Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

100

Навярно Вики е убедила Мадам да ми даде особен статут. Във всеки случай, когато влизам във фоайето, там вече седят трима мъже. И тримата рязко вдигат глави — в погледите им се чете смущение и уплаха. Те не се виждат помежду си, а двама от тях дори частично се пресичат в пространството, наподобявайки уродливи сиамски близнаци.

Тези двамата са снажни синеоки брюнети — със стандартни тела от комплекта на „Windows-Home“. Очевидно, избрани за маскировка. Третият е гладко избръснат мургав здравеняк. Общото между всичките е само погледът. На човек, уловен в момент, в който си изстисква пъпките.

Май сега се ползвам с правата на служител на бордея? Виждам едновременно всички клиенти, мога да влизам в служебните помещения?

— Привет! — поздравявам аз и вяло вдигам ръка. И тримата бързо кимват. Единият с престорено-небрежен вид оставя зеления албум, другият запраща на мястото му виолетовия.

Само бръснатият здравеняк упорито продължава да прелиства черния албум и с любопитство да разглежда снимките.

Стигам до охранителя. Той послушно разтваря вратата пред мен и аз излизам от фоайето и спестявам на посетителите душевните терзания.

Никой няма намерение да ме съпровожда, но аз помня пътя. Коридорът е празен, част от вратите са отворени, част — не. Зад едната врата долита кискане. Надниквам вътре и съзирам беседка, заобиколена от цъфнали сакури. На небето грее меко есенно слънце, в далечината се забелязва конусът на Фуджи. В беседката седят две момичета и пият чай. Когато ме виждат, безгрижно ми махват с ръце.

— Стрелец, привет! Искаш ли чай?

— Н-не — измънквам аз и бързо се отдалечавам. От една от другите врати изскача абсолютно гола девойка. Но не й личи да изпитва някакъв свян.

— Пък Вики е заета — казва тя. — Защо не поседиш при мен? Толкова е скууучно!

В думите й няма никакъв намек. И мисълта за секс я възбужда не повече от процеса вдишване-издишване. Но има нещо страшно в самата ситуация… в тези весели, дружелюбни, млади момичета…

Изведнъж разбирам за какво ми напомнят те.

За някаква стара фантастична книжка за веселата младеж, която се занимава с любимите си неща, прекарва дните и нощите на работното си място, и всички са дружелюбни, винаги готови да помогнат на приятелите си, неспособни да си кажат нито една лоша дума…

Това е като криво огледало, фалшиво отражение. Злото е навлякло дрехите на доброто — и, странна работа, те са се оказали по мярка!

— Благодаря, но все пак ще я изчакам в нейната стая! — отговарям аз с усмивка на отчаяние. — Благодаря!

Момичето прави тъжна муцунка и изчезва в стаята си. А аз продължавам нататък.

Докато не срещаме погледи с черното котенце от снимката.

— Мяу! — прошепвам едва чуто, като побутвам вратата. Котето отваря уста, тихичко измяуква в отговор и отново замира.

Планинската хижа е празна, само вятърът развява късите перденца на отворения прозорец. Облегнат с лакти върху перваза, дълго се взирам в планината.

Не, това е невероятно. Да направиш цял един свят, съвсем сам! И не за пари или за слава, не по поръчка — просто за себе си. Не за да се преселиш в него.

Само за да знаеш, че го има. Наблизо, зад прозореца. Искрящите снежни върхове, безкрайната синева на небето, камъните по склоновете, черният мъх под боровете, реещите се във въздуха птици и сновящите по дърветата катерички. Свят на тишина, чистота и покой. Свят, в който не е измислена думичката „мръсотия“.

Струва ми се, че Неудачника може би ще го хареса.

Много се надявам, че ще го хареса…

— Льоня?

Вики влиза безшумно и ме заварва неподготвен.

— Извинявай… не те ли предупредиха?

Тя поклаща глава.

— Прииска ми се да поседя при теб. За малко — неволно започвам да се оправдавам аз. — При теб… всичко ли е наред?

Вики кимва.

— Не си заслужава така често да се гмуркаш в дълбината — казвам аз, докато вървя към нея. — Поне похапна ли?

— Мъничко. Днес е пълно с клиенти.

Не извръща поглед. Свикнала е да смята това за бизнес.

Но при мен нещо не е наред. Усещам в гърдите си студена буца, ронлива и чуплива като сняг в студа. Поемам си въздух и казвам:

— Наистина ли трябва да работиш толкова много… Мадам?

Вики се приближава до прозореца. Пита, без да се обърне:

— Как разбра?

— Почувствах.

— Върви си, Леонид. Отивай си завинаги, става ли?

— Не.

— За какъв дявол си се лепнал за мен? — изкрещява тя, като се обръща. — За какво ти е приятелка-проститутка? Махай се! Всичко това ми харесва, ясно ли ти е? Да се чукам по сто пъти на ден, да сменям телата си, да командвам момичетата и да се правя, че съм една от тях! Ясно? Ясно ли ти е?

Просто стоя и чакам да се накрещи. После се приближавам и заставам до нея при прозореца.

Сега не трябва да говоря, нито пък да я докосвам. Опасно е да мълча, но нямам друг изход и чакам. И аз не знам какво.

Планините потреперват и подът под краката ни започва да се люлее. Вики изпищява и се хваща за перваза, аз я стискам за рамото и със свободната ръка се подпирам на стената. Земята се тресе. Снежните шапки се свличат сред облаци бял дим, протягат надолу пипалца от лавини. Край прозореца с грохот префучава огромна морена.

— Майчице… — шепне Вики и сяда на пода. По-скоро е възбудена, отколкото уплашена. — Наведи се, Льоня!

Падам до нея тъкмо навреме — в прозореца се блъсва мощен залп от каменни шрапнели.

— Пета степен! — крещи Вики. — Седма!

— Осма! — подкрепям я аз. Едва ли е виждала истинско земетресение, иначе нямаше да й е толкова весело.

Подът на хижата още се друса, но вече доста по-слабо, люлеенето преминава в краткотрайни конвулсии.

— Яко! — шепне Вики, като се изтяга на пода. Срещам погледа й, докосвам я с ръка по бузата. — Не ми се сърди, Льоня.

— Не се сърдя.

— Клиентите понякога… ме изкарват от кожата.

— Каскетчо ли? — спомням си аз.

— Точно той.

— Кой е той?

Вики повдига рамене.

— Не знам. Идва с най-различни тела и не разправя нищо за себе си. Само дето… — тя се усмихва — винаги носи каскет. Затова му излезе тоя прякор.

— Садист ли е?

— Вероятно. Само че в особен аспект.

Устните й беззвучно прошепват някаква ругатня.

— Вие да не приемате всякакви клиенти? Даже такива, от които ви иде да си биете главата в стената?

Вики мълчи.

— Мислех, че отсявате най-големите идиоти. Ако бяхте усетили по-рано какъв е Каскетчо…

— Не отсяваме никой.

— Това пък защо? Заради честта на фирмата? „Всякакви странности“, а?

— Можеш да го разбираш и така.

Земетресението като че ли свърши. Изправям се и поглеждам през прозореца. По склоновете все още се спускат лавини, рекичката в ниското е преградена от свлачището и бавно се разлива в търсене на ново корито.

— Утихна… — прошепвам аз, като неволно понижавам глас. Сякаш думите ми могат отново да пробудят стихията. — Вики, защо предизвика земетресение?

— Какво общо имам аз? Този свят живее свой живот. Аз вече не мога да го управлявам.

— Изобщо ли?

Вики ми мята кратък поглед, става, разглежда променения пейзаж.

— Абсолютно. Светът става истински само когато е свободен.

— Като човека.

— Разбира се.

— Толкова ли вярваш в свободата?

— В свободата не трябва да се вярва. Когато я има, ти сам го усещащ.

Навярно очаквах да каже точно тези думи.

— Вики, ако някой човек — добър човек, е заплашен от опасност… Ако може да изгуби свободата си завинаги… би ли се съгласила да му помогнеш?

— Да, бих се съгласила — отговаря тя спокойно. — Дори да не е чак толкова добър. Това е някакъв принцип, ако щеш.

— Трябва да скрия един човек.

Вики смешно започва да клати глава, така че косите се разпръсват по раменете й.

— За какво говориш, Льоня? Къде да го скриеш?

— Във виртуалността.

— Защо?

— Той не може да излезе.

— Имаш предвид онзи, от „Лабиринта“?

— Да.

— Льоня… — Вики ме хваща за ръката. — Отдавна ли си ходил в реалността?

— Преди половин час.

— Сигурно ли е? Ти самият нямаш ли нужда от помощ? Имам… — тя прехапва устни — един познат дайвър. Те наистина съществуват, това не са празни приказки!

Колко забавно…

— Искаш ли да го помоля да се срещне с теб?

— Вики…

Тя млъква.

Честно казано, не съм свикнал някой толкова да се грижи за мен. Това е моя специалност — да се притеснявам за хора, които са се изгубили във виртуалността.

— Ще ти помогна — казва Вики. — Но не си прав… струва ми се.

Сега не ми е до спорове.

— Благодаря. Сигурни ли са системите ви за безопасност?

— Напълно. Разбираш ли от тези неща?

Кимвам утвърдително. Естествено, не бих могъл да напиша защитна програма. Но толкова пъти ми се е налагало да ги разбивам, че вече мога да се смятам за експерт.

— Вземи поразпитай Мага.

— А той ще ми каже ли?

— На теб — не. Както и на мен, но виж на Мадам…

Вики прави пауза и ми хвърля такъв поглед, сякаш ме моли да изляза. Тръгвам към вратата, но ме спира възгласът й:

— Льоня… Недей. Искам да видиш.

Тя се доближава до стената и прокарва ръка по нея. Дъските се разтварят и се показва тясна врата.

Там, зад вратата, струи светлина. Студена синкава… мъртвешка светлина. Силуетът на Вики за секунда стои пред процепа, после изчезва вътре. И аз тръгвам след нея, колкото и да не ми се иска. Като хипнотизиран.

Барака. Или морга. Или музеят на Синята Брада.

От стените стърчат блестящи никелирани куки с увиснали на тях човешки тела, чиито крака почти опират в пода. Предимно момичета, блондинки и брюнетки, няколко червенокоси и едно с абсолютно гола глава. Но има и дами на средна възраст, две-три старици, няколко момичета и момчета.

Всичките са с отворени очи и погледите им са празни.

— Тук се костюмирам — казва Вики. Аз мълча. Вече съм се досетил.

Вики тръгва край поклащащите се тела, наднича в мъртвите лица, шепне нещо — сякаш ги поздравява. Мадам виси в края на първата десятка. Вики се оглежда да към мен, убеждава се, че я гледам — и се притиска към разкошното тяло на собственичката на заведението, прегръща го — сякаш в пристъп на извратена страст.

За миг не се случва нищо. После — не успявам да забележа момента на прехода, Вики и Мадам си сменят местата. Вече не Вики, а Мадам се отдръпва от безжизнено увисналото тяло.

— Това е всичко — казва Мадам с ниския си, гърлен глас.

— Защо… е толкова гнусно? — питам аз. — Тези куки… тази морга… защо? Вики?

Мадам гледа Вики, тъжно кимва:

— Вики, защо, миличка? Да обясним ли на Льоня?

Вики, чийто тил е нанизан на куката, мълчи.

— За да не забравям, Леонид. Да не забравям нито за миг, че те не са живи.

Вглеждам се в Мадам — доста по-спокойна и мъдра е от Вики. И ако се подхожда непредубедено — много по-красива.

— Просто трябваше да видиш това — казва Мадам.

— Видях.

Излизаме от склада с човешко месо през друга врата, която води към стаята на Мадам. Това е съвсем различен свят. Шумен и претъпкан плаж зад прозореца, нажежено слънце в небето, самата стая е пълна с разкошни стари мебели, навсякъде са разхвърляни книги, отворени кутии със сладкиши, евтини бижута и златни гривни, полупразни шишенца с парфюм, карти за игра. Огромното легло под кадифения балдахин не е оправено, под него се търкаля една пантофка. В шкафа има върволица от наченати бутилки, на стената виси прашна китара, персийският килим на пода е прояден от молци и зацапан с петна от вино.

— Сега можеш да гадаеш каква съм в действителност — казва Мадам.

Нямам намерение да гадая. В света все едно няма друга истина, освен онази, в която ни се иска да вярваме.

Не се застояваме в стаята на Мадам, което страшно ме радва. Тук е доста задушно.

— Льоня, понякога ми се струва, че все още си малко момче — казва Мадам. — Не трябва да си такъв наивник.

— Защо?

— Трудно се живее така.

— Никой не ми е обещавал, че ще е лесно.

Вървя до Мадам и се питам как ли изглеждаме в очите на другите. Бледият и висок Стрелец може да бъде син на Мадам, но двамата изобщо не си приличат. Същинска визита на предрешен аристократ в евтин бордей.

— Стъпалата са стръмни — предупреждава ме Мадам.

— Спомням си.

Влизаме в зоната за отдих и развлечения и момичетата под чадърите поздравяват Мадам с одобрителни писъци. Геят, който се плацика във водата досами брега, припряно се изправя и маха с ръка. Под бар плота се подава чорлавата глава на Компютърния Маг и веднага се мушва обратно.

— Виждаш ли, Вики я няма — високо ми казва Мадам. Покровителствено слага ръка на рамото ми: — Момичета, Стрелеца ще почака приятелката си! Не се дръжте зле с него!

Общо взето всички отговори са в смисъл, че непременно ще се държат зле с мен, но това ще ми хареса. Мадам се заканва на момичетата с пръст, после тръгва към бар плота. Магът се показва, сякаш усетил приближаването й.

— Поговори със Стрелеца — ласкаво го моли Мадам. — Той има някои въпроси… отговори на всичките.

— На всички до един? — пита Мага.

— Абсолютно.

— Е, Мадам, аз не съм ви дърпал за езика! — заявява Мага.

— Де да имаше нужда от това… — въздъхва Мадам.

Изчаквам Мага на масата, която е малко отдалечена от останалите. Няма защо момичетата да слушат разговора ни.

— Шампанско! — заявява Мага, когато стига до мен. — Здрасти, Стрелец! Ти пиеше шампанско, нали така? Аз не го пия, много е газирано, после ми къркорят червата!

Той се движи някак странно. Много равномерно, сякаш върви по асфалт. Поглеждам стъпалата му — те не докосват пясъка. Босите крака на Мага са обути с износени чехли, от които израстват миниатюрни пърхащи крилца.

— Шампанско пия само с женска компания — възразявам аз. — Там има ли водка?

— Там има всичко! — Мага трясва на масата бутилка ликьор с отровно-виолетов цвят и изчезва с отхвърленото „Абрау-Дюрсо“. След минута, все така реещ се над плажа, той се връща с водка „Урсус“, кристална кана, пълна с вода, и пликче „Зуко“.

— На, разбъркай си го!

Никога не съм опитвал „Урсус“, но съм чувал, че водката е добра. Наливам си малко с надеждата, че подсъзнанието ми ще докара вкуса до нужната кондиция. Мага грабва каната, изсипва вътре пликчето и разбърква сместа, като вместо миксер използва дланта си.

В края на краищата, сме във виртуалността… тук няма микроби. Изпивам на екс водката и си сръбвам направо от каната. Питам:

— Откъде се снабди с такива обувки?

— С чехлите ли? А, днес ги направих… писна ми да затъвам в пясъка. Разбираш ли, в Дийптаун може да се върви само по пода. Така че се наложи да залепя за подметките парчета от подовото покритие. И сега няма проблеми — разхождай си се по въздуха, докато не се умориш!

Мага се кикоти и започва да ситни на едно място, като се издига почти до равнището на масата. После свива краката, пльосва се в креслото и отваря шишето с ликьора. С мляскане се впива в бутилката.

— Много е шик! — заявява той. — Сладко та дрънка! Истинско кюрасо!

— Целия ден ли прекарваш тук? — интересувам се аз.

— Ден ли? Ха! Излизам оттук само за да хапна и, пардон, за да отскоча до тоалетната.

— Мадам казва, че цялата защита тук се крепи на теб…

— Меко казано! Тук всичко се крепи на мен.

— Може ли да влезе външен човек?

— А как щяхме да се издържаме, ако не ги пускахме?

— Имам друго предвид. Възможно ли е да се проникне в служебните помещения на бордея.

— На заведението! Това не е бордей, а Заведение! Не, не може.

— По никакъв начин?

Мага въздъхва и става по-сериозен:

— Какъв си, хакер или ламер?

Въпросът е риторичен, но все пак отговарям:

— Чайник съм.

— Ясно… Абсолютни защити няма. Колкото повече се доближаваш до абсолютната сигурност, толкова по-неудобен става престоят ти във виртуалността. Зависимостта е обратно пропорционална — колкото по-добра става защитата ти, толкова повече намалява способността ти да приемаш и предаваш информация. Най-важното е да намериш оптималното съотношение между защитата и удобството. Охранителната ни система е с елементи на изкуствен интелект. При установяване на опит за взлом се изпраща известие, въвеждат се допълнителни пароли, включват се глупчовците…

— Глупчовци ли?

— Автономните мобилни охранителни програми, фагоцити. Аз им викам глупчовци, понеже всичките са страшно тъпи. Ти защо не пиеш?

Наливам си още.

— Ако е организирана интензивна атака — продължава Мага, — степента на защита нараства неограничено, почти до пълно капсулиране на Заведението. Разбира се, на практика нямаме такива случаи, но всичко би трябвало да работи точно така…

— Искаш да кажеш, че защитата все пак е идеална?

Мага се колебае. Суетата, която явно не му липсва, се бори с желанието да бъде обективен.

— Не… Ако проникването е замислено от голяма група професионалисти, те ще успеят да влязат преди охраната да заработи на пълни обороти. Само че на кого му е изтрябвало?

Разбирам, че би било смешно да се очаква друг отговор. За всеки щит си има съответния меч.

— Благодаря, Маг.

— А, дребна работа! — Той махва с ръка. — Искаш да нагласиш охранителната си система, така ли? Докарай ми я, ще ти помогна. Или не, по-добро да отидем у вас! — ентусиазира се Мага. — Всичко ще оправя. Тук ми е скучно!

Поклащам глава в знак, че не е познал.

— Просто се интересувам как стоят нещата тук.

— А, значи си от инспекторите? — подскача Мага. — Ш-ш-т! Разбрах всичко, тишина… Защо Мадам не ми каза веднага?

Интересно, кой може да инспектира виртуален бардак? И защо? Много интересно… но не се решавам да поразпитам Мага.

— Ще тръгвам, може и Вики вече да се е освободила — казвам аз. Мага веднага придобива тържествен и важен вид.

— Гледай да не причиниш нещо лошо на Вики! — предупреждава ме той. — Че… тя е прекрасно момиче, заради нея съм готов да фрасна всеки по мутрата!

Мага въздъхва и замечтано поглежда към морето.

— Исках да я сваля, ама ти ме изпревари… — признава си той. — Та тя беше влюбена до уши в мен! И сигурно още е… ама ти не се шашкай. Аз не отнемам момичетата на приятелите си.

Някога си мислех, че компютърджиите от телевизионните сериали са измислени образи. Де да беше така! Има ги и в живота.

— А пък до тая, русичката, хич не се и приближавай! — допълва той. — Хлътнала е по мене, вече половин година линее.

Горкото момиче, което изобщо не подозира за тежката си участ, весело се кикоти и се прегръща с приятелката си.

— Дали пък да не се пусна на Наташка… — размишлява Мага. — Всички тук са толкова влюбчиви!

Грабва ликьора си и с танцова стъпка се отправя към веселящата се блондинка. А аз използвам момента, за да офейкам.