Никос Казандзакис
Братоубийците (10)

X

Взе калимявката си, която беше оставил върху една скамейка, и тръгна да излиза. Но както прибираше косите си, за да ги напъха в шапката, в мрака се чу дълбока въздишка, последвана от изскърцване на скамейка. Поп Янарос настръхна. Засрамен от страха си, той взе една свещ от канделабъра, запали я от кандилото пред иконата на Христос и се отправи към мястото, от което беше долетяла въздишката. Свещта трепереше в ръката му, но овладя страха си и се приближи. Една старица, която се беше вкопчила в скамейката, подскочи, щом светлината падна върху нея. В същия миг към светлината се извърнаха бледите съсухрени лица на други четири старици.

— Кои сте вие? Какво търсите тук? Я слезте от скамейките! — извика поп Янарос, отстъпвайки назад.

Стариците се изсипаха от скамейките, проснаха се върху плочника и вкопчиха ръце в бордюра на Христовия гроб. Попът се надвеси над тях, приближи свещта до лицето на всяка една. Каква горчивина излъчваха опустошените им от плач очи, колко отрова — устните!

— Това са лицата на Гърция — помисли си настръхнал поп Янарос. — Това са нейните майки…

И както ги гледаше, внезапно си представи петте почернени старици като петте велики гръцки майки: румелийската, македонската, епирската, пелопонеската и благородната майка от островите…

— Какво правите в Кастелос? — попита смутено той. — Търсите ли някого? Кои сте вие?

Всички заговориха едновременно, като виеха и се биеха в гърдите.

— Нищо не разбирам! Нищо! Каква е тая глъчка? Да говори само една!

Най-възрастната, с лице от кремък, се повдигна на колене и протегна ръка към останалите.

— Млъкнете — каза. — Ще говоря аз, най-старата.

Обърна се към попа.

— Ние сме майки, а синовете ни воюват — едни в полето, други в планината. Всички имаме по един убит син. Аз съм баба Крусталеня от Халикас. Не ме ли позна, поп Янарос? Умът ти май е другаде, при богохулството.

— А, не съм богохулствал, не съм. Мери си приказките. Не съм богохулствал, молех се. Така се моля на Бога аз. Отчет не дължа на никого.

Отиде да постави запалената свещ в канделабъра и се върна при стариците. Гласът му беше омекнал.

— Майки на Гърция, прекланям се пред болката ви. Ще ме прощавате, че не ви познах, но умът ми закъсня да се завърне между костите на черепа ми. Но сега вече той се завърна от огненото небе, където разговарях с Вседържителя, и ви приветствам една по една, всяка поотделно: добре дошла, почернена кира Крусталеня от Халикас, добре дошла, кира Мариго от Прастова, и твоя милост, кира Христина от Магано, и ти, любезна кира Деспина от Крусталос, и ти кира Зафиро от Хрисопиги. Добре дошли в дома на разпнатия Бог. Какво желаете? От какво се оплаквате? Слушам ви.

— Прогониха ни от домовете ни, поп Янарос — простена баба Крусталеня. — Черните и червените кепета ни изпъдиха от селата ни. Избиват мъжете ни. Обикаляме от пещера на пещера, гладуваме и студуваме… Към кого да се обърнем? В чии крака да паднем? Как да сложим край на бедите си? От селата ни изпратиха при теб да те попитаме. Ти разговаряш с Бога, отче. В тия диви планини ти си неговата уста, неговите уши и неговите очи, не може да не знаеш.

— Помогни ни, отче! — разпищяха се останалите старици и се изправиха на колене. — Целият народ гледа към тебе!

Поп Янарос започна да крачи из църквата. Спря пред иконостаса и погледна към Христос, но не го видя. Умът му се носеше из мрачни далечни води. Изведнъж църквата му се стори твърде тясна: ако протегнеше ръце, стените й щяха да рухнат. „Бог стовари цялото бреме отгоре ми — прошепна той. — Дръж се, клети поп Янарос!“

— Всяка от вас има в двора си по един мъртвец. Но в моя двор има хиляди трупове, загърнати в черни и червени знамена. И не в моя двор са те, а в моята утроба — вече едва-едва ходя, препъвам се. Към който и труп да се наведа, все виждам собственото си лице. Защото всичките трупове са на мои деца.

— Помогни ни, отче! — извикаха пак стариците. — Какво да сторим? Как да сложим край на злото? Знаеш ли как да ни спасиш, поп Янарос? Затова сме дошли. Ако Бог ти е пратил просветление, кажи ни и да се връщаме при хората, които ни изпратиха. Бързаме.

— Аз също бързам! — изгрухтя поп Янарос и докато го казваше, усети, че часовете се изнизват и няма никакво време за губене.

Той беше взел решение и бързаше. Погледна към стариците, които отново се бяха вкопчили в гроба Христов и пищяха.

— Станете, оставете гроба на мира, изправете се на краката си! Не ви ли омръзна да плачете? Бог се гнуси от сълзите. Човешкият плач може да задвижи воденица, но не и Бог. Избършете очите си и се върнете в пещерите си. Свикайте на събрание мъжете и жените, отворете си устите и извикайте: „Ето какво ни посъветва поп Янарос от Кастелос“. Пътищата към спасението са три: Бог, водачите на народа и народът. Бог е извън играта, трябва да се примирите с това. Той не иска да се меси в нашите работи. Дал ни е ум, дал ни е свобода, измил си е ръцете. Гнуси ли се от нас? Мрази ли ни? Или пък ни обича прекалено много и затова ни измъчва така? Не знам. Аз съм грешен човек и не мога да надничам в тайните на Бога. Само едно знам със сигурност: този път е затворен за нас — задънена улица.

Попът замълча. Кандилото пред Христос изпращя — олиото му беше свършило. Обърна се натам и видя, че лицето на Христос е помръкнало. Сърцето на стареца се сви, но не отиде в олтара да вземе олио за кандилото.

Най-възрастната старица подръпна крайчеца на расото му.

— А вторият път, отче? Кажи ни за него. Посъветвай ни с думи прости, че да те разберем, неграмотни жени сме ние.

— Вторият път са главатарите, водачите на народа, проклети да бъдат! Всички водачи, всички. Аз не правя разлика помежду им. Не съм нито червен, нито черен — така им кажи. Аз съм поп Янарос, който разговаря с Бог и никога не би приел да целува подметките на хората. И ако раздереш сърцето ми, ще видиш, че от единия до другия му край върху кръвта ми се простира Гърция — като на картите, дето висят в училищата. Цялата Гърция. Така ще им кажете — нали ме чухте?

— Чухме, чухме — отговориха майките. — Кажи ни за втория път, без да ни се сърдиш, отче.

— Вторият път също е затворен. Нито един водач — бил той червен или черен — не носи в сърцето си цялата Гърция. Разкъсаха я на две парчета злодеите недни, все едно не представлява живо тяло. Всяко от двете парчета е побесняло и иска да се нахрани с другото. Царе, политикани, нашивкаджии, владици, коджабашии, планински капитани, полски капитани — всички до един са побеснели. Изгладнели са като вълци, гледат на нас, народа, като на месо и се хранят с нас.

Отново се спря задъхан, сякаш изкачваше стръмна планина.

— Колко хубаво щеше да бъде, как щях да си гледам рахата — прошепна той, — ако можех и аз да съм слепец. Да вляза в аскера, десния или левия, да бъда заобиколен от хиляди други слепци и да съм сигурен, че ние сме с Бога, а враговете — с дявола! Да се гордея с убитите ромеи и да викам: „Слава на тебе, Боже, болшевиките намаляха!“ или „Слава на тебе, Боже, фашистите намаляха!“. Аз обаче стоя сиротен, сам-саменичък, и видя ли убит, какъвто и да е той, ме заболява сърцето. Защото виждам, че частица от Гърция изгнива.

Изгуби се в мислите си и пак замълча. Вените на слепоочията и шията му се издуха. Пред очите му се разстла цяла Гърция, окъпана в кръв.

Но старицата отново протегна ръка и дръпна широкия му ръкав.

— А третият път, третият път, отче?

— Третият път ли? Няма трети път! Все още не е прокаран. Трябва да го прокараме самите ние, бавно и мъчително, за да го превърнем в път. Кои ние ли? Народът. Третият път започва от народа, напредва заедно с народа и свършва с народа. Понякога една светкавица раздира ума ми и си казвам: кой знае, може Бог да ни тласка към дъното на бедите, за да ни принуди, щем — не щем, да прокараме третия път и да се спасим… Не знам от коя страна да застана и какво да отсъдя, мили майки. Но ако питате сърцето ми, то ще ви каже, че такава е целта, такава е волята на Бога. Вече сте големи, казва той, стига вече се държахте за дрехата ми като малките деца. Изправете се и ходете сами!

Стариците не разбираха много-много какво им говори попът, но сърцата им се успокоиха мъничко. Пристегнаха черните си чембери, покриха челата, брадите, ушите и устните си. Приготвиха се за път.

Само кира Крусталеня все още се колебаеше. Думите на попа бяха стоплили сърцето й, но умът й все още тънеше в мрак.

— И сега какво? — попита тя и зачака отговор, загледана в попа.

— Какво ли? Ей сега ще изгрее луната. Вървете, повикайте съселяните си и им кажете какво е заръчал поп Янарос от Кастелос. Трябва още утре да тръгнете всички, с целите си семейства, и да дойдете в Кастелос, преди слънцето да е стигнало до средата на небето. Бог ми повери една тайна. Дали съм го разбрал, или не — ще видим! Но друг път не съществува. Давам ви благословията си, вървете!

Тъй рече, вдигна ръка, благослови петте забрадени глави и отвори вратата.

— Благославям ви в името на Бога и родината — каза той и прекръсти въздуха над стариците.

Застана на прага на църквата, загледан в майките, които се точеха край зидовете, вървейки една подир друга. Луната се издигаше над скалистата планина, въздухът миришеше на чубрица и мърша.

— Клетата Гърция — прошепна той, докато майките изчезваха между камъните. — Клетата Гърция с черния чембер.