Никос Казандзакис
Братоубийците (11)

XI

Луната се изкачи по небето, после се спусна към земята. Порутените селски къщи отразяваха блясъка й спокойно и щастливо, сякаш все още подслоняваха прегръщащи се двойки, но чакалите вече бяха проникнали сред руините и скърцаха с челюсти. Две старчета, обезумели от страх и глад и загубили съня си, блуждаеха и залитаха между развалините, пеейки някаква старовремска песен от младите си години, в която се говореше за любов и смърт. От време на време те спираха, прегръщаха се и избухваха в смях.

Лунната светлина проникваше безшумно и нежно през решетъчното прозорче на килията на поп Янарос. Второто пришествие се покри със сребро, лъснаха пламъците в короната на свети Константин и живите въглени в нозете му. А светецът беше изчезнал.

Поп Янарос седна в края на канапето и облегна тежката си глава на стената.

„Благодаря ти, Христе, за горчилките, с които ме напои и през този ден — прошепна той. — Не знам защо се отнасяш толкова жестоко с хората, които те обичат, но вярвам, че всичко, което правиш, е за наше добро, макар и да не го съзнаваме. Колко надменно от наша страна, че искаме да разбираме делата ти, Господи! Прости ни. Не ние питаме, не ние — Сатаната седи върху главите ни и пита ли, пита, и нищо друго не прави. Но сърцето не пита, то вярва и не се съмнява… Нощта се спусна и покри света. Пълен беше и тоя ден, слава на тебе, Господи, много тежък беше и тоя ден, слава на тебе, Господи. Уморих се. А имам още много работа за вършене тая нощ, трудна работа. Ти ми даде свободата да правя каквото си поискам. Е, добре, ще направя каквото искам. Ще се кача в планината.“

Затвори очи. Искаше да си отдъхне малко, за да събере сили, преди да поеме по нагорнището. Чакаше, чакаше, но ангелът на съня не идваше. Умът му бълбукаше, как би могъл да се подчини и отдаде на съня? Под затворените му клепачи отново шестваха страстите Христови заедно със страстите човешки и неусетно умът му се отправи на далечен път. Отново беше Велики петък и денят беше окъпан в слънчеви лъчи. А той, метнал дисагите през рамо, търсеше гнездо за душата си. Високи като крепости манастири, утринно богослужение, сладки псалмопения, всевъзможни монаси, охранени и недояли, аскети и скрити чревоугодници — Света гора. А над Света гора се извисяваше заснеженият, богообитаем и докосващ висините Атон…

Спомня си всичко, всичко до последната подробност! Вижда съвсем ясно масата, край която са седнали монасите след утринното богослужение в очакване на сухия къшей хляб. Просторно продълговато помещение, стените му — целите в стенописи, избледнели и зеленясали от времето и влагата. Из въздуха се носи миризма на зелев сок и вкиснало.

През отворения прозорец влезе една лястовичка. Тя прелетя над приведените монашески глави, разпозна ги един по един — същите като миналата година, малко по-остарели и по-бледи: Манасий, Йоаким, Гавриил, Мелхиседек, Венедикт. Всички, всички бяха тук, нито един не отсъстваше. Зарадва се лястовичката, запърха с крилца над главата на игумена, чуруликайки. Искаше й се да отскубне един косъм от бялата му брада, за да го вгради в гнездото си, но щом отвори човчицата си да клъвне, изведнъж се уплаши. Стрелна се към светлината на отворения прозорец и изчезна.

Никой от монасите не вдигна очи да я погледне. Четиресет на брой, те дъвчеха без апетит накисната бакла и маслини, наблъскани плътно един до друг край продълговатата манастирска трапеза, сгърбушени и намръщени. Безмълвният трапезарий сновеше наоколо и им раздаваше ечемичен хляб. Разпети петък е днес, въздишаха монасите и брояха часовете — няма ли най-после да дойде Възкресението, Божичко, та да излязат вън от манастира, защото вътре не беше позволено да се яде месо! Едно калугерче, покатерено високо на амвона, четеше синаксара на Разпятието. С бледи бузи и отпуснати телеса, гласът му неулегнал, нито детски, нито все още мъжки, мутиращ и дрезгав: „Изкачваха се, изкачваха се към Голгота. Христос вървеше отпред, приведен под тежестта на кръста. Много тежък беше тоя кръст, защото отгоре му тегнеха всички световни грехове. Изкачваха се, изкачваха се, а най-отзад вървеше Дева Мария, която се биеше в гърдите и скръбно нареждаше: «Защо, гайтане, искаш да се скриеш, защо, медальоне, искаш да се покриеш с паяжини…». Зад Божията майка надаваха печални вопли хиляди други жени, всички майки по тая земя. Хиляди очи плачеха, хиляди устни стенеха, хиляди ръце се издигаха към небето, приканвайки ангелите да се спуснат на земята. Изведнъж настана дълбока тишина и от земните недра се разнесе пронизителен глас: «Не плачи, Света дево, бъди смела. Бъди смела, Света дево, за да бъдат смели и хората».“

Докато дрезгавият тембър на четеца огласяваше страшния път към Разпятието, навън се развиделяваше. Оловното кубе на църквата в средата на манастирския двор се покри със сребро. Един питомен кос кацна върху ръба на кладенеца и започна да свирука тропара, който беше научил от монасите. Откъм дълбокото дере зад манастира се разнесе крякане на яребици.

Седнал в края на масата, поп Янарос вдигна очи. Обходи с поглед монасите край масата и веждите му потръпнаха гневно. Протегна шия, за да вижда по-добре, и се взря във всеки от калугерите, един по един, със състрадание и ужас. Старци с нищожни умове, нищожни сърца и нищожна вяра, чревоугодници. Нима светото монашество ги беше направило такива? Изгнили и зеленясали от влагата, с разядени ръце и крака. Бяха им останали само седемте дупки на лицата им — очи, уста, ноздри и уши. Да не би пък това да беше Тайната вечеря, слязла от стената, където беше изрисувана, и разпаднала се от старост? И сега апостолите седят и чакат тревожни и безмълвни… Какво чакат? Кого чакат? Защо поглеждат към вратата? Къде е Христос?

Мирисът на росното дере нахлуваше през прозореца. Първите пойни птички се събудиха, петлите на двора пропяха, в далечината се разнесе песен на кукувица, влажна, нежна и сладостна.

Слепоочията на поп Янарос се освежиха. Затвори очи и отново чу мутиращия гласец над главата си: „Проклетите цигани надигнаха чуковете си. Три гвоздея им бяха поръчали, но те изработиха пет и започнаха да приковават Христос към кръста. При първия удар небесният свод се разтресе. При втория удар от небето се спуснаха ангели, които носеха златни стомни с розова вода, за да промиват раните, и чисти чаршафи, и благовония. При третия удар Богородица припадна и заедно с нея припадна целият свят, и настана мрак…“.

Поп Янарос държеше очите си затворени и усещаше как гвоздеите се забиват в ръцете и краката му. Облегна глава на стената, върху полуизтрития стенопис на Тайната вечеря — там, където в нозете на апостолите беше изобразено едно бяло куче на сини петна, което облизваше кокал. Масата изчезна, изчезнаха калугерите и манастирът, изчезна Света гора. Поп Янарос стоеше в подножието на кръста и гледаше. Гледаше той, а кръвта се стичаше, Христос беше приковал поглед в него и му се усмихваше…

Поп Янарос нададе вик и усети, че му прималява. Не можеше да си спомни нищо повече. Понеже вече не чуваше гласа на четеца, подскочи ужасѐн и протегна ръка към амвона:

— Не оставяй Христос на кръста! — извика. — По-бързо стигай до Възкресението!

Поп Янарос чу гласове и суматоха пред килията си. Из църковния двор сновяха и шумяха хора, множество ръце хлопаха по вратата му. Отвори очи и Света гора изчезна окончателно. На улицата се беше струпала тълпа, вече чуваше ясно, че произнасят името му. Скочи, отвори вратата и застана на прага бос, с разпилени по раменете коси. Разпери ръце и ги опря на страничните стълбове, за да запречи входа. Лицата на насъбралите се мъже и жени проблясваха гневно на лунната светлина.

— Хей, поп Янарос! — чу се нечий писклив глас, вероятно на стария Мандрас. — Хей, поп Янарос, какви ги вършиш? Няма ли да удариш камбаната? Хайде, отваряй църквата!

— Тишина, тишина! Не викайте! — отвърна попът. — Тази нощ няма да има бдение, нито утре ще има възкресение. Прибирайте се по домовете си! Докато продължавате да се избивате, Христос ще лежи в гроба си, братоубийци!

— Що за чудо е това? Опазил Господ! — долетяха изумени гласове от всички посоки. — Къде се е чуло и видяло такова нещо в християнския свят? Не те ли е страх от Бога?

— Гърция е разпъната на кръст — разпъвате я вие, искариоти! Докато Гърция е разпъната на кръст, Христос също ще бъде разпънат. Докато продължавате да убивате, престъпни ромеи, няма да възкресявам никого — нито в Халикас, нито в Прастова, нито в Кастелос, докъдето се простира епитрахилът ми в тия планини!

— Наистина ли няма да извадиш Христос от гроба? Цяла година ли ще го държиш погребан? Голям грях си слагаш на врата, поп Янарос!

— Вратът ми е як и ще издържи. Хайде, прибирайте се по домовете си!

Бай Мандрас разбута тълпата, застана пред поп Янарос и вдигна тоягата си.

— Да не искаш да кажеш, че можеш да разпъваш Христос, без да го възкресяваш? — рече той и от устата му изскочиха пръски пяна.

— Да, мога! Поисках и получих разрешение. Ръцете ви са окървавени, вървете първо да се измиете! Възкресение означава чисти ръце и чисто сърце! Бог ми каза, че не желае да възкръсва в Кастелос. Не желае!

— Владиката ще ти обръсне брадата, Юда!

Поп Янарос се разсмя.

— Заплашвате ли ме? Не берете грижа, тъкмо ще вляза в Рая бръснат.

Една старица изпищя:

— Антихристе! Ние, майките, ще се съберем и ще направим възкресението!

— Вървете си по домовете! — извика поп Янарос. — Прибирайте се!

Понечи да затвори портата, но тоягата на бай Мандрас се стовари отгоре му и от челото му бликна кръв. Кирякос се наведе и взе един камък, но се уплаши да го хвърли и камъкът се изхлузи от ръката му.

Разнесоха се ругатни. Няколко жени с траурни дрехи отметнаха забрадки върху раменете си, затупаха се по гърдите и заоплакваха Христос. Поп Янарос попиваше лицето си. От брадата му капеше кръв.

— Ромеи братоубийци — извика той, — възкресение искате, а? Как се възкресява Христос със сърца като вашите? Мътните ви взели!

Тъй рече и поривисто затръшна вратата.

— Козебрадец! Антихрист! Юда! — разнесоха се възгласи, а Кирякос доби смелост, грабна отново камъка и го запрати по вратата.

— Да вървим, братя! — извика бай Мандрас и застана начело. — Да вървим при капитана да му обадим какви ги върши калимявкаджията!

 

 

Светилниците, които бяха запалени по къщите, гаснеха един подир друг. Излегнати в казармените помещения редом с пушките си, войниците тихо разговаряха. Нощните стражи се бяха разпръснали наоколо и се ослушваха с наострени уши, но тишината се нарушаваше единствено от прелитането на нощна птица, от доволния вой на чакал или от скимтенето на гладно куче срещу луната, която се изкачваше скръбно над планината.

Капитанът седеше на прага на казармата и яростно палеше цигара от цигара, защото не можеше да заспи. Как да заспи, като повереното му село беше в опасност, като войниците му дезертираха един подир друг, като храните и боеприпасите му бяха на привършване? Бяха го забравили в тая пустош, да пази проходите и да не позволява на варварите да ги прекосяват. Варварите обаче ги бяха прекосили и вече се намираха в селото. Кой знае, сигурно имат явки в планината, сигурно се срещат тайно през нощта, мътните ги взели!

Захвърли цигарата и я стъпка с охлузения си ботуш.

— Крепостите се превземат отвътре, не отвън — изсумтя той. — Враговете са вътре, трябва да ги очистя всичките! И най-напред от всички — попа. Голям залък е тоя калимявкаджия, но ще го изям!

Стана и тръгна да се поразтъпче и да поеме студения нощен въздух. Партизаните бяха запалили огньове по планинските върхове. Кръвта на капитана кипна, вдигна юмрук към планината и изсумтя:

— Негодници, продажници, предатели, ще ви изям!

Щом каза това, силна болка премаза сърцето му. Спомни си един сън, който беше сънувал скоро след като беше пристигнал в Кастелос. В съня си беше легнал и заспал в порутената църквица на свети Йоан Предтеча на планинския склон. Внезапно чу плач. Отвори очи. Пред него стоеше жена в траурни дрехи, много хубава, много бледа, с големи очи. По бузите и брадичката й се стичаха сълзи.

— Коя си ти, госпожо? — извика той и протегна ръце.

Имаше чувството, че това е Богородица.

— Не ме ли познаваш? — отвърна жената в черно. — Не ме ли познаваш, капитане?

— Коя си ти, госпожо? — повтори той и се разтрепери.

Чу се тихият и скръбен глас на жената:

— Аз съм Гърция, Гърция съм, синко. Всички мои хора ме пъдят и не намирам рамо, на което да склоня глава. Затова дойдох при тебе, синко!

Той извика и се хвърли в нозете й. Сълзите се лееха от очите му.

— Майко — прошепна той, — недей да плачеш. Няма да те изоставя беззащитна, вярвай ми. Готов съм да загина за теб!

От оня ден капитанът стана нов човек. Дотогава той беше воювал в Голямата война — в албанските планини, сред пясъците на Африка — като един от хилядите гърци, юнак сред морето от юнаци. В началото беше обикновен войник, но лека-полека натрупа галони с меча си. Стана капитан. Капитан като толкова много други, без да има усещането, че на него — Димитрис Лефас от Румелия, е възложила надеждите си цяла Гърция.

Но от нощта, в която сънува оня сън, той не можеше вече да заспи. Вече усещаше — не пред себе си, а вътре в себе си — че Гърция го зове на помощ. „Ако Гърция бъде погубена, виновен ще съм аз — мислеше си той. — Ако бъде спасена, аз ще съм нейният спасител.“ И се втурваше яростно в боя.

Само веднъж — проклет да бъде оня ден — само веднъж я беше забравил. След една битка се беше прибрал вечерта и не беше заварил жена си вкъщи. Проклетницата беше хванала гората заедно с партизаните.

Капитанът се изплю разярен. Сигурно вече беше полунощ и той тръгна назад към казармата. Студена пот се стичаше от челото и мишниците му.

— Прости ми, майко, че в оня ден те забравих. Клети човешки същества сме ние, обичаме жените си и падаме ниско заради тях.

Седна с кръстосани крака и облегна глава в стената на казармата. Насочи ума си към далечното планинско селце в Румелия, към майка си, към пясъците на Африка, после го върна в Кастелос, при поп Янарос и войниците, като не му позволяваше да отиде отново при безсрамната жена, която един Господ знае къде обикаляше и с кого си лягаше точно сега… Но умът му непрестанно се завръщаше при жената.

— Проклета да е, проклета да е — прошепна капитанът. — Лъвът се страхува само от едно — от бълхата. Само че аз няма да й позволя, не, няма да й позволя да ме погуби!

Тъй рече и запали още една цигара.

 

 

В крайната махала на селото, която се намираше близо до казармата, една врата се открехна и от нея се подаде главата на старица с червена панделка в косите. Погледна нагоре и надолу — светилниците бяха угаснали, улицата беше пуста. Старицата набра смелост и се изхлузи навън, боса и загърната в закърпена бохча. Пое по улицата, като вървеше плътно покрай зидовете и час по час се обръщаше да види дали някой не я следи. Плъзна се безшумно към казармата, където завари капитана облегнат прав до стената и замислен. Сърцето на старицата се разтуптя и тя спря да си поеме дъх. Трепереше. Луната падна отгоре й и я освети: обсипана с бръчки, в големите й очи гореше огън, ръцете й бяха изсушени и проядени от безчет пранета. Беше се превърнала в посмешище за селото, всички избухваха в смях, щом я срещнеха на улицата. Затова клетата жена вече излизаше само рано сутрин или през нощта. По име кира Поликсени, тя слугуваше от малко момиче в къщата на старейшината бай Мандрас. Вече беше навършила шейсет и на стари години беше започнала да се закичва с червена панделка. Дългото девство я беше ударило в главата, често й прималяваше, понякога рухваше на земята, виейки. Когато взе да остарява, тя се влюби в селския бакалин кир Танасис, трийсетгодишен юнак. В събота вечер се закичваше с червената панделка и отиваше да се разхожда пред бакалницата му, въздишайки. „Кога ще ме вземеш, мили ми кир Танасис? — питаше го всеки път, щом го завареше сам. — Кога ще се венчаем, любов моя? Не издържам повече.“ А той, за да се отърве, й казваше: „Нужна е голяма зестра, гълъбице моя. Нали ще имаме деца, пък за децата трябват големи разходи. А аз искам да живееш като царица“. — „Каква зестра искаш, Танасис?“ — „Искам дванайсет люлки, шест сребърни кандилници и петдесет чифта долни гащи.“ — „Добре, злато мое. Отивам да кажа на господаря.“ Прибираше се вкъщи и падаше в краката на стария Мандрас. „Господарю — казваше, — смили се над мен. Дай ми дванайсет люлки, шест сребърни кандилници и петдесет чифта долни гащи, за да се омъжа за кир Танасис. Иначе няма да ме вземе.“ А бай Мандрас се смееше: „Много иска тоя негодник. Не мога мари, Поликсени. Откъде да ти намеря петдесет чифта гащи?“. Клетата жена се връщаше при бакалина. „Господарят не може да даде каквото искаш. Вижда му се много.“ — „Ами такъв ни бил късметът, Поликсени. Какво да сторим?“ — „Да се откраднем“, отвръщаше тя, поклащайки бедра. „Добре — рече една вечер бакалинът, понеже му беше дошло до гуша. — Днес в полунощ ще дойда и ще те открадна. Бъди готова.“ Поликсени се прибра тичешком, изчака всички да си легнат, изкъпа се, среса се, смени си бельото, спотаи се край външната врата и зачака. Чакаше тя, нощта превали, тръгна да се зазорява, а кир Танасис никакъв го нямаше! Клетата жена се разболя от мъка, припадъците й зачестиха, умът й започна да се помрачава, а годините си минаваха. Но сърцето й не можеше да стои без работа. Обикна Стелянос тъкача. Харесваше го заради големите уши и дълбокия му глас. Веднъж успя да го спипа насаме след една вечерня, когато всички останали си бяха тръгнали от църквата. „Стелянос — каза му, — искаш ли да ме вземеш?“ — „Какво да те правя, Поликсени? — отвърна той, защото съчувстваше на болката й. — Какво да те правя, като вече съм женен. Обаче знам със сигурност, че брат ми, Софоклис офицерът, е влюбен в теб. Почакай да се върне на село, той ще те вземе.“ Като научи това, лукавият бай Мандрас отиде при Стелянос и се уговори с него. Когато клетата Поликсени се върна да попита кога ще се прибере изгората й, Стелянос отговори, че тъкмо е получил писмо от него. „И какво ти пише за мене?“ — „Пише, че ще се прибере за Коледа и иска от тебе само едно. Да бъдеш добра домакиня, да чистиш добре кокошарника на господаря си, да го переш, без да мрънкаш, и да внимаваш да не чупиш чиниите. И нито да искаш, нито да приемаш надница от господаря, защото не трябва да забравяш, че си жена на офицер — гордост му е майката!“ Коледа мина и замина, минаха и следващите Коледи, годините се изнизаха. Побеляха косите на кира Поликсени, гърдите й увиснаха, зъбите й изпокапаха, поникна й мустак. Избухна братоубийствената война и капитанът пристигна в селото. „Ето го брат ми Софоклис — каза Стелянос. — Иди при него, разберете се.“

И сега всяка вечер, когато всичко живо ляга да спи, клетницата се загръща в кърпената си бохча, излиза тайно от къщи и се плъзга покрай зидовете към казармата. И когато завари капитана сам, спуска се към него разтреперана. Веднъж капитанът вдигна ръка да я удари, а тя скръсти блажено ръце и рече: „Удари ме, любов моя, удари ме, за да усетя докосването на ръката ти“.

Но щом чу въздишките й тая вечер, капитанът избухна:

— Днес не съм на кеф, махай се!

— Добре, Софоклис, добре, ето, тръгвам си — рече покорно тя, пристегна бохчата с безбройните кръпки и се изгуби, плъзгайки се покрай зидовете.

— Това място ще ме побърка — изсумтя капитанът и закрачи напред-назад, проклинайки. — Партизаните, даскалът, поп Янарос, тая изкуфелница — крайно време е да приключваме!

Подвикна към своя земляк, сержанта от Румелия:

— Я ела тук бре, Митрос, да поговорим и да видим как ще се оправяме. Какво ще кажеш за оня дяволски поп Янарос?

Сержантът сбърчи лице и сгуши глава между раменете си.

— Какво да ти кажа, капитане? Странна работа. Когато не го виждам, не ме е страх от него. Даже го хващам за брадата и мислено я изскубвам косъм по косъм. Но щом изникне пред очите ми — стой далече от мен, Сатана! — коленете ми се подкосяват. Какво ли значи това? Да не би пък да е вярно онова, дето разправя? Ей Богу, ако е вярно, значи наистина ни е хванал дяволът, капитане!

— Какво разправя бре, Митрос? Недей да гримасничиш — говори!

— Христос стои от дясната ми страна, разправя. Никой не го вижда освен мен. Затова и не ме е страх от никого. Мислиш ли, че е истина, господин капитан?

Капитанът кипна:

— Май и на теб е започнала да ти хлопа чивията, Митрос. Добре ти разправям, че е време да приключваме с делата си тук, преди да сме се побъркали окончателно. Затова те повиках. Слушай сега. Никак не ми харесва какви ги върши тоя поп Янарос. Не го ли виждаш? Надига глава, води тайни разговори с войниците, понякога се отбива и в дома на оня мръсен болшевик, охтичавия даскал. Помни ми думата, мошеникът с расо нещо крои заедно с оня предател сина си, планинския капитан. Ти какво мислиш? На тебе говоря — къде ти е умът?

Сержантът поклати глава.

— Какво да ти кажа, господин капитан? Все се опитвам да не мисля за едно нещо, но то не ме оставя на мира. Откакто започна Страстната седмица, постоянно ме гложди, денем и нощем. Добре че се видяхме тая вечер, та да те попитам. С твое позволение, господин капитан.

— Говори.

— Мислиш ли, че поясът на Богородица е истински, господин капитан?

Капитанът повдигна рамене.

— Какво ти пука бре, Митрос? Иди, че разбери! Истински — неистински, нали си върши работата. Не чу ли какво викаше калугерът, като минаваше край казармата: „Убивайте! Убивайте и Богородица ще ви благослови! Убивайте червените кепета и ще станете светци!“. Това викаше, жив и здрав да е! Като чуват Божия глас от калугеровите уста, на хората им пораства ищахът да убиват. Поясът върши повече работа, отколкото оръдието.

— Да, ама и поп Янарос твърди, че е уста на Бога, господин капитан — одързости се да рече сержантът. — А пък той проповядва съвсем други неща. Единият вика „убивайте, убивайте“. Другият вика „не убивайте, не убивайте“. Кой е истинският глас Божи? Да не би пък устите на Бог да са повече от една?

Капитанът се разсмя ехидно.

— Не ставай глупав, Митрос. Не виждаш ли какво се случва по света? Да не мислиш, че само ние имаме партизани? Е, как постъпват по света? Някой надигнал глава? Бум! — и гушва букета. Така ще постъпваме и ние. Това ще рече Честен пояс.

— Докога, господин капитан, докога? Нямам представа какво правят руснаците, китайците и африканците. Ние обаче сме една шепа хора, ще изчезнем…

— Хайде, стига приказки! — сопна се капитанът. — Ако почнем и ние да задаваме въпроси, тежко ни и горко! Да си войник, означава да убиваш, без да питаш. А сега изчезвай!