Никос Казандзакис
Братоубийците (2)

II

Снеговете върху планинския връх бяха започнали да се топят. Слънцето заякваше, размразената пръст постепенно се затопляше. Първите зелени кълнове пробиваха земята и надничаха плахо. Тук-там скромни диви цветя се промушваха между камъните, за да надникнат и също да зърнат слънцето. Безшумни велики сили се трудеха под пръстта, гробният камък на зимата се повдигаше, творението възкръсваше за нов живот. Духаше прохладен ветрец и разнасяше ту ухание на диви цветя от мъхестите камъни, ту смрад на мърша от пресните човешки трупове.

Април, неделята на Цветница. Задаваше се Страстната седмица. Тази вечер, възседнал магаренцето си, Христос щеше да влезе в свирепия Йерусалим, който убива пророците. „Ето, младоженецът иде в полунощ^[5]“ — щеше да изпее гръмогласно поп Янарос, приветствайки Спасителя, който влиза с горчива усмивка в смъртоносните мрежи на хората. И удряйки тъжно камбаната, щеше да покани паството си в църквата, за да видят какво е претърпял и продължава да търпи Бог по вина на хората.

„Не може да е иначе — мислеше си поп Янарос. — Чувал съм, че в тези свещени дни дори зверовете — вълците, чакалите и глиганите — мъничко се укротяват, без да знаят и те защо. Духа прохладен и милостив вятър, из въздуха се носи силен глас, пълен с любов, пълен с болка. Зверовете не знаят кой вика, но хората знаят, че това е Христос. Защото Христос не седи на някакъв престол върху облаците, не. Той воюва тук, на Земята, понася болки и неправди, гладува и го разпъват на кръст заедно с нас. През цялата Страстна седмица хората слушат как Христос вика от болка, не е възможно и тях да не ги заболят сърцата.“

Такива мисли спохождаха поп Янарос в ранни зори, докато стоеше на прага на църквата, заслушан в селото, което се разбуждаше. Усещаше портите, къщите и комините, от които вече не се виеше пушек, селските улички, гласовете и ругатните на мъжете, плача на гладуващите деца. Всичко, всичко усещаше поп Янарос, с цялото си същество, тъй както усещаше, че вените на шията и слепоочията му туптят, че ноздрите му се разтварят и затварят, че костите му скърцат. Беше се превърнал в едно цяло с камъните и хората — като ония приказни чудовища, наполовина човеци, наполовина, от кръста надолу, коне. Така и поп Янарос от кръста надолу беше селото, беше Кастелос. Изгореше ли някоя къща, изгаряше и той, умреше ли някое дете, умираше и той. И когато коленичеше в църквата пред чудодейната икона на Богородица Голямоока^[6], покровителката на Кастелос, той не беше сам, защото чуваше как зад гърба му коленичи цялото село, с всичките си къщи, с всичките си души. „Вече не съм Янарос — често си казваше наум и се смееше, — вече не съм Янарос, вече съм Кастелос!“

Но както се беше заслушал в селото, което се будеше, и както се будеше заедно с него, поп Янарос внезапно чу звънкия глас на телалина Кирякос, който долетя откъм малкия селски площад. Навярно съобщаваше някаква важна вест, защото вратите започнаха да се отварят с трясък, разнесоха се гласове и раздумки, селото изведнъж се оживи. Старецът наостри косматите си уши, заслуша се и колкото повече слушаше, толкова повече кипваше кръвта му. С една широка крачка той се озова посред улицата. Миг тишина, хлопане на врати и прозорци, пискливи женски гласове, кучешки лай и отново гласът на телалина.

— Добри християни, чуйте ме! Днес в селото ни пристига Богородица. Един калугер — дано ни сподоби с благословията си! — ще донесе от Света гора честния пояс на Светата дева, положен в сребърна кутия, и ще застане на селския площад. Тичайте всички — мъже, жени и деца — тичайте да се поклоните!

Поп Янарос сграбчи брадата си, сякаш му идеше да я изтръгне. В устата му напираше ругатня, но я преглътна.

— Прости ми, Богородице — прошепна той, — но се страхувам от калугерите. Дали това наистина е честният ти пояс, Богородице?

Преди години в светогорския манастир Ватопед той се беше поклонил пред честния пояс — изтъкан от кафява вълна и златни конци, разнищен от времето. Богородица е била бедна жена. Христос, докато е бил на Земята, също е бил бедняк. Нима е възможно Богородица да е носила толкова скъп златоткан пояс? В друг манастир му бяха показали един детски череп в златно ковчеже. „На свети Кирик е“, каза монахът, който пазеше ключовете на мощехранителницата. Няколко дни по-късно в друг манастир отново му показаха череп, много по-голям. „На свети Кирик е“, каза мощехранителят. Поп Янарос не се сдържа: „Завчера ми показаха детски череп на същия светец!“ — „Ами той ще да е бил от детските години на светеца“, отвърна мощехранителят.

Поп Янарос познаваше добре калугерските гяволии. Когато се поклони пред честния пояс във Ватопед, той се обърна към мощехранителя, един достопочтен шкембест монах, и го попита поверително: „Господ да те поживи, свети отче, наистина ли това е поясът на Богородица?“. Лукавият монах се усмихна: „Недей да ровичкаш много-много, поп Янарос. И да не е, като стори две-три чудеса, ще стане!“.

— Прости ми, Богородице — отново прошепна той, — но се страхувам от калугерите, не ги искам тук!

Глашатаят беше млъкнал, за да си поеме дъх. Поп Янарос понечи да направи още една широка крачка, за да се приближи към площада, но гласът отново прокънтя. С единия крак във въздуха, с наострени като кули уши, целият разтреперан, поп Янарос го чу да казва:

— Чуйте ме, добри християни, чуйте ме! Нека дойдат всички, които имат болник в къщата, всички болни! Този калугер — дано ни сподоби с благословията си! — е приел от Богородица благодатта да лекува всякакви болести — било от дяволска намеса, било от змийско ухапване, било от зло човешко око! Ето го! Ето го! Вече е тук!

И наистина, след малко по пътя се зададе калугерът, яхнал сиво магаренце, дебел, засмян, гологлав, с коса, прибрана на кок върху тила. От лявата и дясната му страна бяха натоварени два коша, пълни с шишета и храна. След него подтичваше тумба хлапета с подути коремчета, с тънки като тръстики крачета, някои от тях на патерици. Надпреварваха се кое ще докопа първо зърната бакла и нахут или изсъхналите червиви смокини, които калугерът им подхвърляше от време на време, като ги вадеше от широките си джобове и се заливаше от смях.

Кирякос се завтече към калугера, обгърна, доколкото беше възможно, широката му снага, и му помогна да стъпи на площада. Там вече се беше струпало множество от мъже и жени, които се втурнаха да целунат пухкавата ръка на светогореца.

— Давам ви благословията си, чеда мои — говореше им той с дебелия си напевен глас, — давам ви и Богородичната благословия. Донесете от домовете си какъвто дар имате за Девата — пари, хляб, вино, яйца, сирене, вълна, зехтин, всеки каквото има, и елате да се поклоните.

Като видя, че кастелчаните са стъписани и се чудят какво ли могат да подарят на Богородица, хитрецът разтвори расото си и извади изпод мишницата си една продълговата сребърна кутия. Прекръсти се три пъти, вдигна я нависоко и я завъртя, за да й се полюбуват всички.

— На колене! — заповяда той. — В тази кутия е честният пояс на Дева Мария! Тичайте по домовете си, донесете каквото можете и елате да се поклоните! Я чакайте малко да ви питам: какво е тук положението с партизаните?

— Не издържаме повече, свети отче, умориха ни.

— Избивайте ги! Избивайте ги! Това ми заръча да ви предам Богородица: избивайте партизаните. Не са хора това, а псета!

Хората се разпръснаха да потърсят дарове за Богородица. Калугерът седна на перваза пред кафенето. То беше затворено от месеци — откъде да намери кафеджията кафе, захар, локум и тютюн за наргилетата? Седна калугерът, измъкна от пазвата си една сгъната на четири синя кърпа на бели точки и започна да си попива потта. Изкашля се, изхрачи се, стана, избра от коша една смокиня без червеи и я задъвка. Извади и едно шише ракия, отпи няколко глътки.

— Що за птица е селският ви поп? — обърна се ненадейно към Кирякос, който стоеше до него със скръстени ръце и му се радваше.

Господ никога не беше удостоявал Кирякос с благоволението да види аскет от Света гора, та сега не можеше да се насити да гледа това изпотено свято туловище с кока на тила и с широките светогорски стъпала. Той ненаситно разтваряше фините си ноздри и попиваше миризмата на светогорската пот. Беше изпаднал в захлас и закъсняваше да отговори. Калугерът започна да нервничи.

— Що за птица е селският ви поп, попитах?

Кирякос преглътна и се огледа, да не би да го чуе някой. Снижи глас.

— Какво да ти кажа, свети отче? Огън и жупел. Голям чешит е, не се разбира с никого. Каквото и да му кажеш, каквото и да сториш, все те измерва с поглед от глава до пети, все е недоволен. Само той е прав! Ще речеш, че е хванал Господ за брадата. Свят човек, но непоносим. Трябва да внимаваш с него, свети отче!

Калугерът се почеса по главата и след кратък размисъл рече:

— В такъв случай по-добре да си нямам вземане-даване с него. Да си свърша бързо работата и да се махам оттук.

Опря гръб в стената на кафенето и въздъхна.

— Уморен съм, братко… как ти е името?

— Кирякос. Аз съм телалинът на селото, но си пускам косата, за да стана поп.

— Уморен съм, братко Кирякос. Тежка е задачата, която ми е поверила Богородица. От три месеца разнасям честния й пояс по градове и села. Я ме погледни. Станах кожа и кости, стопих се… — каза той и посочи търбуха и двойната си гуша.

Прекръсти се и затвори очи.

— Аз ще подремна малко, докато дойдат селяните да се поклонят. А ти, братко Кирякос, гледай никой да не се приближава до кошовете ми.

Кирякос се сгуши в краката му, не му даваше сърце да се откъсне от този свят пратеник на Бога. И както се опиваше от блаженството, което се разливаше през очите, ноздрите и ушите му — защото калугерът беше започнал и да хърка — внезапно подскочи като опарен. Пред него стоеше поп Янарос и веждите му потръпваха застрашително.

— Много хубаво се подготвяш за свещеническия чин, Кирякос — процеди гневно той. — Защо си домъкнал този в селото?

— Кой, аз ли? — измънка бедният Кирякос. — Той сам си дойде, отче.

— Обаче твоя милост прогласи пристигането му!

Замахна с тоягата си и перна светогорските крачища.

— Хей, свети отче, я се събуди, че имам да ти казвам нещо!

Калугерът отвори яйцевидните си очи. Видя пред себе си попа и схвана положението.

— Добре съм те заварил, отче — каза.

— Какво търсиш в моето село?

— Богородица ме доведе тук — отвърна калугерът и посочи сребърната си кутия. — Накъдето ме води тя, там и отивам.

— Мен пък ме праща да ти кажа да се махаш оттук. Прибирай си кутията, кошовете, магарето, илачите и се махай.

— Но Пресветата дева…

— Млъкни! Не осквернявай святото име на Божията майка! Ако те изпращаше тя, щеше да ти нареди да вземеш от Света гора жито, зехтин и дрехи, целия излишък на монасите, и да го раздадеш на хората, дето ходят голи и боси и измират от глад. А не да ми идваш тук и да измъкваш от устата им последния залък хляб… Млъкни, ти казвам! И аз съм бил светогорец, научил съм ви тайните, лицемери такива, безделници, крадци на светини!

И го хвана за ръката.

— И какво те чух да им разправяш, а? Убивайте! Убивайте! Това ли ти е наредила Богородица? Затова ли синът й е влязъл днес в Йерусалим и е бил разпънат на кръст? Юда си ти, Юда! Докога ще предаваш Христа, бре?

Беше се надвесил над калугера, разтреперан от бяс.

— Юда! Юда!

Докато говореше, хората бяха започнали да се събират, гологлави, безмълвни, вперили ужасени погледи в сребърната кутия върху перваза. Всеки държеше в ръцете или в шапката си каквото беше намерил за дар на Богородица — връзка лук, шепа жито, кълбо овча вълна. Една жена, която не притежаваше нищо, беше свалила забрадката си. Един старец мъкнеше антика, която някога беше изровил от градината си.

Поп Янарос се обърна, погледна хората и сърцето му се сви.

— Чеда мои, поклонете се на честния пояс, но не давайте нито зрънце жито на тоя калугер. Вие сте бедни, гладувате, децата ви гладуват, а Богородица няма нужда от дарове. Точно тя ли ще вземе от вас? Опазил Господ! Тя е тази, която ще ви даде. Че защо иначе я наричат Майка на християните? Възможно ли е да гледа как децата й гладуват и да не протегне милостивата си длан, за да им подаде къшей хляб? И ето че този добър човек, който дойде в селото ни, за да напълни кошовете си и да замине, видя нашата бедност, видя изгладнелите деца, които тичаха след него, и сърцето му се изпълни с жал. Не е ли той верен роб на Богородица? Не живее ли Богородица в сърцето му? За какво са му притрябвали на него храна и охолство? Той отдавна е презрял благините на суетния свят и е предпочел светостта на Света гора… И понеже се смили пред нашето нещастие, той — Господ да го поживи! — реши да ви раздаде всичко, което е събрал по селата и което се намира в кошовете му!

При тези думи множеството зашумя, жените се разреваха, всички се втурнаха към калугера. Хората сграбчваха ръката му, целуваха я и плачеха. А калугерът, целият почервенял, с кипнали вътрешности, проклинаше дяволския поп, който му погоди тоя номер, за да го ограби. Но какво можеше да направи? Срамуваше се — не, не се срамуваше, а се боеше да откаже. Децата вече се бяха скупчили край магарето, подскачаха, пъхаха главите си в кошовете и душеха миризмата на смокините с потекли лиги.

— Да дойдат двама души — разпореди се поп Янарос, — да разтоварят магарето и да донесат кошовете тук! А този свят човек, който ни беше пратен от Господ, ще ви раздаде съдържанието им! Но първо се поклонете на честния пояс!

Още преди да е изрекъл тези думи, магарето беше разтоварено. Жените простряха престилките си, мъжете протегнаха шапките и кърпите си, децата пъхнаха ръцете си в кошовете.

— По-полека, по-полека! — командваше поп Янарос със засияло от задоволство лице. — Първо се поклонете и благодарете на Богородица, която ви изпрати този свят човек и кошовете му!

Калугерът дишаше тежко, потеше се обилно и му идеше да се пръсне. Чат-пат хвърляше убийствени погледи към дяволския поп. Ах, ако можеше само да го хване за брадата и да я изскубе, косъм по косъм! Приближи се до него и се наведе към ухото му:

— Съсипа ме ти, крадльо на светини! — изръмжа и дъхът му опари слепоочията на поп Янарос.

Той се усмихна.

— Да, имаш право, свети отче — извика силно попът, за да го чуят хората. — Не съществува по-голяма радост от това да даваш хляб на гладните. Довечера ще спомена името ти в молитвите си пред светата трапеза. Как ти е името впрочем?

Но калугерът само изръмжа ядно. Грабна сребърната кутия и я отвори отегчено. Пред очите на всички изникна разръфаният честен пояс, направен от кафява вълна и златни нишки.

— Поклонете се! — процеди сухо калугерът, сякаш им казваше: „Пръждосвайте се!“.

Един по един хората направиха дълбок поклон пред святата реликва, припряно и нетърпеливо. Усещаха кошовете зад гърба си и копнееха поклонението да приключи час по-скоро и да започне раздаването.

Съсипан и угнетен, калугерът се стовари върху перваза на кафенето. Тръснаха между краката му единия кош, после и другия. До него стоеше поп Янарос и поддържаше реда. Селяните се приближаваха един по един, протягаха шапки, престилки и шепи. Калугерът пъхаше ръчищата си в кошовете и раздаваше, като мърмореше и си мънкаше нещо на носа, а вътрешно проклинаше.

— Анатема за дяволския поп… анатема за дяволския поп… — проклинаше той наум и раздаваше имането си.

— Не вдигайте шум, чеда мои! — викаше поп Янарос. — Светият отец се моли…

След като получеше своя дял, всеки целуваше ръка на калугера и хукваше бежешком към сиромашкия си дом.

— Колко ли се радва сега Богородица — повтаряше поп Янарос, — като гледа как народът й изпразва тези кошове! Какво ще кажеш, свети отче?

Но светият отец не можеше да се сдържа повече. Грабна кошовете, изсипа ги върху камъните и извърна глава, за да не гледа как имуществото му се изпарява…

Селяните се нахвърлиха върху двете купчини и докато речеш „Господи, помилуй!“, те се бяха стопили.

Калугерът взе една смокиня от земята и започна да дъвче и да плюе бясно.

— Кирякос — разпореди се попът, — вземи сега кошовете, сложи ги на магарето и помогни на този свят човек да се качи отгоре му. Той изпълни своя дълг тук, нека по живо и по здраво да продължи нататък!

„Ако очите можеха да убиват — помисли си калугерът, — щях да те разкъсам на хиляди парченца, калимявкаджийо!“

Кирякос отведе магаренцето до перваза, отново обгърна, доколкото беше възможно, тлъстото туловище на калугера и го намести между двата празни коша.

— На добър час! На добър час, свети отче! — пожела му поп Янарос. — И да ни пишеш!

Но калугера го тресеше отвътре. Пришпори ядно магарето със светогорските си крачища и потегли по пътя, без да се обръща. След като стигна до нивите и никой не го виждаше вече, той се обърна, направи с ръка обиден жест към селото и извика:

— Анатема, дяволски попе, дето ми изгори душата!

Поп Янарос крачеше към църквата и си подпяваше доволно. Усещаше до себе си Богородица, която също се усмихваше доволно, че честният й пояс е сторил чудо и е дал залък хляб на бедните. Какво значение има дали наистина поясът е неин? Безчет устни го бяха целували векове наред, безчет очи го бяха гледали просълзени, хиляди измъчени души му бяха възлагали надеждите си, бяха го изпълвали с болките си, бяха го направили свещен. И той наистина беше станал поясът на Богородица. „Голяма е силата — мислеше си поп Янарос, — голяма е силата на човешката душа. Взима едно платно и го превръща в знаме!“

Но щом прекрачи църковния праг, видя, че на дворния перваз седи и го чака един блед войник. Поп Янарос го познаваше отдавна и много го обичаше. Тих, деликатен, винаги с книжка в джоба. Сините му очи излъчваха доброта и свежест. Миналата година на Рождество Христово беше дошъл при попа за изповед и причастие. Каква чиста душа, изпълнена с нежност и духовни копнения! Беше студент, влюбен в едно момиче, което сънуваше и което желаеше в съня си. Това беше най-големият му грях и беше дошъл да го изповяда.

— Добре дошъл, Леонидас! — каза поп Янарос и протегна ръка. — Какво се е случило, синко? Изглеждаш ми умислен.

— Дойдох да ти целуна ръка, отче — отвърна младежът. — Нищо повече.

— Имаш ли някакви грижи?

— Имам, но те са от младостта. Пролетен вятър. Не го ли нарече така лани, когато дойдох да се изповядам: топлия вятър на младостта, който разтваря пъпките?

Поп Янарос погали русата глава на младежа.

— Пролетен вятър, синко. Едно време мина и през мене тоя вятър. Сега минава през тебе. Утре ще мине през сина ти. Мнозина го наричат вятъра на младостта, аз го наричам вятъра на Бога.

Замълча за миг.

— Аз всичко наричам Бог — каза след малко той и се усмихна.

Младежът преглътна. Някакви думи напираха на устните му, но се срамуваше да ги изрече. Поп Янарос пое ръката му и се наведе към него.

— Леонидас, синко, говори, открий ми сърцето си, аз те слушам.

Ръката на младежа трепереше в мощната старческа длан. Едва се сдържаше да не заплаче. Думите, които напираха в гърлото му, се бяха превърнали в ридание.

— Е? — каза старецът и стисна ръката му, за да му вдъхне смелост.

— Нищо ми няма, отче, казвам ти истината. Съвсем нищо… Само дето сърцето ми е потресено и ужасено, сякаш предусеща, че се задава някаква голяма беда… Дали не се е случило нещо лошо с нея, дали не е болна моята любима? Или пък това е смъртта? Моята или нейната, не мога да определя… Затова дойдох при теб — ще ме прощаваш, отче — да ти разкажа и да ми олекне… Ето, вече ми олекна!

Изричайки тези думи, той се усмихна, но ръката му продължаваше да трепери в дланта на поп Янарос.

 

 

Същата нощ, събрани в църквата, кастелчаните гледаха как възседналият магаренцето си Христос влиза в Йерусалим, как сиромашията се стича и постила дрехите си на земята, за да мине по тях, как децата, понесли палмови клонки, подтичват след него с песни и приветствия. Именно децата бяха усетили преди богаташите, учените и умниците, че този смирен техен другар, бос и печален, е Спасителят на света. „Ето, младоженецът иде в полунощ…“ Църквата беше топла, ухаеше на восък и тамян. Под мъждивото осветление светите икони приличаха на привидения. Малка и тясна беше църквата, но побираше и Христовата болка, и човешката злоба, и избавлението на света. Тази църквица беше Йерусалим и поп Янарос държеше магаренцето за юздата, вървеше напред и водеше Христос из светия град, който щеше да го погуби. Вече се чуваше как секирата поваля ствола, който щеше да бъде одялан и превърнат в кръст. Поп Янарос чуваше ударите на секирата, сякаш самият той беше дървото и изпитваше болката му. Навярно и кастелчаните ги чуваха, не можеше да бъде иначе. „Няма ли да се одухотворят лицата им? — мислеше си той. — Няма ли душите им да се изпълнят с жал към Христос, който е тръгнал към кръста си за тяхно добро? И когато излязат от църквата, няма ли да погледнат на другите като на свои братя, няма ли да прострат ръце към партизаните и да кажат: «Срамота е да се караме, братя. Хайде всички да последваме Христос сега, когато е изложен на опасност…».“

Поп Янарос се загледа в хората и се размечта да види поне една усмивчица, една светлинка в очите, един отблясък от преминаването на Христос. Гледаше той, гледаше, първото неделно бдение вече беше към края си, но лицата на кастелчаните не се смекчаваха. Напразно хлопаше по сърцата им Божията мъка. Сърцата им не се разтваряха и Христос оставаше навън сиротен. Гърдите на поп Янарос се издуваха от срам и възмущение. Когато бдението свърши и кастелчаните се обърнаха към изхода, старецът протегна ръка и ги спря.

— Поспрете се, християни! — извика той. — Имам да ви казвам нещо.

Селяните се нацупиха. Стаматис, селският старейшина, се обърна към другия старейшина, бай Тасос. Двамата стояха до тезгяха и продаваха свещи.

— Няма ли да ни пусне да се прибираме вече? На мен ми се доспа. А на твоя милост?

— Да не ми е името Тасос, ако отново стъпя на нощните му бдения! — отвърна онзи и шумно се прозя. — Друг път няма да си оставя рахата, за да стоя толкова време на крак! Нагледал съм се на тия работи, до гуша ми е дошло.

Поп Янарос пристъпи към средата на църквата.

— Чуйте, чеда мои — каза той. — Седем етажа има небето, седем етажа има и Земята, но Бог не се побира в тях. Може обаче да се побере в човешкото сърце. Затова трябва много да внимавате. Не трябва да наранявате човешкото сърце, защото в него живее Бог. Тежко ви и горко, кастелчани, дето не правите друго, освен да работите на надница при Сатаната и да избивате братята си. Докога ще продължавате така, проклетници? Не се ли срамувате? Не ви ли е жал за Бога, който тая вечер влиза в Йерусалим, за да бъде разпънат на кръст за ваше добро? И ако не ви е жал за Бога, ако не ви е страх от Бога, не ви ли е страх поне от Ада? В него ще се пържите, братоубийци, в катрана! Вовеки веков.

— Тия работи ги разправяй на партизаните, попе! — чу се един гневен глас.

— Тия работи ги разправяй на сина си, партизанина! — чу се друг глас.

— Де да можеше гласът ми да стигне и горе в планината при партизаните, и долу в полето при чорбаджиите, и по целия свят! — възкликна поп Янарос. — Но моята кошара е тясна, само една купчина камъни имам аз — на Кастелос говоря!

Лицата на кастелчаните си оставаха мрачни. Напразно ги умоляваше и заплашваше поп Янарос. Бог, Ад, вовеки веков — всичко това им изглеждаше твърде далечно, не му беше дошло още времето. Когато дойде, тогава ще му мислят. Напоследък си имаха други грижи покрай партизаните. Селският първенец бай Мандрас изгледа поп Янарос с хитрите си, гуреливи и пълни с отрова очи.

— Добри и свети са думите ти, отче, но през едното ухо влизат, през другото излизат. Всичките ни мисли сега са другаде: как да унищожим партизаните! Нека първо да унищожим тях, пък после ще ни говориш за Бог. Разбра ли, поп Янарос?

— Разбрах, дърт лихварино — отвърна гневно поп Янарос. — Разбрах, че дяволът ви е яхнал всичките.

— Е, теб нали те е яхнал Бог — отвърна първенецът, хихикайки. — Какво ни се перчиш толкова?

— С теб ще си поговорим на оня свят — каза поп Янарос, размахвайки заплашително пръст.

— Бог високо, цар далеко, поп Янарос. Тук ще си поговорим, тук, в Кастелос. И понеже синът ти е капитан на партизаните, за твое добро е да си мълчиш. Ето, нали това искаше, разприказвах се!

Кастелчаните поклатиха доволно глави. Мислите, които пазеха за себе си и нямаха смелост да изрекат, ги беше изрекъл, жив и здрав да е, селският им първенец. Олекна им, едни се разсмяха, други се прокашляха. Всички се заизнизваха бързо към изхода. Поп Янарос остана съвсем сам в църквата заедно със светците, заедно с Христос и чудотворната Богородица в иконостаса.

— Иисусе Христе — прошепна той, — Иисусе Христе, отново си разпънат на кръст от хората.