Никос Казандзакис
Братоубийците (15)

XV

Някаква сянка падна върху скалата. Капитан Дракос подскочи — пред него стоеше една жена, облечена като калугерка, с разпилени върху раменете руси коси.

Той сбърчи вежди:

— Къде се мотаеш? Закъсня. Видя ли се с командира?

— Като идвах насам, срещнах баща ти — поп Янарос.

— Остави баща ми настрана. Видя ли се с командира? Какви са новините? Говори.

— Каза да предадеш на Лукас…

Но не успя да довърши. Капитан Дракос се нахвърли отгоре й, за да я сграбчи за шията, но се овладя. Откърти един камък и го запокити в пропастта. Гласът излезе от гърлото му като стенание на пронизан бик.

— На кого?

— На Лукас — отвърна спокойно жената и притвори очи, за да не издаде радостта си.

Чуваше се как зъбите на капитана скърцат в тишината на нощта. Под мишниците и по хълбоците му изби едрозърнеста пот. Замириса на глиган. Жената се уплаши и понечи да избяга.

— Стой! Къде си тръгнала?

Думите се заплитаха в гърлото на мъжа и подскачаха като камъни. Известно време се мъчеха да се превърнат в човешки глас.

— Командирът каза ли защо?

— Не си бил следвал линията. Научили са, че говориш разни неща, искал си да развееш собствен байрак. Вече ти нямат доверие.

Замълча и след малко додаде:

— Освен това се бавиш и не завладяваш Кастелос.

Гърдите на мъжа се разтресоха и дивият му смях раздра въздуха.

Но гърлото му се затлачи и смехът му рязко секна. Докато се смееше, той разбра, стори му се, че разбира. Пристъпи крачка напред, после пак, бавно и крадешком като дебнещ звяр. Приближи се до жената и я сграбчи за рамото.

— Да не би… — каза задъхано.

Отново замълча. Впери очите си в нейните сини очи и топлият му неспокоен дъх се преля в ноздрите и в устата на жената. Тя понечи да извърне лицето си, но той я сграбчи за шията и я обездвижи.

— Да не би… — повтори той и я стисна рязко за шията, сякаш искаше да я удуши. — Представила си им нещата както ти е угодно, долна жено, и както е угодно на оня гном любовника ти. Заоблизвала си се да станеш капитанша!

Беше започнал да извива ръката й. Тя изпита болка, но прехапа устни и не издаде нито звук. Понечи да се отскубне, но разяреният капитан я държеше здраво.

— Долна жено! — изкрещя отново той. — Къде ще ми избягаш? Дойде тук, за да посрамиш планината. Не ти ли е известно, кучко, че докато трае войната, няма мъже и жени, има само съратници, братя и сестри? Като свърши войната, правете каквото ви душа поиска — свободни сте, мустаци имате, гърди имате, съешавайте се на воля! Обаче твоя милост се довлече тук и омърси всичко!

— Боря се за свобода! Свободна съм да правя каквото искам!

— Свобода означава да правиш каквото иска идеята, а не каквото искаш ти.

— Това се отнася за мъжете. Аз съм жена и като видя мъже, имам само една мисъл в главата: да избера.

— И какво толкова му намери? Нисък, кривокрак, с червени косми.

Надвеси се над нея, цвилейки като кон. Брадата му остърга бузите и брадичката й. От пазвите на жената се разнесе гъст мирис на кисело мляко и горчиви бадеми. Мъжът надуши миризмата и се сепна. Отлепи лице от нейното и я отблъсна. Вдигна юмрук да я удари, но го досрамя.

— Махай се, долна жено! Махай се, преди да си омърсила и мене! — изрева той.

Но в мига, в който тя загръщаше расото, което се беше разтворило върху гърдите й, и протягаше крак, за да избяга, мъжът се хвърли отгоре й, хвана я за шията и огъна тялото й.

— Пусни ме, пусни ме! — изпищя тя. — Отвращаваш ме!

— И ти мен, и ти мен! — мучеше мъжът, забивайки зъби в шията й. — И ти мен, и ти мен!

— Пусни ме, пусни ме! Отвращаваш ме!

Тя се мъчеше отчаяно да се отскубне, с крака, ръце и нокти. Краката им се заплитаха, отделяха се и отново се заплитаха. Лека-полека, с омраза и отвращение, схватката им се превръщаше в прегръдка. Погнусата от изпотеното, немито и космато мъжко тяло се стовари неудържимо върху жената.

— Пусни ме! — извика отново тя. — Мразя те, отвращаваш ме!

— И ти мен, и ти мен, долна жено! — отговаряше той, мъчейки се да разгърне дрехата й.

Обзе го омраза, обзе го копнеж да я повали на земята и да я стъпче с ботушите си. Сграбчи дрехата й, разкъса я и видя белите й, изпотени и щръкнали гърди. Пое ги в дланите си, умът му се размъти. Жената нададе писък, побледня и забели очи.

— Не, не! — мълвеше тихо и умолително, а гръдта й се разтапяше от сладост и болка.

Протегна ръце върху камъните с обърнати нагоре длани. Не можеше да се съпротивлява повече и затвори очи.

— Долна жено, долна жено, отвращаваш ме! — цвилеше над нея мъжът.

Лицето му се беше изкривило, вече не беше човек, а прадревна горила.

За миг жената дочу, че някъде много далече, на другия край на света, някакви хора пеят и някакво куче скимти. Артериите на шията и подбедриците й се издуха и заплющяха като камшици. А после — дълбока тишина, сякаш светът се беше сгромолясал и потънал. Косматият мъж над нея, неволно, без да съзнава какво говори, разтваряше ненаситно окървавените си устни над уханното й кадифено тяло и вече гукаше като гълъб, с нежен и тих глас, който не беше неговият:

— Любов моя… Любов моя…

Колко часа, колко секунди продължи това? Мъжът и жената вече се бяха откъснали един от друг, седяха върху камъните и се гледаха с омраза. Внезапно жената пъхна глава между коленете си и изпита неудържима погнуса с цялото си тяло, сякаш се беше гмурнала в помията на свинска кочина и не можеше да се измие и почисти. Извади кърпичката си и започна бясно да забърсва устата, шията и гърдите си. Кърпичката се напои с кръвта й.

Вдигна глава и тайно погледна към мъжа, който крачеше напред-назад, ръмжейки. Очите му бяха потънали под гъстите вежди, ръчищата му стигаха до коленете, стъпваше тежко и тромаво като мечок.

— Животно… животно… — изсъска жената и отново пъхна глава между краката си.

Искаше й се да избяга, но усещаше някаква сладостна отпадналост. Де да можеше да затвори очи и да поспи!

Но мъжът застана пред нея и тропна бясно с крак.

— Не мога да те гледам повече, долна жено, махай се! И кажи на любовника си, че ще стане капитан на куково лято!

Изрита я, жената подскочи.

— Животно! — изрева. — Животно!

Покри гърдите си, напъха косите си в шапката и понечи да тръгне.

В същия миг един младичък партизанин изникна измежду скалите.

— Капитан Дракос — каза той, намигайки закачливо, — търси те баща ти — поп Янарос.

Поп Янарос все още седеше и се топлеше на огъня. Вълни от тръпки прекосяваха могъщото му старческо тяло. Умът му беше започнал да го хока: „Хей, поп Янарос, многострадална, подмятана от ветровете душо, защо ме доведе в това леговище на лъвове? Връщай се обратно, преди да се е появил синът ти, иначе си загубен!“.

Точно в тоя момент, стъпвайки бавно и тежко, се появи синът му. Огънят освети лицето му с тежките челюсти, с гарвановочерната рунтава брада, с гърбавия овнешки нос. Ръчищата му стигаха до коленете.

Хвърли бърз поглед наоколо. Момчетата му направиха място да мине. Помощник-командирът Лукас понечи да пристъпи към него, но той го изгледа накриво. Очите му бяха пълни с жлъч. Извърна лице и се изплю в огъня.

— Къде е поп Янарос? — попита, разкопчавайки яката, която го задушаваше.

— Ето ме — отвърна старецът и се отдели от огъня.

Устните на сина му се сгърчиха саркастично.

— Добре си дошъл — изръмжа той.

— Добре съм те заварил, капитане — отвърна поп Янарос. — Имам да ти казвам нещо.

— Слушам те.

Бойците се скупчиха край тях, затаили дъх.

— Това е само между нас — рече старецът.

— Аз нямам тайни от другарите си. Говори открито. Кой вятър те е довял тук по нощите?

— Божият вятър. Духна, пое ме и ме довя в свърталищата ти. Имам да ти казвам нещо от името на Бога. Ще го кажа и ще си отида.

— Слушам те.

— Не ти ли е жал за гърците? Както сме тръгнали, ще изчезнем от лицето на Земята. Една шепа хора ни е направил Бог. Ако това зло не престане в най-скоро време, няма да остане жива душа. Селата са в руини, къщите изгоряха, пещерите се напълниха с жени и сирачета. Милост! Три пъти завзехте Кастелос, три пъти си го върнаха обратно. И черни, и червени оставихте след себе си развалини. Докога? Тая нощ се качих на върха на планината, за да извикам: докога? Същото викам и на другите: докога? Аз съм слуга на Бога и имам задължение да снова помежду ви и да призовавам: любов, любов!

Капитанът избухна в яростен смях.

— Любов! Любов! Още ли не ти е омръзнало? Затова ли си изкачил планината? Огън! Огън! Това е нашият отговор. Хайде, прибирай се!

— Казах, че имам да ти казвам нещо. Няма да си тръгна.

— Казах, че ще те изслушам. Но зарежи, ако обичаш, боговете и любовите. Тия илачи при нас не минават. Казвай без заобикалки: защо си дошъл?

— За да ти предам село Кастелос.

Капитанът се обърна към хората си.

— Донесете една ракия на поп Янарос. Да пийне, да се стопли, да добие смелост.

Обърна се към баща си. Гласът му се извиси насмешливо:

— Продължавай, старче. Добре започна, давай нататък!

— Не се смей — каза гневно старецът. — Не е лесно да ти предам селото, нито за теб е лесно да го завладееш. Кастелос не е нито в моите, нито в твоите ръце. Той е в ръцете на Бог. И заслужава уважение.

Една девойка донесе шише ракия и две чаши. Напълни ги.

— Аз нямам нужда от подсилване — рече капитанът и отблъсна протегнатата чаша. — Дай на стария.

— Аз също нямам нужда — отвърна поп Янарос докачено. — И престани да ме наричаш старец.

Замълчаха за миг. Изгледаха се в очите. Баща и син се дебнеха безмълвно.

„Не е човек това. Не е мой син това, прости ми, Боже! — помисли си старецът. — Нямам му никакво доверие. Няма да му предавам селото, ще си вървя.“

Сърцето на сина се преобърна. Гледаше баща си с помътнял поглед. Какво ли не беше претърпял от него, когато беше дете, необуздано животинче, а тоя старец се мъчеше да го направи човек! Страхуваше се от него, мразеше го. Една нощ подпали постелята му, за да го изгори. Същата нощ прескочи градинския зид и избяга. И никога не се завърна.

— Хайде, казвай и да приключваме! — сопна се Дракос със свит юмрук. — И не си мисли, че имам нужда от тебе. Заклел съм се, че утре ще изгоря селото!

Пред очите на поп Янарос се занизаха почернените жени, гладуващите деца, изгорелите къщи, гниещите в планините трупове, изчезващият ромейски род. Изгледа дръзките юнаци край огньовете. Едни от тях изглеждаха непоклатими като дървета, целите в коренища, други като застанали в засада гладни зверове, трети като архангели. „Какво да сторя? — мислеше си той. — По кой път да поема? Как да накарам тия дървета, зверове и архангели да усетят болката ми?“

Посред бученето на смаяната си глава той чу Божия глас и го разпозна. Всеки път, когато губеше самообладание и в мозъка му започнеха да бръщолевят хиляди безразборни гласове, от сърцето му се надигаше един спокоен и ясен глас, гласът на Бог, и въдворяваше порядък. Сега поп Янарос отново чу тоя глас и коленете му укрепнаха. Протегна ръка и докосна стиснатия юмрук на капитана.

— Синко — каза с треперещ глас, усещайки, че от този миг зависят хиляди животи. — Синко, искаш ли да коленича пред тебе, за да ме изслушаш? Да, знам, че си изпатил много от ръцете ми, когато беше малък. Правех го за твое добро. Глината също я бият, за да се превърне в стомна. Много съм те измъчвал, но ето че дойде и твоят ред. Аз, поп Янарос, който до днес не съм благоволявал да коленича пред другиго, освен пред Бога, ти се покланям и те моля да ме чуеш, синко. Слез утре вечер в селото, на Велика събота, и ще ти предадем ключовете, ще отпразнуваме заедно Възкресението, ще си дадем целувката на любовта. Но недей да убиваш никого! Чуваш ли? Недей да убиваш никого!

Капитан Дракос се хвана за гъстата брада, повдигна я, за да скрие смеха си, и не каза нищо.

— Недей да вредиш на селото — продължаваше умолително поп Янарос. — Прояви уважение към живота, честта и имота на хората.

— Твърде много искаш!

— Много искам, защото много давам. Недей да убиваш никого, стига толкова!

— Дори и онова куче капитана? Дори и негодника бай Мандрас и синовете му?

— Никого, никого. Всички те са мои хора, ще отговарям за тях при Второто пришествие.

— А аз ще отговарям тук, на Земята, при Първото пришествие. Ще отговарям за другарите, които бяха избити по сокаците и чукарите на Кастелос, поп Янарос! Недей да бърчиш вежди, недей да беснееш. Нали не мислиш, че все още съм хлапето, което някога биеше като куче? Помниш ли как ме провесваше с главата надолу и как разкървавяваше петите ми с камшика? За да съм станел човек. Аз пък една нощ подпалих къщата ти. Така ще подпаля и селото ти. Не искам пазарлъци. Дошъл е моят ред!

Селото изникна пред очите на стареца, обхванато от пламъци. Овладя сърцето си, не му позволи да се хвърли в атака.

— Изпратил съм вестители по околните села, капитан Дракос. Утре по обяд народът ще се събере пред църквата. Ще завземем казармата, ще вържем капитана. Повечето войници са на наша страна. Ще ти дадем сигнал. Това исках да ти кажа. Това ми заръча да ти кажа Бог. Милост, капитане. Закълни се, че няма да сториш зло на никого.

Капитанът изгледа хората си. Помощник-командирът Лукас се приближи към него. Понечи да му даде съвет, но капитан Дракос му запуши устата.

— Решението ще взема сам — изръмжа. — Тук аз съм капитанът.

Захапа мустака си и потъна в мълчание. Лицето му беше неподвижно и сурово като скала, но постепенно по устните му се разля сатанинска усмивка. Обърна се към поп Янарос:

— Добре — каза. — Няма да посегна на никого. Заклевам се.

Но старецът поклати глава.

— В какво се заклеваш? — каза. — В какво може да се закълне човек, който не вярва в Бога?

— Кълна се в идеята. Тя е моят Бог.

— Не съществуват идеи. Съществуват само хора, които носят идеите. Идеите са толкова големи, колкото е ръстът на човека, който ги носи.

— Моят ръст е голям. Хайде, върви си по живо и по здраво. Уговорката ще бъде спазена.

— Простри десницата си, Господи — каза поп Янарос и се прекръсти.

— Стига да има десница — рече капитанът и избухна в смях.

После се обърна към юнаците:

— На оръжие, момчета! Народът воскресе!

— Воистину воскресе, капитане! — ревнаха всички и планината се огласи от смеховете им.

Старецът погледна към небето и го помоли за помощ. Но то си имаше своите грижи, как да чуе поп Янарос! Подготвяше се за разсъмването.