Никос Казандзакис
Братоубийците (9)

IX

Църквата ухаеше на тамян и диви цветя. През тесните прозорчета на кубето с пъстроцветните стъкълца влизаха последните слънчеви лъчи — зелени, червени и сини — и осветяваха Вседържителя. Преди години поп Янарос го беше зографисал със собствените си ръце, легнал по гръб върху скелето. Беше го изобразил не гневен и свиреп, както е според обичая, а тъжен, измъчен и блед като бежанец. „Аз също съм бежанец — мърмореше си поп Янарос, докато рисуваше. — Изгониха ме от родната ми земя, от кротката сладкокръвна Тракия. Покатерих се тук, в тия диви епирски планини, за да се боря с кански мъки да превърна зверовете в хора. Христос също е бежанец на тая земя и като бежанец ще го нарисувам.“ Взе от жълтата и зелената боя и изтъни бузите му, изви устните му надолу, постави бръчки на шията му. Само край очите му нарисува дълги златни лъчи, които озаряваха и изпълваха с надежда многострадалното му лице. Постави го седнал върху продълговата възглавница с избродирани птици, риби и хора. В ръцете си не държеше евангелието, а едно причудливо грозно животинче с големи крила.

— Що за добиче е това? — попита скандализиран владиката, който беше минал веднъж през Кастелос. — Христос винаги държи светото евангелие или синьото кълбо на Земята. Какво си му сложил в ръцете твоя милост? Мишка ли? Опазил Господ!

— Я погледни по-добре, владико! — отвърна ядосано поп Янарос. — Не виждаш ли, че има крила?

— Е, и? Какво е това?

— Мишка, която е яла от Христовото тяло — от нафората върху светата трапеза, и са й поникнали крила. Прилеп.

— Прилеп ли! — нададе вик владиката. — И таз добра! И какво означава това? Не те ли е срам, поп Янарос?

— Още ли не си разбрал, владико? — отвърна отегчено попът. — Христос държи в ръцете си човешката душа! Мишката е човешката душа, която е яла от Христовото тяло и са й поникнали крила.

Поп Янарос се завтече, сякаш го гонеха, влезе в църквата и залости вратата с мандалото. Огледа се, но от очите му хвърчаха искри и не видя майките с траурните дрехи, които стояха в полумрака. Те бяха дошли по-рано през деня от близките села и бяха заварили църковната врата отворена и Христос, легнал върху погребалното си ложе. Влязоха вътре, скупчиха се край него и извиха скръбни вопли. Уж скърбяха за Христос, но лека-полека се унесоха, отметнаха върху гърбовете си черните чембери и започнаха да оплакват убитите си синове. Пет бяха почернените майки, с пет имена се сдоби и Христос — Стелиос, Янакос, Маркос, Димитрос и Аристотелис…

Но изведнъж вратата се отвори с трясък. Жените видяха как попът се спуска като хала, уплашиха се и в паниката се изпокриха по църковните скамейки.

Попът не виждаше добре, спъна се в гроба Христов и насмалко да го събори. Успя да го задържи в прегръдките си и да предпази и него, и себе си от падане.

— Господи, помилуй! Гробът Христов оживя и иска да си тръгне… — промълви изтръпнал поп Янарос.

Влезе в олтара и се поклони на окървавения камък, който лежеше върху светата трапеза. Излезе през царските двери и застана пред голямата икона на Христос в дясната част на иконостаса. Сърцето му кипеше. Известно време се бореше със себе си, но думите се заплитаха в гърлото му и вместо говор от устата му излизаше протяжно и дълбоко мучене като на теле. В присъствието на Христос гневът му се беше утаил и сега поп Янарос беше обзет от страх. Прекръсти се три пъти, направи дълбок поклон, доби смелост.

— Прекланям се пред страстите ти, Христе! — извика силно той. — Прости ми! Боя се от теб и треперя пред силата ти, но съм човек и ме боли. Грък съм и трябва да ме чуеш. Позволи ми да викам, да си изплача болката, да ми олекне. Пък после — твоя воля, Бог си, убий ме, ако щеш. Гледам и изучавам света, който си създал, Господи — не е справедлив. Казвам ти го откровено — не, не е справедлив! Изучавам хората, които уж си създал по свой образ и подобие, и нищо не разбирам. И ти ли си като хората, Господи? Да не би Земята да е концентрационен лагер, който си обградил с телени мрежи, за да идваш на инспекция, да избираш най-добрия и да го убиваш? Какво ти е виновна Гърция, неблагодарнико? Как сърцето ти допусна да избереш точно нея? Защо не избра Албания, Турция или България? Какво добро са ти сторили техните народи, с какво са те зарадвали, какви големи дела са извършили в твоя угода? А Гърция те хвана за ръка още когато беше невръстен отрок, още когато не беше проходил и се спъваше в камъните, и те разходи като принц от единия до другия край на Земята! Къде щеше да бъдеш, ако не беше тя? Какъв щеше да бъдеш? Щеше да се намираш още сред чифутите, да се препираш и да се молиш в синагогите им. Но ето че Гърция дойде, хвана те за ръка и те изведе от хаврата. Нарисува красотата ти и стана красив. Възпя добротата ти и стана добър. Построи ти превисоки палати и стана цар. И какво получи в отплата? Реши да я разкъсаш със собствените й нокти. Не ти ли е жал за нея? Не я ли почиташ?

Поп Янарос се стъписа от изречените думи. Протегна длан и запуши нечестивата си уста. Погледна иконите, погледна изписания върху вратата на олтара архангел Михаил с червените сандали и черните крила. Зачака ужасѐн. „Сега ще падне гръм и ще ме изгори — прошепна. — Ще позволи ли Бог подобна дързост на един човек?“

— Задушавам се, Христе! Позволи ми да богохулствам, иначе ще се пръсна. Изслушай ме. Понякога умът ми се замайва и дърветата, камъните и светците придобиват нов смисъл. Гледам иконата на Богородица в лявата част на иконостаса и си казвам: „Тази, която седи прекрасна и скръбна и те кърми в пазвите си, не е Богородица, Христе. Не е Богородица това, а Гърция!“.

Потта се стичаше по набразденото лице на поп Янарос. Ноздрите му потръпваха и душеха въздуха, сякаш жадуваха да усетят Божията миризма — миризмата на сяра.

„Каква радост бих изпитал — прошепна той, — ако Божият огън дойдеше да ме подпали! Така щях да разбера, че Бог има уши и ме чува, че не викам в пустинята, че гласът ми се въздига към небето, удря се в него и се спуска обратно върху безсрамната ми глава, безмилостно, като мълния!“

— Помниш ли, Христе — извика, — помниш ли двайсет и първи май, страховития ден на свети Константин край далечното Черно море, в моето родно село? Посред селото се палеха огньове, народът наоколо тръпнеше, от небето се надвесваше Бог, а аз държах в ръце светите икони, предците ни, влизах в пламъците с боси нозе, пеех, танцувах и ръсех хората с горящи въглени. И пламъците бяха като студена кристалночиста вода, която ме разхлаждаше. Защото имах само тебе, Господи, само тебе, не пламъците, не смъртта, само тебе! И както нищожното желязо излиза от пламъците във вид на чиста стомана, така и аз, когато излизах от твоя огън, Първомайсторе, усещах, че цялата ми плът, от глава до пети, е станала стоманен меч в ръцете ти, станала е безсмъртна душа! А сега ти говоря, но ти не ми отговаряш, викам те, но ти не ми обръщаш внимание. Но аз ще викам, ще викам, докато ме чуеш. Нали затова си ми дал уста? Не за да се храня, не за да говоря, не за да целувам, а за да викам!

Обърна се към голямата чудотворна икона на Богородица в лявата част на иконостаса, сякаш я молеше да му посредничи пред Бог. Тя притискаше в пазвите си Младенеца, а очите й, тъжни и черни, бяха вперени с ужас в един кръст, който се рееше из въздуха. Лицето й беше разсечено на две половини като от удар с нож. Веднъж поп Янарос стоеше до царските двери по време на утренята и се молеше „за мир по целия свят“, когато от иконостаса се разнесе мощен тътен, дъската на иконата се пропука и лицето на Богородица се разцепи на две, от междувеждието до брадичката. Християните се уплашиха, паднаха върху плочника и зачакаха: „Ще ни разтърси земен трус — шепнеха те. — Мълния ще падне да ни изгори“. След няколко дни до селото достигна ужасяваща вест: някъде много далече, на другия край на света, от небето се спуснал огън и погубил 200 000 души! В същия миг на другия край на света, в едно селце, в Кастелос, Богородица беше надала вик и беше се пропукала, поразена от болката на човеците.

— Богородице! — извика поп Янарос, простирайки ръце към разцепената икона. — Стана ти жал за ония жълти хора в другия край на света. А не ти ли е жал за децата, които умират пред очите ти тук, в Кастелос? Защо не прегърнеш коленете на Сина си, Богородице, защо не го помолиш да сложи край на това мъчение?

Обърна се отново към Христос и зачака. Христос го гледаше усмихнато и не отваряше уста да заговори. През отвореното прозорче на олтара беше влязла една пчела, която жужеше над дивите цветя върху Христовия гроб.

Поп Янарос се огледа смутено. В средата на църквата се издигаше гробът Христов, окичен с мирта, розмарин и диви цветя, а в него лежеше мъртвият Христос, извезан върху скъп копринен плат. Беше Велики петък и той очакваше възкресението си спокоен и сигурен. Поп Янарос се приближи до гроба, поклони му се, сякаш беше истински, и извика силно и сърцераздирателно:

— Елине, елине, защо искаш да убиеш Майка си?

Душата на поп Янарос се беше оттекла от тялото му, беше се събрала в ушите, очите и крайчетата на пръстите му и чакаше. Чакаше чудото. Няма ли да се чуе глас? Няма ли да благоволи Бог да отговори на човека? Чакаше, чакаше, но напразно. Въздухът беше ням, Вседържителят беше глух, Христос беше мъртъв, поп Янарос беше сам-самичък на тоя свят.

И тогава умът му се одързости, гневът му се отприщи и той вдигна ръка:

— Щом е така — извика, — няма да има никакво възкресение. Лежи си в Гроба и си чакай. Ще възкръснеш само когато възкръсне и Гърция, чуваш ли? Иначе няма да има възкресение! Безсилен съм да направя друго, но мога да направя поне това, защото съм свещеник. Дори да вдигнеш десница и да ме запратиш в дъното на Ада заедно с Юда, аз, поп Янарос, ти казвам, че тук, в Кастелос, Халикас и Прастова — трите села, до които се простира епитрахилът ми — възкресение няма да има!

Богохулните думи все още висяха във въздуха, когато откъм нишата на олтара, където беше изобразено Поклонението на ангелите, долетя шум, сякаш зографисаната вар се ронеше. Старецът трепна и се изпружи. За миг му се стори, че един от ангелите помръдна. Обърна се към него със сбърчени вежди и го нахока:

— Ти нямаш думата! — извика. — Ти си ангел, не можеш да изпитваш болка, не си свободен да съгрешаваш, затворник си в Рая вовеки веков. Но аз съм човек, аз съм едно горещо нещо, което изпитва болка, съгрешава и умира. Я вляза, я не вляза в Рая. И недей да ми махаш с крила, недей да вадиш меча си от ножницата. Тук разговарят човек и Бог, ти нямаш думата!

Поп Янарос се обърна към иконата на Христос и внезапно гласът му стана мъжествен и радостен.

— Господи, само аз и ти знаем, че с теб сме едно, ангелите не знаят. Двамата станахме едно — помниш, нали? — през онзи свещен ден в Йерусалим. Възкресението наближаваше. В църквата стояха накамарени всички световни раси — бели, жълти и черни — и всички очаквахме със затаен дъх слизането на свещения огън. Въздухът пращеше наелектризиран, всяко лице беше обрамчено с огън, чудото висеше над главите ни като светкавица. Жените припадаха, мъжете тръпнеха. Всички очи бяха вперени в свещения гроб, върху който щеше да се спусне небесният пламък. Внезапно храмът се озари от мълниеносен блясък и Бог се спусна на Земята. Една сюрия негри се втурна към него и запали дузините свещи, които носеше всеки от тях. А мене — помниш ли, Христе? — ме обзе божествена лудост и започнах да викам. Какво виках? Не помня. По зъбите и устните ми беше избила пяна, бяха ми поникнали крила, мятах се във въздуха, крещейки. Негрите ме грабнаха и ме понесоха на ръце. Летях над човешките глави, над запалените свещи. Дрехите ми се подпалиха, брадата, косата и веждите ми се опърлиха, но на мене ми беше прохладно и пеех сватбени песни от родния си край. Жените се разпищяха, увиха ме в мокър юрган и ме изведоха на двора. Поеха ме поповете, три месеца се борих с Бога и смъртта. Пеех и плясках с ръце, никога дотогава не бях изпитвал такова чувство на радост и свобода. Поповете поклащаха глави, мислеха, че съм полудял. Но аз усещах, че огънят, който ме беше изгорил, огънят, с който бях облечен, си ти, Христе! „Ето това е любов — виках аз. — Така се сливат мъжът и жената, така се сливат Бог и човешката душа.“ От оня ден, както знаеш, с теб сме едно и имам право да те гледам право в очите, да ти говоря с високо вдигната глава. Поглеждам ръцете си и виждам Христос. Докосвам устните, гърдите, коленете си и усещам Христос. Аз и ти сме едно. Полегнали сме заедно в гроба Христов, сред планинските цветя, и няма да възкръснем, преди да е свършил тоя братоубийствен бяс.

Поп Янарос се беше вдъхновил.

— Говори ми с човешки думи, за да те разбера. Ръмжиш, но аз не съм звяр и не разбирам какво ми казваш. Чуруликаш, но аз не съм птица… Гърмиш и святкаш, но аз не съм облак… Аз съм човек. Говори ми с човешки думи.

Готвеше се отново да отвори нечестивата си уста, но внезапно ноздрите му потръпнаха — из въздуха се носеше мирис на сяра. Старецът се уплаши, забрави големите думи, които беше избълвал, сниши се.

— Идва… Идва… — промълви той и коленете му се подкосиха. — Идва, идва, ето го!

В същия миг усети, че утробата му се раздира, сякаш най-после беше поразена от светкавицата. Дочу дълбок и тъжен глас — гласа на Христос. Той винаги говори оттам — от утробата ни, и винаги по този начин — тъжно и дълбоко.

Старецът склони глава към гърдите си и се заслуша.

— Говори почтително, поп Янарос! Говори почтително, поп Янарос! Дошъл си да ме попиташ нещо. Питай ме.

— Защо да те питам, Христе? — смотолеви старецът, треперейки. — Защо да те питам? Нали всичко знаеш.

— Всичко знам, но ми харесва да слушам човешкия глас. Питай.

— Къде са следите ти върху гръцката земя, Христе? Искам да вървя по тях. Това исках да те попитам. Къде се намираш? С кого си? С черните или с червените? Искам да те последвам.

Чу се тъжен смях и Христос отново заговори:

— Къде се намирам ли? Всяка година ме възкресяваш и не знаеш къде се намирам? На небето.

Поп Янарос тропна с крак. Гневът отново започна да го завладява.

— Остави небето настрана, Господи, още не му е дошло времето. Душата ми все още е вързана за плътта, все още съм жив, все още работя върху пръстта и се мъча да прокарам път. Тук, на тая земя, върху едно парче море и суша, което се нарича Гърция, върху една гръцка скала, която се нарича Кастелос. Искам да ми говориш за Кастелос, Господи, за това злочесто село, което си ми окачил на шията. Слез в Кастелос и ми посочи пътя. Това е единствената ми молба към тебе, друга нямам — посочи ми пътя, Господи!

Поп Янарос кръстоса длани върху изпотените си гърди. Гласът му стана тих и умолителен.

— Простри ръката си, Христе, води ме. Да предам ли селото на партизаните, или да не го предавам? Чувам, че капитанът, дето е в планината, иска да донесе справедливост и хляб, за да не бъдат гладни и онеправдани хората, и заставам на негова страна. Слизам в Кастелос, чувам свирепия армейски капитан да вика „родина, религия и чест“ и заставам на негова страна. Съвсем се обърках. Само една надежда ми остава — ти, Христе. Простри ръката си и ме води!

Нощта се беше спуснала. Луната навярно беше изгряла — прозорчето на олтара просветваше нежно и сладостно. Нощна птица простена над църквата. Сърцето на поп Янарос изведнъж се изпълни с благост и тъга.

Гласът долетя отново, но този път и той беше благ и тъжен.

— Поп Янарос, поп Янарос, не се плаши, но имам една молба към теб.

— Молба? Към мен, твоята мравка ли, Господи? На твоите заповеди!

— Води ме.

— Кой, аз ли? Не си ли всезнаещ, Господи?

— Всезнаещ съм, но с помощта на хората. Без теб ми е трудно да се придвижвам по земята, която съм създал. Спъвам се в камъните, в църквите, в хората. Не гледай така опулено. Не съм ли създал акулите в дълбините на океана, така че да не могат да се движат, ако нямат пред себе си за водач една мъничка, нищо и никаква рибка? Ти си рибката Божия. Застани пред мен и ме води.

Поп Янарос гледаше Христос разтреперан, с опулени очи. Истината ли говори, или иска да го вкара в изкушение? Думите на Бог са нож с две остриета. Поп Янарос отдавна знаеше това. Двуостри, двузначни и опасни. Горко на онзи, който никога не е чувал словото Божие! Горко на онзи, който го е чувал! Човешкият ум се стъписва. При всяка дума на Бог се отварят две врати — към Ада и към Рая. От ужас ти губиш ума и дума и не можеш да различиш коя врата е Божията. Поп Янарос видя двете врати отворени пред себе си и замълча, опитвайки се да спечели време, за да проясни ума си и да вземе решение. Много пъти се беше борил с демона поп Янарос и много пъти с Бога. Демона можеш да го сплашиш, да го прокудиш със заклинания. Ами Бога?

Поп Янарос гледаше безмълвно Божието лице и ужасено претегляше странните Божии думи. Какъв ли беше скритият им смисъл? Нима той, всезнаещият, се преструва, че не знае? Нима той, всемогъщият, се преструва, че не може? Но защо? Защо? Не ни ли обича, не ни ли иска, не го ли е грижа за хората?

Поп Янарос понечи да падне по очи в Христовите нозе и да извика: „Не ме оставяй сам, помогни ми!“, но не свари, защото тайнственият глас пак заговори от старческата му утроба, сега вече строго и гневно:

— Не те ли е срам, поп Янарос? Защо искаш съвет от мен? Ти си свободен. Аз съм те създал свободен. Защо постоянно се държиш за полите ми? Престани да ми се кланяш доземи, изправи се, поп Янарос! Поеми отговорността, не искай съвети от никого. Нали си свободен? Направи своя избор.

— Тежка е свободата, Господи. Може ли да я понесе човек? Много е тежка, Отче.

Гласът отново заговори, но този път тихо и тъжно:

— Тежка е, синко. Кураж!

Утробата се затвори и замлъкна. Поп Янарос надигна глава от гърдите си. Внезапно някаква сила се извиси от църковния плочник, спусна се от кубето на Вседържителя и изпълни гърдите и стомаха му. За първи път се чувстваше толкова смел и сигурен, когато разговаряше с Бог.

Допря длан до гърдите си.

— Поемам върху себе си цялата отговорност за спасението или гибелта на селото — каза със силен глас, сякаш полагаше клетва. — Решението ще взема сам. Имаш право, аз съм свободен. Да бъда свободен, означава честта или срамът да са изцяло мои. Означава да съм човек.

Прекръсти се, повдигна се на пръсти и впи устни в Христовото лице.

— Прости ми, че казах излишни думи, Отче! Червеният демон на гнева често ме яхва — прости ми. Искам от тебе само едно: помогни ми да говоря благодушно, без гняв и роптание. Ала сведи и ти глава от небето, погледни злочестата ни земя, виж я как оплаква чедата си като Рахил и се смили над нея.

Почувства вътрешен покой. Всеки път, когато разговаряше с Бог, в началото челото му се обливаше в пот и ноздрите му се пълнеха със сяра и ужас. Съпротивляваше се, бореше се, гневеше се. Но постепенно омекваше и се сдобряваше с Бог, някаква невидима ръка докосваше и усмиряваше сърцето му.

Направи дълбок поклон и прошепна радостно:

— Сдобрихме се, слава Богу, отново се сдобрихме. Отново чувствам Бог като свой съсед, като свой приятел, като кредитор, който ми е опростил задълженията. Олекна ми.