Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (30)

111

Вики прави кафе и дори Неудачника се оживява. Седим на масата, в малката каничка има прясна сметана, в захарницата — хълмче бял пясък, пълната бутилка „Ахтамар“ чака реда си. Впрочем, Вики веднага налива коняка в чашите.

— За успеха ти, Льоня — казва тя.

— Такива успехи нямат голяма стойност — отговарям аз.

— Защо?

— Общомрежово издирване.

— И какво от това?

— Ще ми се наложи да изляза. Този образ е разкрит, а Стрелеца са го виждали тук.

— Кой? — Вики сякаш не разбира колко е напечено положението. — Моите момичетата ли?

— Поне те със сигурност.

— Те няма да кажат на никого. Или си мислиш, че виртуалните проститутки съчувстват на силните на деня? Да ти кажа, всичките сме ги виждали какво представляват без гащи… и директорите на корпорации, и президентите на фирми. Хората, които обичат да бият жената с камшик, преди да преспят с нея, не будят съчувствие.

— Говориш така, сякаш всичките са извратеняци.

— Не, разбира се — Вики се усмихва. — Но се запомнят точно тези гости. Нито едно от нашите момичета няма да натопи Стрелеца. Още повече, че ти не си правил оргии и не те е било гнус да седнеш на една маса с нас.

— Защо си толкова сигурна?

— Льоня, целият ни персонал е от Русия, Украйна, Беларус, Казахстан. Как мислиш, процъфтява ли в тези държави любовта към правителството и едрия бизнес?

— Не съм забелязвал такива извращения.

— Точно това имах предвид. Да пием за успеха ти.

Отпиваме от коняка си, Неудачника следва примера ни. Лицето му е невъзмутимо, сякаш е дръпнал глътка чай.

— А Каскетчо? — сещам се аз. — Виж, той сто на сто ме е запомнил!

— Не е от тази порода. Ярко изразен асоциален тип… Няма да тръгне да доносничи.

— Стори ми се, че е способен на много неща.

Вики барабани с пръсти по масата.

— Льоня… Каскетчо винаги взема червения албум. Това е особена група, където е разрешено всичко. Не просто вериги, камшици и дребните удоволствия на садиста, а всички видове зверства. Убийства, разчленяване… може ли да не продължавам?

— Имай тази добрина.

— Та така, Каскетчо не се занимава с подобни неща. Той идва при нас да общува… да разговаря.

— И с това е подлудил всички служителки?

— Льоня, когато един солиден чичко си поръча червения албум, заведе момичето в подземието, където крещи, че е вампир и се впива със зъби в гърлото й, това е гадно и гнусно, но разбираемо. Това просто е болест. Когато с нищо незабележим юноша седне пред момичето и започне да води разговори за душата… когато харчи пари, за да й докаже за един-два часа, че е мръсница и жалка твар, недостойна да живее на тази Земя… Това е още по-страшно, повярвай ми.

— Защо? — неочаквано се включва в разговора Неудачника.

— Защото това е проклятие. Правото да съдиш и заповядваш. Правото да владееш истината. Лесно е да проумееш какво представлява глупакът или звярът. Много по-трудно е с онзи, който се смята за свръхчовек. Умен, чист и непорочен. Генерали, борещи се за мир, управници, анатемосващи корупцията, извратени типове, осъждащи порнографията — господи, малко ли сме ги виждали тук? Може би над хората тегне такава прокоба? Обещават ли ти ред, очаквай хаос, пазят ли живота ти, дебне те смърт, а когато бранят морала — хората се превръщат в зверове. Достатъчно е само да кажеш — аз съм по-извисен, по-чист, по-добър — и веднага идва разплатата. Само тези, които не обещават чудеса и не се издигат на пиедестал, носят добро на света.

Усещам, че здраво ще се сдърпат. Бързо се намесвам:

— Стоп! Вики, хайде стига дискусии за доброто и злото! Така можем да изкараме и праведниците, че са убийци и крадци!

— Ти самият си крадец — отбелязва Вики.

— Аз помагам да се разпространява информацията.

— А джебчията учи хората на бдителност. Само че има ли нужда от подобни уроци многодетната майка, на която са свили портмонето със заплатата?

Имам милион възражения. Мога да обясня, че кражбата на чужди файлове не е основното в работата на дайвърите. Един хакер, без да влиза във виртуалността, може да се справи много по-успешно с тази задача. И има разлика между кражба и копиране на информацията — аз не оставям зад гърба си празни компютри. Какво го интересува човечеството кой пръв ще пусне на пазара нов вид шампоан или лекарство против настинка?

Но не искам да споря с Вики.

— Извинявай. — Тя докосва ръката ми. — Не съм права.

— Защо пък? Натри ми носа напълно заслужено…

— Извинявай… Разбираш ли, Неудачник, ние попаднахме в чисто информационен свят. Свят, в който всичко е позволено. Може да се стреля, да се развратничи, да се хулиганства. Няма подготвени закони, а най-важното — не е подготвена и човешката психика. На практика в дълбината няма наказания — дори да те отлъчат от мрежата, имаш право да влезеш под друго име. Можеш да си докараш ядове, ако крадеш информация, но и тук нормите за забрана са мизерни. Опитай да докажеш на дванайсетте съдебни заседатели, че именно мистър Джон Смит е свил новата игра от сървъра на „Microprose“ и я е предал на Ваня Петров, който пък с помощта на Ван Хо пиратски я е пуснал на пазара. Свят на недоказуеми престъпления и мнима смърт. Само болката в душите ни остава истинска — но кой ще измери болката, плъзнала се по кабелите и стиснала сърцето ти? Нищо не ни е останало, освен морала. Смешен, остарял морал. И се оказа, че е много по-удобно да си негодник или праведник, отколкото човек… просто човек, истински човек.

— А какво е това човек? — казва Неудачника. — Просто човек, истински човек?

— Бих ти обяснил — отговарям. — Ако бях Бог. Спрете се, а?

— Ама на мен наистина ми е интересно — Неудачника продължава да говори със спокоен, даже равнодушен глас, но в очите му припламва любопитство.

— Ти си човек.

— Защо?

Наистина, защо? Та нали бях готов да го нароча, че е само хитра програмка. Обърквам се, но Вики също ме гледа в очакване на отговор и аз казвам:

— Не знам. Ти не стреляш по хора в „Лабиринта“, спасяваш несъществуващо дете. Но това са пълни щуротии… Цитираш Карол в оригинал, но нали човекът не е запас от назубрени знания… Вече трето денонощие си в дълбината, и нищо — държиш се…

Вики поглежда Неудачника смаяно.

— И не е ясно как си влязъл в дълбината… само че това надали показва, че си човек, а тъкмо обратното…

Той чака търпеливо.

— Знаеш ли, това сигурно е вътре в нас — казвам неочаквано за мен самия. — Лично аз те смятам за човек… защото бих искал да ми станеш приятел.

Неудачника май се обърква.

— Тук, в дълбината, всички сме с маски. Може така да е и по-добре, по-истинско. Не знам. Когато излезеш в реалния свят, можеш да се окажеш адски неприятен тип. Но тук и сега те смятам за човек. И нямам никакви обяснения защо.

— Може би тогава е по-добре, че не мога да изляза в реалността? — пита Неудачника. Поглежда към Вики, усмихва се смутено. — Аз наистина не съм човек.

Дойдохме си на думата.

Безумие, част втора.

Вики разглежда Неудачника и се усмихва, а аз усещам хладен повей в сърцето си.

— Вики… той не лъже. Той никога не лъже — казвам аз и ставам. — Ако не иска да отговаря, просто си мълчи… — Хващам я за ръката и я дръпвам от масата. Неудачника ни наблюдава тъжно и спокойно.

— Шегуваш ли се? — Вики въпросително кимва на Неудачника.

— Не.

— Той не умее да се шегува — потвърждавам аз. — Не можеш да излезеш от дълбината, нали?

— Не мога.

— Човек ли си?

— Не.

— Тогава кой си?

Мълчание.

— Виждаш ли? — почти изкрещявам аз. — Той не отговаря!

— Преди минута ме нарече човек — казва Неудачника. — Дори допълни, че искаш да станем приятели. Истина ли беше това?

Мой ред е да си замълча.

— Ти каза, че истината е тук и сега — продължава той. — В дълбината всеки може да бъде себе си, без грим. Само душа… ако има вяра в душата.

— Да — казвам аз. — Да! Не лъжех!

— Тогава от какво си изплашен? От моето признание?

Кимвам. Вики се притиска към мен и аз усещам как потреперва.

Не очаквах, че тя чак толкова ще се уплаши.

— Защо не го каза по-рано? — изкрещявам аз.

— Казах ти достатъчно, Леонид.

В този момент Вики започва да се смее неудържимо.

— Вие сте полудели, и двамата! Не си човек, така ли? — тя се отскубва от мен, приближава се до Неудачника, хваща го за ръката. — Отговори!

— Какво влагаш в понятието човек?

— Двуного без пера!

— Не съм човек.

Кошмарът продължава. Неудачника играе своите си игри, Вики е объркана, а аз вече не знам как да разкъсам веригата от недомлъвки и загадки.

Компютърният разум е невъзможен! Рано е, прекалено е рано да се появи. Но не е по силите ми да сметна думите на Неудачника за лъжа!

Спасението идва с телефонния звън, който разкъсва тишината.

Вики се отдръпва от Неудачника, отваря вратичката на бюфета, протяга ръка. Там сред малки и големи кутии и пакети се търкаля радиотелефон.

— Да? — произнася тя, без да откъсва поглед от Неудачника.

Гласът в слушалката е силен и уверен, той достига до мен и аз веднага го разпознавам.

— Дайте ми Стрелеца.

— Кого? — много искрено се смайва Вики.

— Стрелеца. Кажете му, че Човека Без Лице иска да си поговори с него.

Правя крачка напред и вземам слушалката от ръката й.

— Казвай.

— Първо, искам да ви поздравя, Стрелец. Второ — предлагам да излезете.

— Няма начин — отговарям кратко аз.

— Стрелец, нямаме време за игрички. Аз съм пред главния вход. Но този път съм изпреварил конкурентите само с две-три минути. В Ал-Кабар са проследили маршрута ви. Излизайте.

— И какво следва?

— Вие ще получите обещаната награда, а аз — Неудачника.

Гласът в слушалката звучи силно, прекалено силно. Поглеждам към русолявия тип, който не се смята за човек. И към мръщещата се Вики.

— Мисля, че той не иска да дойде с вас — отговарям аз. — Извинявайте.

— Стрелец, имахме договор…

— Не съм обещавал да ви давам човека. От „Лабиринта“ го изведох, останалото си е наша работа.

— С много голяма тежест се нагърбваш, дайвър.

— Все някой трябва да взема решения.

— Какво пък, ти решаваш.

Гласът изчезва. А след секунда подът потреперва, подмята ни към тавана, сглобените от греди стени скърцат и се огъват. Върху мен пада картината с водопада — и ромоленето на водата до ухото ми ме кара да дойда на себе си.

Надигам се и запълзявам по надипления под. Това не е земетресение. Разрушават стените на бордея. Разбиват защитата, наивно превъзнасяна от Компютърния Маг.

Между другото, ако още не са нахлули в хижата, значи защитата не е чак толкова лоша.

— Вики!

Помагам й да се изправи. Лицето й е окървавено, единият ръкав на пуловера й е разкъсан.

— Мръсници… — шепне тя.

Само Неудачника не е паднал — той стои, долепен до стената с разперени ръце, за да запази равновесие.

— Ще изляза от сгра… — започва той, но грохотът на следващия взрив прекъсва думите му. — Това е неизбежно…

— Искаш се предадеш ли?

— Не, но…

— Тогава мирувай! — Леко разтърсвам Вики за раменете. — Има ли въже в стаята?

Тя объркано клати глава.

— Трябва ми въже!

Вики мести поглед върху прозореца. Разбрала е.

— Може да се скочи…

— Седем и половина метра, ще се пребием!

За щастие тя не обръща внимание на точната цифра, иначе щеше да вдигне скандал, на който не му е времето сега. Жените са изваяни от друга глина.

— На третия етаж… — започва тя, но в този момент вратата се отваря широко. Изтръгвам от кръста си колана, който с шумолене се превръща в бич. Но под касата не стои Човека Без Лице, нито някой негов наемник. Там се клатушка Компютърния Маг, балансирайки благодарение на крилатите си чехли. Коридорът зад гърба му е обгърнат от разноцветни блещукания, от взривове светлина и когато поглеждам към тази карнавална мъгла ми става нещо — движенията ми се забавят, губят точност…

— О, деветохиляден Warlock! — радостно изкрещява Мага при вида на бича в ръката ми. Доплува в стаята, затръшвайки вратата след себе си, и неочакваното забавяне на движенията ми преминава. — Вики, къде е Мадам?

— Аз я замествам!

— Атакуват бордейчето! — продължава да се весели Мага. — Помляха първия етаж, отиде на майната си. Включи се пречилката, но те продължават да напират.

Той долита при мен, хваща ме за ръкава и възбудено пита:

— Видя ли каква илюминация? Толкова излишна информация се бълва към модемите им, че всеки компютър би се задавил! Е, освен добрите… Та къде е Мадам, Вики?

— Ще устоим ли? — пита тя.

— Майтапиш ли се? Не. Работят много яки специалисти. Но нищо, всичко се записва, такова оплакване ще изпратим, че ще им се разкаже играта! Къде е Мадам, няма да стартирам активните системи без нейна заповед!

Тялото на Вики затрептява, разширява се в гърдите и бедрата, лицето се топи като восък. Ето как изглежда отстрани дайвър, който е изплувал от дълбината и сменя тялото си…

— Стартирай всичко, което имаме — командва Мадам.

— Ох! Леле! — Мага широко разтваря очи в изблик на театрално учудване. Интересно дали може да спре да маниерничи? — Знаех си, знаех си аз!

Впрочем, ръцете му не играят театър — те изваждат от джоба малък пулт и започват да набират някакви команди.

— Само че все едно няма да устоим, Мадам Вики!

— Трябва да се измъкнем, Маг!

— Мадам! — Мага притиска ръка към сърцето си. — Аз не мога да помогна ей така, отведнъж. Тук трябва дайвър!

— Дайвърите нямат нищо общо — аз махвам с ръка към прозореца. — Трябва ни въже!

— За да се обесите? — кикоти се Мага. Свива крака, пада на пода и понечва да свали чехлите си, без да спира да бърбори: — На третия етаж, егати майтапа, оня тъпанар, дето си пада по шведските тройки, оня де, дето си трае кой е, така се уплаши, че скочи от прозореца! Цопна в басейна, започна да се дави и да крещи, че не можел да плува и че бил депутат от Държавната дума, та трябвало да го спасяват…

Той ми мята чехлите си.

— Дръж! Няма ограничение на мощността, и тримата ще се спуснете. Мадам, а ти защо не ми каза, че Вики е твоя маска, знаеш, че не съм клюкар, щях да си трая!

Обувам чехлите. Крилцата възбудено потрепват и ме удрят през пръстите. Смешно е: за Мага Вики е маска на Мадам, за мен е тъкмо обратното.

— Леле, какви скандали ще има сега! А ти пък кой си, приятел?

Неудачника не отговаря. Може би и той се е шашнал като мен? Компютърния Маг прилича на многофункционална операционна система, която едновременно върши и палячовщини, и сериозна работа.

Аз не мога така.

— Благодаря — казвам аз и се опитвам да се изправя. Мага ме хваща за лакътя, придържа ме докато балансирам във въздуха, за да свикна. Усещането е направо шантаво, не е като да се придвижваш във въздуха с реактивната раница, която се използва на някои нива на „Лабиринта“.

— Като по стъпала — шепне Мага. — Сякаш вървиш нагоре-надолу по стълби.

— С колко време разполагаме, Маг? — Мадам делово оглежда хижата, слага на рамо чантичката на Вики, после започва да вади от шкафа кутии и пакети и със замах на баскетболистка ги хвърля през прозореца. Съмнявам се, че ще имаме време да ги съберем, но не споря.

— Само за прощална целувчица!

— Тогава ще я отложим за следващата ни среща. Маг, моля те, задръж ги колкото можеш. Забаламосай ги с приказки или нещо подобно!

— Ще опитам — неочаквано се притеснява Мага. — Ама… не знам, не умея…

— Вики, върни се в предишното си тяло — помолвам аз, като оглеждам мощните габарити на Мадам. Отивам при Неудачника — той все още е прилепен към стената.

— Все едно ми е кой си. Човек или програма. Приемам и едното, и другото!

Той мълчаливо ме гледа в очите.

— Не искам да те давам на тези изроди. Ще се опитам да те спася. Вярваш ли ми?

Неудачника мълчи.

— Все така искам да съм ти приятел — казвам аз. — Който и да си.

Той прави крачка към мен. Допълвам:

— Моля те… нека лишим тези мръсници от удоволствието да ни хванат.

Изглежда съм казал не каквото трябва.

— Добро — въпреки злото? — интересува се Неудачника.

— А как иначе? — неочаквано се намесва в разговора Мага. Той се е пльоснал в креслото с кръстосани крака и е станал неочаквано сериозен. — Ако няма някаква начална точка — всичко губи смисъла си.

Неудачника млъква и послушно отива с мен при прозореца. Вики — не Мадам, а именно Вики — вече се е качила на перваза и с особен израз на лицето гледа надолу.

— Да не те е страх от височината? — питам я със закъснение.

— Не се бавете, става ли? — крещи зад гърба ни Мага. Хвърлям поглед към него — пръстите му удрят по пулта и зад стената долита рев, сякаш там се засилва преди излитане „Боинг“. Ревът почти заглушава нечий вик. По дървената врата пробягват огнени езици.

— Ами ти, Маг?

Компютърният Маг се усмихва и изважда от джоба си някакво подобие на кокоше яйце.

— Аз имам това.

— Какво по-точно?

— Ще видите — обещава Мага.

Вики и Неудачника увисват на раменете ми толкова синхронно, че няма нужда от команди. Прекрачвам перваза и стъпвам върху въздуха.

Въздухът държи.

Вятърът ме удря в хълбока, реката шуми на стотина метра под мен. Вие ми се свят. Трябва да изляза, да се измъкна от дълбината.

Само че… не искам да видя лицето на Вики като квадратчета от разноцветни пиксели.

Първоначално възнамерявах да се спусна по склона, но сега разбирам, че е безсмислено. Пътечката е затрупана с морени… проклет земетръс!

Вървя напред и надолу. Над склона, над отвесната скала, над ревящата планинска река — към противоположния склон, гъсто обрасъл със зеленина.

— Даже със самолет ме е страх да летя… — шепне Вики. С мъка откъсвам поглед от ширналата се долу бездна и я поглеждам.

— Дръж се, миличко…

— Ти… изплува ли?

— Не!

Тя затваря очи за миг, после рязко вдига глава:

— Льоня, изплувай! Не се мъчи!

Аха. Ще има да чакаш.

Аз съм направен от друга глина!

— Успех, момчета! — крещи след нас Мага. Сигурно се е показал от прозореца.

— Момчета… — възмутено шепне Вики. — Всички мъже сте еднакви!

— А на тебе, Викче, хиляда и половина целувки! — продължава Мага.

Сега се радвам на бъбривостта му.

Остават ми още стотина метра.

Хвърлям поглед наляво — лицето на Неудачника е абсолютно спокойно. Гледа пропастта под нас с детско любопитство. Ето кой трябваше да обуе крилатите чехли.

Не знам защо Вики се самоподценяваше, когато възхваляваше Сигсгорд. Нейното пространство с нищо не отстъпва на неговото.

Може би дори е по-истинско.

В лицето ме удрят борови клони, пред очите ми прелита светлолилава шишарка. Колкото и да е странно, сега съм сигурен, че има такива.

Обикалям по спирала бора, като се спускам все по-ниско и по-ниско. Скалата, на която е кацнала малката хижа, остава от другата страна на пропастта. Мага вече го няма на прозореца.

— Льонка… — шепне Вики, когато до земята остава към метър и половина, и разперва ръце. Не биваше до го прави. Тя успява да скочи нормално, обаче ние с Неудачника изпадаме в неприятно положение. Килвам се наляво, чехлите трескаво ритат въздуха, но не могат да ни удържат.

Падаме един върху друг.

Не бяха ли прекалено много паданията днес? Още повече, че съм с китайския костюм, с неговите слаби ограничения на силата на ударите?

Смъквам чехлите, увиснали пред мен, надигам се, жадно вдишвам въздух и потривам натъртения си хълбок. Неудачника със стон се изправя в клекнало положение.

Вики ни гледа смутено.

— Боли ли ви, момчета?

— Не, всичко е наред! — измърморвам аз и помагам на Неудачника да се изправи. Над нас има гъста зелена завеса, на пет метра от пропастта сме. Бученето на водата заглушава шумоленето на окапалите иглички под краката ни. Колко е приятно да стъпиш на твърдата земя.

— Льоня…

— Да потегляме — прекъсвам я рязко. В края на краищата, много добре знам какво е страх от високото. Нали и аз не успях да премина по моста на Ал-Кабар в дълбината.

Измъкнахме се от бордея, което е най-важното. Вече не сме в пространството, атакувано от хората на Човека Без Лице. Заобикалят ни планините, създадени от Вики за лично ползване. Планините, където никога не е имало хора. Пространство в пространството, скрит свят, живеещ по свои закони. Единствената врата към него е хижата на склона…

От прозореца на хижата изригва гъст оранжево-черен пламък и дървените стени моментално лумват, обзети от опустошителен огън.

„Ще видите“ — каза Мага. И е прав, трудно е да не се види как действа файлът-бомба. Единственият проход до нормалната дълбина догаря пред очите ни.

— Надявам се, че ти си там… Човеко Без Лице — казвам аз.

— Какво ти беше обещал в замяна за Неудачника? — пита Вики.

Хвърлям кос поглед към обекта на пропадналата сделка и признавам:

— Медала за Всепозволеност.

— Какво?

— Наистина ли не си чувала за него? Дибенко е получил същия за това, че е създал дълбината. Право на всякакви действия във виртуалния свят.

Вики се усмихва.

— Това струва повече от парите — казвам аз. — Това е индулгенция за всички грехове…

— Излъгали са те, Льоня.

— Защо?

— Медалът за Всепозволеност е уникален тъкмо защото съществува в един-единствен екземпляр. Всяко създадено копие автоматично се смята за фалшификат и се унищожава. Знам го, защото… познавах един образ, който се опитваше да го изкопира.

Най-смешното е, че не изпитвам и грам учудване. Намигам на Неудачника и казвам:

— Ти наистина си важна птица. Щом дори Димка Дибенко е готов да даде за кожата ти най-ценното си съкровище.

Неудачника поклаща глава.

— Не, аз съм още по-важен.