Никос Казандзакис
Братоубийците (1)

I

Слънцето огряваше Кастелос. То беше наводнило покривите и вече преливаше и се стичаше по кривите стръмни сокаци, разкривайки безмилостно грубата грозота на селото. Диво и пепелявочерно, къщите му целите от суха зидария, вратите ниски, навеждаш се, за да влезеш, а вътре — мрак. Из дворовете се носеше мирис на конски тор, кози дърдонки и тежък човешки дъх. Никоя къща нямаше дърво на двора, нито пойна птица в клетка, нито саксия със стрък босилек или червен карамфил на прозореца. Навсякъде камък върху камъка. Душите, които живееха сред тия камъни, също бяха сурови и негостоприемни. Планината, къщите, хората — от един и същ кремък беше направено всичко.

Рядко се чуваше смях в това село, дори и в добрите времена. Това им изглеждаше противно на природата, голяма разпуснатост. Старците се извръщаха и сбръчкваха вежди, секваше смехът. Настъпеха ли големите празници, Коледа, Сирни заговезни и Великден, хапнеха ли малко повече тия несретници, пийнеха ли малко повече, надигаха злочестите си чела, за да запеят. И колко жална беше оная монотонна и сърцераздирателна песен, която се подемаше от уста на уста, протяжна и печална, без свършване! Какъв прадревен ужас, какви кланета, робство и вековен глад! Песента им разкриваше по-добре от плача им неизлечимото изпитание на живота, хилядите години, преминали отгоре им, глад, бич и смърт без край. Но те се бяха вкопчили като скален оман за бездушните сиви камъни и не искаха да се откъснат от тях. Докато свят светува, никога няма да се откъснат от тях тия твърдоглави епирски селяни.

Телата и душите им бяха придобили цвета и твърдостта на камъните. Бяха станали неделими, заедно поемаха дъжда, слънцето и снега, сякаш всички до един бяха хора, сякаш всички до един бяха камъни. Колчем мъж и жена напуснеха единачеството си и попът дойдеше да ги венчае, двамата не намираха, не знаеха блага дума, която да си кажат. Сливаха се безмълвно под грубите вълнени халища и само една мисъл имаха в главите: да си родят деца, за да им завещаят същите тия камъни, планините и глада.

Жените им в излишък, мъжете не достигат. Когато се задомят и още в първите нощи поверят сина си на женската утроба, повечето мъже се вдигат и тръгват накъдето им видят очите. Как да живеят сред тия чукари? Отиват в далечни земи и никак не бързат да се връщат. „Скиталци и закъснели друмници“ ги нарича песента и люто ги кори за това, понеже изоставят жените си съвсем сами. И те повяхват, гърдите им увисват, над горните им устни поникват косми, а легнат ли нощем да спят, мръзнат в леглата си.

Животът им е непрестанна битка с Бог, ветровете, снега и смъртта. Ето защо, когато завилня братоубийственият бяс, кастелчаните не се изненадаха, не се уплашиха, не промениха навиците си. Единствено вътрешното им кипене, нямо и спотаено преди това, сега избухна и се разрази на воля, изконният копнеж на човека да убива изхвръкна от гърдите им необуздан. Всеки имаше по един съсед, приятел или брат, когото мразеше безпричинно и отдавна, понякога без и сам да го съзнава. Тази омраза се наслояваше с години и не можеше да намери път навън. И ето че внезапно им раздадоха пушки и ръчни гранати, развяха над главите им преблагородни знамена. Попове, нашивкаджии и вестникари започнаха да ги заклеват да убият съседа, приятеля и брат си — само така можело да спасят родината и вярата. Убийството, тази прастара човешка нужда, сега придоби висок мистичен смисъл и братът се втурна да преследва брат си.

Едните нахлузиха червени кепета и хванаха гората, другите се окопаха в селото и впериха поглед в Еторахи, отсрещния планински връх, където бяха партизанските свърталища. Понякога червените кепета се сурваха надолу с викове, друг път отдолу ги подбираха черните кепета — и се хващаха гуша за гуша, и започваше сладкото братоубийство. Жените изскачаха от дворовете с разрошени коси, катереха се по терасовидните насипи и пищяха, за да нахъсат мъжете. Селските кучета лаеха, подтичваха след стопаните си с изплезени езици и също се включваха в гонитбата, додето нощта се спуснеше и погълнеше хората.

Само един човек стоеше помежду им, невъоръжен и отчаян, с отворени и празни обятия — селският свещеник поп Янарос. Той поглеждаше ту надясно, ту наляво и не знаеше накъде да поеме. Денем и нощем тревожно се питаше само едно: ако Христос би слязъл на Земята, при кои ще отиде? При черните? При червените? Или и той ще застане по средата и ще вика с отворени обятия: „Побратимете се, братя! Побратимете се, братя!“. Тъй заставаше и божият наместник в Кастелос поп Янарос и викаше с отворени обятия. Викаше той, но всички — и черните, и червените — го подминаваха, ругаейки:

— Българин^[1], предател, болшевик!

— Демагог, фашист, калимявкаджия!

А поп Янарос поклащаше смутено тежката си глава и отминаваше.

„Благодаря ти, Господи — мълвеше той, — благодаря ти, че си ме сложил да воювам на толкова опасен пост. Обичам всички, никой не ме обича, но аз не се огъвам. Ала недей да изпъваш въжето прекалено силно, Господи, човек съм аз, не съм нито бивол, нито ангел, човек съм — колко дълго ще издържа? Някой ден може и да се огъна. Казвам ти го, защото — прости ми, Боже — понякога забравяш и искаш от хората повече, отколкото от ангелите.“

Всяка сутрин, щом се събудеше и отвореше кръстатото прозорче на килията си, щом видеше насреща си чукарестата планина Еторахи, без вода, без дървета, без птици, цялата в камъни, той въздишаше дълбоко. Унасяше се и мислено се завръщаше в Свети Константин, онова знатно село, в което се беше родил преди седемдесет години, много далече оттук, на един песъчлив черноморски бряг. Какво спокойствие, какво щастие, каква Божия благодат! Онова, което разказваше голямата икона вляво от Христос в иконостаса на селската църква, със сигурност не беше боговдъхновена измислица на зографина, беше самата истина. Местният покровител, равноапостол Константин, държеше върху дланта си селото, като гнездо с яйца, и го полагаше в Божиите нозе. Настъпеше ли месец май, а с него и празникът на светията, какво благоговение обземаше селото, какво свещено опиянение без вино! Как всички забравяха ежедневните си грижи, забравяха, че са човешки червеи, и им поникваха пъстроцветни крила чак до небето! „Нима е възможно човекът да превъзмогне човека? — питаше се поп Янарос и сам си отговаряше. — Възможно е, възможно е, но само за час, за два, може и за цял ден, но само толкова. Това ще рече вечност, това ще рече пожар Божий, дето простодушните люде го наричат Рай.“

Много пъти беше влизал в тоя Рай поп Янарос. Всяка сутрин той си припомняше ония времена тук, сред дивия камънак, и мислено се отправяше на далечен път, завръщаше се при Черно море. Имаше в онова село едно свещено братство от седем души — „нестинари“ беше тяхното култово име, а той, поп Янарос, беше „главният нестинар“, водачът им. Прастар ритуал, който навярно предхождаше християнството и водеше началата си от древното езичество. Запалваха голям огън насред селото, хората се събираха край него и запяваха псалми, идваха музикантите с лирата и гайдата. Църковните двери се отваряха и излизаха нестинарите, босоноги и притиснали в пазвите си „праотците“ — старите икони на свети Константин и майка му света Елена. Двамата светци не бяха изографисани в обичайната си сакрална застиналост, ами бяха подскокнали във въздуха, танцуващи и запретнали златните си одеяния.

Още преди да са дошли иконите, лирата и гайдата вече лудееха, глъчта се виеше неистово, хората надаваха викове, много жени се строполяваха на земята в транс. Нестинарите пристъпваха бързо един подир друг. Пъргав, с изправена глава, поп Янарос вървеше начело и пееше диви любовни песни на Смъртта — вратаря^[2], който ни отваря портите (честит да бъде!), за да влезем през тях във вечността. Пламъците вече бяха овъглили осветената дървесна клада, жарта пращеше и поп Янарос скачаше чевръсто в нея. Подир него в горящите въглени нагазваше цялото братство огнеходци и танцът започваше. Поп Янарос се навеждаше, загребваше с шепите си въглени и ги подхвърляше, пеейки, на хората, сякаш държеше китка босилек и поръсваше паството си със светена вода. Какво ще рече Рай и Бог, какво ще рече вечен живот? Ето този огън е Раят, ето този танц е Бог — танц, който не трае само за миг, а вовеки веков!

А когато изскачаха от свещената клада, нямаха нито един опърлен косъм по краката си, нито следа от изгаряне по петите си. Телата им лъщяха, сякаш бяха излезли от прохладното море през лятото.

През цялата година душите им се озаряваха от отблясъците на оня свещен огън. Обич, мир и щастие царяха сред хората, животните и посевите. Тучна беше почвата, обилна — Божията милост. Житните класове избуяваха, маслините натежаваха от благословения си плод, бостаните напращяваха от пъпеши, дини и огнезърнеста царевица. Но този охолен живот не покваряваше хората, защото, тръгнеше ли душата да затлъстява и да се превръща в плът, отново идваше празникът на светията и отново се запалваха големите огньове, и на хората пак им поникваха крила.

 

 

Но внезапно — защо? По чия вина? Никакъв голям грях не беше надвиснал над селото. Както обикновено, селяните спазваха Великите пости, не вкусваха месо и риба, нито пиеха вино в сряда и петък, всяка неделя ходеха на литургия, носеха просфора, варяха коливо, изповядваха се и се причастяваха, жените не вдигаха очи да погледнат чужд мъж, мъжете не вдигаха очи да погледнат чужда жена, всички крачеха по Божията пътека… Всичко беше наред, но Бог, както се беше надвесил ласкаво над щастливото село, внезапно отвърна лицето си. Селото мигом потъмня и една сутрин на площада се чу пронизителен глас: „Изтръгнете корените си! Силните на тая земя ви заповядват да заминете! Всичките гърци в Гърция, всичките турци в Турция! Вземете децата, жените и иконите си и дим да ви няма! В десетдневен срок!“.

В селото се надигнаха вопли, сепнаха се жените и мъжете, започнаха да сноват насам-натам. Тръгнаха да се сбогуват със стените, с тъкачния стан, със селската чешма, с кладенците. Спускаха се към морския бряг, плъзгаха се по крайбрежните камъчета, прощаваха се с морето, виеха на умряло. Да, трудно е, много е трудно за душата да се откъсне от познатите води и познатата пръст. Един ден старият поп Дамянос се вдигна призори сам-самичък, без да чака нито глашатая, нито другия свещеник, по-младия поп Янарос, и тръгна да обикаля селото, викайки от врата на врата: „В името Божие, чеда мои, настъпи часът!“.

Камбаните биеха скръбно още от ранни зори. През нощта жените бяха омесили хлябове, мъжете припряно бяха насъбрали всичко, което можеха да отнесат със себе си. Чат-пат някоя старица все още извиваше печален стон, но мъжете се обръщаха с подпухнали очи и й подвикваха да престане. Каква полза от сълзите? Каквото е рекъл Господ, ще стане, нека тогава да става и да приключваме! Колкото може по-бързо, преди душите ни да се прекършат, преди да сме осъзнали в каква беда сме. Хайде, по-живо, приятели! Да изпечем хлябовете, да приберем в чувалите колкото може повече брашно! Чака ни дълъг път, нека вземем със себе си всичко, което ще ни трябва, за да живеем — гърнета, корита, дюшеци, светите икони. Няма страшно, братлета! Нашите корени не водят само към тая земя, те стигат и до небето, хранят се от него, затова и племето ни е безсмъртно. Напред, братя мои, кураж!

Духаше вятър, зима беше, вълните бяха подивели, небето — пълно с облаци, ни помен от звезда. Двамата селски свещеници, старият поп Дамянос и чернобрадият поп Янарос, шетаха из църквата, прибираха иконите, светия потир, сребърното Евангелие, златотканите одежди. Спряха за миг, за да се сбогуват с Христос Вседържител, който ги дебнеше зографисан от кубето. Старият Дамянос го изгледа с опулени очи. За първи път виждаше колко е свиреп, как гневно и презрително присвива устни, как е хванал Евангелието като скала, която се готви да запрати върху човешките глави.

Поп Дамянос поклати глава. Той беше блед и слаб, с хлътнали бузи, само две големи очи бяха останали върху лицето му. Тялото му беше изцедено от поста, молитвите и обичта към хората. Взираше се ужасѐн в Христос Вседържител — как толкова години не беше забелязал! Обърна се към поп Янарос: „Винаги ли е бил такъв свиреп?“, понечи да попита, но го досрамя.

— Поп Янарос — каза той, — аз се уморих. Прибери иконите, които ще отнесем със себе си. Останалите ще изгорим, чедо мое, пък Бог ще ни прости. Нека ги изгорим, за да не ги осквернят агаряните. После събери пепелта и я раздай на селяните, да си я пазят като амулет. Аз тръгвам да тропам по вратите и да викам: „Часът настана!“.

Развиделяваше се. Слънцето се подаде иззад черните облаци, плешиво и болнаво. Печална светлина облиза селото, портите зейнаха чисто черни. Няколко петли пропяха за последен път от градинските торища. Кошарите се отвориха, заизлизаха кравите, мулетата, магаретата, след тях и псетата, и хората. Селото ухаеше на прясно изпечен хляб.

— Бог да ви благослови, чеда мои — умоляваше поп Дамянос, обикаляйки от къща на къща, — не плачете, не проклинайте. Такава е Божията воля, може да е за наше добро, сигурно е за наше добро! Та нали Бог е нашият отец, може ли един отец да мисли злото на децата си — не може! Ще видите, чеда мои, че Бог ни е приготвил по-плодородни ниви там, дето ще пуснем корени. И ние като евреите напускаме земята на неверниците, за да отидем в Обетованата земя! Там, дето текат реки от мед и мляко, там, дето лозите се извисяват с човешки бой.

В деня преди заминаването всички заедно, мъже, жени и деца, потеглиха на литийно шествие към малкото гиздаво гробище вън от селото, за да се сбогуват с предците си. Времето беше сълзливо, през нощта беше валяло и по листата на маслините все още висяха дъждовни капчици, земята беше мека и уханна. Начело вървеше поп Дамянос, облечен в празничните си одеяния, със златоткания епитрахил, със сребърното евангелие в ръце. След него идеше народът, а най-подир — поп Янарос с китка едролист розмарин и сребърно котле със светена вода. Вървяха неми и приведени, без песнопения, без да плачат, без да говорят. Само от време на време някоя жена простенваше или от нечии старчески уста се отронваше: „Господи, помилуй!“. Разгърнали пазвите си, младите майки кърмеха рожбите си.

Щом стигнаха до кипарисите, попът блъсна портата и я отвори. Влезе той, последваха го хората. Черните дървени кръстове бяха мокри, тук-там по гробовете светеха фенери. Полуизбелелите снимки зад стъклата издаваха как са изглеждали момите, как са изглеждали юнаците със засуканите мустаци, когато са били живи. Хората се разпръснаха, всеки намери любимия си гроб. Жените паднаха ничком да се поклонят на пръстта, мъжете, прави, се кръстеха и бършеха очи с краищата на ръкавите си.

Поп Дамянос застана насред гробището, вдигна ръце и се провикна:

— Сбогом, отци, сбогом, прадеди! Ние заминаваме, сбогом! Силните на тая земя не ни позволяват да живеем повече редом с вас, да умираме и да лягаме редом с вас, да се превръщаме в пръст заедно с вас. Изкореняват ни! Анатема за виновните! Анатема за виновните! Анатема за виновните!

Хората вдигнаха ръце към небето и извисиха гласове:

— Анатема за виновните!

Всички паднаха на колене и започнаха да целуват размекнатата пръст, да трият с нея челата, бузите и вратовете си. И пак се навеждаха, и пак я целуваха. Целуваха отците и прадедите си и викаха: „Сбогом!“.

Поп Янарос вървеше между гробовете и ги поръсваше един по един със светена вода.

— Сбогом! Сбогом! — викаха роднините на покойниците, вървейки подире му. — Сбогом, братлета, братовчеди, дядовци! Простете ни, че ви оставяме в ръцете на агаряните, но не е по наша вина, анатема за виновните!

Поп Дамянос коленичи върху пръстта, отвори Евангелието и започна да чете възкресните пасажи. Изведнъж гласът му беше станал мощен, не трепереше вече. Преди да тръгнат насам, когато взе Евангелието от светата трапеза, той го отвори и си отбеляза с червена лентичка пасажа, който се чете в деня на Разпятието. Него беше решил да прочете. Но сега, сред любимите покойници, сърце не му даваше да изрече на раздяла „Или, Или, лама савахтани!^[3]“. Внезапно реши да им каже за сбогом благото и радостно „Христос воскресе!“. Прочете възкресното евангелие и се провикна:

— Имайте търпение, прадеди, ще се срещнем пак при Второто пришествие! Христос воскресе, смъртта е победена, не съществува смърт, човекът ще възкръсне! Имайте търпение, прадеди, и довиждане!

Хората се надигнаха от гробовете, както си бяха с пръстта по косите и лицата. Окуражени, те протегнаха ръце, хванаха се един за друг, сякаш искаха да се утешат взаимно, и без въобще да са се наговаряли, извиха хоро между гробовете, бавно и достолепно. Οчите и пазвите им се пълнеха със сълзи. Танцуваха спокойни, с погледи, вперени в дървените кръстове. Сричаха издълбаните отгоре им свети имена, оглеждаха се с хищни погледи, сякаш искаха да вдигнат и отнесат със себе си всичките тези мокри кръстове и снимките, и тенекиените венци, и кипарисите, и пръстта, и костите, които лежаха под пръстта. Да вземат всичко и да заминат. И както танцуваха бавно и достолепно, внезапно вдигнаха очи нагоре и видяха, че в небето се е простряла една зелена, червена и златиста дъга, която опира нозете си в земята.

— Това е добро знамение, братя! — извика поп Янарос. — Поясът на Богородица се е прострял над нас като покров и утешение. Вдигнахме ръце към небето, призовахме Господ и той ни даде отговор: „Благословен да е пътят ви, чеда мои. Вървете по живо и по здраво, Богородица идва с вас, ето го честния й пояс!“.

Поп Дамянос отново ги поведе. Обърнаха се да видят покойниците за последен път, но не видяха нищо. Очите им бяха помътнели, светът се беше превърнал в облак от сълзи. Живите нададоха викове, уплашиха се.

— Смелост, чеда мои, смелост! Имайте вяра в Бога, не плачете! — извика поп Дамянос, като плачеше и той.

Докато крачеха към селото, хората успяха да се овладеят и да преглътнат сълзите си. Щом се прибраха, затвориха се по къщите и се отдадоха на воплите.

 

 

В ранни зори на другия ден натовариха магаретата и мулетата. Чуха се гръмотевици, заръси ситен дъжд. Всички овце, кози и крави на селото бяха събрани в общо стадо. Стопанките все още се суетяха по праговете на къщите, не им даваше сърце да се откъснат от тях. В двора на църквата поп Янарос беше струпал на купчина иконите, които не можеха да отнесат със себе си. Прекръсти се и ги запали. Христосовци, Богородици, апостоли и светци се превърнаха в пепел. Поп Янарос събираше с дървена лопата пепелта и я разпръскваше из въздуха.

Вече бяха готови. Прекръстиха се, паднаха ничком и целунаха земята. В продължение на хиляди години тук бяха живели безчет поколения техни прадеди. От тяхната прах, кръв и пот беше направена тази пръст. Целунаха я, разровиха я с нокти и скътаха по буца от нея в пазвите си. Мълвяха си хладнокръвно: „Бог е велик, Бог обича хората, каквото прави Бог, за наше добро го прави“. Вкоравяваха сърцата си, за да не викат. По някое време не можеха да се владеят повече. Първи нададе вопъл старият поп Дамянос:

— Сбогом, земьо! — извика той. — Сбогом, прадеди, сбогом!

Сълзите му се стичаха върху пръстта. Брадата, веждите и устните му бяха покрити с кал.

Дъждът се беше усилил и хората също се смесиха с калта.

Много години бяха изминали оттогава, но онова черно утро с калта и воплите не отминаваше. Бяха поели по пътя на изгнанието — дни, нощи и седмици в студ и глад. Жената на поп Янарос, каквато си беше изнежена, не устоя на скиталческите несгоди, разболя се и издъхна в прегръдките му. Но той не се разплака, само простря ръце към небето. Устата му беше пълна с горест, с горест и гняв, но се сдържа и не я отвори. Отново отпусна ръце към земята, към обичното мъртво тяло. Сам изкопа ров край пътя, погреба я и тръгна отново да настигне другарите си. Дни, нощи и седмици — до вечерта, когато пристигнаха в едно празно турско село. Двамата попове извършиха освещаване, поръсиха къщите една по една, пропъдиха Мохамед, кръстиха селото и го нарекоха Свети Константин. Хората се прекръстиха и влязоха в къщите. Но селото беше малко, не побираше двама свещеници. Поп Янарос отново се отправи на път, с епитрахила под мишница и дисагите на рамо. Преди да замине, дари на селото каквото имаше — два вола, няколко овце, дрехи и жито. Накъде да тръгне сега, какво ще стане с него? Спря насред пътя и се умисли. Жена му беше починала, синът му, едничкият му син, отдавна беше зачеркнал родния си дом и хвърлил камък зад гърба си. Сега той скиташе от пристанище на пристанище и кръстосваше моретата, контрабандист и капитан. Сам-саменичък на тоя свят — къде да отиде поп Янарос? Беше спрял нерешително насред пътя, а нощта се спускаше. И никаква светлинка, че да почука на нечия врата и да намери човешка топлина. Понечи да се върне назад, но го досрамя. „Хайде сега да те видим, поп Янарос — рече си той, — сега ще си проличи дали душата ти е направена от кал. Стегни се и върви! Върви накъдето те изведе пътят, остави Господ да те води! Той си знае.“ Така вървя три дни.

Вървеше, вървеше и вече не питаше къде отива, защото знаеше. Водеше го Невидимият, а поп Янарос го следваше доверчиво. „Какво щастие е — мислеше си той, — да не питаш, да нямаш никакви тревоги, да не оставяш ума си да те ръководи, да не се доверяваш на видимото, да вярваш на Невидимия и да вървиш!“

При един бистър ручей видя някакъв старец, който се беше надвесил и се взираше в течащата вода, изцяло погълнат от гледката. Приближи се и надникна да види в какво се е загледал така съсредоточено старецът. Не видя нищо освен течащата вода.

— Какво гледаш, дядо? — попита учудено.

Старецът повдигна глава и се усмихна тъжно.

— Живота ми, който тече и изчезва, чедо — отвърна той, — живота ми, който тече и изчезва…

— Не се натъжавай, дядо, знае си той накъде е тръгнал — към морето. Всеки човешки живот натам отива.

Старецът въздъхна:

— Така е, чедо. Затова и морето е солено — от сълзите на хората.

Той отново се надвеси над водата, която изтичаше и чезнеше, и не отрони нито дума повече.

„Не вярва в Бог и затова се страхува от смъртта“, помисли си поп Янарос и продължи по пътя си. Прекосяваше разни села, хлопаше по портите, всички си имаха поп, продължаваше нататък. Понесъл под мишница епитрахила и евангелието, той вървеше. „Води ме, Христе — повтаряше си постоянно, — води ме, Христе, аз те следвам.“

Една висока заснежена планина от няколко дни се приближаваше към него и все повече се уголемяваше. Поп Янарос я гледаше удивен. Никога не беше виждал планина с такъв божествен и неземен покой. Напомняше му за Бог Отец със снежнобелия плащ, снежнобялата брада и отворените обятия, тъй както се привеждаше със строга доброта над свежозелената земя. Поп Янарос беше навлязъл в някакво дере и се спря изумен. Каква зеленина, какво ухание, каква усамотеност! Навсякъде пърнари, мастикови храсти, мирти, кумарки, огромни кестени. Свещено място, ухаеше като църква на Велика събота. Поп Янарос усети, че след като го беше водил четири дни и четири нощи, Бог навярно му повелява да спре тъкмо тук, сред тази девствена пустош.

Небето се беше избистрило, нито следа от облак. Първите слънчеви лъчи паднаха от небето и земята започна да се буди. Поп Янарос повървя още малко. Чу кукуригане на петли и изведнъж, между кестените, съзря блещукащото море. В далечината из влажния въздух се разнесе благият глас на дървено клепало. Поп Янарос свали шапката си и се прекръсти. „Сигурно наблизо има манастир, клепалото бие за утреня“ — помисли си той.

Ускори ход, изкачи един баир и се огледа. Забодена в скалите над морето, една чисто бяла сграда, многоетажна, с множество врати и прозорци, с кули, с кипариси… По пътеката по-надолу минаваше някакъв монах с мотика на рамо. Поп Янарос се спусна бързо към него, помаха му отдалече, извика му:

— Къде се намирам, свети отче? Какво е това, което виждат очите ми? Да не би да сънувам?

Монахът спря. Беше все още млад, с къдрава черна брада, с островърха шапка от кафява вълна, с кожен колан. Малките му очи проблясваха лукаво. Беше запретнал расото си и крачеше бос. Не бързаше да отговаря, оглеждаше поп Янарос от глава до пети.

— Ти свещеник ли си? — попита най-накрая. — Откъде идеш? Какво търсиш тук?

— Какво е това, което виждат очите ми, попитах. После ще ме разпитваш ти — отвърна ядосано поп Янарос.

— Не се гневи, старче!

— Не се гневя, питам те: какво е това, което виждат очите ми?

— Света гора — отговори монахът и през очите му пробяга сатанински блясък. — Твоя милост да не би да си дошъл да ставаш аскет? Господ да ти е на помощ!

Свали мотиката от рамото си и се засмя:

— Ако имаш жена, не я води тук. Ако имаш коза, кокошка, овца, кучка, не ги води тук. Тук е градината на Богородица, никакви женски същества не влизат. Направи си добре сметката!

Поп Янарос се поклони доземи:

— Пречиста планино на богообичната Дева — прошепна той, — добре съм те намерил!

Монахът го гледаше, а очите, веждите и брадата му се смееха.

— Кой те доведе тук? — попита накрая и постави длан на устните си, за да скрие смеха си.

— Бог — отвърна поп Янарос.

— Тогава на добър ти час! — каза онзи, нарами пак мотиката си и отмина.

Повървя малко, но демонът го боцкаше отвътре, спря се и извика:

— Не бери грижа, попе, тук жени нямаме, но имаме самодиви и с тях си вършим работата!

Избухна в смях и се изгуби сред миртовите храсти.

— Много зле пристъпвам в градината ти, Света дево — прошепна поп Янарос със свито сърце. — Що за градинари държиш на служба при себе си, Марийо!

Отново се прекръсти, потегли с десния крак и влезе в градината на Богородица.

 

 

Колко време беше прекарал в Света гора, в кои манастири беше живял като аскет, защо един ден беше изтупал прахта от нозете си и заминал — поп Янарос никога не разкри това пред никого. Понякога споменаваше само за Скита на йоасафеите. Останал там две години и се учел да рисува икони.

Десетима отци, а работилницата им — една остъклена веранда. Всеки от тях готвел, перял и чистел в продължение на седмица, докато другите деветима, освободени от ежедневните грижи, рисували. Прекалено червени изобразявали бузите на Христос, прекалено охранени и натъкмени светиите, понеже и самите зографи живеели в охолство. Килерите им били пълни с храна, четките им натежали от червена боя, сърцата им били безметежни. В оня свещен скит аскезата се била превърнала в дъска за рисуване, в червена боя и охолен живот.

Твърде уютен му се сторил животът в оня скит, не било Света гора онова. Внезапно осъзнал, че щастието е клопка на сатаната, и се уплашил. Закопнял за тегоби и глад. Да тръгне по нагорнището, да се влачи по скалите на колене, да намери Бог: ето това било Света гора.

— Ето така си тръгнах — завършваше разказа си поп Янарос. — Напуснах уютния скит на йоасафеите и обиколих двайсетте манастира, за да намеря най-аскетичния и в него да стана аскет…

— И после, отче? — го питаха.

Но той прехапваше устни и замлъкваше. Мълчеше известно време, а после започваше да си припява тихо и гневно: „Постави, Господи, стража на устата ми…^[4]“.

Един ден обаче не можа да се сдържи. Бяха го навестили двама калугери от един близък манастир. Прие ги в килията си. Миришеха на тамян, чесън и гранясало олио, та отвори прозореца да се проветри. Той мълчеше, но на тях им се говореше. Единият беше старец с лукав вид, розовобузест, шкембелия, с брада като река. Другият — младичък, с пъпчиво лице, рядка брадица, подли очички и пелтек. Старият скръсти ръце върху корема си и поде със строг и назидателен глас:

— Чух, че си бил в Света гора, поп Янарос. Защо си напуснал светото монашество и си се върнал в света? Мога ли да те попитам?

Очите на поп Янарос пламнаха.

— Светото монашество! — възкликна той и сви ръката си в юмрук. — Светото монашество? И какво да правя с него, бихте ли ми казали, Ваше Високопреподобие? Днес манастирите се превърнаха в кошери с търтеи, не произвеждат вече мед. Това ли е аскетизмът? Това ли е християнството? Това ли е искал Христос? Не, не! Днес молитвата се нарича действие. Да си аскет днес, ще рече да живееш сред хората, да се бориш заедно с хората и да изкачваш всеки ден Голгота заедно с Христос — всеки ден, а не само на Велики петък. И всеки ден да те разпъват на кръст.

Опита се да замълчи, но вече беше отворил устата си, беше отворил сърцето си, беше стигнал твърде далеч. Изгледа двамата калугери и поклати глава.

— Да живея далече от хората, сам-саменичък и изкоренен — не, не исках това. Срамувах се. Да ме прощавате, свети отчета, но се срамувах. Аз не искам да бъда като откъртения камък в края на пътя. Искам да бъда полезен камък, камък, който е вграден в постройка.

— Каква постройка? Не те разбирам — изфъфли пъпчивият калугер.

— Каква постройка ли? Гърция, християнството — знам ли и аз как да ви обясня? Една голяма постройка — Бог.

— Но това е високомерие — рече старият и отлепи длани от търбуха си.

— Това — отвърна гневно поп Янарос, — това, свети отче, означава да следваш Христовите стъпки. Христос, както знаеш, е прекарал само четиресет дни в пустинята. После е слязъл от върха на самотата си, мъчил се е, гладувал е, борил се е с хората, бил е разпънат на кръст. Е, какъв е тогава дългът на истинския християнин? Казах ти и ще повторя: да следва Христовите стъпки по земята.

— Ами ние? — изфъфли пак младокът.

Но поп Янарос не го чу, беше се разпалил.

— Видял съм много безчестия, много лицемерие, много лъжи и сред миряни, и сред калугери. Не издържам повече! Понякога — да ме прощава Господ! — душата ми пламва като факла и иска да подпали света, като започне от манастирите.

— Какво ти е сторил светът? — попита старият и гаврътна виното, което беше останало в чашата му. — Какво ти е сторил светът, поп Янарос? Защо искаш да го подпалиш? Добър си е той, творение Божие.

— Творение на Сатаната! Бил е творение Божие, но вече не е. Какво сте се опулили насреща ми, свети отчета? Христос обикаля от врата на врата, гладува, студува, но никоя врата, никое сърце не се отваря да му каже: „Добре си дошъл, Христе, заповядай, влез!“. Ама как ще го чуете вие, как ще го видите, като очите, ушите и сърцата ви са натъпкани с лой?

— Хайде да си вървим — рече старият, като блъсна с коляно коляното на младия. — В света има много изкушения, не трябва да слушаме, не трябва да гледаме, хайде да си вървим. Нали видя, поп Янарос си отвори устата и щом я отвори, без сам да се усети, взе да богохулства. Защо ли? Защото се намира в света, в царството на Изкушението!

— Хайде да си вървим! — изфъфли младият с тънкия си гласец. — Стените на манастира са високи, Изкушение там не влиза.

Поп Янарос се разсмя и малката му килия се разтресе.

— Е, недейте така, свети отчета! Ще ви разкажа една приказка, която не е приказка. Имало едно време един манастир с триста монаси. Всеки монах имал по три колесници и три коня: един бял, един червен и един черен. Всеки ден обхождали манастира, за да пречат на Изкушението да влезе. Сутрин — с белите, по обед — с червените, вечер — с черните коне. Но Изкушението приело образа на Христос и влязло в манастира.

— Образа на Христос! — възкликнаха калугерите и се плеснаха по хълбоците. — Пак почна да богохулстваш, поп Янарос!

— На Христос! На Христос! — изръмжа поп Янарос и стовари юмрука си върху масата. — Христос, какъвто го направихте вие, калугерите — лицемер, мързеливец и чревоугодник! Твърдите, че това е Христос и че вървите по стъпките му, защото така ви изнася на вас, лицемерите, мързеливците и чревоугодниците. Но не Христос е това, нещастници, това е Изкушението, което е приело образа му и е влязло в манастира. Пак ще повторя: истинският Христос крачи, бори се, разпъват го на кръст и възкръсва заедно с хората.

— Да се махаме оттук! — изрева старият и се напъна с все сила да надипли търбуха си и да стане на крака.

Младият се втурна да му помага. Обърна се към поп Янарос:

— Явно ни ругаеш, старче — изрече злобно той. — Добре ми разправяше владиката, че ти си бунтовник, който развява свой байрак в лоното на Църквата.

— Да, свой байрак — рече поп Янарос и очите му проблеснаха. — И знаеш ли кой е изобразен на тоя байрак, свети отче?

— Кой, бунтовнико?

— Христос с камшик в ръка. Така кажи на владиката, така кажи на игумена на манастира. Така кажи на всички владици и игумени на тоя свят. Прав ви път, свети отчета! — извика той и отвори вратата, а смехът му беше секнал.

 

 

Поп Янарос си спомняше с ликуване сутринта, в която беше станал и тайно, без да го види никой, беше напуснал Света гора. Слънцето искреше както в първия ден, когато е било създадено от Божиите ръце. Свещеният снежен връх на планината се усмихваше, досущ като роза сред лъчите на утрото. Сякаш и самият Бог Отец се усмихваше, като виждаше, че долу на земята една мравчица отърсва от нозете си светогорската прах и бързо-бързо се изнизва между миртите и мастиковите храсти. Няколко пъти в живота си поп Янарос беше усещал мразовития вятър на свободата да облъхва пламналото му чело, и всеки път радостта му беше голяма. Оная сутрин обаче радостта му беше несравнима — подобна радост навярно изпитва сухият пън, когато отгоре му се стовари пролетта. „Днес се родих, днес се родих…“ — припяваше си той, прескачайки миртовите и мастиковите храсти. И нито веднъж не се обърна назад да погледне към манастира, който вече се губеше зад завоя на дерето.

От село на село, от възвишение на възвишение, най-сетне той се добра до една камениста планина и се установи в Кастелос. В началото не го свърташе на това място, беше му тясно и сухо, задушаваше се. Копнееше да види педя пръхкава пръст, цъфнало бадемово дръвче, засмяно човешко лице, жила течаща вода. Но с течение на времето, лека-полека, той обикна тези камъни и се изпълни със съчувствие към тези хора. Нали и те бяха негови братя, нали в тяхно лице виждаше болките и страховете на целия човешки род. Душата му също се захвана за дивите чукари и пусна корени.

И той като кастелчаните свикна с пустошта и нищетата. Често се случваше да гладува, да студува, да няма с кого да размени една дума, та да му олекне, но не се оплакваше. „Тук е моят пост — казваше си той, — тук трябва да воювам.“

И така до мига, в който Бог изсипа над Гърция седемте чаши на гнева си и започна братоубийственият бяс. Започна братоубийственият бяс, а поп Янарос застана по средата. При кои да отиде? Всички бяха негови чеда, всички му бяха братя. Върху всяко лице различаваше пръстовите отпечатъци на Бог. Но колкото и да викаше: „Любов! Любов! Единомислие!“, думите му се търкулваха в бездната. А от бездната, и отдясно, и отляво, се надигаха ругатни и хули:

— Българин, предател, болшевик!

— Демагог, фашист, калимявкаджия!