отдавна. При това не само едно. Просто засега не сме наясно, че става дума за изкуство. Когато пещерният човек е рисувал елени по стените, това също не е било признато веднага за творчество.

— Ако е така, то целият Дийптаун е произведение на изкуството.

— Разбира се. Не целият, но тук-таме — несъмнено. Ела тук.

Вики безцеремонно ме хваща за ръката и ме повлича към прозореца.

— Виж.

Ето какво било. Вики е рисувала от натура… Само че дали в природата съществуват такива гори?

Най-високият връх в центъра — със сигурност не. Той се издига на около десет километра в небето и се изскубва от планинската верига като горд бунтар. Край него се кълбят облаци, безсилни да го захлупят със своята шапка. Планината сякаш е нарязана на слоеве — тъмната горска зеленина, резедавата ивица на алпийските ливади, снежния пръстен и сивия, мъртъв гранит на върха.

Между нашата хижа — а тя също е кацнала доста нависоко — и върха гигант се е разпростряло езеро. Не от най-големите, но идеално кръгло, бих казал — нарисувано, ако не беше толкова живо. Водата е тъмносиня, тежка, на ръба на вледеняването.

Аз мълча.

— Не се ли страхуваш, че това е марков реквизит за капризни клиенти? — пита Вики.

— Как пък не. Изтрябвал им е.

Гледаме планините.

— Дълго ли ги рисува? — питам тихичко аз.

— Две години — безгрижно казва Вики.

Кимвам. Това си заслужава да изгубиш и повече време. Не са щампованите красиви пейзажчета, които се продават на всеки ъгъл. Струва ми се, че дори да взема много силен бинокъл, няма да ми се наложи да мислено да дорисувам каквото и да било. Картината е направена цялостно — в нея има всичко.

— Много ми се иска да се спусна там — казва Вики, като гледа езерото.

Мълчаливо кимвам в знак на съгласие.

— Страшничко е. Пътят е доста труден — казва с въздишка Вики. — Ако се завърже въже за прозореца, лесно ще достигнем до пътечката. Но на северния склон преди половин година имаше свличане. Пътечката със сигурност е затрупана.

Обръщам се към нея и я поглеждам в очите.

Не, тя не лъже и не се шегува.

— Искаш да кажеш, че всичко това е живо? — питам аз. — Мога да отида там, така ли? Да изкача върха, да се изкъпя в езерото?

— Водата е ледена, ще изстинеш.

— И всичко това живее? Пада сняг, спускат се лавини, разразяват се бури?

Вики кимва.

— За да се поддържа такова пространство, е нужен отделен сървър.

— Два сървъра. Единият е изцяло зает, а другият поддържа и заведението.

Поемам глътка студен въздух. Питам:

— Така… и защо работиш тук? Всяка фирма ще те вземе за пространствен дизайнер, стига да им позволиш да погледнат през това прозорче!

— Имам си причини — казва Вики, като леко повишава тон, и аз разбирам — въпросът е неуместен.

Свобода за всеки и във всичко.

Може би й харесва да бъде виртуална проститутка?

— Благодаря — казвам аз.

Вики са намръщва с недоумение.

— Благодаря ти, че ми позволи да видя всичко това — обяснявам аз. — Нали не пускаш всеки тук?

— Не всеки. А ти ще ми покажеш ли картините си? — с усмивка пита Вики. Трепвам. — Ти каза, че не умееш да измисляш имена. Значи си се занимавал с това.

А така. И аз съм се издънил. И също като Вики не съм забелязал грешката си.

— Отдавна съм спрял да рисувам — признавам си аз. — Така се получи. Може и да е за добро, все едно не съм способен да постигна нещо подобно.

Вики дори не се опитва да ме опровергае от учтивост. Тя добре знае цената си.

— Знаеш ли, исках да те поканя на ресторант — казвам аз. — Ако се съгласиш…

— Не.

Чувствам се като нищожество. Не знам защо, но бях сигурен, че Вики ще се съгласи, че ще й харесат „Трите прасенца“, че ще постоим над планинската река — нищо че не аз съм създавал онзи пейзаж, но аз го обичам…

— Разбирам — казвам аз.

— Не, не разбираш. Работата не е в клиентите, в момента е затишие, а момичетата ще ме сменят. Аз съм тази, която те кани. В нашето ресторантче.

Нищо не разбирам, но се съгласявам. Вики ме оглежда взискателно, оправя яката на ризата ми.

— Става — решава тя. — Да тръгваме.

— Далече ли е?

Вики само се усмихва, грабва от масата някаква велурена чантичка. Излизаме в коридора и аз забелязвам, че вратите вече не прискърцват любопитно.

— Хайде, хайде…

Вървим, благонравно хванати за ръце като възпитани деца на разходка. Коридорът свършва с виеща се стълба, ние се изкачваме по нея. Изброявам седем извивки, преди на пътя ни да се изпречат тежки кадифени пердета. За миг ми минава през ума, че пространството тук е изкривено, и ние ще се озовем в хола на първия етаж.

— Нищо да не те учудва — казва Вики и пристъпва напред.

Следвам я с пълната убеденост, че мога да изпълня тази нейна молба.

Излизаме на морски бряг.

Залезът обагря небето в оранжево и златисто. Морето диша уморено, милва брега. Пясъкът под краката ни е черен. Целият плаж е черен като антрацит. Знам, че има такива плажове. Никога не съм предполагал, че е толкова красиво.

На брега има чадъри, а на белите маси под тях са насядали хора. Всичките са живи, а не програмни отливки, веднага го усещам. Повечето са момичета, само на масичката, която е най-близо до морето, седят двама мускулести младежи. Освен това на дългия бар плот се е настанил кльощав образ по боксерки.

— Това е зоната ни за отдих и развлечения — прошепва Вики. — Да вървим.

Сядаме на една свободна маса, Вики се навежда към мен:

— Тук сме на самообслужване. Отиди на бара да ми вземеш шампанско.

Вървя и краката ми затъват в пясъка. Трима мъже и двайсет жени ме наблюдават. Всичко изглежда до немай-къде странно — сякаш през крайбрежието е преминал чудовищен тайфун и е отнесъл хотелите и къщите, но е пощадил част от ресторантчето на открито. Впечатлението се подсилва от забулената с щори врата, през която сме влезли — тя се извисява самотно насред черния пясък.

— Привет! — казва ми образът на бара и бързо ми тика ръка.

Машинално стискам дланта му.

— Вики обича сухо шампанско — казва момъкът. — Само да не е френско, вземи „Абрау Дюрсо“, то е някъде вляво под бар плота… За първи път ли си на това място? Не съм те виждал преди. Днес е свободен ден и всички девойки са се събрали тук. Сега ще те обсъждат надълго и нашироко.

Той бърбори с енергията на Робинзон, срещнал своя Петкан. Има извънредно подвижно лице, в устата му липсват няколко зъба.

— А ти ми харесваш — казва момъкът и се почесва по лющещия се от загара корем. — Мамка му, наистина ми харесваш! Хи-хи! Изплаши ли се? Не, аз не работя тук, тоест работя, но не това. Гледай да не те харесат ония двамата там, при водата!

Вече ми се вие свят. Изцеждам жалка усмивка, минавам зад бар плота, изваждам от малка кофа с лед шампанското, вземам две високи чаши.

— Глей, вчера се препекох! — възкликва в това време момъкът и откъсва дълъг пласт олющена кожа. — Обзаложихме се с момичетата, че ще изгоря, те не ми вярваха. Идват на сутринта и какво да видят — наистина съм изгорял.

Той пъха под носа ми тленните останки на своята кожа.

— Супер, нали? Цяла нощ бачках, правих симулация на загар. Трябва да го пласирам някъде, ще се разграбва като топъл хляб право от ръцете ми! Обаче тях не си ги давам!

Припяно кимвам и се измъквам с трофеите си. Вики ме чака и се превива от смях.

— Кой е тоя? — питам аз и се отпускам на стола. Тихият шум на вълните ми се струва небивала благодат.

Вики продължава да се смее, после прави сериозна физиономия.

— Това е нашият програмен гений, хакер и охранител, познавач на харда и софта. Наричай го компютърния Маг. Или просто Мага. Той обича това. Само не му викай Зуко.

— Зуко ли?

— Да. Той обича разтворимите напитки „Сприм“, „Зуко“ и цялата останала химия. Момичетата му лепнаха тоя прякор и той много се засяга.

— А защо е толкова… странен? — питам аз предпазливо.

— Не знам. Може би за да сплаши нашите гейове, а може и по природа да си е такъв.

Поглеждам периферно младежите при брега. Те също ме разглеждат и обсъждат нещо. После единият леко пляска другия по устните и онзи обидено се извръща.

Призлява ми. Но Вики не престава да се усмихва и аз я питам с престорено любопитство:

— За какво са ви младежи? Девойките не успяват винаги да насмогнат, що ли?

— Разбира се. Нали помниш небесносиния албум?

Помня. Дяволът ме дърпа за езика и аз се интересувам:

— Ами козичките, те къде пасат?

Засмиваме се и двамата едновременно, напрежението спада.

— Това е програма — признава си Вики. — Пробвахме се да слагаме тела на животни, но не можем да докараме адекватно поведение. Клиентите за тая услуга са малко, но за сметка на това имаме всичко. Всички видове фантазии.

Разливам шампанското по чашите, чукваме се.

— Става — казва Вики.

— Да, супер е — съгласявам се аз и оставям изпразнената чаша.

— Щом е „Абрау Дюрсо“, значи няма как да е лошо. Имах предвид теб, когато казах „става“. Чудех се как ще се държиш в такава компания.

— А какво толкова има? — произнасям аз с гласа на човек, който всеки ден се весели в компанията на проститутки и хомосексуалисти.

Вики размишлява.

— Не, ти още не мислиш така — казва тя. — Но нищо. Важното е, че се съгласяваш на думи. Значи ще се принудиш да повярваш в това наистина.

— Може ли? — Компютърния Маг стои до масата, някак невъзможно прегънат и направил умолителна гримаса. — Не говорите ли за мен? Не преча ли? Може ли да седна?

— Сядай… — обречено въздъхва Вики. Мага се пльосва на свободния стол, с фокуснически жест вади зад гърба си чаша и още една бутилка. Някакъв бананов ликьор.

— Благодаря, Викче! — казва той. — Вече си мислех, че ще тъна в самота! Искаш ли?

Вместо отговор Вики си налива още шампанско. Аз също се отказвам от ликьора. Мага го изплисква в чашата си.

— За запознанството! — казва той. — Аз съм Компютърния Маг!

— Аз съм Стрелеца — отговарям машинално.

— Оу! — Мага се отдръпва на стола си. — Не ме убивай! Нима си оня пич, дето от два дни тормози „Лабиринта“? Вики, моите поздравления, запознала си се с много як дуумър! Всички плачат от него! Той убива и убива, наляво и надясно!

— Вярно ли е? — пита Вики.

Кимвам.

— Никога не бих предположила — казва Вики.

— Трябваше и аз да те изненадам с нещо.

— Виж какво, Стрелец, не прави повече бели в „Лабиринта“! — възкликва Мага. — Че ще взема отпуска от Мадам, ще дойда там и ще помеля всичко. Общо взето съм кротък, но като ме хванат бесните — кошмар! Трябва трима да ме озаптяват, че двама са малко! Веднъж например…

— Маг — казва Вики. — Ние си говорим. Имаме сериозен разговор. Побъбри си с Тина или с Ленка.

Мага тъжно кимва.

— Ето, винаги става така… Тръгвам си, тръгвам си. Никой не ме обича…

— Знаеш, че много те обичам — казва Вики. — Но Тина е в депресия от вчера. Разсей я, ти го можеш това.

— Без проблем! — засиява Мага. Взема със себе си бутилката и с подскоци поема към масичката, на която пищна брюнетка съсредоточено пие водка.

Само поклащам глава.

— Тук си имаме собствен малък свят — казва Вики. — Достатъчно тих и спокоен. Между другото, тук всички момичета се появяват само в базисните си тела. Не в тези, които слагаме за клиентите.

— Значи това е основното ти тяло във виртуалността?

— Да.

Правя следващата крачка.

— И името също? Вики ли се казваш?

— В дълбината — да. Точно затова ти позволих да дойдеш, защото го позна.

Тя тъжно се усмихва.

— Отначало дори помислих, че си някакъв шпионин, хакер или дайвър, че си разкрил моята самоличност…

Сърцето ми започва да бие бясно.

— А сега вече не мислиш така?

Вики повдига рамене:

— Кой знае? Но ти ми харесваш. Иска ми се всичко да е съвпаднало от само себе си. Изненадващо и красиво.

Не успявам да отговоря, щорите на вратата се разтварят, за миг се показва личицето на някаква девойка:

— Наташа, Тина, хайде идвайте. Зеления и жълтия албум.

Пищната девойка, при която вече се е настанил Мага, мята бутилка към вратата. Вики се надига:

— Елис! — тихо, но ясно произнася тя. — Смени Тинка!

Едно момиче на съседната маса кимва, но Тина вдига ръцете си в знак на протест:

— Аз съм наред, Вики.

Тя говори през програма-преводач, но даже и така се долавят нотки на умора и яд.

— Ще поработя като малолетна. Всичко е наред. Вчера Каскетчо ме изкара от нерви.

Един от гейовете става, минава бързо между масите. Прегръща Тина през раменете, шепне й нещо, кара я да седне обратно. Въпросително поглежда Вики.

— Добре, Анджей — съгласява се тя. — Благодаря.

Геят и едно от момичетата излизат през вратата. Вики сяда, изпива шампанското на екс. И неочаквано казва със свистящ шепот:

— Пръчове. Всички вие, мъжете, сте пръчове.

— Кой е тоя Каскетчо? — питам.

— Клиент. Постоянен. Обикновено с него работя аз, но вчера… бях заета.

— С мен?

— Да — сурово казва Вики. — Момичетата не трябва да работят с него, после не са на себе си.

— А какво иска?

— Червения албум.

Спомням си предишната вечер.

— Не помня такъв.

— Това е притурка към черния албум. Не я показват на всеки — Вики става. — По дяволите, Льоня, извинявай…

И аз се надигам.

— Ти искаше да ме поканиш някъде?

— Да.

— Ами кани ме, де!

В хола се озъртам в очакване да видя Мадам, но тя така и не се появява. Хващам такси, и давам адреса — „Трите прасенца“… Вики постепенно се успокоява. Иска ми се да я поразпитам за червения албум и Каскетчо, но си трая.

Не бива. Поне засега.

— Ето че ти показах как живеем — казва Вики. — Интересно ли е?

— Нищо особено — казвам. — Нормално.

— Нищо особено… — Вики вади от чантичката си цигари, щрака със запалката. — Нормално…

Не ми харесва, когато момичетата пушат. Дори във виртуалността.

— Вики, а ти какво очакваше? Да вия: „леле, какъв ужас“? Не съм лицемер. Да съм във възторг? И за това не намирам причини.

Тя леко докосва ръката ми.

— Извинявай, Льоня. Малко съм разстроена заради момичетата. Разбираш ли, ти си случаен клиент. Измъкваш се от преследвачи, отбиваш се набързо в бардака, изкрейзваш по снимката ми… Извинявай. Нямаш нищо общо.

Стигаме до „Трите прасенца“. По това време има малко хора. Във виртуалността няма часове пик — поясното време е заличило това понятие. Но от време на време има случайни приливи и отливи. Ето сега, например, залата е претъпкана.

Пробиваме си път до бара и аз изкрещявам на бармана:

— Здрасти, Андрей!

— Здрасти-здрасти — казва Андрей и в същото време подава на някакъв клиент чаша с коктейл. — А ти кой си?

Брей. Това е наистина той, а не програма-барман.

— Леонид — казвам аз.

Андрей смръщва чело. Не ме е виждал в това тяло и се презастрахова.

— Човече! — казвам със страшен шепот аз. — Какво става? Пак ли те мъчат данъците? Да не са ти свили файловете рекетьори? Така кажи, ще ги намерим…

Андрей се навежда над бар плота, крещи:

— Ха! Не те познах. Глей как си пораснал! Истински мъж!

Вики търпеливо пристъпва от крак на крак до мен. Май не се чувства много комфортно.

Както и аз в зоната за отдих на публичния дом.

— За тебе обичайното, нали? — интересува се Андрей и протяга ръка към бутилката.

— Джин тоник, едно към едно — ухилвам се аз. — Аз съм, наистина. Само че ние предпочитаме да поседим над реката, сами.

Андрей леко се намръщва и бегло поглежда под бар плота — там си има терминал.

— Всичките канали ли са заети? — ужасявам се аз.

— Ще намерим един за теб — решава Андрей. Протяга ръка, натиска нещо. — Нищо работа… Какъв късмет! Прекъсна връзката и един канал се освободи! Хайде, само че побързайте!

Дръпвам Вики за ръката, повеждам я към вратата в каменната стена на ресторанта. В пристройката нареждам:

— Индивидуално пространство за нас двамата! Никакъв достъп за други!

— Прието — прошепва таванът. — Никакъв достъп за други. Вие сте гости на ресторанта. „Трите прасенца“ ви пожелават приятна почивка.

— Направо жестоко — иронично казва Вики. — А ти постоянен клиент ли си тук?

— Да.

Не навлизам в дребните детайли, като дайвърската афера с издирването и поставянето на място на рекетьорите, свили от собственика на заведението оригиналните финансови файлове. Ако не бях разубедил тая шайка недоучили хакери, Андрей щеше бая да се охарчи. Или за рекетьорите, или за данъчната инспекция на Дийптаун. А така… всичко се размина кротко, даже рекетьорите в крайна сметка останаха доволни. Че са се отървали толкова леко.

Навлизаме в есента.

Вики спира за миг и се оглежда. Вдига от земята изгнило листо, мачка го с пръсти. Докосва кората на дървото.

Чакам. И аз се колебая също като нея, когато влизам в нови виртуални пространства. Вярно, че тогава аз излизам и от дълбината, за да преценя какъв е истинският облик на местността. Това е недостъпно за Вики, но и пространствените дизайнери си имат своите методи.

— Страхотно — казва тя. — Може да е дело и на самия Карл Сигсгорд… Хваща ме завист.

— При теб не е по-лошо — утешавам я аз, но Вики клати глава:

— Не във всичко. Той има невероятно чувство за мярка. А аз се увличам…

Тя като дете подритва с крак листата, те вяло политат и падат. Вече са летели колкото им е било писано.

— Да тръгваме. — Аз я хващам за ръката и я повеждам към реката. Масата е сервирана като за банкет. Голямо блюдо със специалитета на заведението — печено свинско „По прасешки“. Любимият ми глинтвайн плюс приличен асортимент от вина.

Вики не гледа масата, застанала е на ръба на високия бряг и се взира в далечината. Заставам до нея. До брега отсреща потокът плакне клоните на повалено дърво. Навярно е имало буря. И това пространство е живо, също като планините на Вики.

— Благодаря — казва тя и на мен ми става хубаво. Мисля, че трябва да й покажа и морския бряг, и кътчето от старата Москва, които стигат до ресторантчето. Но и това ще го отложа за по-късно. Тепърва ще имаме време, сигурен съм.

Иначе защо е всичко това?

— Знаеш ли, много рядко излизам от своето пространство… — казва Вики. — Не знам защо.

Тя се колебае, но продължава:

— Сигурно се страхувам да не видя някой от онези, които идват при нас… да не ги видя такива, каквито могат да бъдат. Весели, добри, мили хора.

— Защо?

— Тогава ще излезе, че всички хора са двулични. Нали ние сме бунище, Леонид. Бунище, където изхвърлят целия натрупан в душите боклук. Страха, агресията, незадоволените желания, презрението към себе си. В твоя „Лабиринт“ вероятно е същото.

— Не е мой. Там съм по работа.

— Тогава ти е по-лесно. А при нас идват сополанковци, които нямат търпение да станат мъже, мъже, на които им е омръзнало да бъдат такива, изтормозени от приятелките си младежи, за да се сдобият със самочувствие… Понякога идват и пробват всички албуми. Казват, че в живота трябвало да се опита от всичко.

Отново се овладявам и не я питам защо работи в „Забавленията“.

— Защо влачим със себе си в бъдещето най-лошото, което е в нас? — казва Вики.

— Защото го има. И няма къде да се денеш. Представи си, че наоколо има само джентълмени в смокинги, дами с вечерни тоалети, всички говорят умни и красиви думи, всички се държат учтиво и културно…

Вики тихо се смее:

— Не ми се вярва.

— И на мен също. Всяка обществена промяна — техническа, социална или комплексна — от сорта на дълбината, по никакъв начин не е променяла индивидуалния морал. Постулирано е всичко, каквото ти скимне — от презрението към робите до равенството и братството, от аскетизма до пълната слободия. Но изборът винаги е бил индивидуален. Глупаво е да се смята, че виртуалността е направила хората по-лоши, отколкото са. Смешно е да се надяваме, че ще ги направи по-добри. Даден ни е инструмент, а дали ще строим, или ще си разбиваме черепите, зависи от нас.

— Не това е инструментът, Льоня. Всички разбират, че в действителност седят вкъщи или на работа, облещени в екрана или нахлузили шлема. Ето защо е възможно всичко. Това е игра. Мираж.

— Говориш като александристите.

— Не, и техният подход не ми допада. Нямам никакво желание да се превръщам в поток електронни импулси.

— Вики… — Ръката ми ляга на рамото й. — Не си струва да гадаем бъдещето, нито да се тормозим. Дълбината е на пет годинки. Тя е още дете. Взима всичко, което й падне, говори глупости, смее се и плаче без повод. Ние не знаем каква ще стане, когато порасне. Не знаем дали няма да се появят нейни братя и сестри, които ще са подобри. Трябва просто да й дадем време.

— Трябва да й се даде цел, Льоня. Гмурнахме в този свят, без да сме разбрали оня, който остана зад гърба ни. Не се научихме да живеем в единия свят, а създадохме друг. И не знаем накъде да вървим. Към какво да се стремим.

— Целта ще се появи — казвам без особена убеденост. — Все пак, дай на дълбината време… позволи й да се осъзнае.

— А може би тя вече се е осъзнала? — насмешливо казва Вики. — Оживяла е. Като във фантазиите на хората, които никога не са били в нея? Може би сред нас се разхождат хора, които ги няма в реалния живот? Отражения на празнотата. Може би ти или аз изобщо не съществуваме? И всичките ни представи за реалността са фантазии на оживялата мрежа?

Изведнъж ме хваща страх.

Не, не съм склонен да мисля, че в действителност ме няма.

И за Вики съм почти спокоен.

Но ми се струва, че познавам кандидат за „отражение на празнотата“.

А Вики продължава, сякаш си е поставила за цел да ме подлуди.

— Представи си какво би могло да стане. Стотици хиляди, а може би вече милион компютри са включени постоянно в мрежата. Потоци информация се носят между континентите, настаняват се по хостовете и рутърите, утаяват се в паметта на машините. Несъществуващите пространства живеят по свои закони, променят се. Падат листа от дърветата, нашите стъпки оставят следи, гласовете ни отприщват лавини. Информацията се дублира, обърква се, смесва се. Програмите са послушни, те създават отливки, обвивки, но кой знае кога точно обвивката ще се запълни с истински разум?

— Всеки хакер, който те чуе, ще умре от смях — казвам сковано.

— Не съм хакер. Просто наблюдавам какво се случва наоколо. И си мисля какво би видял човек, дошъл от никъде и появил се в Дийптаун с твърдата убеденост, че е истински и жив? Маниерничещи позьори? Хора, които се лутат из „Лабиринта“ и с радост се избиват помежду си? Психопати, развличащи се в бардаците? Тук има всичко, което съществува и в реалността. Слънце и небе, планини и море, градове и дворци. Пространства в пространствата, смесване на времената и народите, на достойнствата и пороците. Всичко! Всичко и нищо. А на нас ни трябва само онова, което е отвратително в реалния живот. Смърт, кръв, фалшива красота и присвоена чужда мъдрост. Така че какво ще си помисли дълбината за хората, ако се научи да мисли?

Аз мълча. Спомням си Неудачника, който убива чудовищата с пистолет, но никога не стреля в геймъри. Който не казва името и адреса си. Който вече две денонощия кисне във виртуалността — но езикът му не се заплита от жажда и краката му не се подкосяват. Който не разбира, че бягащото от мутантите дете е само стотина килобайтова програма на сървъра на трийсет и трето ниво.

Спомням си думите на Човека Без Лице — „Сега нещо се промени“. Та това си беше директно подсказване — заедно със споменаването на Невидимия Бос и Изгубения Пойнт. Случило се е нещо, което няма аналози, освен във фолклора.

И ме побиват тръпки.

Не може да има случайност петнайсет пъти подред — дайвърите на „Лабиринта“ биха измъкнали Неудачника… ако самата мрежа не пречеше на това. Неудачника няма къде да бъде измъкнат от дълбината — той живее само в този свят. Той е прикован към „Лабиринта“, към света на изстрелите и предателствата, кръвта и руините. Той умира и оживява, без да разбира какво се случва с него.

— Вики… — шепна. — Вики, да не дава Господ…

— Какво? — тя ме поглежда и отстъпва крачка назад. — Какво ти става?

— Да не дава Господ да си права… — шепна аз. — А на мен ми се струва, че си права…

Тя ме хваща за ръката, стиска я, силно, почти до болка, крещи:

— За колко часа си настроил таймера? Къде живееш? Льоня, опомни се! Ти си жив, истински си! Говоря глупости, глупости!

Става ми смешно — Вики се е изплашила за мен.

— Добре съм — казвам аз. — Жив и истински съм. Нямам дийп-психоза. Но познавам човек, който не може да бъде жив.

Колкото и да е странно, Вики се успокоява. На нейно място бих се изплашил още повече.

— Аз също съм срещала такива… — отговаря.

Поклащам глава.

— Вики, познавам човек, който се държи като в твоята фантазия. Не различава реалността и виртуалността, не усеща границата между тях; не играе, а живее в дълбината.

Тя веднага се досеща:

— В „Лабиринта“?

— Да.

— Това се нарича загуба на чувството за реалност. Нервен срив и нищо повече.

— Виждал съм нервни сривове — казвам аз. — Това… това е друго.

— Льонка — Вики се усмихва. — Наприказвах глупости, а ти се изплаши… Знаеш, че аналогиите понякога са фалшиви.

Иска ми се да й разкажа всичко. За Човека Без Лице и за Неудачника. За случайностите, които са станали система. Но съм подписал договор, обещал съм да пазя конфиденциалност.

Освен това би ми се наложило да кажа, че съм дайвър.

А аз имам опит от подобни признания.

Досещам се за какво мислят момичетата, докато се целуват с дайвър. „Сега той ще излезе от дълбината, и лицето ми ще се превърне в маска от мънички квадратчета-пиксели. Той е свободен тук, а аз съм пленничка…“

Не искам Вики да си мисли такива неща. Не искам това да се изпречи като стена между нас.

— Права си… — прошепвам аз. Вики се сгушва в мен.

Стоим над стръмнината, целуваме се, реката реве долу в ниското, а вятърът роши косите ни. Самотен крясък на птица, секунден проблясък на слънцето в процеп между облаците, килим от листа под краката. Той е мек и тръпчиво ухае. Свалям роклята на Вики, а тя ми помага да се съблека. Целувам тялото й, устните ми докосват жива топлина, не съм в дълбината, дълбината е в мен, това наоколо е нашият свят, никога няма да си тръгна оттук, ще се изгубим в тези гори и ще намерим пътя към планините, които се виждат от нейния прозорец.

Вики шепне нещо, но аз не чувам думите й — ние сме прекалено дълбоко, ние сме извън всички пространства.

Сетне настъпва краткият миг, когато пространствата се сливат ведно.

Ние сме заедно — през разстоянията и неизвестността.

— Не си отивай от мен, Стрелецо — шепне Вики. — Само да си посмял да си тръгнеш…

— Няма да си тръгна — казвам аз. Притискаме се един към друг, вятърът се плъзга по кожата, мократа шума студенее на гърба ми. Гледам нагоре, но облаците се струпват, въртят се под мен, още миг — и ще падна в небето, ще се изгубя сред реалностите като Неудачника…

— Кой си ти, Льоня?

Не мога да й отговоря. Отново привличам Вики към себе си и устните ни се сливат, като правят думите празни и излишни.

— Времето ми свършва — шепне Вики. — Ще трябва да излизам… ето сега…

Разбирам. Прегръщам я още по-силно, сякаш е по силите ми да спра хода на таймера на другия край на невидимата нишка, да задържа Вики в дълбината още минута, още миг…

— Ела — Вики високо вдига глава и се надига над мен на лакти. — Ела днес, ще те чакам.

Кимвам, посягам към нея, но е вече късно.

Тялото й избледнява и угасва, разпръсква се на облак от люляково лилави искри, роклята на земята се стопява, сякаш е шепа сняг. Миг — и оставам самичък под небето, което ме моли да падна в него, да се изгубя в облачната мъглявина, да стана поредния човек, който не различава границата между световете.

И Вики ще бъде с мен винаги, ние ще станем еднакви и никога повече няма да ми се налага да отговарям с целувки на въпросите й…

Клатя глава, с все сила се притискам към спаружените листа.

Случва се. Всеки дайвър е изпитал онзи миг, в който ти се иска да станеш като всички останали…

Трябва да бягам…

Дълбина-дълбина, не съм твой… пусни ме, дълбина!

Екранчета пред очите, студен полъх от климатичната инсталация.

— Похапна ли си? — попитах дълбината. — Услади ти се, а? Не те ли болят зъбките?

Дълбината мълчеше. Нямаше какво да отговори. Отново беше загубила.

Светът сякаш се разчупи на две половини. На онази, в която беше любовта, и на онази, в която се търкалях по пода и прегръщах празнотата. Проклето да е това раздвоение, след което се чувстваш пълен идиот.

Смъкнах шлема. Тялото ми беше изтръпнало, разнебитено. Да можех да се наспя. Протегнах се, и изтръгнах кабела на костюма от порта.

— Проблеми в периферията! — изплашено каза „Windows-Home“. — Льоня, провери връзките на виртуалния костюм.

— Пауза — казах аз. Изпънах рамене, изправих се.

Трябва да изпера костюма.

Отидох в банята, разсъблякох се, влязох под душа. Постоях половин минута, подложил лице под жилавите струи вода. После вдигнах костюма от пода, взех сапуна за пране и се захванах за работа.

Така обикновено се съсипват скъпите вещи — от мързел… или от срам да ги дадеш на химическо чистене.

След като много добре изпрах костюма, аз го сложих на закачалка, която провесих на куката над ваната. Потекоха струи вода. Изстискването на тъкан с вградени в нея стотици кабели, датчици и симулатори на налягане е още по-голямо безумие от прането. Добре, ще се доверим на реномето на фирмата „Филипс“. Може би те са взели под внимание дори руското нехайство.

Старият ми виртуален костюм — китайски, но достатъчно приличен, се търкаляше в шкафа. Все се канех да го продам, но не ми оставаше време да пусна обява в мрежата. Сега се радвах, че не съм го направил.

След като намъкнах шаренкия трикотаж, се разходих из стаята. Нищо. Леко ми е омалял, но става. Люлеейки в такт кабела за захранването, аз даже си заподсвирках някаква мелодия.

Вики говореше щуротии. Тя наистина си фантазираше, а аз бях изгубил своята критичност. Мрежата — това са просто стотици хиляди компютри, закачени за телефонните линии. Виртуалността е шантава измислица на съзнанието.

Не е възможен електронен разум на базата на пентиуми и „четворки“.

Това ще ви го обясни всеки компютърджия… ако не го домързи да оспорва тази очевидна глупост.

Мушнах кабела на костюма в порта и „Windows-Home“ радостно съобщи:

— Открито е ново периферно оборудване. Да го инсталирам ли?

— Да.

Основният ми костюм ще съхне три дни. Нека „Windows-Home“ инсталира стария костюм както трябва.

— Датчици за движение… тестът е успешен… симулатори на налягане… тестът е успешен… разход на енергия… тестът е успешен… ограничение на критическите натоварвания… тестът е неуспешен! Внимание, този модел виртуален костюм не се вмества в пределно допустимите параметри на безопасност! Възможен е дискомфорт при виртуални контакти! Не се препоръчва…

— Продължи инсталирането — заповядвам аз. Всички китайски костюми страдат от тоя недостатък — непоправим от гледна точка на западноевропейците и американците. Ако във виртуалността ме смаже бетонна плоча, костюмът може да реагира прекалено енергично и да остави синини по тялото ми.

Честно казано, това не ме тревожи особено.

— Тестването е приключено. Препоръчва се прекъсване на инсталирането на оборудването.

— Оборудването да се приеме — казах аз и нахлузих шлема си.

— Сериозно ли? — попита „Windows-Home“.

— Да.

— Оборудването е инсталирано — със скръбен глас се съгласи програмата.

deep

[Enter]

Вятърът се е усилил. Настръхвам и отстъпвам назад от стръмнината. Главата ми е мокра и не е много уютно да стоя тук.

Особено самичък.

Вземам термоса, наливам си глинтвайн. Две-три глътки, просто колкото да се стопля. Пак ще идваме тук, заедно с Вики. Много се надявам, че й е било хубаво. Във виртуалността няма чак толкова места, които ми харесват безусловно.

— Доскоро — казвам на реката, на вятъра, на есенната гора. Тръгвам към изхода.

Ако се поразходя до „Лабиринта“ пеша, поне ще убия времето, което ми остава.

А дайвърите ще приключат с опитите си да спасят Неудачника.

Не знам защо съм сигурен, че нищо няма да постигнат.