Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (7)

110

Маниака живее на Василиевски остров. Изкачих се на петия етаж запъхтян — когато е строена тази сграда, асансьорите са били нещо ново — и позвъних на вратата. Едно, две, три… пауза. Едно-две. Дори Маниака да е в дълбината, свързаният с всички кабели в жилището компютър ще се подчини на кодовото позвъняване и ще го изведе от виртуалността.

От вътрешността на апартамента се чуха стъпки. Бързо затулих шпионката с пръст.

— Кой е? — мрачно попита Маниака.

— Да сте поръчвали рекет?

Пауза. Явно Маниака току-що е излязъл от дълбината и не е настроен на вълна хумор.

— Кой е?

— Аз съм, мамка му! — казах и отместих пръста си.

Бравите задрънчаха и Маниака ми отвори. Влязох. Оказа се, че е в облечен на голо виртуален костюм и с пушка-помпа в ръка. Оръжието беше огромно, с него мършавия и тесен в раменете хакер приличаше на дете, което си играе на война. Успях да кажа само:

— Егати.

— Да… тършувах из компа на един тип… едва се отървах — Маниака беше кратък. След като затвори вратата, погледна тубата и със съчувствие попита: — Закъсал си, а?

— Не, не съвсем.

— Имам две-три бутилки „Балтика“…

— Тук има „Гинес“ — гордо обявих аз. Маниака замислено погледна тубата. Подхвърли:

— Извратеняк…

Последвах го в подредената малка кухня и предпазливо попитах:

— А къде е… твоята?

— При техните.

— Да не сте се скарали?

— Защо пък да сме се скарали? — възмути се Маниака. — Щом жената я няма — веднага сме се били скарали. Просто реши да погостува при мамчето си… е, леко се сдърпахме.

— И защо?

— Ами… минах на червено…

Кимнах. Не е лесно да живееш в дълбината и да си женен.

Ама може ли, по дяволите, да се брои за изневяра отбиването във виртуален бардак? Нали там всичко е измислено!

И въпреки това маниашката съпруга се била засегнала…

Седнахме на масата, Маниака се порови в хладилника и извади пакет кренвирши, парче кашкавал, после домъкна от стаята си две огромни глинени чаши за вино. Тържествено ги напълних с бира.

— Няма лъжа, „Гинес“ е… — призна Маниака, докато изписваше с пръст буквата „М“ върху гъстата пяна. — Глей ти…

— За любовта, Шурка!

— Ъхъ — мрачно каза Маниака. Пресуши чашата, изпъшка. — Да. Любовта. Мамка му, дяволът ме вкара в белята! Трябваше да се отърва от опашката си — лепнаха ми се двама ламери… Реших да надникна в „Ягодовата поляна“

— От какъв зор?

— А ти не си ли в час колко са яки охранителните системи на виртуалните бардаци? — изуми се Маниака. — Нали там постоянно клечат сенатори, депутати, бизнесмени… разни богаташи. Отрязваш като с нож пътя на преследвачите.

Поклатих глава. Не знаех. Срам ме е да си призная, но никога не съм се отбивал в тези заведения…

— Ами, реших да изчакам половин час — продължи да разказва Маниака. — Нали не става да стърчиш там сам, като някакъв глупак! Поканих една девойка… седяхме, пихме бира… „Гинес“! — в пристъп на откровение си призна той. — Е, и… някак от само себе си… а в най-интересния момент — фрас! Яко шамаросване! Момичето ме целува, а мен ме боли. После извънпрограмен изход от дълбината… Галка беше изскубнала кабела на шлема от порта.

Наля си още бира. Аз кимнах със съчувствие. Извънпрограмният изход е неприятно нещо.

За недайвър.

— Ще й мине — казах. — Да не е за първи път?

— Тя каза — за последен — мрачно съобщи Маниака. — От година не бях стъпвал в тия бардаци. Дори гащеризонът ми е без секс стимулатор!

— А моят е със — казах. — Само че не ходя по бардаци.

— И напразно. Ходи, докато си млад…

В действителност Маниака е с две години по-млад от мен. Но той е печен хакер, а аз съм обикновен „чайник“. Освен това е женен, при това повторно.

— Добре де, споко. Утре ще се сдобрите.

— Ще се сдобрим — съгласи се Маниака — Но поне днес трябва да разпусна…

Спогледахме се със съучастнически усмивки и отпихме от бирите си.

— Купи на Галка женски гащеризон — предложих. — Замъкни я в дълбината… и ноу проблем!

— Само това оставаше — промърмори Маниака, очевидно притеснен. — Виждал ли си мацки, които са опитали виртуален секс? Нали психиката им… става друга. После никой нормален мъжкар не ги задоволява.

Кимнах, макар че нямах ясна представа какво е жена, луднала по виртуален секс. Мъжете си представях. Мнозина бяха изкрейзили заради това, така че не бързах да опитам. Експериментите със закопнели за авантюри девойки са едно, а с професионалистки от виртуални публични домове си е нещо друго.

— Да пием за здравето — предложих аз.

Пихме и напълнихме чашите за трети път. Тубата се преполови, стана ни по-гот на душите.

— За възел пет-нула-осемдесет и три-двеста и седем… — каза Маниака. — За старото „Фидо“…

Пихме мълчаливо, без да се чукаме. Като за умрелите.

— Нали всичко се променя, Шурка — тихо казах аз. — Имаше „мрежа на приятелите“, лафче за всичко на света, завист към „Интернет“, псуване на „Майкрософт“. А сега няма нито „Интернет“, нито „Фидонет“. Остана само виртуалността. А най-удобната програма за нея са „прозорчетата“.

— Те са халтура — упорито заяви Маниака. — Ти да не би още да юзваш „Windows-Home“?

— Да.

— Може и да си прав — тъжно каза Маниака. — Приятно гласче, съвети относно количеството „мозък“ и качеството на желязото… пфу! Няма нужда да мислиш, мърдаш стрелката по екрана и гледаш картинки!

— А ти все с полуоската ли си играеш?

— Защо да си играя? — възмути се Маниака. — OS/2 е най-добрата операционна система, ако не броим „Юникс“! Онзи ден инсталирах новата версия, програмата е бомба!

— Като се отбия при тебе, все това слушам — казах. — „Инсталирах… новата версия… три дни се трепах с нея…“. А аз от две години съм с „Windows-Home“.

— Всеки с късмета си — призна Маниака. И неочаквано попита: — Слушай, Льоня, а как успя да се вмъкнеш в Ал-Кабар през твоите „прозорчета“?

Отместих поглед.

— Из мрежата плъзна слух, че двама дайвъри са прекарали Ал-Кабар — с подмазвачески тон каза Маниака.

Направих последен опит да отбия топката:

— Защо двама? Един дайвър… и един помощник.

Маниака тихо се засмя.

— Не ме прави на ламер, Льоня. Инак такава честитка ще получиш по пощата, че пак ще се наложи да си преинсталираш целия софт… Дайвърите не взимат обикновени хора за помощници.

Мълчах и го гледах.

— Ясно — каза той. — Какво пък, за успеха. За богатите глупаци и умните хакери.

Чукнахме се.

— Какво имаше там, Льонка?

— Лекарство срещу хрема.

— Сериозно? Яко…

Изядохме по две-три парчета кренвирш, а аз тъжно си мислех, че моята анонимност все пак се е пропукала. Вчера се опитаха да ме хванат три пъти.

А днес просто ме изчислиха.

— Льоня, аз не познавам нито един дайвър — каза Маниака. — И нямам намерение да ги излавям. Нямам никакви комплекси… особено по отношение на приятелите.

— Благодаря — казах.

— Знаеш ли… имам само един въпрос.

На хакерите винаги им се намира по един въпрос. Мислят си, че са способни да попитат нещо такова, след което всички тайни на дайвърите ще бъдат разкрити.

— Е?

— Какво прави един дайвър, когато реши да излезе от виртуалността? Дали просто си помисля: искам, значи, да се озова в реалния свят? Или какво?

— Чувал съм, че един дайвър… — отместих поглед — в този момент промърморва някаква глупава фраза.

— Каква?

— Дълбина-дълбина, не съм твой.

— И това е всичко?

— Понякога добавя: „Пусни ме, дълбина“.

— И това е всичко? — омърлушено пита Маниака.

— Да.

— Колко просто било…

Маниака порови из джобовете си, извади пакет „Лъки Страйк“, запали. С лека обида каза:

— Преди беше лесно. Има хакери, има честни чайници, има ламери. Първите могат всичко. Вторите се учат. Третите са глупаци, с тях не е грях и да се поизгавриш. Ето ти… беше си чайник и такъв си остана!

— Да — съгласих се.

— Но ето че се появи дълбината… изглеждаше, че се сбъдват всичките ни мечти.

Маниака горчиво се засмя.

— А в действителност — ядец. Аз, суперхакерът — предизвикателно заяви той — във виртуалността съм един от милионите! Е, може би съм по-светнат. Все пак имам опит! Но въпреки това… такива неща стават понякога, че…

Замълча, повъртя кренвирша в ръце. После съобщи:

— Тия дни изядох една мишка.

— Какво?!

— Мишка. Компютърна. Е, не самата мишка, тя е твърда… сдъвках кабела.

— Защо? — тъпо попитах аз.

— Случайно. Бях в дълбината. Седяхме с момчетата в „Дъгата“, пиехме бира с пушена рибка… Ами, моята рибка свърши, взех си от чинията на Макс…

— Нали Макс не пие бира!

— Ами той пи „Фиеста“.

— С пушена риба?!

— За да не се цепи от колектива… — Маниака въздъхна. — Изглежда е трябвало далеч да се пресегна… и съм се мръднал рязко в реалността. Излязох — гледам, кабелът на мишката е прехапан! И като че ли е малко по-къс…

— Коремът как е?

— Засега не ме боли…

Напълнихме чашите си. Маниака продължи:

— А „Лабиринта на Смъртта“ знаеш ли го?

— Да — аз тутакси изтрезнях.

— Наскоро реших да се разсея, отбих се право на седемнайсето ниво. Там сега са направили мазало! Не играчка, а плачка… общо взето, затънах.

— Тоест?

— Не успях да премина в следващото ниво. А без това не ти излиза менюто за изход.

— И какво стана?

— Клечах ден и половина вътре — озлобено каза Маниака. — Събрахме се цяла компания… Всеки го застреляха по десетина пъти, после просто се барикадирахме, стояхме в едно мазе, пяхме песни, гърмяхме по изродите, които ни нападаха… докато не ни се задействаха таймерите.

— Трийсет и шест часа ли ти е времето за непрекъснат престой в дълбината?

— Сега е двайсет и четири часа.

— А Галка?

— Ами… тя беше при тъщата… Льонка, а твоя таван за престой колко е?

— Махнах лимита — признах си аз.

— Ясно… дайвър… — Шурка се засмя насила… — По дяволите! Никога не съм вярвал във вас напълно, макар че подозирах!

— Мене ли?

— Разбира се! За чий са му на един чайник бойни вируси и противоотрови?

Понатъжих се. Нещо в отношенията ни се беше променило. И то прекалено рязко. Може би с времето ще отзвучи…

— Въпреки всичко съм си гола вода, Шурка — мога само да излизам от виртуалността. За мене всяка една програма е куп безсмислени символи и стартиращо файлче.

Маниака кимна.

— Разбирам. Но кажи — би ли си сменил мястото с мен? Кое е по-интересно — да създаваш дълбината, или да властваш над нея?

Мълчах.

— Наливай… — каза Маниака с въздишка.