Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (4)

11

Чак в полунощ успях да изчистя компютъра от картичката-вирус и опаковах получения файл — сега той ще изглежда във виртуалността като обикновена дискета. Главата вече не ме болеше, изобщо не ми се спеше. Кой от обитателите на Дийптаун спи през нощта?

— Вики, презареждане — изкомандвах аз.

Замисленото женско лице върху екрана се смръщи.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Екранът леко помръкна, изображението се размаза. Компютърът запримигва с индикаторите на твърдия диск, започна да се презарежда. Машината ми е слаба работа, „пентиум“, но сърце не ми дава да я заменя с нещо по-добро. Старият кон не разваля браздата.

— Добър вечер, Льоня — каза Вики. — Готова съм за работа.

— Благодаря. Свържи се с Дийптаун… през обичайния канал.

Модемът затрака, набирайки номера. Нахлузих шлема, седнах.

— Свързване на двадесет и осем и осемстотин, каналът е стабилен — каза Вики.

— Пускай дийпа.

— Изпълнено.

Синева, бяло избухване в центъра на екрана, а после — дъга от цветове.

Как си успял да създадеш дийп-програмата, Дима? С тази твоя разклатена психика, дилетантски познания по психология и най-елементарни знания в областта на неврофизиологията? Какво ти е помогнало?

Сега, когато си богат и известен, какво се опитваш да направиш? Да проумееш собственото си прозрение или да измислиш нещо още по-невероятно? Или просто развратничиш и пафкаш трева за свое собствено удоволствие? А може би бродиш по цели дни и нощи из улиците на Дийптаун и гледаш какви си ги надробил?

Бих искал да знам това. Но не и да се озова на твоето място. Защото ти си просто обикновен жител на виртуалността, с всичките ти милиони и прототипа на „осмицата“, който ти служи за домашен компютър. Дълбината те държи също толкова здраво в хватката си, колкото и онзи програмист от затънтената руска провинция, който месеци наред спестява пари, за да посети Дийптаун.

Ти не си дайвър, Дима. И затова аз съм по-щастлив от теб.

…Стаята е същата, но зад прозорците присветват реклами и тихо бръмчат коли.

— Наред ли е всичко, Льоня?

Озъртам се.

— Да. Отивам да се поразходя, Вики.

Взимам от бюрото дискетата с файла-плячка, скривам я в джоба. Сред десетината книги и купчинката CD-та на рафта се мъдри плеърът. Пъхам вътре диска на „ELO“, слагам слушалките и го пускам да свири. „Roll Over Beethoven“. Точно това, което се искаше. Под съпровода на бодрите звуци излизам от жилището и заключвам вратата.

Този път няма бръмбарчета. На тротоара вдигам ръка, спирам такси. Сега ми се пада възрастен шофьор — пълен, много интелигентен мъж.

— Компанията „Дийп-разводач“ ви поздравява с добре дошли, Льоня!

Кимам, качвам се.

— Към ресторанта „Трите прасенца“.

Водачът кимва, този адрес го знае. Пътуваме бързо и след два-три завоя се озоваваме пред странна постройка от камък, дърво и сламени рогозки. Влизам в познатото до болка ресторантче, оглеждам се.

Помещението е разделено на три части — блюдата от източната кухня се поднасят в онази, която е изградена от рогозки, европейските ястия се сервират в каменната третина, а руските, естествено — в дървената.

Не ми се яде. Виртуалната храна субективно засища и, когато съвсем го закъсам с парите, почвам да се храня в „Трите прасенца“. Но сега просто трябва да дочакам партньора си.

Насочвам се право към бара, зад чийто плот стои набит млад мъж, като свалям в движение слушалките.

— Здрасти, Андрей.

Понякога собственикът на ресторанта лично обслужва виртуалните клиенти. Днес обаче случаят е друг. Погледът на бармана живва, но това е чисто механична учтивост:

— Здрасти! Какво ще пиеш?

— Джин-тоник с лед, както винаги.

Гледам как барманът смесва напитките. Тоникът е оригинален швепс, джинът — доста сносен бифитър. Компаниите-производителки на алкохол, разрешават във виртуалността да се използва видът на продукцията им срещу символично заплащане. За реклама…

Пепси-колата е направо безплатна — това беше техния рекламен трик. За сметка на това цената на Кока-колата е същата като в реалността.

И се купува.

Взимам чашата, намирам си свободно място. Наблюдавам посетителите. Винаги ми е било интересно.

Съотношението между мъже и жени е приблизително еднакво. Всички жени са коя от коя по-красиви. И са най-различни: от блондинки скандинавски тип до негърки с антрацитена кожа. Повечето от мъжете са уроди. Не, в действителност не е така. Просто моето подсъзнание забелязва всяка глупост в мъжките виртуални образи — и диспропорцията на прекалено мускулестите фигури, и твърде познатите физиономии на филмови актьори, лепнати върху телата на културисти.

За жените милостиво се прави изключение. Всичките са прекрасни.

Отпивам глътка джин, нехайно се подпирам на плота. Добре.

Нито един истински бар или ресторант не може да се сравни с виртуалните. Тук винаги готвят вкусно. Тук не се налага да чакаш сервитьорите. Конската доза алкохол не предизвиква махмурлук.

Но що се отнася до напиването, няма проблем. Все пак имаме опит в това отношение… и подсъзнанието радостно се гмурва в алкохолната дрога. Може би междувременно организмът започва да произвежда естествени наркотици — ендорфини, не знам. Във всеки случай, след излизането от виртуалността си още пиян, не ти минава веднага.

— Може ли? — до мен сяда някаква девойка. Русокоса, с чиста, малко бледа матова кожа, обикновен бял костюм. На гърдите има медальонче със златна верижка — със сигурност някаква програмка. Симпатично и слава Богу — непознато лице. Или го е конструирала сама, или е използвала рядка картина, а може би е открила в някой филм симпатично личице, което още не е добило известност.

— Разбира се — извръщам се към нея. Барманът вече й подава чаша вино. Чилийско, „Император“. Девойката има добър вкус.

— Често ви виждам тук — информира ме тя.

Дзън-дзън! — в мозъка ми се задейства аларма.

— Странно — отбелязвам аз. — Не се отбивам чак толкова често тук.

— Затова пък аз наминавам постоянно — казва девойката.

Лъжа.

Мога да изляза от виртуалността и да проверя двайсетината снимки, които пазя в компютъра. На посетителите на бара през последните два месеца — винаги е от полза да се запаметяват новите лица.

Но има ли смисъл, след като и без това помня, че никога не съм мяркал това лице…

— Аз нося и други лица — девойката сякаш чете мислите ми. — А вие никога не си го сменяте.

— Това е скъпо удоволствие — започвам да се преструвам на мухльо аз. — Глупаво е да се правиш на Шварцернегер или Сталоун. А нямам пари да платя на специалист.

— Дълбината сама по себе си е скъпо нещо.

Девойката нарича виртуалността дълбина и това ми харесва.

За разлика от поведението й като цяло.

Свивам рамене. Странен разговор.

— Извинете, нали сте руснак? — пита девойката.

Кимвам. Във виртуалността е пълно с руснаци — никъде по света контролът върху машинното време не е толкова хлабав като нашия.

— Извинете… — девойката хапе устнички, личи си, че се вълнува. — Сигурно съм изключително нетактична, но… как се казвате?

Загрявам.

— Не съм Дмитрий Дибенко. Нали точно това ви интересува?

Девойката изпитателно се вглежда в лицето ми, после кимва. Допива виното на екс.

— Не лъжа — меко казвам аз. — Честна дума.

— Вярвам ви — момичето кимва на бармана, след това ми подава ръка. — Надя.

Стискам ръката й и се представям:

— Леонид.

Ето, че се запознахме, сега можем да минем на „ти“. Дълбината е демократична. Прекалено любезният тон тук се възприема като оскърбление.

Девойката отмята назад коси — красив и естествен жест. Подава чашата си на бармана, който светкавично я пълни отново. Обгръща с поглед залата.

— Как мислиш, той наистина ли посещава виртуалността?

— Не знам. Сигурно. Журналистка ли си, Надя?

— Да — тя се поколебава за миг, после изважда от чантичката си визитка и ми я подава: — Ето…

Визитката е пълна — освен интернет адрес, включва и номер на гласовия телефон, име и презиме. Надежда Мещерская. Списание „Пари“. Репортер. „Windows-Home“ мълчи — значи, визитката е чиста, само лични данни, без никакви изненади. Пускам визитката в джоба си и казвам:

— Благодаря.

Обаче отговор на жеста няма да последва, уви. Но Надя не го и очаква.

— Странно нещо е дълбината — подхвърля тя и отпива от виното. — Ето сега аз съм в Москва, ти си някъде в Самара, това момче е в Пенза…

„Момчето“, мязащо на хубавец от мексиканска сапунена опера, забелязва погледа й и гордо вирва брадичка. Да, Надя е доста наблюдателна, той наистина е руснак…

— Това там е тълпа американоси — без грам уважение продължава Надя, — ей онзи образ сто на сто е японец… нали виждате какви очи си е нарисувал? Всяка нация си има своите комплекси… И така ние се превземаме в несъществуващ ресторант на чаша измислен алкохол, стотици компютри смучат енергия, процесорите се пънат и прегряват, по телефонните линии текат мегабайти безсмислена информация…

— Няма безсмислена информация.

— Да, може би — Надя ми хвърля бърз поглед. — Тогава нека я наречем неактуална. Това ли е новата ера на световните технологии?

— А ти какво очакваше? Обмяна на файлове и разговори за честотите на процесорите? Все пак сме хора.

Надя се мръщи.

— Ние сме хора на новата епоха. Виртуалността може да промени света, а ние предпочитаме да й слагаме маската на старите догми. Използването на нанотехнологията за имитация на алкохолни питиета е нещо по-лошо от забиването на гвоздеи с микроскоп…

— Ти си александристка — досещам се аз.

— Да! — леко предизвикателно отговаря Надя.

Александристите са последователи на един петербургски писател-фантаст. Те или се бореха за срастване на човека с компютъра, или очакваха от виртуалността някакви немислими блага.

— Какво търсиш тогава в подобно абсурдно заведение? — питам.

— Търся Дибенко. Много ми се иска да го попитам… така ли си е представял всичко? Правилно ли е случващото се, от негова гледна точка.

— Разбирам. Но нима не ти харесва тук?

Надя повдига рамене.

Аз се пресягам и докосвам лицето й.

— Топлата длан, тръпчивото вино, прохладата на вечерния бриз и ароматът на цветята, луната и пясъкът, който боцка босите ти стъпала — нима не харесваш всичко това?

— За това съществува реалността — тя ме поглежда в очите.

— А често ли се случва всичко, което изброих, да съвпадне в реалността? Тук е достатъчно да отвориш вратата — кимвам към едва забележимата вратичка в „японската“ третина на ресторанта — и нещата се уреждат. А на теб никога ли не ти се е искало да стоиш в студена есенна утрин на горска поляна над стръмния бряг на реката и да пиеш горещ глинтвайн от тумбеста чаша… и наоколо да няма жива душа…

— Собственикът на този ресторант е романтик — казва Надя.

— Разбира се.

— Леонид, всичко, което изброи, е точно така. Но мястото на тези удоволствия е в реалността.

— Реалността не е толкова достъпна.

— Както и дълбината, Льоня. Не знам откъде намираш пари за постоянните си посещения тук, не е и моя работа. Но милиарди хора никога не са били в дълбината.

— Милиони хора не са виждали телевизор.

— Виртуалността не трябва да бъде ерзац на реалността — убедено казва Надя.

— Да, разбира се. Да превърнем просяците и недъгавите в информационни банки, да станем импулси в електронната мрежа…

— Леонид, ти си запознат с учението на александристите само от слухове — убедено казва Надя. — Посети някой път нашата църква.

Свивам рамене. Може и да се отбия. Но в дълбината има много интересни места. За всичките няма да ми стигне животът.

— Аз тръгвам — Надя става. Хвърля на плота дребна монета. — Днес имам още половин час време… трябва да ходя на още две-три места.

— В търсене на Дибенко? — кимвам аз. — А може би — топъл пясък, хавайски плаж и червено чилийско вино?

Надя се усмихва:

— Льоня, това вече няма да е работа. Вечерен плаж и вино… ще ми се прииска да има продължение. А виртуалният секс е забавен, но само ако си стоиш вкъщи, в затворената стая. Аз влязох от работата. В стаята има шест компютъра, всичките са заети. Представяш ли си какво шоу ще гледат колегите ми?

Тя е максимално откровена и умна. Добро момиче. Дай боже да е толкова съобразителна и открита и в реалността.

— Тогава успех — казвам аз и кимвам.

— Благодаря, тайнствени чужденецо — Надя се навежда и ме целува по бузата.

— Маркер, Льоня! — шепнат карфиците на раменете ми.

Изваждам кърпичката-вирусояд и изтривам червилото от бузата си. Заканвам се с пръст на Надя:

— Предпочитам да си остана тайнствен, малката.

Изглежда се разстрои. Но успя да се овладее и да разпери ръце, преди бавно да се отдалечи.

Мамка му. Развали купона, глупачко!

Толкова хубаво си поприказвахме…

Изпивам чашата на екс и с щракване на пръсти привиквам бармана.

— Джин-тоник, едно към едно!

Барманът се мръщи, но забърква сместа. Мамка му. Дали да не си поръчам текила с доматен сок — да видим тогава каква физиономия ще направи?

— Льоня?

Оглеждам се.

До мен стои моят приятел — върколакът. Бял костюм, лачени обувки, малко демоде вратовръзка. С леко изопнато лице.

— Привет, Ромка, сядай.

— Коя беше тая мацка?

— Нищо интересно.

Ние, дайвърите, винаги сме малко параноици. Какво да се прави.

Прекалено много са желаещите да разберат истинските ни имена.

Върколакът шумно поема въздух, мръщи се:

— Тя се опита да те маркира!

— Знам. Не се притеснявай, тя е само журналистка.

Ромка сяда, кимва на бармана. Онзи прави ужасна гримаса, но му подава водната чаша, пълна с „Абсолют-пепър“. Мъка ми е дори да гледам как пие Роман. А той леко се смръщва, докато бърше уста и връща чашата.

Може би в реалността е алкохолик?

Не знам.

Крием се един от друг също като от враговете си. Прекалено ценна стока сме. Дълбоководни риби, изроди, блещукащи с магическа светлина, мечта за всяка акула.

— Донесе ли ябълчицата? — пита Роман.

— Всичко е наред — разтварям сакото, пляскам се по джоба на ризата, където лежи дискетата. — Стоката е налице.

Върколакът леко се отпуска.

— А купувачът?

Поглеждам часовника.

— Срещата е след десет минути. Съвсем наблизо, при реката.

— Тръгваме ли? — Роман взима чашата си.

Аз грабвам своята, и двамата излизаме през вратата на ресторанта, пробита в каменната стена. В малкото преддверие казвам:

— Индивидуално пространство за нас двамата. Достъп за човека, който назове кода „сив-сив-черен“.

— Прието — чува се от тавана. Сега няма да видим никой от клиентите на „Трите прасенца“, независимо от броя на пожелалите да се разходят из виртуалното му пространство. Само купувача, на когото предварително съм съобщил кода.

Зад втората врата има гора. Гъста, първобитна, северна. Студеният вятър пронизва до кости, настръхвам. Спътникът ми нехае за студа. Може би шлемът му е по-обикновен — без климатик?

Господ знае…

Печели не по-зле от мен, но може би има огромно семейство. Или наистина е алкохолик, който профуква хиляди в зелено за броени седмици?

Зад гърба ни има малка каменна къщичка, така изглеждат „Трите прасенца“ от тази страна. Тръгваме по тясната пътека, като посръбваме от чашите.

— Обичаш ли перцовка? — питам между другото върколака.

— Да.

Сухо и без коментари. Бих искал да знам кой си ти в действителност, Роман.

Но това е невъзможно. Виртуалността е жестока към непредпазливите.

Излизаме при реката. Стръмен склон, обрасъл с ниски бодливи храсти. Вятърът е толкова силен, че примижавам. Небето е покрито с облаци. Не може да се каже, че реката е планинска, но е бистра, с много прагове. В далечината се вие ято едри птици — не знам точно какви са, те никога не се доближават. На ръба на склона е сложена маса с бутилки джин, тоник и „Абсолют-пепър“. Има и никелиран термос, знам, че е пълен с глинтвайн. Хубав е — с канела, ванилия, мускатово орехче, пипер, кориандър. До масата са оставени три плетени стола. Сядаме един до друг, гледаме реката.

Красиво е.

Бяла пяна върху камъните, студен вятър, пълна чаша в ръце, синкави облаци, които се кълбят над главите ни. Утре сигурно ще завали сняг. Но във виртуалността няма „утре“.

— Бих искал да знам — отпивам глътка — откъде е взета тази река.

— Не съм виждал по-красиво място в живота си… — със странен тон произнася върколакът.

Ето така е винаги. Всеки си има своите асоциации и аналогии. Очевидно за Роман този пейзаж означава нещо. За мен е просто красив.

— Бил ли си тук?

— Донякъде да.

Интересно.

— Що за птици са това, Роман?

— Харпии — без да гледа, отговаря той. Мляс — и чашата му е празна.

Но той все едно не се напива.

Как мразя тайната, която ни заобикаля. Страхуваме се един от друг. Страхуваме се от всичко.

— Времето е приятно — подхвърлям напосоки.

— Тази година лятото е доста снежно… — казва върколакът. И ме гледа с ирония. Той познава тази местност. Тя откликва на нещо в душата му.

Не ми е писано да разбера на какво точно.

Наливам си глинтвайн в масивната глинена чаша. Вдишвам аромата. Снежно лято? Така да е. Няма нищо по-хубаво от лошото време.

— Пушиш ли трева, Льоня? — Роман ми подава табакерата.

— Не.

Сигурно наистина е алкохолик и наркоман…

— Разправят, че е доста по-безвредно от алкохола и цигарите.

— Разправят, че в Москва дояли петлите.

Роман се поколебава, но запалва.

Мамка му. Доводите на Надя започват да ми изглеждат недотам налудничави.

Аз си пия греяното винце с подправките, Роман си пуши хашиша. След две минути с щракване на показалеца изстрелва недопушената цигара долу и казва:

— Детска играчка. Сипни ми малко вино.

— Това е глинтвайн.

— Не е ли все тая, да го…

Сега и двамата си пийваме греяно винце с подправки. Роман кимва:

— Рулез!

Кимвам в знак на съгласие. „Рулез“ — това е нещо хубаво. Студена бира, компютър седмо поколение, красива девойка, успешно обезвреден вирус… глинтвайн.

Седим на пъпа на склона и ни е хубаво.

— Какво имаше в ябълчицата?

— Ново лекарство против настинка. Много ефикасно.

Роман се мръщи.

— Заслужава ли си шестте бона?

— Заслужава си стоте бона.

— А… — лицето на Роман се променя.

— Нека първо дочакаме купувача.

Върколакът кимва:

— Операцията е твоя, ти решаваш.

Купувачът се появява след десетина минути, когато вече съм се попритеснил. Познавам го само под прякора Печения, а той мен като Стрелеца. Купувачът е спретнат и не бие на очи — обикновен костюм, незапомнящо се лице. Млад момък с дипломатическо куфарче в ръце.

— Добър вечер, Стрелец! — казва ми той. Гласът е прекалено монотонен — Печения комуникира през програма-преводач.

— Добро утро — отвръщам, поглеждайки часовника си. Играта е взаимна. Не е малко да изчислиш какво е индивидуалното време на един дайвър, в кой часови пояс живее.

— Толкова ценя хумора ви… — Печения сяда на третия стол, питащо ме гледа: — Узря ли реколтата?

— Тежки се оказаха ябълчиците — изваждам дискетата, слагам я на масата. — Честно казано, очаквах благодарността да е по-голяма…

— Нали сме се разбрали? Шест хиляди долара.

Разпервам ръце.

— Вие твърдяхте, че не струвало повече.

— А нима вие сте на друго мнение?

— Разбирате ли, господин Шелербах…

Печения трепва.

— Сбъркали сте поне с една нула отзад. Настинката е нещо дребно, разбира се… но кой обича да се търкаля в леглото със сополив нос?

— Лично аз не обичам — лицето на Шелербах Печения се променя. Сега е възрастен мъж с волева, но изнервена физиономия. — Аз обаче смятах, че думата на дайвъра е хвърлен камък.

— Така е, не отричам. Ще ви дам файла — с едно щракване пращам дискетата в другия край на масата. — Но следващия път никой дайвър няма да си мръдне пръста заради вас. Вие нарушавате нашата етика, господин Шелербах. Трудът се заплаща според неговата сложност.

Шелербах взема дискетата и замира. Аз си пия глинтвайна и го наблюдавам. Върколакът мълчи. Операцията е моя.

Най-после Шелербах приключва с източването на файла и погледът му става смислен.

— И така? — питам аз.

— Петдесет — казва Печения.

— На всеки?

Той мълчи — много, много дълго. Това са пари. Живи, пълнокръвни, пари, които са необлагаеми, които са дошли отникъде и пак там ще отидат.

— Вашата сметка.

Подавам му листчето с банковата ми сметка в Швейцария.

— Отрицателни проценти… много сте предпазлив, господин дайвър…

— Нямам друг изход, Петер…

Предава се. Аз знам истинското му име, а той моето — не. Банката няма да ме издаде никога. Дори ако международният трибунал ме обяви за канибал и ме признае за виновен в геноцид.

Точно затова се плащат отрицателните проценти по сметката.

За пълна безопасност.

— По петдесет на всеки. Правя жест на добра воля, господин дайвър!

— Прекрасно.

За няколко секунди в моята сметка се преливат сто хиляди долара. Това е много. Страшно много.

Години спокоен живот във виртуалността.

— Ще се съгласите ли да си сътрудничим и занапред?

Вземам чековата си книжка и с удоволствие разглеждам цифрата. След това попълвам чек за петдесет хиляди на върколака.

— Напълно е възможно.

— А какво ще кажете за постоянен договор?

— Не.

— От какво толкова се страхувате, дайвър? — в погледа на Шелербах има любопитство.

От какво се страхувам?

— От имената, Петер. Истинската свобода винаги върви в комплект с тайната.

— Разбирам — съгласява се Шелербах. Поглежда към Роман: — И вие ли сте дайвър? Или сте само крачещ комплект вируси?

— Дайвър съм — казва Роман.

— Какво пък… успех, господа… — Шелербах прави крачка назад. Спира се: — Кажете… какво е да си дайвър?

— Много е просто — отговаря Роман. — Трябва да си наясно, че всичко наоколо е игра. Фантазия.

Шелербах кимва, разперва ръце.

— Уви, не става…

Тръгва си по пътечката, ние го изпращаме с погледи. После напълвам чашите.

— За успеха!

Роман явно все още не е оценил мащаба на случилото се. Мълчи, върти чашата си:

— Льоня, кажи, щастлив ли си?

— Разбира се.

— Големи пари… — Той разглежда чека, после решително вдига чаша: — За успеха!

— За него — съгласявам се аз.

— Нали няма да изчезнеш от дълбината?

— Не.

Роман кимва, с явно облекчение. Отпива от виното и казва:

— Знаеш ли, с теб е интересно да се работи. Ти си… необикновен.

За миг ми се струва, че се приближаваме до онази немислима граница, отвъд която дайвърите се разкриват един пред друг.

— Същото важи за теб, Рома.

Върколакът става. Рязко, поривисто.

— Време е да тръгвам… имам посещение…

Той се стопява във въздуха, чашата пада и се търкаля със звън и подскоци.

— Успех, Роман — казвам в пустотата.

Самотата е обратната страна на свободата.

Аз не мога да имам приятели.

— Сметката! — изричам злобно в пустотата. — Сметката, по-живо!