Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (32)

1

Спираме едва когато слънцето изчезва зад планинските зъбери и оранжевият отблясък върху облаците угасва. Изминали сме към десет километра и това е много, страшно много път. А нощем из планините бродят единствено самоубийците.

Изразходваме последния четвърт час за събиране на нападали клони. За щастие ги има в изобилие, защото сме на границата между гората и алпийските ливади. Заедно с Неудачника довличаме повалено от вятъра борче и аз си одрасквам ръцете, докато отчупвам клоните и майсторя от тях пирамидка за лагерен огън.

— Достатъчно, момчета — решава Вики. Пали цигара, после бързо и сръчно запалва и огъня.

Вечерята е символична — малиново сладко и сухи бисквити. На Неудачника му е все едно — той дъвче с апетита на електрическа месомелачка. На мен всяка хапка ми присяда. Яде ми се пържола с пикантен сос и зелен грах, пие ми се студена бира. А всичко е на две крачки оттук! Просто трябва да изляза от дълбината, да вляза отново в нея, да се отбия в „Стария хакер“ или „Трите прасенца“…

Погледите ни с Вики неволно се срещат.

Не знам дали си мечтае за свинско с бира или за пъстърва с бяло вино. Но сто на сто не е закопняла за бисквити със сладко. И двамата не ставаме нито за Карлсон, нито за Лошото Момче.

— Вкусно ли е, Неудачник? — интересува се Вики.

— Ъхъ.

— А какво ядеш обикновено?

— Всякакви гадости.

Търпението й секва внезапно.

— Чуй ме, момче…

Неудачника отдръпва ръка от бисквитите и въпросително поглежда Вики. Ние сме от едната страна на огъня, той от другата. Противостоене.

— Имаме проблем — започва Вики. — И този проблем си ти. Може би не разбираш напълно възникналата ситуация… затова ще се опитам да я конкретизирам. Ако сбъркам някъде, поправи ме, става ли?

Неудачника кимва. Притискаш ли един човек, най-важното е да му дадеш възможност да възразява. Или поне да се престориш, че му я даваш…

— Ти се озова в „Лабиринта“ и не можеше да излезеш самостоятелно. Нали така? Леонид изразходва голямо количество време и пари, за да те измъкне. И го направи. Нали така?

Не е съвсем така — нали тези от „Лабиринта“ първо ми плащаха за тая работа… Но си замълчавам, а Неудачника послушно кимва.

— Льоня те спаси, доведе те при мен. Щеше да получи награда, и то много голяма, ако те беше предал, но той не го стори. В резултат на това са го обявили за престъпник, търсят го из цялата мрежа. Така ли е? После сринаха заведението ми, докато се опитваха да те изловят. Не е трудно да се възстановят програмите, обаче „Забавленията“ изгубиха завинаги реномето си. Ще ми се наложи да започвам всичко от нулата.

— Много съжалявам… — тихо казва Неудачника. — Аз… изобщо не съм смятал да ви създавам подобни проблеми…

— Чакай малко. Сега продължаваме да сме бегълци. Ако още не си загрял, ще ти обясня — от това пространство е невъзможно да се излезе по нормалния начин. Може да има изходи. Но не се знае дали ще ги намерим в близките години. Ние с Льоня сме дайвъри. Способни сме всеки момент да излезем оттук. Но вече няма да можем да се върнем обратно и ти ще останеш сам. Вероятно завинаги. Ето това е положението… от морално-етична гледна точка.

— Много съжалявам — повтаря Неудачника.

— Сега да поговорим ли за теб? Все пак ти си причината за всичко, което се случи.

Неудачника настръхва, но продължава да мълчи.

— Ти или си човек, или си рожба на компютърен разум. Но второто е твърде съмнително. Ако си човек, вероятно можеш самостоятелно да излизаш и да влизаш в дълбината. Като дайвърите, даже си по-печен. Така ли е? Иначе нямаше да си такъв свежар след четири денонощия престой във виртуалността. Можеш ли да ми възразиш?

Тишина.

— Момче, аз допускам такава възможност — казва Вики. — В края на краищата, цялата маса сиво вещество е далеч по-голяма загадка от грамовете силиций в някаква микросхема. Мога да си представя човек, който е способен да влиза във виртуалността, без да използва шлемове, модеми, дийп-програма… и дори си представям възторга му… донякъде и шока от това събитие. Защо пък да не баламосаш околните, да не се заобиколиш с тайнственост? Всичко е напълно обяснимо… Но разбери, сега вече не се шегуваш с нас, а ни караш да страдаме. С всяка измината минута затрудняваш разрешаването на конфликта. Разбери, ние не можем да се занимаваме с теб постоянно!

— Аз… се изморих… просто се изморих… — Неудачника ме поглежда, сякаш очаква подкрепа.

А, не е познал.

— И последно — как да се оправи положението — отсича Вики. — Да продължаваме в този дух е нелепо. Проточването на конфликта няма да ни доведе до нищо добро. Ако не искаш да се разкриваш, не ни доверяваш или не искаш да разваляш една красива легенда кажи ни, и ще си отидем. После чайниците ще има да съчиняват приказки за изгубилия се в дълбината… Ако според теб заслужаваме доверие, тогава ни обясни — кой си и защо си започнал всичко това. Имаш два изхода — и това не е никак малко.

Тя млъква и аз крадешком взимам нейната длан в своята, за да й стисна ръка. Никога не би ми достигнала твърдост да доведа ситуацията до такава яснота, до положението „или-или“.

— Аз… — Неудачника млъква, загледан в огъня. Съчките тихо пращят, към тъмното небе подскачат искри. — Аз съм виновен. Уморих се, уморих се от тишината… Не биваше да постъпвам така…

— За какво говориш? — пита Вики. Навярно прекалено рязко. Но Неудачника сега е объркан и деморализиран.

— Прекалено тихо… — измърморва той. — Това никога не можеш да го разбереш преди да го изпиташ. Звуците станаха мъртви, цветовете избеляха. Секундите станаха като векове. Милиарди векове. Предупреждаваха ме, но не вярвах.

Той поема дъх и протяга длан към огъня. Пламъците докосват пръстите му.

— Нищо — нито болка, нито радост. Велика тишина. Навсякъде. Вечното Нищо. А Нищото няма граници. Аз… не издържах…

Дланта му нежно гали пламъка.

— Не мога да ви обясня нищо. Вървете си.

Поглеждам Вики — сега ще му разкаже играта. Но в очите й има само отблясък от огъня, черна нощ и червен пламък. Докоснала я е Тишината, за която говори Неудачника. Както и мен първия път.

Ставам и издърпвам Неудачника встрани от огъня. Самовнушението е могъщо нещо. Ако се изгориш в дълбината, очаквай истински мехури по кожата. Карам го да клекне над ручейчето и да потопи ръка в студената вода.

— Значи така — решавам аз. — Сега ще спим. Просто ще спим, без да се баламосваме взаимно. Ние с Вики ще изплуваме, трябва да хапнем по нормалния начин. А ти… прави каквото знаеш. Утре ще решиш какво, в края на краищата, искаш.

Неудачника мълчи, плакне длан в поточето.

Отивам при Вики. Тя вече е наред, но настойчивостта й се е изпарила някъде.

— Податлива ли си на хипноза? — интересувам се аз. Тя хмъква пренебрежително. Въпросът е риторичен, след дайвърите няма такива. Щом преодоляваме дори упойващото въздействие на дийп-програмата, то с думи не могат да ни повлияят.

— Това е то — казвам аз. — Всички можем да се правим на глупаци. Ама когато трябва да потопиш събеседника си в тишината?

— И аз се уморих — шепне Вики. — Знаеш ли, след още един час ще започна да говоря с такива гатанки, че и Неудачника ще ми завиди…

— Сега лягаме да спим. После изплуваме, без да прекъсваме канала. Похапваме. У вас ще се намери ли нещо за ядене?

— Разбира се.

— Прекрасно. Ядеш и спиш. На сутринта се връщаме и решаваме всичко.

Така и правим. Карам Неудачника да ми помогне, спретваме с него три наръча клони, оставяме ги близо до огъня.

Тази постеля от хвойна се оказва толкова удобна, че едвам преборвам желанието си да се откажа от вечерята.

Дълбина… дълбина… не съм твой…

Клепачите ми тежаха като олово и с мъка ги отлепих. На екранчетата танцуваше огън, в слушалките шумоляха смърчовите клони — Вики се въртеше, за да се настани по-удобно.

— Льоня, прекъсваш ли потапянето? — попита „Windows-Home“.

— Не.

Свалих шлема, погледнах часовника.

Късна вечер. Но не чак толкова, че да ти е неудобно да се отбиеш при съседите. Бирата мъничко ще почака.

Измъкнах кабела на виртуалния костюм, успокоих уплашения компютър и се огледах в огледалото.

Клоун. С щепсел на колана. Дали да не стреснем някоя бабка?

Трикото се търкаляше в легена за пране. Нахлузих го върху виртуалния костюм, навих кабела и го пъхнах под колана, облякох отгоре якето. Не изглеждам зле, направо съм готин, е, леко съм подпухнал…

На стълбите на входа тихо подрънква китара. Погледнах през шпионката и една по една отключих бравите.

Компанията на тийнейджърите се е разположила на площадката между етажите. Единият тормози струните и тихо пее:

— Самотна птица, ти летиш високо…

При вида ми пуберите кой знае защо се смутиха. Само съседът ми от горния етаж бързо попита.

— Льоня, да ви се намира някоя цигара?

Поклатих глава. Забелязах, че младокът поглежда накриво издутината на хълбока ми. Досущ като от пакет цигари. Едва ли се досеща, че някои живеят с розетка на колана.

След като позвъних на съседната врата, търпеливо изчаках приближаването на тътрещите се крачки и подозрителното: „Кой е там?“. Бабката няма доверие нито на шпионката, нито на собствените си очи.

— Людмила Борисовна, извинете, за бога — казах на вратата. — Може ли да позвъня от вас? Повреди ми се телефонът.

След минутно колебание допотопните брави се разщракаха.

Промъкнах се през тесния процеп и вратата незабавно се затръшна.

— Младежта пак ли е на седянка? — поинтересува се Людмила Борисовна. Вече е прехвърлила седемдесетте и не рискува да влиза в пререкания с невръстни хулигани.

— Да.

— Поне ти ги засрами, Льоня. Че няма мира от тях!

В апартамента не достига шумът от стълбището, вратата е масивна, но аз не споря:

— Непременно ще го сторя, Людмила Борисовна.

— А защо ти се повреди телефонът? Не си платил навреме и са ти го спрели?

Кимнах покорно, възхитен от нейната досетливост.

— Обичаш да си бъбриш по телефона — мърмори бабката. Навремето бяхме дуплекси, но разбира се, направо не се живееше. Платих за обособяването на номерата, които станаха директни, освен това я субсидирах, защото предишният телефон й излизаше малко по-евтино. Сигурно ме сметна за малоумен.

Обаче за сметка на това ни се оправиха отношенията.

— Хайде, звъни, че става късно… — Людмила Борисовна кимна към телефона. Явно няма никакво намерение да се отдалечи.

Любопитството не е порок…

Набрах номера на Маниака, като гледах да не обръщам внимание на мръсната телефонна шайба и лепкавата слушалка.

— Ало?

— Добър вечер, Шура.

— Аха… — с доволен глас произнесе Маниака. — Появи се… престъпникът.

— Шура, те…

— Добре, ясно ми е. Имам си лиценз за производство на локални вируси, тука няма за какво да се хванат.

— Регистрирал ли си „Warlock“-а?

— Разбира се. При самия Лозински. Всички сорсове отговарят на Московската Конвенция, така че ония да се ритнат отзад.

Постепенно се успокоявам. Ако вирусът не беше регистриран при някой от създателите на антивирусни програми, Маниака щеше да си има големи ядове. Разбира се, могат да ме обвинят за непредпазливо използване на оръжие, за нанасяне на щети… но за целта първо трябва да ме издирят.

— Питаха ли те кой е купил вируса?

— То се знае. Дадох им твоя адрес. Оня, дето е пълно менте.

Още преди две години, когато започнах да балансирам на ръба на закона, някой от дайвърите ме посъветва да си купя два-три адреса и никога да не ги използвам. Тези мъртви души опираха пешкира заради всички вируси, с които се сдобивах от Маниака.

— Казах им, че си се ръснал за вируса хилядарка в зелено — продължава Шурка.

— Знаеш ли, ще е редно аз да…

— Споко. Вече имам пет поръчки за закупуването на „Warlock“ на тази цена — Маниака доволно се изкикоти. — Супер яко! За такава реклама съм готов да черпя Джордан с бира. Целият Дийптаун е бръмнал!

— А не са ли забранили продажбите?

— Засега не. Ровят се в сорса. По-добре кажи къде беше преди час — час и половина.

— Ами… както обикновено.

Людмила Борисовна се поизкашля. Любопитството й се бори със старческата стиснатост. Заплащането на импулси е най-големият враг на компютърджиите и бъбривците.

— Ясно, в дълбината. А аз идвах. Исках да пием по бира.

Маниака изведнъж започва да се колебае.

— Ти… я погледни пред вратата.

— Защо?

— Звъннах на звънеца, слязох, поседях долу на пейката, пийнах бира. Пак се качих и звъннах. После оставих пред вратата ти две бутилки „Холстен“. Светло. Погледни, още ли са там?

Издадох звук, подобен на скърцане на стар грамофон.

— Шура, да не би от сутринта да са въвели комунизма? Какво ти става?

— Погледни, може и да са там… — измънка Маниака.

— Не, не са там! Звъня от съседите.

— Ами… майната им — каза Шурка.

Все пак понякога разумът ми е пас, когато общувам с истински компютърджии. Може би Маниака е объркал реалния свят с дълбината, където цената на бирата е съвсем символична?

— Това ако го разкажа, няма да ми повярват…

— Е, тия, които са изпили бирата, ще ти повярват — мрачно отбеляза Маниака.

— Намини утре към десет — помолих аз. — Трябва да си поговорим за това-онова.

— Само да не забравиш да изплуваш. Ще намина.

— До скоро, Шурка.

Затворих телефона и засрамено погледнах Людмила Борисовна.

— Извинявайте, май прекалих.

— Няма нищо — махна с ръка тя. — Бизнес, аз ли не ги разбирам тия работи? А какво продаваш?

— Бира — изръсих първото, което ми дойде на ум.

— Обичах да си пийвам бира навремето. Но сега, при тая мизерна пенсия…

— Людмила Борисовна, хайде да ви почерпя, а? — предложих радостно аз. — Тъкмо в момента имам мостри у дома!

Това е идеалният изход от ситуацията. Иначе бабката задължително ще ми се натресе и ще звъни от моя телефон… за да компенсира щетите. А в апартамента ми не е препоръчително да влизат хора със слаби нерви.

— Може би само една бутилчица… — оживи се домакинята.

Когато минах покрай площадката с бутилката „Ораниенбаум“, младото поколение ме изпроводи с хищни погледи. Какво да се прави, като две бутилки слаба бира са несериозна работа за четирима яки хаймани.