Никос Казандзакис
Братоубийците (14)

XIV

Капитан Дракос действително се намираше при наблюдателния пост, на хвърлей разстояние от другарите си. Той стискаше в шепата си един камък и бавно го разчупваше на парченца. Както се беше унесъл в черни мисли върху скалата си, свит на кълбо и изпънал дебелия си врат на лунната светлина, той приличаше на рунтава мечка, готова да се нахвърли върху жертвата си.

Лицето му беше проядено от шарката, едрата му кръгла глава беше космата и брадясала, а вътре в нея — наредени на пластове — моретата, които беше кръстосвал, пристанищата, в които беше пускал котва, човешките раси, които беше срещал — бели, жълти, шоколадови и черни.

Умът на капитана — слънце, обагрено в тъмновишнево — се издигаше над една безбрежна тучна долина и гледаше към земята като изгладнял лъв. Отначало слънцето не различаваше нищо. Земята още не беше се събудила и голотата й бе покрита с утринна слана. Но лека-полека тънкото покривало се раздвижи, повдигнато от слънцето, стана прозрачно, превърна се в пара и се утаи върху тревата като роса. Окъпана в светлина, долината се разкри, прекосявана от жълта кална река, широка като морето, а върху нея — рояци от длъгнести лодчици с щръкнали кърми и носове, с черни и оранжеви четириъгълни платна, с жълти човечета, които пищяха и подскачаха като маймунки. И изведнъж — тромпети и тъпани, земята се разтресе, милиони жълти нозе се понесоха надолу, трополейки по камъните и пръстта. Безчет усти подеха дива, радостна и триумфална песен, която зовеше Свободата.

От близките песъчливи хълмове, от зелените мочурища, от далечните планини се понесоха една подир друга пеещи вълни от сплескани кръгли лица, направени от калта на жълтата река, с дръпнати очи, извити мустаци и дълги плитки. Утринното слънце падаше отгоре им, лъщяха челата, пушките и щитовете им, бронзовите копчета върху куртките им в цвят хаки, червените и зелените дракони върху тънките ивици на знамената им. Те вече бяха яхнали дългите стени, бяха разрушили вековните прегради. Завтекоха се на юг, прегърнаха и прегазиха хиляди села, пометоха старите издъхващи господари с мъжко-женските им хареми, вдигнаха ситите от трапезите им и поставиха на тяхно място гладните, разлепиха по стените огромни червени пана с черни дракони и причудливи букви, които приличаха на сърпове, чукове и отрязани глави. А минувачите се спираха и четяха: „Пролетарии от всички страни, яжте и пийте, дойде и нашият ред!“.

От далечните села пристигаха вестоносци с прибрани на плитки коси, с остри сламени шапки, босоноги. Свличаха се на земята, пищяха, умоляваха, каканижеха нещо припряно и неразбираемо. Открояваха се само няколко прадревни думи: глад, камшик, смърт! И войнствата се устремяваха с нови сили, отново тръгваха и се разливаха на юг. Начело вървеше Свободата като призрак в пълно въоръжение, окъпана в кръв. Отзад ги следваше като опашка безсмъртната шайка на Глада, Грабителството, Огъня и Клането. „Кои са тия, дето се спускат и осмърдяват въздуха?“, питаха велурените господарски калпаци, надничайки от позлатените кафези. В отговор хиляди огнени езици се спускаха от небесата и начаса се стоварваха отгоре им.

Слънцето видя своите жълти войнства, преброи ги, бяха неизброими, усмихна се доволно и продължи нататък. Долината с широката река изчезна зад гърба му. Сега вече преминаваше над джунгли с влажни и топли гори, осеяни със скорпиони и отровни цветя. Тежкият въздух проблясваше, набразден от зелени, розови и сини крила, и говореше с дрезгавия глас на папагал. Лют мирис на камфор, канела и индийско орехче. Слънцето се беше издигнало високо. Зверовете се завръщаха в леговищата си с окървавени муцуни и заситени туловища.

Слънцето не успя да проникне в джунглата, зачерви се гневно и премина по-нататък. В пролуките на джунглата дебнеха неподвижни мравуняци от хора — анамци, малайзийци и яванци с фини кости и чевръсти нажежени очи. Едни държаха ръчни гранати и пушки, други — извити като сърпове бойни ножове, трети — дебели железоглави прътове, четвърти — зъбчати флагове с изображения на смеещи се лъвове, бели слонове и зелени змии. Поколение след поколение, те бяха гладували и работили, поколение след поколение, те бяха стояли със скръстени ръце и бяха мълчали, но вече бяха изгубили търпението си. Слънцето падна отгоре им, нежно погали изгладнелите им измъчени тела и се усмихна.

Една вечер, в края на работния ден, когато бяха паднали по очи на брега и плачеха тихо, за да не ги чуят белите им господари, в пристанищата им пусна котва причудлив нов бог. Той се търкулна по крайбрежните камъчета и започна да се приближава като грамаден кръгъл скорпион, като колело с хиляди стърчащи от него ловки ръце, които държаха чукове и сърпове. Новият бог премина с цялата си тежест по раздраните от бой гърбове, прегази селата, спря на площадите и започна да вика. Какво викаше той? Всички се изправиха на крака, избърсаха очите си, изгледаха го радостни и ужасени. Не разбираха какво им говори, но сърцата им туптяха и виеха. Не знаеха, че носят в утробите си звяр, мислеха го за боязлива катеричка — но това беше човешкото сърце, което се събуждаше, гладуваше и виеше.

Скочиха на крака, избърсаха очите си, огледаха се и за първи път осъзнаха: планините, моретата, горите, плодовете, които висяха по дърветата, биволите, които излизаха от езерата, птиците, които летяха из въздуха — всичко това им принадлежеше. Това беше тяхната родина, направена от костите, потта, воплите и въздишките на прадедите им. Наведоха се и целунаха пръстта, сякаш целуваха предците си, сякаш прегръщаха следовниците си. Положиха длани като козирки над очите си и се загледаха в белите си господари, които седяха под навесите на терасите си, пиеха разхладителни напитки, пушеха ароматни пури и гледаха с притворени сини очи и увиснали устни малките яванки, голите анамитки и гъвкавите малайзийки, които се смееха, чуруликаха и поклащаха бедра пред тях.

Жлъчта се надигна в скосените анамитски, явански и малайзийски очи и в същия миг те разбраха с пределна яснота какво им викаше новият бог: „Вън! Вън! — разнесоха се гласове от единия до другия край на джунглата, от едното до другото море. — Вън! Вън! Ява за яванците, Анам за анамийците, Малайзия за малайзийците, Холандия за холандците, Франция за французите, Америка за американците. Вън! Вън!“.

Многоокото слънце се беше изкачило един разкрач по-нагоре. То гледаше смуглите си деца и чуваше възгласите им. Усмихна се, даде им благословията си и продължи нататък.

Сега преминаваше над превисоки заснежени планини, над бавноподвижни свещени реки, над хиляди кални села, над безчислени хора с тънки и проядени от глада тела, с големи кадифени очи, изпълнени с мъртви богове и безропотно очакване. В края на реката един мършав аскет въртеше ли, въртеше един чекрък, въртеше ли, въртеше прастарото колело на съдбата. Милиони души се бяха събрали край него, а той им говореше, усмихваше се и пак замълчаваше. Гол като воден червей, беззъб, ръцете и краката му като на свети Йоан Предтеча, въоръжен от глава до пети с душата си, той се бореше с една голяма Империя, застанал неподвижно в края на реката.

Слънцето се спря над него и го обля със светлина. Светлината възлизаше и низхождаше по плешивата глава, по измъчената гръд, по празния корем, по мършавите хълбоци, по тънките крака. „Какво представлява душата на човека, на истинския човек? — мислеше си слънцето. — Какъв пламък, каква тъга, каква радост, какъв бликащ извор, който отмества дебелата земна кора и се възкачва! Едни го наричат отмъщение, други — справедливост, трети — свобода, четвърти — бог. А аз го наричам човешка душа! Докато тя избликва по земята, ще вярвам, че светлината ми не отива на вятъра. От толкова векове я чакам и ето че дойде! Радвам се, че имам очи, за да виждам, уши, за да чувам, и дълги ръце, които се спускат чак до земята и галят света! Ако я нямаше душата на човека, на истинския човек, каква пустош би властвала, какво мъчение, колко напразно би била пропиляна светлината ми!“

Тъй рече, възкачи се още по-високо, стигна до средата на небесния свод и се спря.

Под него — пясъчна пустиня, над нажежената земна кора се вие пара. Водата е оскъдна, изворите са затлачени. Над розово-теменужените планини светлината се лее като водопад. Други водопади в тази пустиня няма. Тук-там финикова палма, камила, лъскава змия, див жален крясък, който раздира въздуха. Надига се жежък вятър, пясъците се раздвижват, развихрят се като морски вълни. Настръхва гръбнакът на земята. И изведнъж сред безбрежната пустош изникват шатри. Мургави жени с дълги пъргави пръсти, оцветени с къна, смесват брашно и вода, търкат два камъка и палят малки огньове. Надига се пушек — истинското знаме на човека — и смъртта оживява. Мъже с бели тюрбани седят наблизо със скръстени нозе и слушат. Дошъл е един търговец от далечни брегове, от страните на неверниците, и продава мъниста, огледалца, сол и пъстроцветни басми. Той също е седнал с кръстосани нозе под сянката на шатрата и разказва какво се случва там някъде, в обитаемия свят. Говори за магически машини и нови пушки, за бели жени и руси момчета. Говори за бедни и богати, за гладуващи хора, които внезапно се надигат, разбиват богатските порти, сядат на застланите трапези, лягат в меките кревати, яхват крилатите стоманени жребци и правят пируети във въздуха.

Бедуинските сърца слушат и се възпламеняват. Очите им се премрежват и се вторачват отвъд нажежения въздух, на запад. Търговецът усеща, че моментът е назрял, изважда от пазвата си книга и започва да чете. Казва, че това е новият Коран, новото послание на Аллах. Появило се е далече на север, в новата Мека, която се нарича Москва. Пророкът се е преродил, приел е ново име, написал е нов Коран и отново призовава своите вярващи араби да се стекат край него и да разграбят света. Не ви ли омръзнаха пустошта, презрението и гладът? Напред! Дошло е време да развеете на вятъра зелените знамена на Пророка. Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк. Днес Мохамед се нарича Ленин.

По кръглото благо лице на слънцето се разля усмивка.

„Всичко е наред — помисли си то. — Семето е засято дори в пустинята, скоро ще я видим цъфнала. Този търговец е като гладен бръмбар, който прескача от цвете на цвете, от шатра на шатра, от сърце на сърце и крилата му са натежали от червени семена. Давам му благословията си! Омръзнало ми е вече старото лице на земята. Аз, видите ли, съм колар и неспирно се движа по един и същ маршрут. От години гледам как едни и същи господари бият и как едни и същи гърбове биват бити. Нека колелото да се завърти най-накрая, нека нови лица да излязат на светло, нека сърцето да се отмести малко по-нататък, за да може да се размърда и неговото возило — светът! Смелост, търговецо, апостоле на бръмбарите! Виждал съм хиляди други бръмбари като тебе, всички хвалят една и съща стока, но всеки път името й е различно. Големи разказвачи на приказки сте всички вие, харесвам ви. И хората, тези вечно наивни деца, вярват във вашата приказка и повярват ли, приказката се превръща в реалност, защото човешката душа е всемогъща. Минава век, минават два, три, четири века, и те с ококорени очи разбират, че всичко е било само приказка, и я прогонват с подвикване. И идва нова приказка, и идват нови разказвачи, и светът отново изживява подем. Ето така минава и моето време… Бъди здрав, търговецо, и успешна разпродажба — ще ме прощаваш, но трябва да продължа по пътя си.“

Капитан Дракос тръсна глава и се огледа. Видя чукарите, върху които преди месеци беше забил знамето на свободата. Цялата суша и всички морета се бяха събрали на тази скала. От толкова месеци планина и хора бяха слели съдбите си, бяха станали едно. И капитан Дракос имаше чувството, че е Кентавър, чието тяло от кръста надолу е самата планина. Той беше поел от дивата суровост на планината, а тя сякаш беше придобила човешка душа. Да, беше придобила човешка душа и както се напрягаше и се взираше в долината, тя сякаш предизвикваше черните кепета на двубой и съзнаваше, че не е планина като другите, а бастион на свободата. Месеци наред човешките ръце се разкървавяваха, за да пробият недрата й, да издълбаят гнезда за оръдията, да издигнат защитни валове, да прокарат пътеки. Снарядите я бяха надупчили с рани, камъните й бяха обгорени, оскъдните тръни и храсталаци, които се бяха покатерили толкова високо, бяха овъглени. Беше пила човешка кръв тая планина, беше яла човешки мозък, ямите й бяха пълни с човешки кости. Така се превърна във върколак и застана редом с партизаните. Воюваше за свобода, надаваше бойни и заплашителни викове, час по час бълваше пламък от върха си, за да даде сигнал и на други върхове.

— Всичко е наред, всичко е наред — шепнеше тревожно капитанът, — но ми иде да се пръсна!

Захвърли гневно камъка, който разломяваше на парченца в дланта си. Чу трополенето му да заглъхва по планинския склон.

— Що за дявол нося в себе си? — изръмжа той. — Какъв е тоя демон в мен и накъде ме тласка? Той направлява целия ми живот, той, не аз! Свобода, ми вика. Каква свобода бе, драги? Единствено демонът, който живее в нас, е свободен, единствено той, ние — не! Ние сме мулето, а той го е яхнал и върви нанякъде. Накъде върви?

Обходи с поглед целия си живот, припомни си младостта. Беше ял, беше пил, беше се напивал, беше прегръщал, за да му олекне. Но не му олекваше. Демонът в него се надигаше: „Засрами се! — викаше. — Засрами се, скот такъв!“ Обрече се на изгнание, за да не чува гласа му. Стана боцман на един товарен параход, изгуби се из големите морета. Що за живот беше онова! Каква суматоха, какъв ужас!

Капитан Дракос наведе глава към косматите си гърди. Тази нощ гробните камъни се разцепваха в утробата му и старият му скиталчески живот избликваше на светло, завръщаха се радостите, горчилките и униженията на живота му. Нима нищо не умира вътре в нас? Нима нищо не умира, докато сме живи? В слепоочията му отново затуптяха моретата, които беше кръстосвал, корабът, другарите, екзотичните пристанища — Александрия, Суец, Порт Судан, Цейлон, Малайзия, Хонконг, калните жълти морета, калните жълти жени… В ноздрите му отново затрептя омайващата миризма на урина и подправки, миризмата на мускус, излъчвана от изпотените женски мишници.

Излизаше на пристанището прясно обръснат, с чисто черен засукан мустак, с цигара зад ухото. Тръгваше да се разхожда из тайните квартали и да си избира жени. Сближаваше се с тях много бързо и непринудено. Намигаше на жената, която беше пожелал, или я щипваше по ръката, или я поглеждаше, измучавайки нежно като теле. За него любовта беше като играта на прескочикобила, която играеше с приятелите си, когато беше малък: петима-десетима хлапаци навеждаха гърбове, той плюеше на дланите си, засилваше се, прескачаше ги един по един като светкавица и накрая триумфално се повдигаше на пръсти.

От какво е направено човешкото тяло, че може да даде и да получи толкова щастие? Как е възможно нечии устни, едно малко късче плът, да докосват твоите устни и умът ти да се помрачава? Голямо щастие изпитваше Дракос, когато се сближаваше с женско тяло. В ония мигове самата му душа се превръщаше в плът, за да може и тя да се порадва на прегръдките. На разсъмване той се завръщаше на кораба, носейки наниз от банани, ананаси и напоени с камфор и мускус копринени кърпички.

Друг път Харос яхваше кораба. Воюваха с него, пропъждаха го от корабния нос, морето утихваше. Тогава моряците поставяха контейнера с пушено месо на палубата, изваждаха бутилките с вино, хапваха, пийваха и започваха да разказват за родните си места. Всеки изваждаше от пазвите си пожълтели фотографии, предаваше ги от ръка на ръка, за да се порадват всички на жената и децата, които го очакваха в родината. Дракос нямаше жена и деца за показване, но винаги носеше със себе си една стара снимка на баща си, поп Янарос, с епитрахила, с кръста на шията и с едно разтворено в обятията му дебело евангелие. Показваше я на другарите си и избухваше в смях. Другарите му добиваха смелост и също избухваха в смях. „Здравей, попе, здравей, левенте!“ — викаха всички и в един глас подигравателно запяваха заупокойния тропар: „Елате да дадем последна прегръдка…“.

Какъв живот, изпълнен с контрабанда, срам и героични подвизи! Веднъж той развя свой байрак на парахода, където служеше. По време на една силна буря корабът беше в опасност, а капитанът пиянстваше в каютата си с две жълти жени на коленете. Дракос събра край себе си тайфата, грабна впиянчения капитан, затвори го в трюма и пое руля самият той. Друг път бяха нападнати от японски пирати и завързаха яростна битка в открито море. Капитан Дракос плени три пиратски кораба, завърза ги за кърмата на парахода, завлече ги до Хонконг и ги продаде.

Но внезапно заряза всичко: кораби, контрабанда и жени. Беше на котва в едно индийско пристанище, когато дойде телеграма. Война в Албания. Една нощ макаронаджиите се промъкнали там с измама, стъпили на гръцка земя и занастройвали китарите си да се спуснат към Янина. Едва чу това, и един див глас се обади в него. Това не беше неговият глас, а гласът на баща му, на дядо му, един прадревен глас, изтъкан от свобода и смърт. Щом го чу, капитанът кипна: „На мен ли заповядваш да изпълня дълга си? Нямам нужда от тебе, ей сега ще ти покажа!“. Яхна един аероплан и се върна в родината. Въоръжи се, включи се във войната, отличи се с подвизи, получи галони. После настанаха черни дни, родината беше омърсена, напълни се с ботуши, китари и български калпаци. Капитанът хвана гората и тръгна да се бори с всички тези империи заедно с петдесетина парцаливи голтаци. До деня, в който благословеният ден настъпи, Божият вятър повя, нашествениците се разпиляха и гръцката земя отново се върна на гърците.

* * *

От месеци не беше се къпал, не беше се бръснал, не беше сменял ризата си^[30]. Както си беше опушен с барут, космат и мазен, отиде в Солун, за да празнува освобождението на родината. Влезе в един хамам и се изкъпа, влезе в една бръснарница и се избръсна. Смени бельото си и хлътна в една пристанищна таверна заедно със старите си съратници. Три дни и три нощи пиха и пяха песни за свободата. Привечер на четвъртия ден в таверната влезе един евреин на средна възраст, с гърбав нос, дебели устни и дребно лице, и седна на тяхната маса. Почерпиха го веднъж, почерпиха го втори път, човекът се развесели.

— Хей, юнаци, с ваше позволение ще ви разкажа една приказка. Слушайте внимателно, братлета, и блазе на който я разбере. Кълна се в Бога, който я разбере, ако не е имал очи, ще прогледне, ако не е имал сърце, ще проима. Ще се изправи, ще излезе от тая таверна, ще се огледа и ще възкликне: що за чудо е това, светът вече не е същият!

— Разказвай бре, чифутино, не ни мъчи! — рече Дракос и напълни чашата му с вино. — Пийни, та да ти дойде вдъхновение.

Евреинът пресуши чашата и набра скорост.

— Ала-бала-ница, турска паница, добър ви вечер! Имало едно време, много далече на север, една страна, която можете да обхождате с години, без да стигнете до края й. Чували сте за нея, наричат я Русия. По онова време в нея се трудели хиляди хора, за да може да се изхранва един-единствен. Хилядите гладували и ги наричали мужици, а единия го наричали помешчик. Помешчиците седели денонощно пред запаленото огнище и пиели едно силно бяло вино, дето го наричат водка. Пиели те, идвал им кефът, грабвали карабините, нареждали мужиците в редица и се упражнявали да стрелят отгоре им.

— Ами мужиците? Какво правели мужиците? — извика Дракос и тупна с юмрук по масата. — Нали са били хиляди? Могли са да духнат ей така и да повалят онзи единия. Могли са да се изплюят ей така и да го удавят. Какви са тия приказки, дето ни разправяш?

Дракос духаше, плюеше и тропаше с юмрук по масата.

— Не, юначаго — отвърна евреинът, — нито духали, нито плюели, ами треперели. Нали разбираш, страхът при тях се предавал по наследство. Още при раждането си започвали да се страхуват и това продължавало чак до гроба. Затова и наричали страха си живот. Но един ден дошъл някакъв човек, някакъв човечец с работнически каскет, с работническа блуза, със скосени очи, и започнал да хлопа по портите като просяк, да влиза по мазетата и да разговаря с мужиците. Какво им говорел ли? Нищо особено: че са хора, че имат душа и че гладуват. И че съществува нещо, което се нарича свобода, едно друго нещо, което се нарича справедливост, и едно друго нещо, което се нарича…

Евреинът сниши глас, за да не го чуе тавернаджията, който подслушваше ядосан с наострени уши.

— Което се нарича? — рекоха аверите и доближиха глави до устата на евреина.

— Революция — отвърна тихо той и се сви уплашено, защото беше усетил лапата на тавернаджията над главата си.

— Чифутин! Болшевик! Вън! Вън!

Тавернаджията го хвана за гушата и преди мъжете да сварят да се намесят, го изхвърли на улицата.

Дракос подскочи. Внезапно в него се надигна глас: „Нечестив и несправедлив е тоя свят. Твой дълг е да го спасиш!“. — „Аз ли? Пияницата, рунтавият мечок, лъжецът, крадецът, убиецът?“ — „Ти! Ти! Хайде, ставай!“

Той стана.

— Идвам с теб! — извика на евреина и изскочи навън.

Хвана го под ръка и двамата се изгубиха из лъкатушните улички.

* * *

Останал насаме със себе си на стражевия пост в Еторахи, капитан Дракос превърташе в мислите си ония опасни дни и пламенни вечери в залутаните таверни, в изоставените къщи и в мрачните подземия на Солун. Сигурно такива са били катакомбите, сигурно такива са били и първите християни — бедни, гладни и преследвани. Сигурно очите им са пламтели по същия начин от любов и омраза. И сигурно по подобен начин са правели съзаклятия и са обмисляли как да разрушат стария свят и как да изградят на неговото място нов. Всичките му другари бяха озарени от радост, гняв и увереност, от глава до пети. Ние, ние ще спасим света — кълняха се те, — независимо дали с добро, или с насилие.

Умът на Дракос се разшири, сърцето му се изпълни с възмущение и болка. Даде и получи клетви, събра другари, като гледаше да са млади и да не зачитат живота и смъртта. После хвана гората. От планина на планина, накрая съдбата го запрати сред тия диви епирски чукари. Огън и меч! Палеше села, убиваше коджабашии и фашисти без капка милост. Пътят към любовта минава през омразата, казваше. И оня ден, след като залови отец Лаврентиос, който беше издал седемте разстреляни при църквата на Предтечата жени, той не го съжали. Сам избра две греди и ги заби на кръст, направи дебели гвоздеи. През нощта се спусна от планината и разпъна отчето на кръст, за да минават селяните, да гледат как биват наказвани предателите и да ги хваща страх.

— Всичко е наред, всичко е наред — отново прошепна той, — но ми иде да се пръсна.

Стана и се протегна, за да си поеме дъх.

Напоследък една мисъл се беше забила в сърцето му като нож: ами ако това не е правилният път? Защо ли сърцето ми отново се мята и иска да избяга? Къде иска да отиде? Къде, по дяволите, иска да отиде? Само при мисълта за това обезумяваше. Не, не, това е правилният път, продължавай напред! — викаше той, за да си вдъхне смелост, — това е целта, нападай! И нападаше слепешком, за да потисне онзи нов вик, който се надигаше в гърдите му. И оня ден, след като залови поп Лаврентиос и го разпъна на кръст със собствените си ръце, червени и черни изпаднаха в потрес, но той се успокои. Това е пътят — повтаряше си постоянно, за да си повярва и самият той, — това е пътят, стигни до края, не слушай никого, право напред! Горко на ония, които стоят малодушно по средата. В крайностите, само в крайностите е спасението.

От деня, в който в него зазвуча оня нов глас, капитан Дракос все повече освирепяваше и все по-дълбоко потъваше в кръвта, сякаш искаше да разруши всички мостове в душата си и волю-неволю да стигне до края на пътя, по който беше поел. В оня момент той не разпъваше на кръст попа, а се опитваше да убие новия си вътрешен глас и да го накара да замълчи. Гласът обаче не може да бъде разпънат на кръст. Убиваш тялото, разсичаш гърлото, но гласът си остава. Тая нощ той отново се беше надигнал в гърдите на капитан Дракос и ги раздираше. Нека променим света, викаше, нека доведем свободата и справедливостта! Как обаче да промениш света, без да си променил човека? Сърцето на човека? Променихме ли се ние, уж новите хора, станахме ли по-добри? На куково лято! Малките и скромни другари — да. Но главите, водачите — проклети да бъдат! Ето, виж Лукас, моя пръв помощник: завист, злоба, шпиониране, иска да ми изяде главата! Рибата се вмирисва от главата. Ние воним!

Мяташе се капитан Дракос, сякаш искаше да отвори някаква врата и да подиша чист въздух.

— Ех, ако имах сили — сумтеше той и бясно скубеше мустака си, — ех, ако имах сили да развея собствения си байрак!